Tweet
От: 2016 - Насам-натам
Благодаря Боре! Малко незаслужено, ама ми е приятно
Аз така, на час по лъжичка, ама пиша тогава, когато имам желание да гледам монитор, а след 9-10 часа на компа в офиса, обикновено не понасям повече облъчване...
И така, по предния ми пост, бях качил един клип в тубата, пътя от строящия се кръст /сигурно вече е вдигнат/ до крепостта Красен. Ако на някой му се гледа
А сега - нататък.
След обилно падналия дъжд, размислите ми ме водеха до два сценария. Единия, да полудувам на някъде, с опция за самоспасяване, втория - познато трасе, от което лесно да се измъкна, ако изникне причина за това. Дилемата се саморазреши с настоятелното изискване на д'щрята за офроуд отново. План изникна веднага - малко кайма от магазина отсреща, всичко останало е в джипа по дифолт. Реших, че една лека разходка до Манзул с обяд на Хайдушкото кладенче, където и преди бях шетал, с опция - ако има време и желание - връх Бунай. Очертаваше се лежерна кратка разходка сред природата с барбекю, без особени емоции. Обаче, очакванията ми не се оправдаха, а се преизпълниха многократно Кратката разходка постепенно прерасна в страхотно пътуване, изключителни забележителности, панорамни красоти и... поради тези причини – непланирано завръщане на фарове.
Както бе предвидено, леката разходка започна с отбивката от Панагюрски колонии към хижа Павел Делирадев. Трасето до там, асфалта бе дръпнал още километър –два от миналата година, още 1-2 бяха трасирани и насипани. После стана познатия разбит пост-асфалтов и по-после черен и изровен път, чак до Конската поляна, където спряхме около половин час, да поберем къпини и малко малини. Къпини имаше много, но не бяха напълно узрели, малините бяха кът и сякаш бяха косени. Събрахме 2-3 чашки и потеглихме напред към Манзул. По пътя се нагледахме на добитък – кравите не правеха впечатление с нищо, освен че са щастливи, но имаше теленца, сякаш рисувани от Дисни, с едни такива големи очи, иде ти да ги гушкаш, едни такива. Щерката даже запротестира, че не спирам, за да се снима с тях.
Ми не спрях, затова са омазани, затова не се виждат изписаните им сини очи с големи мигли. Добре де, не са сини. По-нататък, вече на откритото, няколко десетки коне, в отделни стада, пръснати навсякъде из огромната поляна. Току на пътя ни – очевидно тайфа младежи се гонеха, нападаха и защитаваха шумно, както играят децата в градината. Развяти гриви, къчове и цвилене, полюбувахме им се от разстояние, за радост на детето и най-вече поради предпазливостта на баща и, който никак нямаше желание да види конско копито да нагъва витарата...
Подминахме и след малко бяхме вече на хайдушкото кладенче, за където бях предвидил престой с похапване.
Там има и чудесна беседка за такива като нас, но предпочитах сега да няма покрив над главите ни. Дори и оставената от някой баница, не можеше да промени желанието и настроението ни. Пък, да не забравяме, имахме кайма, никак не е маловажно в случай на колебания.
Свалих масата от таванния багажник, извадих един сгъваем стол, нямаше нужда от повече, че имаше страхотна пейка и жената почна салатата.
До сами пейката, голямо огнище, пълно с въглени, но нали бе валяло... Нищо, мързела ме отказа да вадя барбекюто и въглищата, действах с пърлачката върху готовите въглени и въпреки влагата, след малко бяха готови за кулинарни цели. Щерката бе във възторг, всичко бе вкусно, водата от кладенчето – най-сладката, бе тя едва сега разбирала какво е офроуда, то било страхотно
Та тъкмо попривършвахме, когато уединението ни бе размътено от бус, който изсипа в непосредствена близост компания младежи, които, ако не беше надутата чалга, вероятно щях да помисля за мигранти. Това ни накара малко припряно да разтребим и да се натоварим, вместо да помедитираме още половин-един час блажено. Беше към 3 часа и твърде рано да поемем обратно, а до връх Бунай - към 10-на километра. Така че, поехме нататък за да го отметнем от списъка си, че му се каним от години. Пътя - горски и доста приятен, в сянката на гората за радост на непълнолетните /разбирай аз и дъщерята/ се намираше калчица, минаваха се рекички, а по едно време се отплеснах и подкарах по път, дето гармина не знаеше /и така към два километра, ама не ме върна в желаната посока, та се наложи да се връщам/. След още 2-3 километра, бяхме под връх Бунай. Страхотно. Извадих апарата, въпреки че цялата низина бе потънала в мараня.
Вр. Стръмнонос от Бунай.
Бунай вляво, Стръмнонос – в дясно.
Поехме към самия връх Бунай, където имаше комуникационна и метеорологична станции, с надеждата, да намеря по-добра позиция за снимка, така, че да хвана и равнината, далеч под нас. Разочарование, няма пряка видимост, а и самата станция е оградена с рехава бодлива тел. Пет метра вдясно от „вратата” на оградата, пред 3-4 метрова дупка в ограждението, в нас изпитателно се вглежда въоръжената охрана.
- Драсти – подхващам разговора аз - то е ясно, щом е оградено, не трябва да се влиза, ама искам да хвана в кадро низината...
- Бе то миналата седмица хванах един такъв, да се катери по кулата, па и на бой налиташе, нямал съм право да го ограничавам, поглежда ме с подозрение охранителя.
- А, отвръщам, аз на бой не налитам, най-много да насъскам жената, ма не съм чак толкова враждебно настроен.
Усмивките стопяват остатъците от бодливата тел, ограждаща станцията, човека охотно ми обяснява от къде какво мога да снимам. От самата станция надолу, низината пак не се виждаше, на пътя и стоеше връх Стръмнонос. Само от него можем да погледнем и видим равнината, каза човека. Взехме да си говорим за джипки и интересни места наоколо...
- Предното ми дежурство, като се изсипаха 30-на джипа от гората, ама едни такива страшни, в чудо се видях, какво да правя.
Веднага се светнах, RFC е минало тъдява, почти си го представях охранителя да заляга и отбранява обекта от прииждащите бойни машини.
Последно, попитах от къде е най-добре да продължим, с идея да излезем към Стрелча или Копривщица. Към Стръмнонос се виждаше добре очертан черен път, и полюбопитствах дали ако продължим нататък, спускайки се от него на изток, няма да излезем на верния път. Оказа се, че това, което виждам не е път, а противопожарна полоса /хубу де, ма то си е като път, минал булдозер и заравнил, премахвайки растителността така, че да препятства разпространението на пожари/. От Стръмнонос някога можело да се спусне джип, но вече не било никак препоръчително, поради свличания и пропадания. Звучеше интригуващо, ама бях с багаж, който ахкаше и шумно преглъщаше при локвичките, камо ли при по-силен съспенс. Оставаше другата опция – да продължа на изток по черния път в подножието на Бунай, след километър и половина, на разклона да поема вляво, т.е. на север по по-добре очертания път и ще изляза пред Копривщица. По другия път, със сигурност щял съм да се омотам. Сбогувахме се и хукнахме към Стръмнонос.
Връх Бунай от Стръмнонос. Вдясно, каменни струпвания събудиха любопитството ми, задължително ще ги проверим, и без това пътя ни продължаваше близо до тях.
Източната част на Стръмнонос, също бе увенчана със скална грамада:
По-близък план, мхм, фосил на Хищника, може и да е ловувал преди време тук, предатора му неден.
Поглед на юг, към низината и Стрелча, въпреки маранята, в далечината се синееха Родопите.
Отправих се към скалната грамада, за да я огледам от близо и прехълцах. Това си беше тракийско светилище, а камъните бяха разположени като бойници на защитна кула:
От тук, ясно и отчетливо се виждаше връх Вълк, на 9 километра източно по права линия. Утре – вдругиден, смятам да закарам дамите си и там.
В близост, вероятно някога е имало и постройки, знам ли.
Вече е почти шест часа, слънчевите лъчи бият косо, пробивайки си път през облаците. Хвърляме последен поглед и се приготвяме да бием пътя към Панагюрище през Стрелча.
Апропо, това е противопожарната полоса, по която дойдохме.
Приближаваме се до първата скална грамада, намираща се досами просеката.
Качвайки се по могилата нагоре, опа, позната картинка:
В подножието са пръснати камъни, с характерната за тракийските скални светилища форма на три и четирилистник.
А също и такива, които са в някакъв стадий на „цепене”.
Носорог
А най отгоре, естествено - жертвени ямки.
Поглед от могилата, долу се виждат други подобни каменни могили:
Направих аналогия със Скумсале, което е на няколко километра южно от тук. Скумсале обаче, не ми направи толкова голямо впечатление, едно че е пръснато в гората, второ самите каменни пирамиди изглеждаха като природен феномен, където древните са издълбали жертвени ямки. Тук скалните късове бяха подреждани с прецизност, образувайки камери и скални процепи, покрити с каменна плоча, като долмен.
Върха на могилата, процепа и жертвените ямки.
И поглед отстрани. В центъра на кадъра се виждат скални късове с вертикални страни, килнати като плочки на домино. Напомнят за скалния часовник при Бегликташ, но това няма да е последната аналогия с известното светилище край Ропотамо. Скалната могила, която по-горе показах в снимки е малко вдясно и горе от центъра на кадъра.
По-голяма.
От там се пренесохме на следващата скална пирамида:
Съвсем наблизо, побит камък, като слънчева стела
Под определен ъгъл, могилата и стелата приличаха на седнал човек, вперил поглед на юг, към долината.
Естествено, покатервам се отгоре на пирамидата и естествено – намирам познатите ямки.
На няколко места са, дори имат различни форми:
Триъгълна обаче, досега не бях виждал
Стелата се оказа съставена от няколко камъка.
...и познатите „накъдрени камъни”:
Преместваме се към следващата скална група, където от огромния камък е отцепена прецизно голяма плоча.
Излишно е да казвам, че в пролуката яко беше ровено.
Поглед на 90 градуса, я, камъка е цепен и от другата си страна
И още 90 градуса
Малко общи планове на околните пирамиди:
Даже и панорама:
Пълноразмерна
И следващата по реда си:
Тя беше много, много интересна. Представлява комплекс от каменни блокове, като малък Бегликташ.
..огромен камък, поставен в баланс и лежащ на две точки:
...образува проход /или проходило/:
...и мини лабиринт:
Каквото може да се види от този ракурс:
Но още по-интересно е след смяна на позицията за снимане. Другия камък е като глава, взираща се в небето:
Под нея, цепнато и търкулнато камъче:
Бая камъче, тва е жената, не д’щрята.
И отново общ план:
...даже два:
..че и три:
Наближава седем часа, чака ни път към дома и е крайно време да се позабързаме, още повече, че не познавам местността и пътищата. Деня бе прекрасен и се чувствах много удовлетворен, най-вече заради този комплекс от скални светилища, за който въобще не бях чувал, че съществува. Нямах и ни най-малка представа, че днешната разходка въобще не е към края си и ни чакат още изненади.
Благодаря Боре! Малко незаслужено, ама ми е приятно
Аз така, на час по лъжичка, ама пиша тогава, когато имам желание да гледам монитор, а след 9-10 часа на компа в офиса, обикновено не понасям повече облъчване...
И така, по предния ми пост, бях качил един клип в тубата, пътя от строящия се кръст /сигурно вече е вдигнат/ до крепостта Красен. Ако на някой му се гледа
А сега - нататък.
След обилно падналия дъжд, размислите ми ме водеха до два сценария. Единия, да полудувам на някъде, с опция за самоспасяване, втория - познато трасе, от което лесно да се измъкна, ако изникне причина за това. Дилемата се саморазреши с настоятелното изискване на д'щрята за офроуд отново. План изникна веднага - малко кайма от магазина отсреща, всичко останало е в джипа по дифолт. Реших, че една лека разходка до Манзул с обяд на Хайдушкото кладенче, където и преди бях шетал, с опция - ако има време и желание - връх Бунай. Очертаваше се лежерна кратка разходка сред природата с барбекю, без особени емоции. Обаче, очакванията ми не се оправдаха, а се преизпълниха многократно
Кратката разходка постепенно прерасна в страхотно пътуване, изключителни забележителности, панорамни красоти и... поради тези причини – непланирано завръщане на фарове.Както бе предвидено, леката разходка започна с отбивката от Панагюрски колонии към хижа Павел Делирадев. Трасето до там, асфалта бе дръпнал още километър –два от миналата година, още 1-2 бяха трасирани и насипани. После стана познатия разбит пост-асфалтов и по-после черен и изровен път, чак до Конската поляна, където спряхме около половин час, да поберем къпини и малко малини. Къпини имаше много, но не бяха напълно узрели, малините бяха кът и сякаш бяха косени. Събрахме 2-3 чашки и потеглихме напред към Манзул. По пътя се нагледахме на добитък – кравите не правеха впечатление с нищо, освен че са щастливи, но имаше теленца, сякаш рисувани от Дисни, с едни такива големи очи, иде ти да ги гушкаш, едни такива. Щерката даже запротестира, че не спирам, за да се снима с тях.
Ми не спрях, затова са омазани, затова не се виждат изписаните им сини очи с големи мигли. Добре де, не са сини. По-нататък, вече на откритото, няколко десетки коне, в отделни стада, пръснати навсякъде из огромната поляна. Току на пътя ни – очевидно тайфа младежи се гонеха, нападаха и защитаваха шумно, както играят децата в градината. Развяти гриви, къчове и цвилене, полюбувахме им се от разстояние, за радост на детето и най-вече поради предпазливостта на баща и, който никак нямаше желание да види конско копито да нагъва витарата...
Подминахме и след малко бяхме вече на хайдушкото кладенче, за където бях предвидил престой с похапване.
Там има и чудесна беседка за такива като нас, но предпочитах сега да няма покрив над главите ни. Дори и оставената от някой баница, не можеше да промени желанието и настроението ни. Пък, да не забравяме, имахме кайма, никак не е маловажно в случай на колебания.
Свалих масата от таванния багажник, извадих един сгъваем стол, нямаше нужда от повече, че имаше страхотна пейка и жената почна салатата.
До сами пейката, голямо огнище, пълно с въглени, но нали бе валяло... Нищо, мързела ме отказа да вадя барбекюто и въглищата, действах с пърлачката върху готовите въглени и въпреки влагата, след малко бяха готови за кулинарни цели. Щерката бе във възторг, всичко бе вкусно, водата от кладенчето – най-сладката, бе тя едва сега разбирала какво е офроуда, то било страхотно
Та тъкмо попривършвахме, когато уединението ни бе размътено от бус, който изсипа в непосредствена близост компания младежи, които, ако не беше надутата чалга, вероятно щях да помисля за мигранти. Това ни накара малко припряно да разтребим и да се натоварим, вместо да помедитираме още половин-един час блажено. Беше към 3 часа и твърде рано да поемем обратно, а до връх Бунай - към 10-на километра. Така че, поехме нататък за да го отметнем от списъка си, че му се каним от години. Пътя - горски и доста приятен, в сянката на гората за радост на непълнолетните /разбирай аз и дъщерята/ се намираше калчица, минаваха се рекички, а по едно време се отплеснах и подкарах по път, дето гармина не знаеше /и така към два километра, ама не ме върна в желаната посока, та се наложи да се връщам/. След още 2-3 километра, бяхме под връх Бунай. Страхотно. Извадих апарата, въпреки че цялата низина бе потънала в мараня.
Вр. Стръмнонос от Бунай.
Бунай вляво, Стръмнонос – в дясно.
Поехме към самия връх Бунай, където имаше комуникационна и метеорологична станции, с надеждата, да намеря по-добра позиция за снимка, така, че да хвана и равнината, далеч под нас. Разочарование, няма пряка видимост, а и самата станция е оградена с рехава бодлива тел. Пет метра вдясно от „вратата” на оградата, пред 3-4 метрова дупка в ограждението, в нас изпитателно се вглежда въоръжената охрана.
- Драсти – подхващам разговора аз - то е ясно, щом е оградено, не трябва да се влиза, ама искам да хвана в кадро низината...
- Бе то миналата седмица хванах един такъв, да се катери по кулата, па и на бой налиташе, нямал съм право да го ограничавам, поглежда ме с подозрение охранителя.
- А, отвръщам, аз на бой не налитам, най-много да насъскам жената, ма не съм чак толкова враждебно настроен.
Усмивките стопяват остатъците от бодливата тел, ограждаща станцията, човека охотно ми обяснява от къде какво мога да снимам. От самата станция надолу, низината пак не се виждаше, на пътя и стоеше връх Стръмнонос. Само от него можем да погледнем и видим равнината, каза човека. Взехме да си говорим за джипки и интересни места наоколо...
- Предното ми дежурство, като се изсипаха 30-на джипа от гората, ама едни такива страшни, в чудо се видях, какво да правя.
Веднага се светнах, RFC е минало тъдява, почти си го представях охранителя да заляга и отбранява обекта от прииждащите бойни машини
.Последно, попитах от къде е най-добре да продължим, с идея да излезем към Стрелча или Копривщица. Към Стръмнонос се виждаше добре очертан черен път, и полюбопитствах дали ако продължим нататък, спускайки се от него на изток, няма да излезем на верния път. Оказа се, че това, което виждам не е път, а противопожарна полоса /хубу де, ма то си е като път, минал булдозер и заравнил, премахвайки растителността така, че да препятства разпространението на пожари/. От Стръмнонос някога можело да се спусне джип, но вече не било никак препоръчително, поради свличания и пропадания. Звучеше интригуващо, ама бях с багаж, който ахкаше и шумно преглъщаше при локвичките, камо ли при по-силен съспенс. Оставаше другата опция – да продължа на изток по черния път в подножието на Бунай, след километър и половина, на разклона да поема вляво, т.е. на север по по-добре очертания път и ще изляза пред Копривщица. По другия път, със сигурност щял съм да се омотам. Сбогувахме се и хукнахме към Стръмнонос.
Връх Бунай от Стръмнонос. Вдясно, каменни струпвания събудиха любопитството ми, задължително ще ги проверим, и без това пътя ни продължаваше близо до тях.
Източната част на Стръмнонос, също бе увенчана със скална грамада:
По-близък план, мхм, фосил на Хищника, може и да е ловувал преди време тук, предатора му неден.
Поглед на юг, към низината и Стрелча, въпреки маранята, в далечината се синееха Родопите.
Отправих се към скалната грамада, за да я огледам от близо и прехълцах. Това си беше тракийско светилище, а камъните бяха разположени като бойници на защитна кула:
От тук, ясно и отчетливо се виждаше връх Вълк, на 9 километра източно по права линия. Утре – вдругиден, смятам да закарам дамите си и там.
В близост, вероятно някога е имало и постройки, знам ли.
Вече е почти шест часа, слънчевите лъчи бият косо, пробивайки си път през облаците. Хвърляме последен поглед и се приготвяме да бием пътя към Панагюрище през Стрелча.
Апропо, това е противопожарната полоса, по която дойдохме.
Приближаваме се до първата скална грамада, намираща се досами просеката.
Качвайки се по могилата нагоре, опа, позната картинка:
В подножието са пръснати камъни, с характерната за тракийските скални светилища форма на три и четирилистник.
А също и такива, които са в някакъв стадий на „цепене”.
Носорог
А най отгоре, естествено - жертвени ямки.
Поглед от могилата, долу се виждат други подобни каменни могили:
Направих аналогия със Скумсале, което е на няколко километра южно от тук. Скумсале обаче, не ми направи толкова голямо впечатление, едно че е пръснато в гората, второ самите каменни пирамиди изглеждаха като природен феномен, където древните са издълбали жертвени ямки. Тук скалните късове бяха подреждани с прецизност, образувайки камери и скални процепи, покрити с каменна плоча, като долмен.
Върха на могилата, процепа и жертвените ямки.
И поглед отстрани. В центъра на кадъра се виждат скални късове с вертикални страни, килнати като плочки на домино. Напомнят за скалния часовник при Бегликташ, но това няма да е последната аналогия с известното светилище край Ропотамо. Скалната могила, която по-горе показах в снимки е малко вдясно и горе от центъра на кадъра.
По-голяма.
От там се пренесохме на следващата скална пирамида:
Съвсем наблизо, побит камък, като слънчева стела
Под определен ъгъл, могилата и стелата приличаха на седнал човек, вперил поглед на юг, към долината.
Естествено, покатервам се отгоре на пирамидата и естествено – намирам познатите ямки.
На няколко места са, дори имат различни форми:
Триъгълна обаче, досега не бях виждал
Стелата се оказа съставена от няколко камъка.
...и познатите „накъдрени камъни”:
Преместваме се към следващата скална група, където от огромния камък е отцепена прецизно голяма плоча.
Излишно е да казвам, че в пролуката яко беше ровено.
Поглед на 90 градуса, я, камъка е цепен и от другата си страна
И още 90 градуса
Малко общи планове на околните пирамиди:
Даже и панорама:
Пълноразмерна
И следващата по реда си:
Тя беше много, много интересна. Представлява комплекс от каменни блокове, като малък Бегликташ.
..огромен камък, поставен в баланс и лежащ на две точки:
...образува проход /или проходило/:
...и мини лабиринт:
Каквото може да се види от този ракурс:
Но още по-интересно е след смяна на позицията за снимане. Другия камък е като глава, взираща се в небето:
Под нея, цепнато и търкулнато камъче:
Бая камъче, тва е жената, не д’щрята.
И отново общ план:
...даже два:
..че и три:
Наближава седем часа, чака ни път към дома и е крайно време да се позабързаме, още повече, че не познавам местността и пътищата. Деня бе прекрасен и се чувствах много удовлетворен, най-вече заради този комплекс от скални светилища, за който въобще не бях чувал, че съществува. Нямах и ни най-малка представа, че днешната разходка въобще не е към края си и ни чакат още изненади.
пътепис!
...аз виждам камъни , ти виждаш ...история 
...а папрат да искаш 
- копривщенска би трябвало да е) мера! (Това с уговорката, че не съм чел другия ти пътепис - там не знам за къде става въпрос.)
Коментар