Tweet
След миналогодишната 12 дневна експедиция, а и предишните, бях решил, че следващото ни похождение трябва да е зад граница. Нещо ми беше отесняло и се оглеждах и в четирите посоки на света. Обаче, знаете, живота е нещо забавно, особено ако кроиш планове, а тази година яко затънах в служебни занимания, които не ми оставиха време за планиране и разучаване на маршрути. Така неусетно дойде Юни, а аз нямах никаква идея накъде да захванем, единственото ясно нещо бе, че тръгваме на 4-5-ти Юли. И така, за седмица-две, трябваше да измисля трасе, както и забележителности, които да видим по него. Мен все ме дърпа към Средна Гора и Източни Родопи, в преоткриване на тракийското наследство, затова реших за добра идея да се измъкнем възможно най-бързо от Варна на запад, като проверим какво ново на Плиска, Преслав и Патлейна. Плиска исках да видя какво са сътворили проф. Димитров и компания, с упорито усещане, че няма да ми хареса. Преслав бях ошетал миналата година, но с образователна цел можехме да опресним знанията на другите участници в приключението, които са го пропуснали. На Патлейна не бях ходил от дете. После предвиждах още една нощувка в Стара Планина, още по на запад, в Еленския Балкан. На следващия ден спускане и катерим Средна гора южно от Казанлък, с бивак някъде между Средногорово и Братан. Ден четвърти е преход до Източни Родопи, с нощувка край Кръстова Гора. Ден пети, още по на юг, вероятно Златоград, бивак - шивидим. Нататък - връщане през Странджа, може би, решение на място.
В деня преди тръгване, стана ясно, че Живко ще се включи на следващия ден, поради неотложни служебни обременености. Жеко пък, се обади да каже, че ще закъснее малко, но ще ни настигне по пътя, наваксвайки със скорост по магистралата. И така, тръгнахме два джипа - Жоро с патрола и двамата със сина ми в любимата витара, с първа спирка Плиска. И тъй като и тримата сме ходили там, направо се запътихме към голямата базилика, където бяха концентрирани опитите за реставрации, твърде оспорвани от мнозина. Имах документална база за сравнение, преди:
...и сега:
Както се вижда в дъното на втората снимка, и в момента ненатрапчиво върви средновековно строителство и укрепителни работи.
Най-интересно ми бе, какво са сътворили с манастирска кладенец, около който се вдигна толкова шум. Че водата,която се появи била светена, ма не била за пиене, че анализи ли не и правиха, какво ли.
Кладенеца преди:
Кладенеца сега:
Очевидната разлика се състои в ювелирна решетка от арматурно желязо, вероятно предпазваща святата вода от попълзновения на индивиди, различни от професори или премиери. Практично.
Щраквам няколко кадъра на руините, останали от манастирските постройки, колкото да следя развитието им през годините напред.
Една обща снимка на базиликата, светлината е най-подходяща от тук.
Време е да отлепяме. Звъня на Жеко, още не са тръгнали.
- Жоре, Жеко няма да ни настигне в Преслав, а ние миналата година го ошетахме.
- И аз съм бил скоро, какво следва нататък?
- Патлейна- стария и новия манастир, после влизаме в гората и излизаме на източната страна на язовир Тича. Сетне търсим подходящо място за бивак.
-Давай да ходим нататък.
Забих показалец в навигацията и потеглихме директно към Патлейна, първо към стария манастир. С джиповете, докъдето може, после се извива пътека нагоре в гората. Мятам апарата и поемаме нагоре пеша. Не след дълго, пред нас се показват руините на църква.
Страхотно място с усещане за история, отминали епохи и капка мистичност.
В основите на църквата се вижда крипта.
Общ план на откритите руини.
Основите на манастирската трапезария.
Малка препратка към храмовете на Ангкор Ват.
Жоро скришом е продължил по пътеката нагоре
- Къде хукна?
- Идвай, идвай.
- Абе дай да не качваме повече, ами с джиповете да си стигнем по царския път.
Ама не, качвай нагоре, да видим какво има. Има тва дет си мислех - новия манастир. Само дето излишно изплезих езика.
Манастира е занемарен, обитаема е само малка част от сградата, останалото се руши.
Маца дреме на отдавна забравен креват.
Спомени от едно друго време, не толкова далеч в миналото.
Спускане се пак по пътеката надолу.
Време е да се шмугнем в гората. Мазна, лепкава кал, радост за душата. На едно място леко обърках трака, заради едно сечище и слязох, за да намеря пътя. Той пътя продължава под носа ми, но пък аз разбрах причината за мекия педал на спирачките – заден десен спирачен цилиндър тече. Е, аз кога ли съм имал спирачки като хората.
Пътя в гората е мек и караме с удоволствие в прохладата. Гоня село Виница, след което ще търсим подходящо за бивакуване място край язовира. Село няма, направо стигаме до брега на яз. Тича /утре ще разбера, че всъщност селото е на дъното на водоема/. Сравнително бързо намираме страхотно място.
Разполагаме се, опъваме тенти, маси и столове. И веднага, по традиция, започва да гърми, а сетне и да вали. Все така се случва в ден първи, но въпреки на моменти проливния дъжд, тентите са разпънати вече. Мързи ме да вадя апарата, Жоро снима с телефона.
Бивака ни е на километър и половина югоизточно от язовирната стена, ясно се вижда кулата и осветлението по стената /а и гледам трака в момента
/Изпращам координатите на бивака на Жеко и му звъня по телефона.
- Айде, къде сте, салатата нарязана, ще мятам месото на скарата.
- На язовирната стена, не ни пускат. Ще обиколя през Смядово.
- Какво Смядово, то е далеч, минете през Патлейна и после в гората. Малко е тъмно вече, но няма екстреми, ще стигнете бързо.
Жеко избира обходния маршрут и доста се позабави, но в края на краищата, дофтаса навреме за най-важното.
Те толкова по ден първи, май.
А, да, добавка. Разплули се в столовете около масите, с чаши хидратираща бира и отнесени в спомени по миналогодишната ни авантюра и по специално ужасно приятния бивак под Ком, не се стърпях и грабнах телефона. Звъня на Евгени, Едоорс, който пуска в нета снимки на умрели морски мекотели в собствен сос, някаква Лефкада, друга бира ли беше, ама пълна гадост, братче, давя се в собствените си секрети. Ми, добре е Евгени, липсва му джипа, дави мъката с узо, миди и скариди, няма начин да се видим.
и друга комуникация - обичайните заподозрени - младежите от Стара Загора Любашки и Марин, в момента са на брега на друг язовир - Беглика. Лафаме, обменяме инфо за метео обстановката и подредбата на масите, замеряме се със снимки и безкрайно съжаляваме. че не сме заедно тази година.
Догодина, може би.
В деня преди тръгване, стана ясно, че Живко ще се включи на следващия ден, поради неотложни служебни обременености. Жеко пък, се обади да каже, че ще закъснее малко, но ще ни настигне по пътя, наваксвайки със скорост по магистралата. И така, тръгнахме два джипа - Жоро с патрола и двамата със сина ми в любимата витара, с първа спирка Плиска. И тъй като и тримата сме ходили там, направо се запътихме към голямата базилика, където бяха концентрирани опитите за реставрации, твърде оспорвани от мнозина. Имах документална база за сравнение, преди:
...и сега:
Както се вижда в дъното на втората снимка, и в момента ненатрапчиво върви средновековно строителство и укрепителни работи.
Най-интересно ми бе, какво са сътворили с манастирска кладенец, около който се вдигна толкова шум. Че водата,която се появи била светена, ма не била за пиене, че анализи ли не и правиха, какво ли.
Кладенеца преди:
Кладенеца сега:
Очевидната разлика се състои в ювелирна решетка от арматурно желязо, вероятно предпазваща святата вода от попълзновения на индивиди, различни от професори или премиери. Практично.
Щраквам няколко кадъра на руините, останали от манастирските постройки, колкото да следя развитието им през годините напред.
Една обща снимка на базиликата, светлината е най-подходяща от тук.
Време е да отлепяме. Звъня на Жеко, още не са тръгнали.
- Жоре, Жеко няма да ни настигне в Преслав, а ние миналата година го ошетахме.
- И аз съм бил скоро, какво следва нататък?
- Патлейна- стария и новия манастир, после влизаме в гората и излизаме на източната страна на язовир Тича. Сетне търсим подходящо място за бивак.
-Давай да ходим нататък.
Забих показалец в навигацията и потеглихме директно към Патлейна, първо към стария манастир. С джиповете, докъдето може, после се извива пътека нагоре в гората. Мятам апарата и поемаме нагоре пеша. Не след дълго, пред нас се показват руините на църква.
Страхотно място с усещане за история, отминали епохи и капка мистичност.
В основите на църквата се вижда крипта.
Общ план на откритите руини.
Основите на манастирската трапезария.
Малка препратка към храмовете на Ангкор Ват.
Жоро скришом е продължил по пътеката нагоре
- Къде хукна?
- Идвай, идвай.
- Абе дай да не качваме повече, ами с джиповете да си стигнем по царския път.
Ама не, качвай нагоре, да видим какво има. Има тва дет си мислех - новия манастир. Само дето излишно изплезих езика.
Манастира е занемарен, обитаема е само малка част от сградата, останалото се руши.
Маца дреме на отдавна забравен креват.
Спомени от едно друго време, не толкова далеч в миналото.
Спускане се пак по пътеката надолу.
Време е да се шмугнем в гората. Мазна, лепкава кал, радост за душата. На едно място леко обърках трака, заради едно сечище и слязох, за да намеря пътя. Той пътя продължава под носа ми, но пък аз разбрах причината за мекия педал на спирачките – заден десен спирачен цилиндър тече. Е, аз кога ли съм имал спирачки като хората.
Пътя в гората е мек и караме с удоволствие в прохладата. Гоня село Виница, след което ще търсим подходящо за бивакуване място край язовира. Село няма, направо стигаме до брега на яз. Тича /утре ще разбера, че всъщност селото е на дъното на водоема/. Сравнително бързо намираме страхотно място.
Разполагаме се, опъваме тенти, маси и столове. И веднага, по традиция, започва да гърми, а сетне и да вали. Все така се случва в ден първи, но въпреки на моменти проливния дъжд, тентите са разпънати вече. Мързи ме да вадя апарата, Жоро снима с телефона.
Бивака ни е на километър и половина югоизточно от язовирната стена, ясно се вижда кулата и осветлението по стената /а и гледам трака в момента
/Изпращам координатите на бивака на Жеко и му звъня по телефона.- Айде, къде сте, салатата нарязана, ще мятам месото на скарата.
- На язовирната стена, не ни пускат. Ще обиколя през Смядово.
- Какво Смядово, то е далеч, минете през Патлейна и после в гората. Малко е тъмно вече, но няма екстреми, ще стигнете бързо.
Жеко избира обходния маршрут и доста се позабави, но в края на краищата, дофтаса навреме за най-важното.
Те толкова по ден първи, май.
А, да, добавка. Разплули се в столовете около масите, с чаши хидратираща бира и отнесени в спомени по миналогодишната ни авантюра и по специално ужасно приятния бивак под Ком, не се стърпях и грабнах телефона. Звъня на Евгени, Едоорс, който пуска в нета снимки на умрели морски мекотели в собствен сос, някаква Лефкада, друга бира ли беше, ама пълна гадост, братче, давя се в собствените си секрети. Ми, добре е Евгени, липсва му джипа, дави мъката с узо, миди и скариди, няма начин да се видим.
и друга комуникация - обичайните заподозрени - младежите от Стара Загора Любашки и Марин, в момента са на брега на друг язовир - Беглика. Лафаме, обменяме инфо за метео обстановката и подредбата на масите, замеряме се със снимки и безкрайно съжаляваме. че не сме заедно тази година.
Догодина, може би.
Коментар