2016 - Насам-натам

[edoors]

От: 2016 - Насам-натам

Тя е до Къпиновския манастир, 2-3 километра от бивака. Трябва да погледна колко е по трака. Там си има организиран къмпинг, чистичко и с удобства. Но има хора, а аз бягам от навалицата .

Не знам за какви хора говориш като аз бях там...

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Чудесно преживяване
Имам две въпросчета
1. Защо Нисана е все с отворена уста ?
2. Маркуча за газовия хладилник , специален ли е ? Гледам че има някаква джаджа откъм бутилката. Питам защото имам подобен хладилник и нем ога да го подкарам на газ

1. Защото закачваме инвертор или осветление на безплатната оптима, а Жоро не е прекарал външен контакт, предпочита да вдига и сваля капак
2. Маркуча е специален колкото всеки маркуч за газова инсталация. Джаджата е редуцир, който - внимание - трябва да купиш от вид, отговарящ на описанието на табелката на хладилника. Редуцирите могат да изглеждат еднакво, но могат да са за различно налягане и/или различен дебит. Пиши ми на л.с. какво пише на табелката, имам един чисто нов, който не ползвам.

[GEORGI Y60]

От: 2016 - Насам-натам

Чудесно преживяване
Имам две въпросчета
1. Защо Нисана е все с отворена уста ?
2. Маркуча за газовия хладилник , специален ли е ? Гледам че има някаква джаджа откъм бутилката. Питам защото имам подобен хладилник и нем ога да го подкарам на газ

Без редуцир хладилника на газ няма как да го подкараш...но пък гледката на горящия отзад хладилник е незабравима /тествано/.По мои наблюдения хладилника работи най-добре на газ,след това на
220 V,a на 12 V инсталацията на Витарата на Весо почти се запали и му се стопиха разни запалки и букси .Затова като съм в движение ползвам инвертор който е вързан директно със силови кабели за двете Оптими и така нямам проблема на Витарата.Миналата година обаче когато пътувахме за траяла в Лазарово на инвертора Белкин с мощност 300 W / написано с големи букви / закачихме двата хладилника,
които са с обща консумация 150 W и на първия километър от тръгването ни инвертора изпуши и замириса на пуканки .... Така,че внимавай как го използваш в различните режими на работа.

[ИВАН НЕДОКЛАНОВ]

От: 2016 - Насам-натам

Благодаря за съветите, до сега сме го ползвали само на 12 V , след като стигнем на бивата . В движение елементите изтрайват

[Traum]

От: 2016 - Насам-натам

Визирайки последната снимка - интересно е предназначението на лебедката на нисана а що се отнася за правата лопата на по-горните снимки предназначението и е такова:

офроуд тиганите - ряпа да ядат

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Хах, тя твоята лопата придоби легендарна слава, а каква новичка и прясно боядисана беше...

Ден четвърти.

Събуждаме се, кафе. Събираме бивака, чакат ни две тракийски светилища в Средна гора и дълъг преход до Родопите. Първото е Люляковото светилище. До там трак няма, ще го пусна в съответния подфорум. Накратко – спускаме се от Братан, минаваме Розовец, след това отбиваме вдясно през с. Бабек, асфалтовия път продължава на северозапад. Нагоре, по хълма се вее трибагреник. После има табела, след това – черен път. Държа да обележа, че черния път бе означен, после и пътеката, личеше, че е косено тук-таме, имаше стотици табели и обяснителни плакати. Вероятно, дали са пари за еко пътека, някой го е реализирал тази пролет. Така си мисля, защото и указателните знаци, така и обяснителните табели са за без пари – ламинирана обикновена хартия и мастилено струен принтер. И все още ги има. Пътя се вие сред страхотна борова гора, навсякъде предупредителни ламинирани табелки да не се пали и да не се пуши. Качихме джиповете до там, до където има просека и продължихме пеша.
Не след дълго, пред нас се показа същинското светилище, в началото – съвсем скромно.









Типичното за траките водно огледало, в повечето случаи, смятано от мнозина за шарапана.




Младежите пак са на фотосесия:





Светилището обаче не е само това, а е комплекс от пръснати в околността скални обредни елементи. Насочваме се към Слънчевата стела, просто ни бе най-наблизо:





Ето я и нея самата – побития камък в средата. Съжалявам, но нямам по-добър ъгъл на снимане, няма и място:




А ето ни и нас:




От там, поемаме към другия артефакт – скалното яйце:




Естествено, „яйцето” лежи върху два други камъка в изящен баланс, сякаш в две допирни точки.




Да съпоставим пак размерите:





Доста по-нататък се намира Трона, скален къс, в който е изсечен стол. Приближавайки, първо се натъкваме на руини – каменни зидове без спойка, няма обяснителна бележка.




Апропо, обяснителните табелки поставени на различни места из района, касаеха гръцката митология, заедно с препечатани картинки от елинската култура и нямаше почти нищо, което да обяснява самите артефакти тук. Ето го и трона:






Нямаше удобен ъгъл за снимка, поне аз не намерих, така че не мога да го покажа в цялост





Обекта е ошетан, продължаваме към следващия – долмена над Златосел. Караме по пътя към с. Свежен на северозапад, малко преди селото отбиваме вляво по черен път. Картата на гармина от миналата година го дава като второстепенен от националната пътна мрежа, таз годишната – като непавиран. Всъщност е черен горски път, който никога не е виждал каквато и да е настилка. Нещо повече – по едно време подбрах един кол, който директно се заби в маншона на външното каре, пръсвайки греста по полуоската и носача. Жеко бе решил да не рискува с черока по този път и се уговорихме да се чакаме в Златосел. Нас пътя ни отведе над язовира на селото, от там нататък продължаваше асфалтов път. След 300-400 метра – отбивка вляво с табела „Долмен” и черен път. За тук сме.
Караме по тесен и усоен път, вдясно е дере на река. След 600 метра стигаме гора, просека няма. Дори пътека не намирам, а джипката за минутка се пълни с отвратителните щръклици /овод, конска муха/. Този долмен е основна точка от експедицията ни, както казах в началото, изследван и известен стана миналата година. До него ни делят 800 метра по права линия, решавам, че ще си търся път до там пеша, не е за пръв път. В следващия момент, ме осенява идея – ние сме долу, в дерето на реката, долмена се намира на връх... Цъквам GPS-a – мхм, 800 метра дистанция, 240 метра денивелация. Не, не съм подготвен за това в момента, а и няма време за такава авантюра – чака ни път до кръстова гора. Ще се пръсна от яд, но трябва да го оставя за друг път и да му посветя цял ден. Възможно е да има и друг подход към долмена, трябва да се проучи.

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Слизаме в Златосел, където ни чака Жеко. Той вече окончателно е решил, да се връща към Варна, за да разбере и отстрани болката на черока. Към Родопите продължаваме три джипа, минаваме Асеновград, Бачково, отбиваме към Лъки през Югово. Пътя е изключително живописен, макар и тесен. След отбивката за Борово, карам максимум на втора, за километър и половина, денивелацията е почти 400 метра. Борово, какво да кажа... Родопска красота. Спираме при параклиса Свети Спас след селото, за някоя и друга снимка.















Борово:




Продължаваме към Кръстова гора, на километър преди нея е бивака ни, споделен от Марин, който е шетал тук преди време. Мястото е чудесно, скътано всред борова гора, за съжаление, пълня чувал боклук, преди да сме разпънали бивака. Плана за утре е Кръстова гора, Караджов камък, Белинташ, после нямам сигурна посока, нито планиран бивак. Ще ми се да скочим до Златоград, може да преспим там в къща за гости. Жоро предлага да се запътим към Дявоския мост и някъде там да си намерим място за бивак. Съгласявам се с охота, тоя мост съм го виждал само по снимки досега.

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Ден пети.
Хукваме към Кръстова гора, която е в непосредствена близост до снощния бивак. Към десет часа е, вече има доста поклонници.





Чешмата Св. Седмочисленици.





Пътя към Кръста:





Ето го и него. Виждат се заварките, след кражбата и последващото му намиране и връщане на място, преди години.





Обратно надолу, сега параклисите се виждат.





Поглед от другата страна.





Нека ви споделя усещането си за това място. Стоях пред кръста, сякаш празен и въпреки това – някак притиснат и не знам, нещо тежеше. Бях изненадан и се обърнах към Живко.
- Усещаш ли нещо?
- Много мъка има тук, каза той и разбрах, че вероятно усещането не е само мое.
Слязохме и се запътихме към аязмо Гълъбичката.





Тук бе различно, спокойно и благодатно място. Плиснахме по две шепи вода на очите и тръгнахме обратно към джиповете. Палим и се спускаме по черния път към аязмо Очното. Подминаваме го и продължаваме към Караджов камък, който се намира на около 5,6 км. Черен път, може да се мине и с лека кола, може би с изключение на последния етап от около километър, който гората лека полека си го взима. С джиповете стигаме до горе.




Светлината беше много силна, ужасен контражур, успявам да скрия слънцето зад камъка.






- Живко, махни ми и с двете ръце, снимам те!

Страхотно е това място, оставам възхитен и безмълвен. Качваме се по конете и се спускаме през гората на път за Беланташ. Спираме при чешма направо на пътя, със студена родопска вода. Моментално почваме да запълваме запасите, снощи на бивака ползвахме слънчевия бойлер по предназначение, макар и водата да не се бе стоплила особено.





Трасето минава по коритото на река, вливаща се в река Сушица и двете съвсем маловодни, но коритата са от скални отломъци и доста друса.





Спираме в ниското, пред един ловен заслон с чешма и маси. Хапваме от снощните мръвки.







От тук се вижда и Беланташ и Сини връх. Пробваме да се докопаме до първия от тук напряко, но след половин километър се оказва, че няма напряко... Обръщаме към Мостово и минаваме по царския път. Всъщност, профучаваме покрай нормалния вход за Белинташ, защото навигацията е изчислила, че по-краткото разстояние е по една пътека с подход от Юг. Ей Богу, така е, виждам го сега на трака. Обачеее, тая пътека на няколко пъти ми спря часовника, та спирах да го навивам. Голям баир, голям сърцетуп. Горе обачеее:










Жоро е нагазил в пари тука, водата се е изпарила в тоя пек, а вдясно долу, онова дето прилича на прашен път в далечината е сухата река, която до преди малко газехме.

Тракийските следи, детайли:










и перспектива:




В подножието, вероятно - крипта, издълбани в скалата познатите трапецовидни ниши:







Хм, трябваше да има повече снимков материал от това страхотно място. Трябва да поровя.

[Traum]

От: 2016 - Насам-натам

Караджов камък - ето я обратната страна на монетата (камъка) от мястото от което махам с две ръце

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Извинявам се за паузата на всички, които следят темата. Просто успях да си открадна една седмица, малко повече, която прекарах в Средна гора. Малко просташко, но пък откровено - насрах се от каране тия дни... Имаше от всичко - и баири и спускания, кал до шия и скалисти трасета, крепости и много тракийски светилища, нощен офроуд, абе, много мат'риал, не знам кога ще го споделям.


Затова, продължавам от там, където съм стигнал - Белинташ.

От Мостово, в чиято близост сме, за да продължим на юг към Ардино, трябва да поемем на север, друг път няма. Избирам да сечем пряко, спускайки се към язовир Сушица, пътя е страшно красив, съжалявам че не снимах спускането от високото, бях зает да стискам волана.









Минаваме през Кърджали, но след около 13 км, Гармина ме отбива от главния път за Ардино в северозападна посока. Те това е правилната посока, ако искаме да пристигнем напряко. Минаваме през села Изгрев, Богатино и Млечино, път непознат и много живописен. Малко след Млечино, разбирам защо сме отбили от там – грешка в картата, пак.





Ей тоя, непавиран път, с червения Х не съществува и никога не е съществувал. Това е стръмно V дере, защитено от пътя със стена, вероятно някой е гледал през сателита, и си е помислил че може да е проходимо. Тръгнах по черен път на юг, който на картата го няма /в синьо/, колкото да разбера, че после се влива в асфалта пак. Северния път, реших да не губя време да проучвам.

Ето сателитна снимка, възможно е ако се поеме все пак на север, някъде да се включи в пътя Кроячево.

https://goo.gl/maps/c42SsK2WmvQ2


И Стрит вю.

https://goo.gl/maps/22Y2t1w8LAL2


Как да е, продължаваме по царския път, като минаваме през прекрасни местности, почти в ниското се намира комплекс от хижи и почивни станции – Брезите, или нещо от сорта. Мисленно го поставям като резервен бивак. /Сега виждам – хижа Белите Брези/.
После се вливаме в главния път за Ардино, а от Ардино – на север към Дяволския мост. Вече е седем и половина, слънцето залязва зад моста – надеждата ми за добра светлина и приличен кадър мигом се изпаряват.









Строителни работници току са приключили работата си по две нови беседки, които заемат единствените места наоколо, подходящи за разпъване на палатка. Ще трябва да се търси място за бивак, Брезите останаха далеч, а вече е към осем. Потегляме назад, обратно към Ардино и се оглеждаме за полянка и вода. След три километра, горе на високото, виждам порутени къщи. Това е изоставеното село Дядовци.
Пътя нагоре е позабравен и прашен. Изсипваме се горе, колкото да разберем, че къщите са разположени по продължение на билото на рид – всичко е на баир и баира е навсякъде. Страхотно! Избираме възможно най-равното място, колкото да разпънем двете палатки и тентата, всред руините на близките къщи.






















Единствено, в най-ниската част на билото имаше телена ограда, а зад нея – зеленчукова градина. Докато похапваме мръвките, свалени от барбекюто, почва да ме глождят съмнения.

• Жоре, утре заран някой забързан да си полива доматите, да не мине през палатките с нас вътре, м?
• Бе я да паркираме джиповете по-защитно...

Звездите над Родопите тази вечер бяха огромни и безкрайно много. Сигурно и снощи са били такива, но бивака ни беше сред борова гора, та звезди не видяхме тогава. Решаваме, че утре ще пием кафе в Златоград. По-нататък - шивидим, ама ще е на път за дома.

[s_s1]

От: 2016 - Насам-натам

Благодаря!

Много красиво.

[Ivan_J]

От: 2016 - Насам-натам

Веско, в Дядовци имаше ли един-единствен дядо или вече са останали само призраци?
Видяхте ли селския кенеф, уникален е

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Веско, в Дядовци имаше ли един-единствен дядо или вече са останали само призраци?

Сутринта, трудно се будя от човешка реч навън. Жоро говори с непознат. Мхм, мисля си, дошли са за доматите, знаех си.... дано не създават проблеми. Докато се измъкна от чувала и умъкна в дрехите и предпазливо изпълзя от палатката, навън непознати няма, само някакво паджеро, спряло пред мммного разумно паркираните ни снощи джипове. Нуждая се от кафе, за да прогледна, мъчително питам Жоро:

- Ко стаа?
- Появи се стопанина на градината долу. Полафихме. До преди година, тук е живял последния жител на Дядовци, куче, котка, сега само котката минавала.

Тъй че, последния дядо от Дядовци броди из вечните ловни полета.

А аз междувременно си спомням снощната раздумка на масата и как една котка се метна на дървото на метър от нас. Сигурно бихме я примамили с мръвка от масата, но очевидно целта и бе инспектиране на едно гнездо там, чиито обитатели пронизително запротестираха. Насочихме любопитно разни лед фенерчета, колкото да разберем, че наистина е котка и тя разочаровано се омете от периметъра. Хвъркатите отърваха перата, тази нощ. Като казах хвъркати, някаква нощна птица сякаш ни следваше през целя път, почти. За пръв път я чухме на бивака в Еленския балкан, след това на всеки бивак, включително и снощния. Нощния и крясък бе непривичен и никак не приличащ на птичи, сякаш животно продира мрака със самотния си зов, едновременно стряскащ и смразяващ. Не знам що за добитък бе това.

Докато упорито се опитвам да прогледна, пиейки първото ароматно кафе за деня, сутрешния гост вече е свършил работата си в градината и си тръгва. Минавайки покрай нас, усмихнато ни пожелава лек път и всичко добро и ни връчва по една краставица за из път. Аз медитирам върху това още половин час.

Ще идем в Златоград, да пием въртяно кафе. Живко обаче, трябва да бие път чак към Силистра - работа. Ако забием обратно директно към Варна, ще сме заедно по пътя. На нас с Жоро, не ни се бие толкова много път наведнъж. Събираме бивака, поемаме към Ардино, където за последно пазаруваме. От тук, двамата с Жоро продължаваме към границата, а Живака поема обратно към дома.

Златоград. Чист и спретнат център, фиданки, нови тротоари и настилка, свети, налети са средства и това личи. Хубаво. Не спираме, продължаваме към етнографския музей и живописните стари къщи. Честно казано, очаквах повече, не знам защо. Всичко си е ОК, може би съм бил понапомпан с мегаломански представи.







Лелката в музея, поне пет минути не свали телефона от ухото си, повъртяхме се и теглихме една наум.











Време е за въртяно кафе и баклава. Сядаме на точното място. И кафето и баклавата са превъзходни, трябваше да филмирам и ритуалното въртене, но не ми се получи.





До тук добре, а сега накъде? Имам мерак да се върнем през Странджа, както преди години, но със сигурност една нощувка няма да ни стигне. По-добре да тръгнем на север, към Сливенския балкан, за да преполовим пътя към дома. И така, тръгваме към Сливен. Асфалта е скучен и снимки няма. В главата ми се върти бивак на Даулите над Сливен, нощувал съм там преди години. За всеки случай, Жоро прави телефонен консулт с Антон от Сливен, офроуд лимонада, Меча поляна, аз не се сещам, шивидим. Вече сме стигнали Сотиря, мятам се по познатия път към Ичера.

Мхм, забранителен знак. Що?!
Пътя затворен... що? Ми да видим.

Профучаваме край насипите, рехави едни такива, кого ли ще спрат. По пътя на няколко места има паднали скални късове от надвисналите над пътя хребети - е, чак пък толкова... След някой и друг километър, на пътя мързеливо ни чака защитен насип. около метър, метър и нещо висок, покатервам се да видя какво ли крие от погледите ни отвъд. Какво ли - причината за затварянето на пътя, от година насам. Гледката е грозна, снимката - не дотам изразителна.




Мхм. Едното платно липсва почти до осевата, останалия асфалт на другото платно виси над сипея напукано и чакащо по-силен порив на вятъра, да слезе по сипея надолу и то.

Говорим си с Жоро.
- Тук е бая грозно. Натоварени сме и хич не ми се рискува.
- Колко е обиколния път - прагматично и малко невинно пита Жорето.
Чуквам на Гармина, губим едни 50 километра... Правя втори оглед - вляво от пътя има метър добре изглеждаща утъпкана почва и плитка канавка. Десните колела би трябвало да минат по относително читав асфалт или поне да не попаднат директно на пукнатините. Изритвам сина от джипа и паля. Скоквам насипа и внимателно протягам предно ляво колело, опипвайки за здрава почва отдолу. Ляво, ляво, прибрано огледало, бръм... от другата страна съм. Сина ми, окуражен, идва на бегом, мърморейки "локо, локо, ю локо", а после - "Патрола дали ще мине?" Ми, мина. Начи не било толкова страшно.

По нататък, бием пътя за Карандила, оглеждайки се за отбивка, която да проучим за евентуален бивак. Мен инстинктивно ме привличат зашумени черни пътища нейде надолу, където може да намерим и вода. В случая, намерихме точно обратното - оголен път към високото. Нооо, не съжалявахме никак. На билото - фамозна гледка към Сливен и равнината на юг. На другата страна - северна България с поглед на долината на Жеравна. От където и да погледнеш - красота. На север:






...и на юг:






Жоро търси най-добрата позиция за бивак, с перфектен изглед от дневната:




В края на краищата, позиционираме се в средата на билото, кеф ти гледка на север, кеф ти на юг.
Жоро пита - ще разпъваме ли тентата тая вечер, вече сме само трима.
Жоре, две поредни години на Сливен ни смила тоя вятър, още отчитаме липси и щети, ти за тента... Я да паркираме джиповете под ъгъл, да не събираме въглените от барбекюто по деретата...

Вярно, тихия, слънчев и ужасно лежерен следобед, въобще не предвещава подобен апокалипсис, но ние двамата, а особено аз, дето съм напалатка, имаме хм, доста отчетиви спомени от тукашните ветрове и дъждове.
Правим завет с джиповете, колкото е възможно и разхвърляме бивака.






Със смрачаването, става все по-красиво и по-красиво.




Виждат се даже и светлините на перките на ветрогенераторите.





Лягаме си кротко и заспивам тутакси. Будя се към три и половина от пляскането на палатката - знаех си, сливенския вятър... Нейде по-долу, фучи страховито сред гората, тук на високото, никой не му пречи, освен нас, разбира се. Е, палатката няма да излети с нас, двамата със сина вътре, не е притеснително, само дето шума пречи. Стискам очите здраво, утре караме към дома.

[Веселин Русев - Vesur]

От: 2016 - Насам-натам

Уффф, карайно време е да приключа с "насам", за да продължа с "натам" и "още по-натам".

Последния ни ден мина в път към дома. Няма спирки, няма снимки, просто път по асфалт. Минахме през Ичера и Градец, но не продължихме на север през котленския проход, а на изток към Медвен. Пътя, макар и тесен, бе много живописен, настилката ОК, а друго превозно средство не видяхме чак до Садово. Беше удоволствие. От Садово се подвоумих, дали да продължим по Емине-Ком и да се влеем в Ришкия проход, или да проверим защо е затворен Върбишкия. Първата опция я бяхме карали миналогодишната експедиция, а до южната част на Върбишкия проход въобще не бяхме опирали, така че избора бе лесен.

Върбишкия проход - само първите десетина километра бяха неприятни. Дупка до дупка, завой след завой, а и гората си го беше взела така, че клоните си опираха в джипа и от двете страни. Максимална предавка - втора. Но това - до табелата Шуменска област. после пътя се разширяваше, настилката ОК, караш на сянка в гората и няма никой. По-нататък, пътя беше разширен и ремонтиран, нови мантинели и маркировка, направо магистрала. А след Върбица, всичко си беше ток и жица, защото пътя е основен не само за града, а и за селата наоколо. Изпитах задоволство, че сме избрали това трасе. После - скуката на магистралата и... у дома. Точка на тазгодишното ни приключение. Би трябвало да направя някакво обобщение, статистика, ама друг път, ако му дойде времето въобще. Единственото, което сега ми идва, гледайки трака е - 1340 км, 6 страхотни бивака и 7 дни път, през които се нагледахме на красоти, които се опитах някак да ви пресъздам тук.

А сега, да продължа "натам".
Концепцията за ползотворно скитане, противоположна на експедициите е да се установиш на едно място и да обикаляш наоколо на воля, без да се притесняваш къде ще намериш добро място за бивак, да бързаш, за да разпъваш палатка на светло и да приготвяш вечеря овреме. Все се каним да го направим тоя номер с Любашки и Марин, /те тая година го направиха в известна степен/ ама все остава за някъде нататък във времето. Е, в началото на август, решихме фамилно да се изнесем към Панагюрище, а аз имах неуредени сметки в тая част на Средна гора с една крепост от миналата година, а на една бях хвърлил око тази пролет. Поради тази причина, всеки си тръгна с джипката - аз с витарата, жената с кията, две е повече от едно във всеки случай.

Неуредени сметки имах с калето над Кръстевич, миналата година на три пъти го наобикалях от различни страни, но така и не стигнах до него поради една или друга причини. Противоречивите сведения в нета и липса на интересни кадри, така или иначе не ме правеха особено оптимистично настроен. Затова, не хукнах още първия ден нататък, дори не и на втория. За първа точка си бях заплюл крепостта Красен, над село Бъта. От проучването в нета бях разбрал, че останките са внушителни, но в ОФРМ няма трак към нея. Затова, реших да предвидя цял ден, в търсене на път към нея, като си направих псевдо трак, гледайки през Гугъл Земя. Не щеш ли, като затръгвах, щерката прояви желание за офроуд, което си беше прецедент, въвлече и жена ми в заговор. Какво пък, времето прекрасно, дори и да се полутам, има време за разходка и обикаляне на воля.

И така, натоварени тримата във витарата, която "много друска", поехме в южна посока, катерейки височините непосредствено до града. Черен път, емоции никакви, освен една кална локва, колкото да вдигна малко пръски за радост на детето. След малко, не повече от километър, пътя прави завой, откриващ страхотна панорама към Панагюрище. Спирам, народонаселението се изсипва, за да се диви на гледката и да поскача по камъните наоколо, аз вадя апарата.




Хм, я какви облаци се насъбират... ха дано - мисля си похотливо аз.

Дребната е намерила "връхче", което да покори.






Айде обратно в колата, път трябва да търся, продължаваме напред и нагоре. Всъщност, не след дълго, черния път се разклонява и аз по навик избирам тоя който върви нагоре, другия се спускаше надолу. Да, ама само след 300 метра пътя свършва с доста стръмно изкачване, подозрително изровено. Превключвам на бавните и с газ и женски писъци скокнах горе. А горе - изненада, работници мирно леят бетон, бааа.






- Какво правите момчета?
- Ще издигаме кръст над града.

Оказва се, че местен бизнесмен, забравих му името, занимаващ се с транспорт, решил да издигне тук кръст над Панагюрище. Евала на такива хора, дано да стане красиво, не нещо кичозно, дано. Тук му е мястото, мисля си, града е в краката ти, ще се вижда добре.






Я, вече облаците чернеят, а Панагюрище е потънало в сянката им. Само да имаме достатъчно време за скитане днес...
Питам работниците мога ли да продължа нататък, че няма път. Невъзможно, отговарят ми, нататък са урви, непроходимо дере с река, непристъпно е, не случайно след дерето има кале.
-А, ми аз натам съм се запътил, сигурни ли сте, че не мога да мина през дерето?
-Категорично, но дотам пътя е приличен, карай надолу.

Хм, малко разочарован, върнах се до разклона и поех по пътя надолу. Кръста бе на надморска височина 700 метра. След около 3 км, стигаме до целта - крепостта Красен.






Надморска височина 500 метра, обачеее, страхотно подбрано място. Цялата долина е в краката ти, точно място за крепост. С джипката стигаме досами портата. Отвън, изглежда обещаващо.










Портата.






И вече вътре:














Село Бъта в далечината:














След бързо нащраканите кадри на видимите останки и очевидно консервираните зидове, заемам се да изследвам целия периметър. Разчистено и поддържана е около една четвърт от площта на крепостта, останалото е погълнато от храсталаци и гора. В близост до пилона със знамето се натъквам на купчина керамика. Мога само да гадая защо е тук и така.






Започвам да се движа по източната част на крепостната стена, която е завзета от гората и трудно проходима. Това е в непосредствена близост до портата, не повече от десетина метра.





По-нататък съвсем се губи, на места, в непроходимите храсталаци се виждат само купчини камъни.






Върнах се отново в най-високата точка на крепостта и загледах наоколо панорамата, наслаждавайки и се без ограниченията на визьора на фотоапарата. На юг и запад - равнината в нозете ми, на север - тесния път по който дойдохме, ограничен от две стръмни дерета, които пазеха подстъпите от северозапад и изток. На гармина виждах, че в източното върви река, в североизточното - не ми трябваше карта, рекичката минаваше на 50-60 метра долу. Е, хубава крепост, размислих се аз, сигурно убежище, и вода има наблизо... ама при обсада? Не знам дали това ме накара отново да свърна към трудно проходимата част от крепостта или желанието да проверя дали не пропускам нещо, за което после да съжалявам, честно. Но се почуствах възнаграден, когато пред очите ми изскочи огромен воден резервоар. Подскочих от кеф, не очаквах...






Тръните не ми позволиха да си намеря оптимално място за добър кадър, гетите ми дремеха в раницата, която оставих в града, за да направя място на щерката в джипката.





Да ви кажа, първата ми асоциация при вида на този резервоар бе Перперикон, този бе не по-малък, но изграден, с зидария и някога е бил измазан. Размазах се от кеф.

Удовлетворен, правя няколко последни снимки, преди да поемем обратно, опасенията за дъжд, все повече ставаха реални.


















След като се прибрахме, заваля здраво, после град, после много здраво и накрая - кротко. Около пет часа дъжд. Какво повече му трябва на човек, за да се чувства щастлив?

[Борислав Бонев]

От: 2016 - Насам-натам

Отново супер пътепис! Върха си , Веско!
Благодаря за преживяното с тебе ( за мене само пред компютъра за жалост! ) !