Tweet
Имаме един старец в входа. Стои, всяка вечер, в коридора, до пощите и посреща влизащите. Побелял старец с невероятно сини очи и кой знае защо, с едно парцалче от чаршаф, превързано през челото с което ми прилича на някакъв военопленник, или архипророк. Май е полусляп, защото се ориентира главно по шума от стъпките на преминаващите и ако го поздравиш те пита, колко е часа. A aко го подминеш мълчешком, въздиша. Понякога проси, иска двадесет стотинки, за хляб и благодари, ако сложиш монета в шепата му. Но не я поглежда, когато я прибира, защото не вижда, или просто го е срам, понеже роднините му го карат да проси.
Винаги съм си мислел, че пита за часа, защото чака да си го приберат в къщи, след унизителното просене. За това веднъж, като се прибирах, към единадесет и половина и го заварих в входа истински се ядосах. Той пак питаше, за часа, но не просеше, този път. Апартамента в който живее е там, на три метра от него, гледа го внука му май. Знам и че семейството е доста под "средната бедност" за България, но чак пък толкова...???!!!
-Ела дядо, ще те заведа у вас - казвам.
-Не, не искам – отвръща той.
-Защо, не те ли пускат?! Хайде, студено е, а и е късно, трябва да се прибираш!
-Не-казва, не искам!!! Сина ми умря, внука ми умря, а другите не ме искат!
-Е, какво, като не те искат, нали те гледат – казвам. Пък и други си нямаш, а те няма да те оставят я?!
-А, не-казва, аз с Господа говорих няколко пъти и той ми обеща да ме събере с мойте, ама кога?! “Ще дойде часа”, само ми каза! А снощи говорих и с майка му Света Богородица, блага жена. Попитах я, тоз час, кога най-сетне ще дойде?! И тя ми обеща. В двадесет и седмия час, казва, ще дойдат твоите починали близки и ще си те вземат, при тях...!
А сега, колко е часа момче?!
-Двадесет и три и тридесет-отговарям.
-Аааа, рано е още – казва, ще чакам....!!!!
Така я караме вече повече от половин година.
Поздравявам го, като се видим, на неизменното му място в коридора.
Пускам му по някоя монета в шепата, когато поиска, но той се радва повече, когато на редовния му въпрос “колко е часа”, отговорям с по-голям такъв. Но колкото и да ми се ще, с повече от “двадесет и четири час е” не мога да го зарадвам....!
Снощи се прибирам от лов, в входа е тъмно,
а ръцете ми са заети с багажи, не мога да светна лампата
и тръгвам направо към асансьора. На стъпалата преди площадката, обаче краката ми се замотават в нещо и до като се усетя се пльоскам на земята. Падайки, странично си удрям ръката в ръба на стъпалото и чувам как часовника изпращява, на счупено. Ставам, святкам лампата и виждам, че съм се спънал в накакъв парцал, подобен на бинт. Ръката ме боли доста, но нищо и няма, а електронния ми часовник е с спукан дисплей и вместо 20:16ч., показва 27:16ч.!???
А тази вечер, като се прибирах, на входа имаше нов некролог,
на един старец.......
Винаги съм си мислел, че пита за часа, защото чака да си го приберат в къщи, след унизителното просене. За това веднъж, като се прибирах, към единадесет и половина и го заварих в входа истински се ядосах. Той пак питаше, за часа, но не просеше, този път. Апартамента в който живее е там, на три метра от него, гледа го внука му май. Знам и че семейството е доста под "средната бедност" за България, но чак пък толкова...???!!!
-Ела дядо, ще те заведа у вас - казвам.
-Не, не искам – отвръща той.
-Защо, не те ли пускат?! Хайде, студено е, а и е късно, трябва да се прибираш!
-Не-казва, не искам!!! Сина ми умря, внука ми умря, а другите не ме искат!
-Е, какво, като не те искат, нали те гледат – казвам. Пък и други си нямаш, а те няма да те оставят я?!
-А, не-казва, аз с Господа говорих няколко пъти и той ми обеща да ме събере с мойте, ама кога?! “Ще дойде часа”, само ми каза! А снощи говорих и с майка му Света Богородица, блага жена. Попитах я, тоз час, кога най-сетне ще дойде?! И тя ми обеща. В двадесет и седмия час, казва, ще дойдат твоите починали близки и ще си те вземат, при тях...!
А сега, колко е часа момче?!
-Двадесет и три и тридесет-отговарям.
-Аааа, рано е още – казва, ще чакам....!!!!
Така я караме вече повече от половин година.
Поздравявам го, като се видим, на неизменното му място в коридора.
Пускам му по някоя монета в шепата, когато поиска, но той се радва повече, когато на редовния му въпрос “колко е часа”, отговорям с по-голям такъв. Но колкото и да ми се ще, с повече от “двадесет и четири час е” не мога да го зарадвам....!
Снощи се прибирам от лов, в входа е тъмно,
а ръцете ми са заети с багажи, не мога да светна лампата
и тръгвам направо към асансьора. На стъпалата преди площадката, обаче краката ми се замотават в нещо и до като се усетя се пльоскам на земята. Падайки, странично си удрям ръката в ръба на стъпалото и чувам как часовника изпращява, на счупено. Ставам, святкам лампата и виждам, че съм се спънал в накакъв парцал, подобен на бинт. Ръката ме боли доста, но нищо и няма, а електронния ми часовник е с спукан дисплей и вместо 20:16ч., показва 27:16ч.!???
А тази вечер, като се прибирах, на входа имаше нов некролог,
на един старец.......
Коментар