Tweet
Ето още един пътепис от първите ми стъпки в зимната планина, когато правех глупост след глупост.
Белмекен - Мусала.
ПЪРВИ ОПИТ:
Идеята беше беше първият ден да стигна до хижа Белмекен.
Вторият ден качване на Равни връх, към ръба на връх Острец и ако всичко е наред да тръгна към връх Мусала.
През 2013г все още имах само няколко качвания във високата планина през зимата и шубето здраво ме беше хванало за гушата. След като пристигнах в 5 часа сутринта на жп гарата в Костенец и дзиндзирках от студ до към 6:30, се сетих да поискам от хората в чакалнята номера на такси, което да ме закара до вилите. Спестява се 10 км по асфалта. Нагоре разчитате на пъртината, която са направили хижарят и съботно-неделните туристи.През седмицата обикновено няма хора. Мрачнo си беше на тръгване, но по едно време слънцето най-сетне огря по-високите части и настроението ми се подобри.
Пробвах се да вървя отстрани на пъртината, но си беше трудно и със сигурност това щеше да
добави няколко часа отгоре върху времето за пристигане в хижата. Дърветата в гората бяха отрупани със сняг.
Имаше преспи по клоните на дърветата, които бяха по-големи отколкото преспите по земята. Едно изсъхнало дърво се строши на около тридесет метра от пътеката под тежестта на снега и ми изкара акъла. В клековата част заради жаркото слънце снегът се лепеше и ходенето беше трудно. Последният километър се влачех като дърта баба.
Червени връх. Зад него е връх Белмекен.
Това е Равни връх. Там под него в ниското е хижата.
На хижата ме посрещна едно голямо, игриво и с големи зъби бау-бау.
Не се притеснявайте от него. Понякога хапе, но съвсем леко стиска и е заради играта.
Послушно е и едно твърдо *Не* го отказва да се хвърля върху вас, но заиграете ли се с него после няма отърване.
На хижата изпих няколко бири, че в желанието си да пазя водата не бях пил достатъчно и се бях леко обезводнил.
Сега като пиша се правя сметката, че зимата съм се обезводнявал почти всеки път и понякога доста сериозно докато лятото макар и да ми е залепял езика за небцето никога не е било прекалено опасно.Вода гази жаден ходи.
Само дето агрегатното и състояние не беше подходящо за целта.Вода извадих от една дупка в езерото близо до стената, където се отича реката .Според колега турист водата трябвало да се преварява, хижарят пък каза че може да се пие и така. Щеше да отнеме много време да я преварявам, а и газта ми беше малко, затова сложих от хлорните хапчета .
Хижата се напълни.
Около 15 човека дойдоха от към спортната база. Беше много студено вечерта.
Спах с два дебели панталона с поларена подплата, вълнена блуза, два полара, вълнени чорапи, шапка, ръкавици и
две одеала и дзиндзирках от студ. По едно време не издържах и тръгнах да търся още одеала.
Намерих едно и с него и няколкото ката дрехи вече биваше. Така съм се унесъл, че се събудих по светло.
Предната вечер заради нощното пътуване не можах да спя.
Ако бях спазил традицията да тръгвам по тъмно сигурен съм, че от Равни връх щях да хвана невероятни гледки.
Снимах само до около половината от изкачването. Лошото дойде и то много бързо.Това от към изток е по-бяло, но от към запад беше черно. Минута след това всичко се скри.
Видимостта падна до няколко метра и повечето колове ги виждах чак като си треснех главата в тях.
Търсих посоката с машинката докато се кача на най-високата точка на върха с надеждата, че макар и за кратко
ще се появи някаква пролука през която да цъкна някоя снимка.Имах и надеждата, че това е временно и скоро слънцето ще блесне.Напразни надежди. Вятърът се усилваше непрекъснато.
Заваля нещо средно между леден дъжд и суграшица и се обледених от главата до петите включително раницата и
металната част на щеките. Заприличах на снежен човек. Чудех се дали да не облека всичките блузи да да подскачам някой и друг час докато всичко отмине, но засилващият се вятър и влошаващата се видимост ме отказаха.
Добре, че се върнах веднага, защото условията се влошиха и дори долу на хижата положението беше зле.
Прогнозите за другия ден бяха за още по-лошо време, така че след някой и друг час ядене и малко размисъл, спринтирах надолу към селото.
Искаше ми се да видя на живо как изглежда Рила от тези върхове, ама не е било писано да стане баш тези дни. Следващия път ще стане, ако не, по-следващия и така нататък.
Няма да си оставям магарето в калта.Неуспехът обаче все пак леко ме огорчи.
Не бях свикнал да се връщам без да съм достигнал до крайната цел. Преди две години все още приемах подобни преходи за провал. Сега след две години и след поне още десетина подобни отказвания често на няколко километра от целта, вече съм обръгнал и ги приемам за нещо нормално, нещо което ще опази кожата ми цяла.
ВТОРИ ОПИТ:
Месец по-рано въпреки, че се качих на Равни връх не можах да видя нищо заради лошото време.
Повторението знаем е майка на знанието....и баща на тъпотата и затова опитах пак.
Снимките са от втория ден когато времето беше ясно и прекрасно като изключим ураганния вятър и изключително ниски температури. Първия ден заради снежната буря въобще не ми беше до снимки, но по-долу ще опиша именно първия ден. Метеоролозите ми направиха невероятен к..р капан. Ясно беше, че в петък времето няма да е китка, но към тези облаци, мъгел, и 30 км/ч вятър за които говореха трябваше да прибавят в късния следобяд поне още сто километра в час и силен снеговалеж. Вятър който към 18ч ме събаряше и ме караше да пълзя на четири крака докато събирах сняг за топене около хижата, няма как да е 30км/ч. Този път махнах някои неща и раницата ми олекна с поне две кила . Два кг по-малко си оказаха влияние и стигнах един час по-бързо от предния път,въпреки екшъна в последния километър-два преди хижата.
Лошото започна малко след обяда към един часа следобяда.
Когато минах гората и излязох на открито заваля сняг и задуха отначало умерен вятър.
По едно време се появи силен вятър, който завихряше снега и и се образуваха за кратко 5-6 метрови
фунии във въздуха.За пръв път ставах свидетел на нещо подобно и алармите в главата ми запищяха с пълна сила,
но бях близо до хижата и реших да продължа. Видимостта вече беше паднала до нулата от силния сняг, вятърът
беше ураганен, а навигацията освен,че се беше побъркала и ми даваше прави черти и не можеше да локализира точното ми място беше и вързана на възел за раницата .Не можах да я развържа, за да я прибера под якето. Калъфът стана на висулка и не можех да видя нищо на екрана.Обяснявам си това че загуби спътниците заради големия пренос на сняг от вятъра, който пренос беше като стена от сняг. Губил съм спътници за навигация в дълбоките дерета, но на открито никога досега.
Досега съм попадал на лошо време, непрогледна мъгла, силен вятър, сняг, но винаги всичко е било поносимо и не с такава бруталност каквато беше този ден. Може да се каже, че това беше първата ми истинска снежна буря в която попадам.Никога не бях виждал и такъв пренос на сняг от вятъра.Все едно някой багер ринеше и ме засипваше с кофата. Докато спирах да си поема въздух от тежкото газене снегът буквално ме затрупваше.Бях се скапал от газенето и лутането наоколо и спирах често за почивка.За времето за двадесет бързи вдишвания и издишвания снегът от коленете ме затрупваше до чатала. Направих грешката да вдишам дълбоко срещу един много силен порив на вятъра и разбрах и без да имам познания по анатомия че устата ми е свързана с ушите след като въздухът който влезе в устата ми излезе през ушите. Не просто ми изпукаха ушите. Усетих как въздухът изсвистя през тях. Беше толкова неочаквано, че за миг забравих за бурята. Връх Белмекен на снимката
Ако в такова време човек поседне да си почине в място с подобен релеф и в такава снежна виелица
гарантирано за около 5 минути ще е затрупан.В такива моменти освен глупостта(да вържеш на възел калъфа гпс-ът отвън на раницата) и калпавата екипировка напомня за себе си. Бандитската маска, когато вървя по нагорнище я дърпам под брадичката си, за да не може дъхът ми да замъглява скиорската маска.Само че по едно време устата и носът ми станаха безчувствени от студа и се наложи да ги покрия. Естествено малко след това ски маската се замъгли и стана неизползваема. Гадничко е в снежна виелица да си без тази пластмаса на очите.Не че с нея виждаш нещо, но поне не ти се набива сняг в очите.
Повтарях си за успокоение, че щом вятърът духа в лицето ми леко отдясно значи поддържам вярната посока. Друг е въпросът, че не знаех дали това е правилното дясно, защото вятърът можеше и да си беше сменил посоката и подозирах, че се въртя като пумпал на едно място. Връх Острец на снимката(този острия ръб)
Пълен шаш беше и взеха разни мрачни мисли да ми минават в главата.
Духането и търкането на прозрачния пластмасов калъф на гпс-ът ми позволяваше единствено да видя, че
съм на триста метра от хижата,но тъй като го правех спрял на място и с гръб към посоката на движение
вярната посока ми се губеше, а и шиб@ното триъгълниче на гпс-а, което показваше
къде съм, беше зацепило на едно и също място и все там си стоеше, а екрана беше запълнен с дълги прави черти
все едно спътниците не можеха да засекът местоположението ми.Все още се чудя дали големия пренос
на сняг не го блокира гпс-а, защото загуби спътниците или нещо от студа му стана.
По едно време наклонът стана толкова голям, че се свлякох десетина метра обратно надолу в дълбокия сняг.
Изглежда бях объркал посоките.Минах малко вляво, където изкачването се ядваше и за малко да си дрънна главата в хижата. В хижата има оставена отворена стая на първия етаж.Имаше и дърва с няколко чамови разпалки, но използвах и всичката тоалетна хартия . Без нея нямаше да е възможно да запаля печката.
Така че си носете повечко като ходите зимата по хижите. Без хартията трябваше да се бия по гъза, за да не дриск@м в следващите дни, но бях мокър и замръзвах и нямаше начин. Излизах десетина пъти за сняг и няколко пъти за дърва, които са на купчина пред хижата.
Тъй като всичко съхнеше реших, че огромния дъждобран който носех е добра идея.
Много глупава идея беше ползването на дъждобрана в такъв ураганен вятър.
Още като излязох вятърът го запретна над главата ми и единствено здраво стегнатата качулка го задържа да не отлети.Само че площта на дъждобрана който е за човек заедно с раницата му е голяма, а вятъра беше си таковал мам@та и само дето не ми откачи главата.Тръшнах се на земята и тъй като въпреки усилията не можах да го махна от главата си това огромно платно и само го придърпах на топка до мен и се върнах на четири крака до вратата .
Ако се гледах отстрани щях да се спукам от смях....все едно участвах в *пълна лудница*. Добре че нямаше публика, а и аз си обещах на никого да не разправям за издънките си. Не успях ни дърво ни сняг за топене да взема.Третото излизане вече беше в пълна екипировка с якето стегнато отвсякъде, ски маската, която позабърсах и пикела, за да мога да вадя дърва от купчината, защото бяха замръзнали едно за друго.
Мислех си, че няма как да стане по-откачено, но бедна ми е била фантазията.
Беше станало късно, но заради вятъра, който искаше да гътне хижата не можех да се отпусна и да заспя.
По едно време към полунощ тъкмо взех да се унасям и вратата навън се отвори от вятъра.
Станах и я затворих. Лягам, но след 5 минути пак се отваря.
Викам си, че едва ли някой ще тръгне в полунощ в тази страховита буря и ставам с намерение да врътна ключа,
който е отвътре на вратата. Посягам към дръжката на вратата и в този момент от тъмницата отвън един заскрежен звяр с големи зъби и светещи очи отразени от светлината на челника се хвърли отгоре ми.
Толкова беше нереално, че в първия момент не повярвах на случващото се. Нямах време даже да се уплаша. Чак когато се стовари с цялата си тежест отгоре ми се стори познат и добре, че мислех бързо защото както споменах по-рано, тоалетната хартия беше свършила. Беше хижарското бау-бау(огромна и здрава немска овчарка), което обича да си играе като скача и с цялата си тежест ви блъска с лапите в корема.Зад него след няколко минути изскочи и хижарят. Как беше успял да стигне в такова време не знам. От ураганния вятър очаквах всеки момент покривът на хижата да падне на главата ми. В събота очаквал хора от спортната база и дошъл да приготви това онова.
Ако има класация за най-корав хижар този на Белмекен със сигурност взема челната позиция.
Успах се.
Сутринта хапнах набързо и тръгнах към Равни връх леко притеснен заради онова лавино-опасното улейче
Какви *по-добри* условия за лавини от снежна буря със силен вятър и с голям пренос на сняг.
Единствено, което липсваше в уравнението беше някой идиот.
Имаше дълбок пресен сняг в улея и малки козирки.
Минах го на тагадък казвайки на ум всички молитви за които се сещах въпреки твърдо атеистичните си възгледи
, с разкопчана раница и малко отстрани, където беше по-стръмно, но снегът беше издухан.
Все пак към края нямаше как да не стъпя в дълбокия и мек сняг, който беше натрупал върху замръзнала основа отдолу.
Горе вятърът духаше с неотслабена сила въпреки ясното и слънчево време.
Правенето на снимки беше трудно, защото с маската трудно различавах нещо на екрана, а и вятъра заглушаваше звукът, който издава апарата, когато е на фокус и затова само насочвах сапунерката във всички посоки и натисках копчето пък каквото стане.
За пръв път виждах зимна Рила от това място и усещането беше невероятно.
Ако вятърът не беше толкова силен щях да се пробвам по онова отвесно ръбче с въже дето е насреща под Острец и с малко късмет да продължа нататък.Като го гледах нямаше да имам проблем да се кача, друг е въпросът,че сигурно щеше да ме хване бъз и нито щях да продължа нито щях да мога да слеза обратно. Мислех си като се прибера долу в хижата да ида поне на връх Белмекен, но кожата на лявото ми стъпало сдаде багажа и се отказах.
Бойният дух беше на критично ниско ниво. Рила пак ме беше наритала здраво по мутрата.
Трети опит:
Лятото мина, направих първото си Ком-Емине и няколко сериозни ходения по Рила и Пирин,
но това че два пъти макар и с основателна причина не посмях да отида по далеч от Равни връх
не ми даваше мира. Дойде декември. Пристигнах късно на вилите.
Докато си оправям раницата в началото на пътеката някакъв местен образ ме съветва, че нагоре не е за сам човек.
После компетентно се произнася, че до горе е най-много 5 часа.Тук не му вярвам вече, но кимам разбиращо и благодаря за информацията. Може би трябва да поясня какво имам предвид *местен образ*.
Това е някой с вид на току що излязъл от кръчмата. Нагоре виждам знак *Забранено за риби* Общо взето сам си мислех тъпи майтапи и им се смеех.
Още отначало пътят почва с чист лед, който се е получил от джиповете с които се качват от водното.
За да не се изтърся сложих снегоходките, заради шиповете, които зацепват, а и по-добре е да са на краката вместо на гърба, за да не тежат.Още от началото се забелязва, че снегът не е като друга година. Доста по-малко е.Лошото при малкото сняг освен калпавите снимки е че може да строшиш някой крак като ти влезе крака между камъните.Освен калпавите снимки от деня в края на галерията съм пуснал и 5-6 хубави от връх Мусала с много сняг от същата 2013 г.
Помня как се трошиха клоните на дърветата от тежестта на натрупания сняг като идвах последния път.
Ходенето става мъчително, защото има една ледена коричка, която се чупи точно, когато пренесеш тежестта на единия крак, а отдолу е меко и снегоходката не помага.Пропадах няколко пъти в клека чак до чатала.
Поне свърших поне малко полезна работа. Маркирах коловете дето почват в клека под хижата, а на другия ден и всички колове които се качват и слизат по Равни връх, че ги нямаше в картата. Надявах се да има поне хижар, че като стане тъмно ме хваща страх от караконджули, но нямаше жива душа.Успокоявах се, че поне ще спестя някой лев от спането.
Пробвах за пръв път сухия спирт за подпалка. Установих, че е много по-добро средство от гумата, свещите, тоалетната хартия или нафтата. Това като нямаш брадва с която да нацепиш достатъчно тънки съчки.
Привечер цъкнах някоя снимка на знамето и на Стара планина. Стотина километра в посока връх Ботев са много за сапунерката ми и затова тези снимки не се получиха.
Студът тук е кучи, но пухенката за 500лв се представи чудесно при първото и обличане в такива условия.
Спах с нея, защото двата полара и четирите одеала не помогнаха и зъбите ми затракаха.
Печката стана червена, но шишето със замръзнала вода, което беше на два метра от нея така и не се размрази.
Втори ден: Хижа Белмекен-Равни връх-Острец-Каменити връх-хижа Заврачица
Ставам в 6ч. Правя си кус кус със сухо мляко, мед и сирене на прах.
Много плюскам като ходя някъде и затова след първото Ком Емине трупнах десетина кила отгоре.
Освен това направих грешката да загоря сиренето предната вечер и всичката вода, която стопих за пиене имаше вкус на сирене. Доста гаден вкус има топлата вода с вкус на сирене, когато престои в пластмасови шишета. Дори и без да съм се обезводнил и скапал от ходене ми се гадеше от тоя мътен бъркоч, който трябваше да пия.
Чудех се кога да тръгна. Намразих го това тръгване по тъмно. Всеки който е ходил сам по тъмно в гората(клека) му е ясно, че гората не е просто някакви си дървета или клек, а някак си оживява. Някои от дървените пичове са големи шегаджии и имат навика да те поздравяват с потупване по рамото с клоните си. Тръгнах в седем без една минута.
Първите два-три зимни кола в клека ги изпуснах, че не се виждаха в тъмницата, но другите чак до Равни връх и надолу до премката ги маркирах всичките.
В ниското, където е навято се затъваше.
В такива трудни моменти и като знам, че ме чакаше близо 10 часа преход почвам да се чудя къде съм тръгнал като
не бях сигурен какво ме чака. Както се убедих в последствие дори и при тези полу-снежни условия по високите части и леко газене в долините ходенето е доста изтощително като няма кой да те сменя за пъртината.
В долините снегът е в пъти повече от издуханите до голо върхове. Може и десетината килограма излишък натрупан заради изядените кюфтета да е основната причина за зора който видях. Намалявах напрежението като попържвах състоянието на снежната покривка. На местата на които при много сняг имаше вероятност от лавина снегът беше издухан и се минава спокойно.
Витоша и тя се мярка в далечината. Вече я разпознавах без проблем, а до преди година се чудех какво е това. Човек като се качва нагоре към Острец или поне аз като се качвах въжето ми идваше високо. Два метра над земята са доста и макар лесно да стигах въжето нямах никаква сила да си помагам на краката.
На едно от местата, където пуснах въжето и минавах встрани едвам се върнах, защото нещо не прецених.
Пак пълзене по корем, стрес и няколко бели косъма, а и шиб@ните котки се плъзгаха по камъните.
Майтапът е, че на следващия ден се оплаках за това на човека(Румен Радев) дето в студентските си години е
помагал за слагането на това въже.В долната си част освен паднал кол има и разкачено въже и всичко е взело леко полека да се руши. След години само джедаи ще могат да минават от там зимата, защото с високо въже е трудно на едно място, но без въже става малко опасно за редовия турист. Снимано е в посока Мусала.
За награда, че съм го минал си направих леко пиршенство.
Хапнах фастъчено масло. Беше толкова гъсто, а и беше позамръзнало от студ, че ми счупи лъжицата и се
наложи пак с пръсти да ям. Баси и калпавите лъжици дето се продават в Билла.
Добре, че си нося още две резервни за по десетина стотинки всяка. Връх Ибър от мястото, където ядох ми се струва прекалено висок за задъхан човек като мен и се отказвах да го качвам. Слабото познаване на района ми дава една лъжлива надежда, че там в края на долината се вижда качването към Янчов връх.
Голяма грешка, защото това беше едва половината и оттатък Дяволски връх 2 или Цигански връх 2 или както там му е името има още толкова преди качването в посока седловината между Янчов връх и връх Манчо.
Между другото огледах подхода към аварийния маршрут по река Чавча.
Дори и при тези безснежни условия с тази козирка ми се стори трудно за преминаване.Чак козирка в този момент нямаше, но беше прекалено стръмно в горния си край.Човек може да направи някое и друго салто в лошо време обаче като няма избор ще не ще...Това за човек без навигация
Според пътеводителя е най-добрия вариант, един път влезеш ли в долината пътя не може да го объркаш дори и в много лошо време. За човек с гпс по-добрия вариант в лошо време, за да се избегне риска от счупен врат
е да се тръгне към спортната база.Това си е лично мнение на един абсолютен лаик в тази област като мен, а доколко е правилно всеки сам да си прецени.
Почвам да си вярвам, че ще се вместя в десетте часа, което е средното време за преминаване при горе долу добри зимни условия. Докато се кефя на професионализма си изведнъж хлътвам до кръста в някаква кухина под снега.
Продължавам да потъвам и панически хвърлям щеките и раницата встрани и с припълзяване успявам да изляза.
Гледам има още много от дупката надолу. Бах ма@му ако се бях скрил целия вътре, а всичко изглеждаше равно като тепсия отгоре и нямаше намек за подобен капан. На няколко пъти този и следващия ден краката ми хлътваха до коленете между скритите в мекия сняг камъни. Разминах се само с няколко хематома . В такива моменти само псуването помага, защото почваш да вървиш бавно като дърта баба опасявайки се, че пак ще пропаднеш.
Трябва малко да се ядосаш, за да тръгнеш с нормално темпо иначе ще замръкнеш ако се движиш като охлюв.Затова снегоходки при такива условия се носят и при два пръста сняг. Пазят от фрактури.
След като изкачих няколко незнайни върха се озовах на място, където трябваше да реша да мина ли по прекия път към Заврачица, който е описан в пътеводителя или да качвам още един баир, за да стигна до коловете. Тъй като си знам късмета предположих, че ще се озова в небрано лозе и избрах по-дългия и официален вариант, който обаче на сегашния си акъл(2016) не мисля че е много удачен особено при много сняг, когато пътят се губи и става един много стръмен склон..Това последно малко баирче(Янчов връх) ми изсмука силиците. Връх Ибър е на снимката.
Долу пред хижата се бавя още половин час, защото закопчалките са се обледенили въпреки изгарящото слънце и не мога да сваля снегоходките.Влизам с пресъхнала уста без да поглеждам наоколо и се отправям към газираното.
Езикът ми беше залепнал за небцето и поздрава ми беше леко нечленоразделен и приличаше
на хъркането на прасе, когато му забият ножа по Коледа.Някой ме поздравява, обръщам се и виждам Винушка, обръщам се на другата страна и гледам Фена73 и приятелката му . Малко се зачудих дали е Фена, защото въпреки познатата физиономия от снимките по форумите бях останал с впечатление, че е поне два метра.
Анито(Винушка) беше дошла с група. Притесних се леко как ще се справи следващия ден без подходяща екипировка, но хората в групата не бяха вчерашни щом бяха тръгнали към Трионите, така че поводи за притеснения нямаше много, но и ме накара да се замисля за тези социални мрежи, където от дума
на дума хората хукват да правят разни странни и опасни неща. В крайна сметка поради количеството сняг някои от опасните места(Близнаците) следващия ден можеха да се минат и по лятната пътека без проблем, но това никой не го знаеше предварително.
Хижарят Пламен ме позна от снимките които съм пускал в пътеписите във форума и се оказа,че чел писанията ми за онази мартенска нощ, когато заледеното куче на Белмекен ми скочи на врата .
Общо взето доста хора пускат снимки с по някоя дума за местата по които са ходили, но дървените философи които
описваме в нета подробно всичко, понякога дори досадно подробно, не сме много.
Трети ден:Хижа Заврачица-хижа Мусала
Бях решил да тръгна след групата, че поне малко да отъпчат снега, но стана светло и търпилото ми не издържа.
За отпочинал и горе долу влязъл във форма след два дена ходене човек лекото нагорнище в началото не е кой знае какво. За един час без особено натоварване и сте горе. След като се изкачих по почти безснежния склон на Манчо спрях да махна снегоходките и да сложа котките.Китайски, евтини, здрави и стоманени. Имат повече стаж по камъните вместо по сняг. Не ми причиняват дискомфорт и мога да вървя целия ден с тях просто, защото ме мързи да ги свалям и слагам през 5 минути.Видях и че групата е налазила склона.
На Маришки връх срещам Румен Радев. Човекът ходи от 30 години почти всяка седмица докато Аз с неохота си признах, че веднъж на 1-2 месеца ми е максимума за последните три години. Стана дума и за високото според мен въже на Острец и предпазните мерки при ходене в планината. Бях направил няколко пробни задържания с пикела, но като виждах как пикела минава през снега като нагорещен нож през масло се убедих, че по-добрия вариант е да не се пада, защото понякога вероятността пикела да помогне в зависимост от терена и условията не беше голяма.
Повтарях си да не забравя, че трябва да цъкна в гпс-а коловете от седловината на Маришки до Мусала.
Основния план го изпълних. но между Малък Близнак и Мусала се заприказвахме с един ком-еминеец и пропуснах два три кола. След месец дойдох специално за тях и ги цъкнах всичките колове.
Стигнах най-накрая до този ръб дето е преди Близнаците. Някъде минах отгоре, някъде леко встрани на тези жандарми дето са по средата. Зачудих се как съм успял на първото си зимно ходене да го мина това в лоши време и със снегоходки на краката. Обяснявам си го че имаше мъгла и не виждах къде ходя. Тогава имаше и много сняг, но беше добре фирнован и нямаше това отвратително свличане като стъпиш на него.
Сега по този мек сняг отдолу на който горната дебела два пръста кора се отчупва като стъпиш, хич не е работа
да подсичаш нещо стръмно. Кората се отчупва а в същото време е достатъчно дебела да ти издържи тежеста за кратко време, а отдолу е меко като памук. Получава се все едно си стъпил на скейтборд .Котките не помагаха по никакъв начин.Групата не се виждаше, но минаха долу по лятната, защото условията го позволяваха.
Имаше сняг по нея, но като се внимава ставаше, но не е добре да се свиква, защото рано или късно човек ще се озове на място където ще е прекалено опасно за подсичане и ако няма достатъчно мозък да се върне, естествено ще се пребие. На снимката ръбчето след Голям Близнак.
СНИМКИТЕ ОТ ТАЗИ НАТАТЪК СА ОТ ЗИМАТА НА 2013, НО ОТ ДРУГ МЕСЕЦ. ВСЕ ПАК ТРЯБВА ДА ВИДИТЕ НЯКОЯ И ДРУГА ХУБАВА
СНИМКА И КАК ИЗГЛЕЖДА РИЛА С БЯЛА ПРЕМЯНА ОТ ВРЪХ МУСАЛА.
Имаше колове дето се клатеха и скоро и тях няма да ги има. На слизане от върха виждам Пепино, който ми е познат от снимки по форуми. Не съм много сигурен, защото едно е снимката а друго на живо, но се оказвам прав.
Първите му думи бяха:
-Познай кой ти водя?
Изглежда ме беше познал от снимките във форума, а знаех че Ицо често ходи в планината с него . След малко се показва и Ицо, ама гледа в краката си и не вдига глава. Още не ме е видял. Не мога да се стърпя и почвам да подвиквам:
-Айде бе Ицо, по-бързо стига се влачи като родопска песен, оял си се през тези две години. Помощ с раницата искаш ли? По едно време вдигна глава да види кой го навиква. Много е приятно след две години да видиш някой с който за пръв път си ходил зимно и си минал половин Рила. Не се забравят такива моменти. Нямахме цял ден та затова след малко всеки хвана по пътя си.
Стигам до долу на петдесетина метра от заслона и какво да видя. Едната ми щека се е изпарила яко дим .
Да бяха някакви прости хич нямаше и да я мисля, ама как се оставя Бляк Даймънд просто ей така.
Качвам се пак нагоре към върха, но не я виждам никъде. Стигам до средата на качването, където се разминах с тримата джедаи и губя надежда. Звъня на групата дето е Анито да питат Ицо дали я няма по пътя и слизам надолу, че
в раницата която оставих долу до началото на въжето има неща поне за хилядарка, а в планината често се качват и хора дето им лепнат ръцете. В заслона няма места, но чакам да видя какъв ще е резултата от издирването.
Първите от групата от Заврачица пристигат. Всички са видели щеката закачена на едно въже, но всеки си е мислил че някой я е оставил и никой не я беше взел. Даваме поръчка на група дето се качва да види залеза и след няколко часа един от тях се появява със скъпата пръчка и ми благодари, че съм му я оставил за ползване и че много му е помогнала. Майтапчия.
Тръгвам по тъмно надолу към хижа Мусала, където хапнах половин суджук.
Половин, защото едно дебело коте ми изяде другата половина. Не бях много в ред нещо, бронхита ме мореше и кашлях от време на време, а и нещо чоглаво ми стана затова реших, че е време за прибиране вкъщи.Това е.
От тук се минава за х.Заврачица, х.Грънчар, х.Рибни езера.....
Яз. Бели Искър.
Скакавците.
Близнаците на преден план.
Вятър.
Белмекен - Мусала.
ПЪРВИ ОПИТ:
Идеята беше беше първият ден да стигна до хижа Белмекен.
Вторият ден качване на Равни връх, към ръба на връх Острец и ако всичко е наред да тръгна към връх Мусала.
През 2013г все още имах само няколко качвания във високата планина през зимата и шубето здраво ме беше хванало за гушата. След като пристигнах в 5 часа сутринта на жп гарата в Костенец и дзиндзирках от студ до към 6:30, се сетих да поискам от хората в чакалнята номера на такси, което да ме закара до вилите. Спестява се 10 км по асфалта. Нагоре разчитате на пъртината, която са направили хижарят и съботно-неделните туристи.През седмицата обикновено няма хора. Мрачнo си беше на тръгване, но по едно време слънцето най-сетне огря по-високите части и настроението ми се подобри.
Пробвах се да вървя отстрани на пъртината, но си беше трудно и със сигурност това щеше да
добави няколко часа отгоре върху времето за пристигане в хижата. Дърветата в гората бяха отрупани със сняг.
Имаше преспи по клоните на дърветата, които бяха по-големи отколкото преспите по земята. Едно изсъхнало дърво се строши на около тридесет метра от пътеката под тежестта на снега и ми изкара акъла. В клековата част заради жаркото слънце снегът се лепеше и ходенето беше трудно. Последният километър се влачех като дърта баба.
Червени връх. Зад него е връх Белмекен.
Това е Равни връх. Там под него в ниското е хижата.
На хижата ме посрещна едно голямо, игриво и с големи зъби бау-бау.
Не се притеснявайте от него. Понякога хапе, но съвсем леко стиска и е заради играта.
Послушно е и едно твърдо *Не* го отказва да се хвърля върху вас, но заиграете ли се с него после няма отърване.
На хижата изпих няколко бири, че в желанието си да пазя водата не бях пил достатъчно и се бях леко обезводнил.
Сега като пиша се правя сметката, че зимата съм се обезводнявал почти всеки път и понякога доста сериозно докато лятото макар и да ми е залепял езика за небцето никога не е било прекалено опасно.Вода гази жаден ходи.
Само дето агрегатното и състояние не беше подходящо за целта.Вода извадих от една дупка в езерото близо до стената, където се отича реката .Според колега турист водата трябвало да се преварява, хижарят пък каза че може да се пие и така. Щеше да отнеме много време да я преварявам, а и газта ми беше малко, затова сложих от хлорните хапчета .Хижата се напълни.
Около 15 човека дойдоха от към спортната база. Беше много студено вечерта.
Спах с два дебели панталона с поларена подплата, вълнена блуза, два полара, вълнени чорапи, шапка, ръкавици и
две одеала и дзиндзирках от студ. По едно време не издържах и тръгнах да търся още одеала.
Намерих едно и с него и няколкото ката дрехи вече биваше. Така съм се унесъл, че се събудих по светло.
Предната вечер заради нощното пътуване не можах да спя.
Ако бях спазил традицията да тръгвам по тъмно сигурен съм, че от Равни връх щях да хвана невероятни гледки.
Снимах само до около половината от изкачването. Лошото дойде и то много бързо.Това от към изток е по-бяло, но от към запад беше черно. Минута след това всичко се скри.
Видимостта падна до няколко метра и повечето колове ги виждах чак като си треснех главата в тях.
Търсих посоката с машинката докато се кача на най-високата точка на върха с надеждата, че макар и за кратко
ще се появи някаква пролука през която да цъкна някоя снимка.Имах и надеждата, че това е временно и скоро слънцето ще блесне.Напразни надежди. Вятърът се усилваше непрекъснато.
Заваля нещо средно между леден дъжд и суграшица и се обледених от главата до петите включително раницата и
металната част на щеките. Заприличах на снежен човек. Чудех се дали да не облека всичките блузи да да подскачам някой и друг час докато всичко отмине, но засилващият се вятър и влошаващата се видимост ме отказаха.
Добре, че се върнах веднага, защото условията се влошиха и дори долу на хижата положението беше зле.
Прогнозите за другия ден бяха за още по-лошо време, така че след някой и друг час ядене и малко размисъл, спринтирах надолу към селото.
Искаше ми се да видя на живо как изглежда Рила от тези върхове, ама не е било писано да стане баш тези дни. Следващия път ще стане, ако не, по-следващия и така нататък.
Няма да си оставям магарето в калта.Неуспехът обаче все пак леко ме огорчи.
Не бях свикнал да се връщам без да съм достигнал до крайната цел. Преди две години все още приемах подобни преходи за провал. Сега след две години и след поне още десетина подобни отказвания често на няколко километра от целта, вече съм обръгнал и ги приемам за нещо нормално, нещо което ще опази кожата ми цяла.
ВТОРИ ОПИТ:
Месец по-рано въпреки, че се качих на Равни връх не можах да видя нищо заради лошото време.
Повторението знаем е майка на знанието....и баща на тъпотата и затова опитах пак.
Снимките са от втория ден когато времето беше ясно и прекрасно като изключим ураганния вятър и изключително ниски температури. Първия ден заради снежната буря въобще не ми беше до снимки, но по-долу ще опиша именно първия ден. Метеоролозите ми направиха невероятен к..р капан. Ясно беше, че в петък времето няма да е китка, но към тези облаци, мъгел, и 30 км/ч вятър за които говореха трябваше да прибавят в късния следобяд поне още сто километра в час и силен снеговалеж. Вятър който към 18ч ме събаряше и ме караше да пълзя на четири крака докато събирах сняг за топене около хижата, няма как да е 30км/ч. Този път махнах някои неща и раницата ми олекна с поне две кила . Два кг по-малко си оказаха влияние и стигнах един час по-бързо от предния път,въпреки екшъна в последния километър-два преди хижата.
Лошото започна малко след обяда към един часа следобяда.
Когато минах гората и излязох на открито заваля сняг и задуха отначало умерен вятър.
По едно време се появи силен вятър, който завихряше снега и и се образуваха за кратко 5-6 метрови
фунии във въздуха.За пръв път ставах свидетел на нещо подобно и алармите в главата ми запищяха с пълна сила,
но бях близо до хижата и реших да продължа. Видимостта вече беше паднала до нулата от силния сняг, вятърът
беше ураганен, а навигацията освен,че се беше побъркала и ми даваше прави черти и не можеше да локализира точното ми място беше и вързана на възел за раницата .Не можах да я развържа, за да я прибера под якето. Калъфът стана на висулка и не можех да видя нищо на екрана.Обяснявам си това че загуби спътниците заради големия пренос на сняг от вятъра, който пренос беше като стена от сняг. Губил съм спътници за навигация в дълбоките дерета, но на открито никога досега.
Досега съм попадал на лошо време, непрогледна мъгла, силен вятър, сняг, но винаги всичко е било поносимо и не с такава бруталност каквато беше този ден. Може да се каже, че това беше първата ми истинска снежна буря в която попадам.Никога не бях виждал и такъв пренос на сняг от вятъра.Все едно някой багер ринеше и ме засипваше с кофата. Докато спирах да си поема въздух от тежкото газене снегът буквално ме затрупваше.Бях се скапал от газенето и лутането наоколо и спирах често за почивка.За времето за двадесет бързи вдишвания и издишвания снегът от коленете ме затрупваше до чатала. Направих грешката да вдишам дълбоко срещу един много силен порив на вятъра и разбрах и без да имам познания по анатомия че устата ми е свързана с ушите след като въздухът който влезе в устата ми излезе през ушите. Не просто ми изпукаха ушите. Усетих как въздухът изсвистя през тях. Беше толкова неочаквано, че за миг забравих за бурята.
Връх Белмекен на снимкатаАко в такова време човек поседне да си почине в място с подобен релеф и в такава снежна виелица
гарантирано за около 5 минути ще е затрупан.В такива моменти освен глупостта(да вържеш на възел калъфа гпс-ът отвън на раницата) и калпавата екипировка напомня за себе си. Бандитската маска, когато вървя по нагорнище я дърпам под брадичката си, за да не може дъхът ми да замъглява скиорската маска.Само че по едно време устата и носът ми станаха безчувствени от студа и се наложи да ги покрия. Естествено малко след това ски маската се замъгли и стана неизползваема. Гадничко е в снежна виелица да си без тази пластмаса на очите.Не че с нея виждаш нещо, но поне не ти се набива сняг в очите.
Повтарях си за успокоение, че щом вятърът духа в лицето ми леко отдясно значи поддържам вярната посока. Друг е въпросът, че не знаех дали това е правилното дясно, защото вятърът можеше и да си беше сменил посоката и подозирах, че се въртя като пумпал на едно място. Връх Острец на снимката(този острия ръб)
Пълен шаш беше и взеха разни мрачни мисли да ми минават в главата.
Духането и търкането на прозрачния пластмасов калъф на гпс-ът ми позволяваше единствено да видя, че
съм на триста метра от хижата,но тъй като го правех спрял на място и с гръб към посоката на движение
вярната посока ми се губеше, а и шиб@ното триъгълниче на гпс-а, което показваше
къде съм, беше зацепило на едно и също място и все там си стоеше, а екрана беше запълнен с дълги прави черти
все едно спътниците не можеха да засекът местоположението ми.Все още се чудя дали големия пренос
на сняг не го блокира гпс-а, защото загуби спътниците или нещо от студа му стана.
По едно време наклонът стана толкова голям, че се свлякох десетина метра обратно надолу в дълбокия сняг.
Изглежда бях объркал посоките.Минах малко вляво, където изкачването се ядваше и за малко да си дрънна главата в хижата. В хижата има оставена отворена стая на първия етаж.Имаше и дърва с няколко чамови разпалки, но използвах и всичката тоалетна хартия . Без нея нямаше да е възможно да запаля печката.
Така че си носете повечко като ходите зимата по хижите. Без хартията трябваше да се бия по гъза, за да не дриск@м в следващите дни, но бях мокър и замръзвах и нямаше начин. Излизах десетина пъти за сняг и няколко пъти за дърва, които са на купчина пред хижата.
Тъй като всичко съхнеше реших, че огромния дъждобран който носех е добра идея.
Много глупава идея беше ползването на дъждобрана в такъв ураганен вятър.
Още като излязох вятърът го запретна над главата ми и единствено здраво стегнатата качулка го задържа да не отлети.Само че площта на дъждобрана който е за човек заедно с раницата му е голяма, а вятъра беше си таковал мам@та и само дето не ми откачи главата.Тръшнах се на земята и тъй като въпреки усилията не можах да го махна от главата си това огромно платно и само го придърпах на топка до мен и се върнах на четири крака до вратата .
Ако се гледах отстрани щях да се спукам от смях....все едно участвах в *пълна лудница*. Добре че нямаше публика, а и аз си обещах на никого да не разправям за издънките си.
Не успях ни дърво ни сняг за топене да взема.Третото излизане вече беше в пълна екипировка с якето стегнато отвсякъде, ски маската, която позабърсах и пикела, за да мога да вадя дърва от купчината, защото бяха замръзнали едно за друго.Мислех си, че няма как да стане по-откачено, но бедна ми е била фантазията.
Беше станало късно, но заради вятъра, който искаше да гътне хижата не можех да се отпусна и да заспя.
По едно време към полунощ тъкмо взех да се унасям и вратата навън се отвори от вятъра.
Станах и я затворих. Лягам, но след 5 минути пак се отваря.
Викам си, че едва ли някой ще тръгне в полунощ в тази страховита буря и ставам с намерение да врътна ключа,
който е отвътре на вратата. Посягам към дръжката на вратата и в този момент от тъмницата отвън един заскрежен звяр с големи зъби и светещи очи отразени от светлината на челника се хвърли отгоре ми.
Толкова беше нереално, че в първия момент не повярвах на случващото се. Нямах време даже да се уплаша. Чак когато се стовари с цялата си тежест отгоре ми се стори познат и добре, че мислех бързо защото както споменах по-рано, тоалетната хартия беше свършила. Беше хижарското бау-бау(огромна и здрава немска овчарка), което обича да си играе като скача и с цялата си тежест ви блъска с лапите в корема.Зад него след няколко минути изскочи и хижарят. Как беше успял да стигне в такова време не знам. От ураганния вятър очаквах всеки момент покривът на хижата да падне на главата ми. В събота очаквал хора от спортната база и дошъл да приготви това онова.
Ако има класация за най-корав хижар този на Белмекен със сигурност взема челната позиция.
Успах се.
Сутринта хапнах набързо и тръгнах към Равни връх леко притеснен заради онова лавино-опасното улейче
Какви *по-добри* условия за лавини от снежна буря със силен вятър и с голям пренос на сняг.
Единствено, което липсваше в уравнението беше някой идиот.
Имаше дълбок пресен сняг в улея и малки козирки.
Минах го на тагадък казвайки на ум всички молитви за които се сещах въпреки твърдо атеистичните си възгледи
, с разкопчана раница и малко отстрани, където беше по-стръмно, но снегът беше издухан.
Все пак към края нямаше как да не стъпя в дълбокия и мек сняг, който беше натрупал върху замръзнала основа отдолу.
Горе вятърът духаше с неотслабена сила въпреки ясното и слънчево време.
Правенето на снимки беше трудно, защото с маската трудно различавах нещо на екрана, а и вятъра заглушаваше звукът, който издава апарата, когато е на фокус и затова само насочвах сапунерката във всички посоки и натисках копчето пък каквото стане.
За пръв път виждах зимна Рила от това място и усещането беше невероятно.
Ако вятърът не беше толкова силен щях да се пробвам по онова отвесно ръбче с въже дето е насреща под Острец и с малко късмет да продължа нататък.Като го гледах нямаше да имам проблем да се кача, друг е въпросът,че сигурно щеше да ме хване бъз и нито щях да продължа нито щях да мога да слеза обратно. Мислех си като се прибера долу в хижата да ида поне на връх Белмекен, но кожата на лявото ми стъпало сдаде багажа и се отказах.
Бойният дух беше на критично ниско ниво. Рила пак ме беше наритала здраво по мутрата.
Трети опит:
Лятото мина, направих първото си Ком-Емине и няколко сериозни ходения по Рила и Пирин,
но това че два пъти макар и с основателна причина не посмях да отида по далеч от Равни връх
не ми даваше мира. Дойде декември. Пристигнах късно на вилите.
Докато си оправям раницата в началото на пътеката някакъв местен образ ме съветва, че нагоре не е за сам човек.
После компетентно се произнася, че до горе е най-много 5 часа.Тук не му вярвам вече, но кимам разбиращо и благодаря за информацията. Може би трябва да поясня какво имам предвид *местен образ*.
Това е някой с вид на току що излязъл от кръчмата. Нагоре виждам знак *Забранено за риби* Общо взето сам си мислех тъпи майтапи и им се смеех.
Още отначало пътят почва с чист лед, който се е получил от джиповете с които се качват от водното.
За да не се изтърся сложих снегоходките, заради шиповете, които зацепват, а и по-добре е да са на краката вместо на гърба, за да не тежат.Още от началото се забелязва, че снегът не е като друга година. Доста по-малко е.Лошото при малкото сняг освен калпавите снимки е че може да строшиш някой крак като ти влезе крака между камъните.Освен калпавите снимки от деня в края на галерията съм пуснал и 5-6 хубави от връх Мусала с много сняг от същата 2013 г.
Помня как се трошиха клоните на дърветата от тежестта на натрупания сняг като идвах последния път.
Ходенето става мъчително, защото има една ледена коричка, която се чупи точно, когато пренесеш тежестта на единия крак, а отдолу е меко и снегоходката не помага.Пропадах няколко пъти в клека чак до чатала.
Поне свърших поне малко полезна работа. Маркирах коловете дето почват в клека под хижата, а на другия ден и всички колове които се качват и слизат по Равни връх, че ги нямаше в картата. Надявах се да има поне хижар, че като стане тъмно ме хваща страх от караконджули
, но нямаше жива душа.Успокоявах се, че поне ще спестя някой лев от спането.Пробвах за пръв път сухия спирт за подпалка. Установих, че е много по-добро средство от гумата, свещите, тоалетната хартия или нафтата. Това като нямаш брадва с която да нацепиш достатъчно тънки съчки.
Привечер цъкнах някоя снимка на знамето и на Стара планина. Стотина километра в посока връх Ботев са много за сапунерката ми и затова тези снимки не се получиха.
Студът тук е кучи, но пухенката за 500лв се представи чудесно при първото и обличане в такива условия.
Спах с нея, защото двата полара и четирите одеала не помогнаха и зъбите ми затракаха.
Печката стана червена, но шишето със замръзнала вода, което беше на два метра от нея така и не се размрази.
Втори ден: Хижа Белмекен-Равни връх-Острец-Каменити връх-хижа Заврачица
Ставам в 6ч. Правя си кус кус със сухо мляко, мед и сирене на прах.
Много плюскам като ходя някъде и затова след първото Ком Емине трупнах десетина кила отгоре.
Освен това направих грешката да загоря сиренето предната вечер и всичката вода, която стопих за пиене имаше вкус на сирене. Доста гаден вкус има топлата вода с вкус на сирене, когато престои в пластмасови шишета. Дори и без да съм се обезводнил и скапал от ходене ми се гадеше от тоя мътен бъркоч, който трябваше да пия.
Чудех се кога да тръгна. Намразих го това тръгване по тъмно. Всеки който е ходил сам по тъмно в гората(клека) му е ясно, че гората не е просто някакви си дървета или клек, а някак си оживява. Някои от дървените пичове са големи шегаджии и имат навика да те поздравяват с потупване по рамото с клоните си. Тръгнах в седем без една минута.
Първите два-три зимни кола в клека ги изпуснах, че не се виждаха в тъмницата, но другите чак до Равни връх и надолу до премката ги маркирах всичките.
В ниското, където е навято се затъваше.
В такива трудни моменти и като знам, че ме чакаше близо 10 часа преход почвам да се чудя къде съм тръгнал като
не бях сигурен какво ме чака. Както се убедих в последствие дори и при тези полу-снежни условия по високите части и леко газене в долините ходенето е доста изтощително като няма кой да те сменя за пъртината.
В долините снегът е в пъти повече от издуханите до голо върхове. Може и десетината килограма излишък натрупан заради изядените кюфтета да е основната причина за зора който видях. Намалявах напрежението като попържвах състоянието на снежната покривка. На местата на които при много сняг имаше вероятност от лавина снегът беше издухан и се минава спокойно.
Витоша и тя се мярка в далечината. Вече я разпознавах без проблем, а до преди година се чудех какво е това. Човек като се качва нагоре към Острец или поне аз като се качвах въжето ми идваше високо. Два метра над земята са доста и макар лесно да стигах въжето нямах никаква сила да си помагам на краката.
На едно от местата, където пуснах въжето и минавах встрани едвам се върнах, защото нещо не прецених.
Пак пълзене по корем, стрес и няколко бели косъма, а и шиб@ните котки се плъзгаха по камъните.
Майтапът е, че на следващия ден се оплаках за това на човека(Румен Радев) дето в студентските си години е
помагал за слагането на това въже.В долната си част освен паднал кол има и разкачено въже и всичко е взело леко полека да се руши. След години само джедаи ще могат да минават от там зимата, защото с високо въже е трудно на едно място, но без въже става малко опасно за редовия турист. Снимано е в посока Мусала.
За награда, че съм го минал си направих леко пиршенство.
Хапнах фастъчено масло. Беше толкова гъсто, а и беше позамръзнало от студ, че ми счупи лъжицата и се
наложи пак с пръсти да ям. Баси и калпавите лъжици дето се продават в Билла.
Добре, че си нося още две резервни за по десетина стотинки всяка. Връх Ибър от мястото, където ядох ми се струва прекалено висок за задъхан човек като мен и се отказвах да го качвам. Слабото познаване на района ми дава една лъжлива надежда, че там в края на долината се вижда качването към Янчов връх.
Голяма грешка, защото това беше едва половината и оттатък Дяволски връх 2 или Цигански връх 2 или както там му е името има още толкова преди качването в посока седловината между Янчов връх и връх Манчо.
Между другото огледах подхода към аварийния маршрут по река Чавча.
Дори и при тези безснежни условия с тази козирка ми се стори трудно за преминаване.Чак козирка в този момент нямаше, но беше прекалено стръмно в горния си край.Човек може да направи някое и друго салто в лошо време обаче като няма избор ще не ще...Това за човек без навигация
Според пътеводителя е най-добрия вариант, един път влезеш ли в долината пътя не може да го объркаш дори и в много лошо време. За човек с гпс по-добрия вариант в лошо време, за да се избегне риска от счупен врат
е да се тръгне към спортната база.Това си е лично мнение на един абсолютен лаик в тази област като мен, а доколко е правилно всеки сам да си прецени.
Почвам да си вярвам, че ще се вместя в десетте часа, което е средното време за преминаване при горе долу добри зимни условия. Докато се кефя на професионализма си
изведнъж хлътвам до кръста в някаква кухина под снега.Продължавам да потъвам и панически хвърлям щеките и раницата встрани и с припълзяване успявам да изляза.
Гледам има още много от дупката надолу. Бах ма@му ако се бях скрил целия вътре, а всичко изглеждаше равно като тепсия отгоре и нямаше намек за подобен капан. На няколко пъти този и следващия ден краката ми хлътваха до коленете между скритите в мекия сняг камъни. Разминах се само с няколко хематома . В такива моменти само псуването помага, защото почваш да вървиш бавно като дърта баба опасявайки се, че пак ще пропаднеш.
Трябва малко да се ядосаш, за да тръгнеш с нормално темпо иначе ще замръкнеш ако се движиш като охлюв.Затова снегоходки при такива условия се носят и при два пръста сняг. Пазят от фрактури.
След като изкачих няколко незнайни върха се озовах на място, където трябваше да реша да мина ли по прекия път към Заврачица, който е описан в пътеводителя или да качвам още един баир, за да стигна до коловете. Тъй като си знам късмета предположих, че ще се озова в небрано лозе и избрах по-дългия и официален вариант, който обаче на сегашния си акъл(2016) не мисля че е много удачен особено при много сняг, когато пътят се губи и става един много стръмен склон..Това последно малко баирче(Янчов връх) ми изсмука силиците. Връх Ибър е на снимката.
Долу пред хижата се бавя още половин час, защото закопчалките са се обледенили въпреки изгарящото слънце и не мога да сваля снегоходките.Влизам с пресъхнала уста без да поглеждам наоколо и се отправям към газираното.
Езикът ми беше залепнал за небцето и поздрава ми беше леко нечленоразделен и приличаше
на хъркането на прасе, когато му забият ножа по Коледа.Някой ме поздравява, обръщам се и виждам Винушка, обръщам се на другата страна и гледам Фена73 и приятелката му . Малко се зачудих дали е Фена, защото въпреки познатата физиономия от снимките по форумите бях останал с впечатление, че е поне два метра.
Анито(Винушка) беше дошла с група. Притесних се леко как ще се справи следващия ден без подходяща екипировка, но хората в групата не бяха вчерашни щом бяха тръгнали към Трионите, така че поводи за притеснения нямаше много, но и ме накара да се замисля за тези социални мрежи, където от дума
на дума хората хукват да правят разни странни и опасни неща. В крайна сметка поради количеството сняг някои от опасните места(Близнаците) следващия ден можеха да се минат и по лятната пътека без проблем, но това никой не го знаеше предварително.
Хижарят Пламен ме позна от снимките които съм пускал в пътеписите във форума и се оказа,че чел писанията ми за онази мартенска нощ, когато заледеното куче на Белмекен ми скочи на врата .
Общо взето доста хора пускат снимки с по някоя дума за местата по които са ходили, но дървените философи които
описваме в нета подробно всичко, понякога дори досадно подробно, не сме много.
Трети ден:Хижа Заврачица-хижа Мусала
Бях решил да тръгна след групата, че поне малко да отъпчат снега, но стана светло и търпилото ми не издържа.
За отпочинал и горе долу влязъл във форма след два дена ходене човек лекото нагорнище в началото не е кой знае какво. За един час без особено натоварване и сте горе. След като се изкачих по почти безснежния склон на Манчо спрях да махна снегоходките и да сложа котките.Китайски, евтини, здрави и стоманени. Имат повече стаж по камъните вместо по сняг. Не ми причиняват дискомфорт и мога да вървя целия ден с тях просто, защото ме мързи да ги свалям и слагам през 5 минути.Видях и че групата е налазила склона.
На Маришки връх срещам Румен Радев. Човекът ходи от 30 години почти всяка седмица докато Аз с неохота си признах, че веднъж на 1-2 месеца ми е максимума за последните три години. Стана дума и за високото според мен въже на Острец и предпазните мерки при ходене в планината. Бях направил няколко пробни задържания с пикела, но като виждах как пикела минава през снега като нагорещен нож през масло се убедих, че по-добрия вариант е да не се пада
, защото понякога вероятността пикела да помогне в зависимост от терена и условията не беше голяма.Повтарях си да не забравя, че трябва да цъкна в гпс-а коловете от седловината на Маришки до Мусала.
Основния план го изпълних. но между Малък Близнак и Мусала се заприказвахме с един ком-еминеец и пропуснах два три кола. След месец дойдох специално за тях и ги цъкнах всичките колове.
Стигнах най-накрая до този ръб дето е преди Близнаците. Някъде минах отгоре, някъде леко встрани на тези жандарми дето са по средата. Зачудих се как съм успял на първото си зимно ходене да го мина това в лоши време и със снегоходки на краката. Обяснявам си го че имаше мъгла и не виждах къде ходя.
Тогава имаше и много сняг, но беше добре фирнован и нямаше това отвратително свличане като стъпиш на него.Сега по този мек сняг отдолу на който горната дебела два пръста кора се отчупва като стъпиш, хич не е работа
да подсичаш нещо стръмно. Кората се отчупва а в същото време е достатъчно дебела да ти издържи тежеста за кратко време, а отдолу е меко като памук. Получава се все едно си стъпил на скейтборд .Котките не помагаха по никакъв начин.Групата не се виждаше, но минаха долу по лятната, защото условията го позволяваха.
Имаше сняг по нея, но като се внимава ставаше, но не е добре да се свиква, защото рано или късно човек ще се озове на място където ще е прекалено опасно за подсичане и ако няма достатъчно мозък да се върне, естествено ще се пребие. На снимката ръбчето след Голям Близнак.
СНИМКИТЕ ОТ ТАЗИ НАТАТЪК СА ОТ ЗИМАТА НА 2013, НО ОТ ДРУГ МЕСЕЦ. ВСЕ ПАК ТРЯБВА ДА ВИДИТЕ НЯКОЯ И ДРУГА ХУБАВА
СНИМКА И КАК ИЗГЛЕЖДА РИЛА С БЯЛА ПРЕМЯНА ОТ ВРЪХ МУСАЛА.
Имаше колове дето се клатеха и скоро и тях няма да ги има. На слизане от върха виждам Пепино, който ми е познат от снимки по форуми. Не съм много сигурен, защото едно е снимката а друго на живо, но се оказвам прав.
Първите му думи бяха:
-Познай кой ти водя?
Изглежда ме беше познал от снимките във форума, а знаех че Ицо често ходи в планината с него . След малко се показва и Ицо, ама гледа в краката си и не вдига глава. Още не ме е видял. Не мога да се стърпя и почвам да подвиквам:
-Айде бе Ицо, по-бързо стига се влачи като родопска песен, оял си се през тези две години. Помощ с раницата искаш ли? По едно време вдигна глава да види кой го навиква.
Много е приятно след две години да видиш някой с който за пръв път си ходил зимно и си минал половин Рила. Не се забравят такива моменти. Нямахме цял ден та затова след малко всеки хвана по пътя си.Стигам до долу на петдесетина метра от заслона и какво да видя. Едната ми щека се е изпарила яко дим .
Да бяха някакви прости хич нямаше и да я мисля, ама как се оставя Бляк Даймънд просто ей така.
Качвам се пак нагоре към върха, но не я виждам никъде. Стигам до средата на качването, където се разминах с тримата джедаи и губя надежда. Звъня на групата дето е Анито да питат Ицо дали я няма по пътя и слизам надолу, че
в раницата която оставих долу до началото на въжето има неща поне за хилядарка, а в планината често се качват и хора дето им лепнат ръцете. В заслона няма места, но чакам да видя какъв ще е резултата от издирването.
Първите от групата от Заврачица пристигат. Всички са видели щеката закачена на едно въже, но всеки си е мислил че някой я е оставил и никой не я беше взел. Даваме поръчка на група дето се качва да види залеза и след няколко часа един от тях се появява със скъпата пръчка и ми благодари, че съм му я оставил за ползване и че много му е помогнала. Майтапчия.
Тръгвам по тъмно надолу към хижа Мусала, където хапнах половин суджук.
Половин, защото едно дебело коте ми изяде другата половина. Не бях много в ред нещо, бронхита ме мореше и кашлях от време на време, а и нещо чоглаво ми стана затова реших, че е време за прибиране вкъщи.Това е.
От тук се минава за х.Заврачица, х.Грънчар, х.Рибни езера.....
Яз. Бели Искър.
Скакавците.
Близнаците на преден план.
Вятър.
.Голям мерак и смелост имаш.
Коментар