Tweet
Привет, имам толкова много разходки и истории да пиша и само отлагам, но за днешната реших веднага да я споделя.
Днес с една приятелка направихме много интересна и неочаквано развила се разходка. Разбрахме се някъде да се разходим съботния ден, като едва късно снощи избрах посока и цел, а именно Разбоишкия манастир. Бях си набелязал в района също така една какскада от водопади и две 850 годишни дървета. В крайна сметка денят ни така се разви, че не остана време за водопадите и дърветата от първоначалния план.
Маршрут:
София-Годеч-с.Туден-с.Разбоище-
Разбоишки манастир - манастир Света Петка-
и обратно
Разбоишкия манастир се намира съвсем близо до сръбската граница в един доста запустял район в Западна България. По предварителна информация в манастира живее сама една монахиня, а селата наоколо са почти безлюдни. Позапознах се с картата на района, както и с няколко снимки на манастира свалени от нета от които видях, че манастирът е до коритото на река Нишава и непосредствено до влакова линия и гара.
Звучи някак не чак толкова пусто, нали?
Сутринта се събуждам и приятелче ме осведомява със снимка от телефона си на някакси освежаващите и ободряващите докато си под завивката още (-19 градуса). Студ, чак леда не се пързаля и се е вкоченил. Пия кафе, закусвам набързо и излизам.
Паля джипът, за който тази мразовита температура явно не значи нищо - да живее допотопната американска техника. Точно след 5 минути вътре е вече доста топло - отчитам някаква полза от големия разход на гориво и отивам да донапоя "дзвера" и да взема другарчето.
Тръгваме и напускаме София при (-14) и гъста мъгла, която някъде над Костинброд посока Годеч се разнесе и изгря едно топло (погледнато през стъклото) слънце и в комбинация с ослепително бяла снежна красота край пътя те кара да забравиш, че е студено навън. В приказки пътят минава неусетно и вече бяхме в центъра на Годеч, откъдето се отбих към село Туден.
Пътят разчистен, но чист лед. Зад нас караше голям снегорин. Стигаме село Туден, където спирам заради една некотролируемо пързаляща се срещу мен лада Нива, която аз успях да избегна, а снегоринът едвам не забърса. Човекът от снегорина слезе и ми махна да го изчакам. Попита ме къде съм тръгнал, на който въпрос някакси се почувствах виновен, че съм въобще съм тръгнал нанякъде. Въпросът му всъщност беше нормален, тъй като той нямаше представа къде е и къде трябва да отиде. Повикали го в някакво село на което забравил името. Аз му казах, че и аз не съм идвал в района и тепърва ще търся целите си.
Видях една табела "Разбоишки манастир" и с охота навих волана в тази посока.
Ако досега беше пусто, тепърва щяхме да разберем какво значи думичката "пуст". Стигаме до село Разбоище, минаваме през централния магазин, който в това село е абсолютно всичко от хранителен магазин през поща та до кметство. Пътят ни продължава по черно, поне така усетих по релефа на настилката. Започнаха едни храсталаци и трънки, които впиваха ледени нокти в черната боя и едни съмнителни отбивки, та си карах по усет.
Имаше следи само от пешеходци, така че това приех за маркер и следвах с джипа. Излезнахме на едни полета, оттам към гората, през един гаден странично пързалящ се наклон и изведнъж пътят така отесня, че се наложи да слизам да го проследявам пешком. На навигацията ми показваше, че от черен минава в такъв със статут "пътека". Трябваше да оставим тук джипа. Паркирах го в подножието на гората, навлякохме се и продължихме пеш. Не си взехме дори храната, защото възнамерявах да се върнем до час, два.
Извинявам се, че пускам повечко снимки на джипа (принципно го избягвам във фотописите си, за да не бяга акцентът в друга посока), но все още много му се радвам и отнася доста снимки :-)
Пътеката спускаше стръмно надолу през горичка отрупана с много сняг. Стара табела завършваща на "стира" се опитваше да подскаже "към манастира"
Нейде долу се чуваше шумът на река. Реших да ползвам жокер "обади се на приятел" и звъннах на приятелче, което знаех че е идвал тук. Потвърди, че сме на прав път. Спуснахме към реката, а скоро видяхме отвисоко и влаковата линия, а след няколко метра и самият манастир. Отрупан в сняг до самата влакова линия. Районът е живописен и дори сега бе много красиво. Очите ми са свикнали да въртят и оглеждат всичко, заради хобито ми да снимам. Погледнах едни далечни скали и видях гледката, която исках да зърна - вградената в скалите църква на манастира. Страхотно! От самия манастир се минава по мостче над реката и се тръгва по стръмна пътечка, която отвежда до църквата в скалите.
Съвсем скоро излезнахме на релсите, а също и следите които следвахме. Известно време се ходи по "железния път", защото друг няма.
Минава се Ж.П. моста над река Нишава и вляво ви се падат портите на манастира. Хубаво, обаче следите не водят към него е свиват надясно и тръгват някъде нагоре в планината.
Тук се наложи пак да ползвам жокери и приятелчето ми обясни, че за да стигна до църквата на скалите отсреща трябва да мина през двора на манастира. Добре, но манастира безлюден и заключен. Жалко.
Намерихме обаче заобиколен отвън път и през дълбокия сняг право на мостчето, а оттам по страхотна пътечка и каменни стълни нагоре по скалите до църквата.
Река Нишава
Манастирът погледнат от под скалите и църквата
Нямаше човешки следи.
Остатъци от стенописи
След като огледахме и наснимах всичко любопитно тръгнахме обратно. Жокерът ми по телефона бе казал, че наблизо има още един манастир и там трябва да има един човек. Пътеката със стъпките водила към него, но можело и по релсите около 1.5 километра да се върви до манастира. Избрахме по пътеката и следите.
Пътчето ни качи малко над релсите и започна успоредно на тях да ни води през красива зимна гора. Зимна идилия. Тишина, слънце и сняг.
Ходехме, ходехме и най накрая стигнахме до разклон на който имаше табела "манастир Света Петка". Тук следите от стъпки, които следвахме продължаваха не към манастира, а посока Сърбия.
По заешки стъпчици след 5 минути бяхме пред портите на манастира, който беше с огромен двор. Пред вратата почистено, имаше следи от човек.
Отваряме врата и влизаме в двора. Тук ни лъхна едно особено чувство. Всичко беше перфектно подредено, макар и старинно. Дори снегът беше сякаш супер гладко разстлан, постройките бяха 6-7 разхвърляни, но някак и подредени, купчина с прецизно подредени дърва за огрев, църква и една почти идеално права и дълга 100 метра пътечка изчистена до трева. Личеше си, че тук има хора.
Минаваме бавно покрай старите сгради, като надничаме плахо през всяка отворена врата, но тихо, за да не нарушаваме общото спокойствие. Мразовито, но някак и топло. Абе странно.
До една къщичка виждаме гордо опънат трибагреника ни, а отвътре се чува лек шум от човешка дейност.
Поглеждаме и виждаме един свещенник, както стана ясно след като се запознахме на име Богдан. Висок, атлетичен мъж на 68 години, които въобще не му личаха, с перфектно поддържана брада и спретнато облекло. Човекът не се стресна при тихата ни поява, усмихна се, поздрави ни. Покани ни направо вътре, но исках да запалим първо по няколко свещички в църквата. Той ни подкани откъде се влиза и каза да се самооблужим, после да дойдем пак при него да ни нагостял.
Църквата с отворена врата и слънчевите лъчи бяха изпълнили помещението. Всичко вътре беше перфектно подредено, много светло, цветно и перфектно чисто. Беше ми неудобно да влизам с обувките, макар стъпвали само върху сняг. Оставих си багажа отвън и влезнахме.
Запалихме свещички за близките ни, за здраве и успех и се върнахме в къщичката при човека.
Старата камбанария
Покани ни в малка стаичка, скромно обзаведена с едно легло, малка маса, два стола, малка мивка, два прозореца и кухненски бюфет. Бумтеше печка с дърва и бе много топло.
Приятелката беше с мокри крака, така че се залепи до печката, а аз се настаних на столчета до масичката. Ухаеше и на нещо току що сготвено.
Богдан ни подкани да се чувстваме, като у дома си и честно да ви кажа точно така се чувствахме. Рядко изпитвам такова чувство на напълно непознато място. Човекът ни се извини, че има малко работа и щял да дойде след малко. Докато топлината на стаята меко ни обгръщаше, цепениците в печката пръщяха, а ароматът на нещо печено на фурна закачаше апетита ни, започнахме да оглеждаме този скромен уютен дом.
Не е за вярване в колко по различен свят живеем (поне аз де) в големите градове, но чувството "вкъщи съм" е същото! Споглеждахме се учудено и не спирахме да оглеждаме всички малки предмети наоколо. Иконите, изпънатото по конец легло, сгънатото второ одеало, скромното радио, две малки цветенца мушкато до малките прозорци. Свитите завески, тиганчета, прибори, подредените по закачалката дрехи. Скромната мивка с резервоар за вода, прибори за бръснене и какви ли не дребни, но важни за всекидневието на един човек вещи.
В този момент, гледайки всичко това и замисляйки се как аз примерно живея и какви вещи имам и какви още искам да придобия се замислих, колко нескромно живея, чак се засрамих. Сетих се за камарата дрехи, които имам и съм нахвърлял по мебелите, как не съм си опънал леглото сутринта, как се топля на климатик, колко обувки ме чакат в шкафа и все в този ред на мисли, да не изреждам всичко.
Този човек имаше малко неща, но и всичко за неговия си живот. Посрещна ни като негови роднини. Показа ни какво току що е изпекъл във фурната - Гювеч по манастирски. Надигна един вестник под който втасваше тесто за мекици. Донесе и една тава току що направен кремкарамел. Каза, че щял да ни нагости, само да си свършел работата. Останахме без думи!
Оказа се, че очаквал и двама негови приятели, да му дойдат на гости. Запознал се с тях както с нас. Скоро гостите дойдоха и се събрахме всички. Интересно ми стана като се сетих, че ние сме си оставили джипа на 3 км оттук, идваме пеш през пуст район, гостите идват също пеш от 2.5 км от другата страна, а Богдан е единственият човек в района при който може да отидеш. Това се казва добра среща.
Внесе се отвън и се опъна една голяма маса и пейка в скромната стаичка. Скоро се отрупа с вкусотиите. Както свещенник Богдан каза, че под този свещен покрив всичко става много вкусно.
Да си призная, не бях гладен, но наистина и мекиците и гювечът и кремкарамелът бяха страхотни. Облизахме си чиниите.
Слобена вътре в шишето с пинсети сложна дървена фигура с много детайли.
Наздраве!
Ето ни събрани
Историята на Богдан е много интересна. На младини е бил пълен атеист, бунтар, хипар, бивш хард-рокаджия, рокер, ловец и прелюбодеец. Имал е проблеми със социлистическите порядки на живот през 70-те и 80-те години. Знае интересни истории, които бих слушал с удоволствие отново и отново. От атеист до божи човек. Дълъг път през който е преминал и който е променил коренно неговата същност. Слушайки всички тези слова , които изричаше, изпитах невероятно почитание и уважение към този човек. Бих искал някой ден да стигна неговото ниво, защото виждам, че имам на още много неща да се уча, най-вече духовно.
Много ми хареса едно негово обяснение за същността на човека. Човек се състоял от дух, тяло и душа. Тялото е физическото му състояние, духът му е даден от Господ, а душата е неговата същност. Душата на всеки човек е строго индивидуална, както пръстовите ни отпечатъци, неповторими сред милиарди индивиди. Учените се опитват да създадът изкуствен човек, но божият дух е нещото, което им липсва и напрактика се получават био-роботи, а не човеци.
Аз лично не съм атеист, но не съм и много набожен, затова тези му слова бяха много интересни за мен.
Дните на Богдан минават основно в работа. На въпросът , защо няма телевизор ,той отговори - "Нямам време за телевизия! Имам непрестанно работа и книги, които бих искал да прочета".
Даде ни за пример, че почти цял ден от седмицата му минава само в пране примерно. Водата се носи от едно място, после се топли, после пере чаршафи и завивки на ръка, после бельо и дрехи. Мръсната вода се носи на друго място, да се изхвърли, после се простира. Къпе се на двора, като за тази си дейност има много забавни случки, които обаче е хубаво от него да ги чуете, ако му отидете на гости.
Обичал е доскоро да слуша рок радио станции, но си е самоналожил и спрял да го прави, защото усещал как му влияе и връща спомени от старите му времена. Грижи се за две кучета, една котка и семейство синигери. Като чух как си храни кучетата, как пуска в студа синигерчетата вътре в стаята му разбрах че не само към нас е толкова добър.
Все по-рядко ще се срещат такива хора, защото светът върви в друга посока. Виждаме го в новините всяка вечер.
А за следите в снега, които през цялото време следвахме подминаваха и единият и другият манастир логично дойде въпросът, кой или по скоро какви хора са минали оттук. Отговорът бе - трафиканти на бежанци.
На въпросът към Богдан, дали не го е страх от тях, че минават вечер на 100 метра от него той отговори много интересно:
"Не ме е страх, Господ ме пази. Ако влезнат при мен ще ги посрещна както вас"
Друго, което искам да споделя е едно мое наблюдение върху виждането и представите на много хора. Ако кажа на някой къде отивам и в колко пуст район, много мои приятели въобще няма да тръгнат с мен. Ще ме питат какво ще правя там. Ще ми кажат, че няма нищо интересно, че кой знае какви луди живеят там откъснати от света, как ако стане нещо няма кой да ми помогне. Е, ето, че в случая грешат.
Отидох на пусто място, където открих един единствен човек, но пък какъв човек!
Може да си насред тълпа бездушни и със загубена ценностна система хора и да си мислиш, че си на сигурно място, а всъщност да си само сред врагове.
Имаше наскоро хубава карикатура във фейсбук на давещ се човек, чиято ръка единствено се извисява над водата, а на една крачка от нея пътека с 5-6 човека извадили своите телефони и просто снимат бездейно ситуацията.
Ако отида примерно в Рилския манастир, ще се възхитя за пореден път от уникалността му от неговата грандиозност и красота на този уникален христиански паметник на културата, но да ви кажа честно, никога няма да се почувствам като "у дома". А в този скромен божи дом насред пустоща се почувствах вкъщи. И разликата я прави един човек.
Странно, но показателно.
Не ни се тръгваше и ако не бях си оставил джипа на 3км край пътя на трафикантите, може би щяхме да се възползваме от поканата да пренощуваме. Хубавото е, че има път до манастира, но през други села. Възнамерявам да заведа майка ми там, защото тя не може да ходи, а ще й хареса, на мен също пак да дойда.
Навръщане пътят беше станал още по-красив
По заледените и мразовити пътища обратно към София. Температурата пак подмина (-15), но пък бях зареден от преживяното и се наслаждавах на всичко.
И така, този ден разходката ни срещна с голям човек. Човек, който ни покани в скромния му дом, стопли ни, нахрани ни, отказа каквото и да било в замяна,
разказа ни приятни и поучителни истории и ни изпрати, като приятели.
Човек, при който бих отишъл отново с удоволствие, макар да го познавам едва от няколко часа. Човек, от който има много какво да уча, защото все още съм зависим и подвластен на материалното и не толкова на духовното.
Защото домът на този човек и в момента е отворен за всеки, а моят е заключен с по две ключалки и зад две врати!
Днес с една приятелка направихме много интересна и неочаквано развила се разходка. Разбрахме се някъде да се разходим съботния ден, като едва късно снощи избрах посока и цел, а именно Разбоишкия манастир. Бях си набелязал в района също така една какскада от водопади и две 850 годишни дървета. В крайна сметка денят ни така се разви, че не остана време за водопадите и дърветата от първоначалния план.
Маршрут:
София-Годеч-с.Туден-с.Разбоище-
Разбоишки манастир - манастир Света Петка-
и обратно
Разбоишкия манастир се намира съвсем близо до сръбската граница в един доста запустял район в Западна България. По предварителна информация в манастира живее сама една монахиня, а селата наоколо са почти безлюдни. Позапознах се с картата на района, както и с няколко снимки на манастира свалени от нета от които видях, че манастирът е до коритото на река Нишава и непосредствено до влакова линия и гара.
Звучи някак не чак толкова пусто, нали?
Сутринта се събуждам и приятелче ме осведомява със снимка от телефона си на някакси освежаващите и ободряващите докато си под завивката още (-19 градуса). Студ, чак леда не се пързаля и се е вкоченил. Пия кафе, закусвам набързо и излизам.
Паля джипът, за който тази мразовита температура явно не значи нищо - да живее допотопната американска техника. Точно след 5 минути вътре е вече доста топло - отчитам някаква полза от големия разход на гориво и отивам да донапоя "дзвера" и да взема другарчето.
Тръгваме и напускаме София при (-14) и гъста мъгла, която някъде над Костинброд посока Годеч се разнесе и изгря едно топло (погледнато през стъклото) слънце и в комбинация с ослепително бяла снежна красота край пътя те кара да забравиш, че е студено навън. В приказки пътят минава неусетно и вече бяхме в центъра на Годеч, откъдето се отбих към село Туден.
Пътят разчистен, но чист лед. Зад нас караше голям снегорин. Стигаме село Туден, където спирам заради една некотролируемо пързаляща се срещу мен лада Нива, която аз успях да избегна, а снегоринът едвам не забърса. Човекът от снегорина слезе и ми махна да го изчакам. Попита ме къде съм тръгнал, на който въпрос някакси се почувствах виновен, че съм въобще съм тръгнал нанякъде. Въпросът му всъщност беше нормален, тъй като той нямаше представа къде е и къде трябва да отиде. Повикали го в някакво село на което забравил името. Аз му казах, че и аз не съм идвал в района и тепърва ще търся целите си.
Видях една табела "Разбоишки манастир" и с охота навих волана в тази посока.
Ако досега беше пусто, тепърва щяхме да разберем какво значи думичката "пуст". Стигаме до село Разбоище, минаваме през централния магазин, който в това село е абсолютно всичко от хранителен магазин през поща та до кметство. Пътят ни продължава по черно, поне така усетих по релефа на настилката. Започнаха едни храсталаци и трънки, които впиваха ледени нокти в черната боя и едни съмнителни отбивки, та си карах по усет.
Имаше следи само от пешеходци, така че това приех за маркер и следвах с джипа. Излезнахме на едни полета, оттам към гората, през един гаден странично пързалящ се наклон и изведнъж пътят така отесня, че се наложи да слизам да го проследявам пешком. На навигацията ми показваше, че от черен минава в такъв със статут "пътека". Трябваше да оставим тук джипа. Паркирах го в подножието на гората, навлякохме се и продължихме пеш. Не си взехме дори храната, защото възнамерявах да се върнем до час, два.
Извинявам се, че пускам повечко снимки на джипа (принципно го избягвам във фотописите си, за да не бяга акцентът в друга посока), но все още много му се радвам и отнася доста снимки :-)
Пътеката спускаше стръмно надолу през горичка отрупана с много сняг. Стара табела завършваща на "стира" се опитваше да подскаже "към манастира"
Нейде долу се чуваше шумът на река. Реших да ползвам жокер "обади се на приятел" и звъннах на приятелче, което знаех че е идвал тук. Потвърди, че сме на прав път. Спуснахме към реката, а скоро видяхме отвисоко и влаковата линия, а след няколко метра и самият манастир. Отрупан в сняг до самата влакова линия. Районът е живописен и дори сега бе много красиво. Очите ми са свикнали да въртят и оглеждат всичко, заради хобито ми да снимам. Погледнах едни далечни скали и видях гледката, която исках да зърна - вградената в скалите църква на манастира. Страхотно! От самия манастир се минава по мостче над реката и се тръгва по стръмна пътечка, която отвежда до църквата в скалите.
Съвсем скоро излезнахме на релсите, а също и следите които следвахме. Известно време се ходи по "железния път", защото друг няма.
Минава се Ж.П. моста над река Нишава и вляво ви се падат портите на манастира. Хубаво, обаче следите не водят към него е свиват надясно и тръгват някъде нагоре в планината.
Тук се наложи пак да ползвам жокери и приятелчето ми обясни, че за да стигна до църквата на скалите отсреща трябва да мина през двора на манастира. Добре, но манастира безлюден и заключен. Жалко.
Намерихме обаче заобиколен отвън път и през дълбокия сняг право на мостчето, а оттам по страхотна пътечка и каменни стълни нагоре по скалите до църквата.
Река Нишава
Манастирът погледнат от под скалите и църквата
Нямаше човешки следи.
Остатъци от стенописи
След като огледахме и наснимах всичко любопитно тръгнахме обратно. Жокерът ми по телефона бе казал, че наблизо има още един манастир и там трябва да има един човек. Пътеката със стъпките водила към него, но можело и по релсите около 1.5 километра да се върви до манастира. Избрахме по пътеката и следите.
Пътчето ни качи малко над релсите и започна успоредно на тях да ни води през красива зимна гора. Зимна идилия. Тишина, слънце и сняг.
Ходехме, ходехме и най накрая стигнахме до разклон на който имаше табела "манастир Света Петка". Тук следите от стъпки, които следвахме продължаваха не към манастира, а посока Сърбия.
По заешки стъпчици след 5 минути бяхме пред портите на манастира, който беше с огромен двор. Пред вратата почистено, имаше следи от човек.
Отваряме врата и влизаме в двора. Тук ни лъхна едно особено чувство. Всичко беше перфектно подредено, макар и старинно. Дори снегът беше сякаш супер гладко разстлан, постройките бяха 6-7 разхвърляни, но някак и подредени, купчина с прецизно подредени дърва за огрев, църква и една почти идеално права и дълга 100 метра пътечка изчистена до трева. Личеше си, че тук има хора.
Минаваме бавно покрай старите сгради, като надничаме плахо през всяка отворена врата, но тихо, за да не нарушаваме общото спокойствие. Мразовито, но някак и топло. Абе странно.
До една къщичка виждаме гордо опънат трибагреника ни, а отвътре се чува лек шум от човешка дейност.
Поглеждаме и виждаме един свещенник, както стана ясно след като се запознахме на име Богдан. Висок, атлетичен мъж на 68 години, които въобще не му личаха, с перфектно поддържана брада и спретнато облекло. Човекът не се стресна при тихата ни поява, усмихна се, поздрави ни. Покани ни направо вътре, но исках да запалим първо по няколко свещички в църквата. Той ни подкани откъде се влиза и каза да се самооблужим, после да дойдем пак при него да ни нагостял.
Църквата с отворена врата и слънчевите лъчи бяха изпълнили помещението. Всичко вътре беше перфектно подредено, много светло, цветно и перфектно чисто. Беше ми неудобно да влизам с обувките, макар стъпвали само върху сняг. Оставих си багажа отвън и влезнахме.
Запалихме свещички за близките ни, за здраве и успех и се върнахме в къщичката при човека.
Старата камбанария
Покани ни в малка стаичка, скромно обзаведена с едно легло, малка маса, два стола, малка мивка, два прозореца и кухненски бюфет. Бумтеше печка с дърва и бе много топло.
Приятелката беше с мокри крака, така че се залепи до печката, а аз се настаних на столчета до масичката. Ухаеше и на нещо току що сготвено.
Богдан ни подкани да се чувстваме, като у дома си и честно да ви кажа точно така се чувствахме. Рядко изпитвам такова чувство на напълно непознато място. Човекът ни се извини, че има малко работа и щял да дойде след малко. Докато топлината на стаята меко ни обгръщаше, цепениците в печката пръщяха, а ароматът на нещо печено на фурна закачаше апетита ни, започнахме да оглеждаме този скромен уютен дом.
Не е за вярване в колко по различен свят живеем (поне аз де) в големите градове, но чувството "вкъщи съм" е същото! Споглеждахме се учудено и не спирахме да оглеждаме всички малки предмети наоколо. Иконите, изпънатото по конец легло, сгънатото второ одеало, скромното радио, две малки цветенца мушкато до малките прозорци. Свитите завески, тиганчета, прибори, подредените по закачалката дрехи. Скромната мивка с резервоар за вода, прибори за бръснене и какви ли не дребни, но важни за всекидневието на един човек вещи.
В този момент, гледайки всичко това и замисляйки се как аз примерно живея и какви вещи имам и какви още искам да придобия се замислих, колко нескромно живея, чак се засрамих. Сетих се за камарата дрехи, които имам и съм нахвърлял по мебелите, как не съм си опънал леглото сутринта, как се топля на климатик, колко обувки ме чакат в шкафа и все в този ред на мисли, да не изреждам всичко.
Този човек имаше малко неща, но и всичко за неговия си живот. Посрещна ни като негови роднини. Показа ни какво току що е изпекъл във фурната - Гювеч по манастирски. Надигна един вестник под който втасваше тесто за мекици. Донесе и една тава току що направен кремкарамел. Каза, че щял да ни нагости, само да си свършел работата. Останахме без думи!
Оказа се, че очаквал и двама негови приятели, да му дойдат на гости. Запознал се с тях както с нас. Скоро гостите дойдоха и се събрахме всички. Интересно ми стана като се сетих, че ние сме си оставили джипа на 3 км оттук, идваме пеш през пуст район, гостите идват също пеш от 2.5 км от другата страна, а Богдан е единственият човек в района при който може да отидеш. Това се казва добра среща.
Внесе се отвън и се опъна една голяма маса и пейка в скромната стаичка. Скоро се отрупа с вкусотиите. Както свещенник Богдан каза, че под този свещен покрив всичко става много вкусно.
Да си призная, не бях гладен, но наистина и мекиците и гювечът и кремкарамелът бяха страхотни. Облизахме си чиниите.
Слобена вътре в шишето с пинсети сложна дървена фигура с много детайли.
Наздраве!
Ето ни събрани
Историята на Богдан е много интересна. На младини е бил пълен атеист, бунтар, хипар, бивш хард-рокаджия, рокер, ловец и прелюбодеец. Имал е проблеми със социлистическите порядки на живот през 70-те и 80-те години. Знае интересни истории, които бих слушал с удоволствие отново и отново. От атеист до божи човек. Дълъг път през който е преминал и който е променил коренно неговата същност. Слушайки всички тези слова , които изричаше, изпитах невероятно почитание и уважение към този човек. Бих искал някой ден да стигна неговото ниво, защото виждам, че имам на още много неща да се уча, най-вече духовно.
Много ми хареса едно негово обяснение за същността на човека. Човек се състоял от дух, тяло и душа. Тялото е физическото му състояние, духът му е даден от Господ, а душата е неговата същност. Душата на всеки човек е строго индивидуална, както пръстовите ни отпечатъци, неповторими сред милиарди индивиди. Учените се опитват да създадът изкуствен човек, но божият дух е нещото, което им липсва и напрактика се получават био-роботи, а не човеци.
Аз лично не съм атеист, но не съм и много набожен, затова тези му слова бяха много интересни за мен.
Дните на Богдан минават основно в работа. На въпросът , защо няма телевизор ,той отговори - "Нямам време за телевизия! Имам непрестанно работа и книги, които бих искал да прочета".
Даде ни за пример, че почти цял ден от седмицата му минава само в пране примерно. Водата се носи от едно място, после се топли, после пере чаршафи и завивки на ръка, после бельо и дрехи. Мръсната вода се носи на друго място, да се изхвърли, после се простира. Къпе се на двора, като за тази си дейност има много забавни случки, които обаче е хубаво от него да ги чуете, ако му отидете на гости.
Обичал е доскоро да слуша рок радио станции, но си е самоналожил и спрял да го прави, защото усещал как му влияе и връща спомени от старите му времена. Грижи се за две кучета, една котка и семейство синигери. Като чух как си храни кучетата, как пуска в студа синигерчетата вътре в стаята му разбрах че не само към нас е толкова добър.
Все по-рядко ще се срещат такива хора, защото светът върви в друга посока. Виждаме го в новините всяка вечер.
А за следите в снега, които през цялото време следвахме подминаваха и единият и другият манастир логично дойде въпросът, кой или по скоро какви хора са минали оттук. Отговорът бе - трафиканти на бежанци.
На въпросът към Богдан, дали не го е страх от тях, че минават вечер на 100 метра от него той отговори много интересно:
"Не ме е страх, Господ ме пази. Ако влезнат при мен ще ги посрещна както вас"
Друго, което искам да споделя е едно мое наблюдение върху виждането и представите на много хора. Ако кажа на някой къде отивам и в колко пуст район, много мои приятели въобще няма да тръгнат с мен. Ще ме питат какво ще правя там. Ще ми кажат, че няма нищо интересно, че кой знае какви луди живеят там откъснати от света, как ако стане нещо няма кой да ми помогне. Е, ето, че в случая грешат.
Отидох на пусто място, където открих един единствен човек, но пък какъв човек!
Може да си насред тълпа бездушни и със загубена ценностна система хора и да си мислиш, че си на сигурно място, а всъщност да си само сред врагове.
Имаше наскоро хубава карикатура във фейсбук на давещ се човек, чиято ръка единствено се извисява над водата, а на една крачка от нея пътека с 5-6 човека извадили своите телефони и просто снимат бездейно ситуацията.
Ако отида примерно в Рилския манастир, ще се възхитя за пореден път от уникалността му от неговата грандиозност и красота на този уникален христиански паметник на културата, но да ви кажа честно, никога няма да се почувствам като "у дома". А в този скромен божи дом насред пустоща се почувствах вкъщи. И разликата я прави един човек.
Странно, но показателно.
Не ни се тръгваше и ако не бях си оставил джипа на 3км край пътя на трафикантите, може би щяхме да се възползваме от поканата да пренощуваме. Хубавото е, че има път до манастира, но през други села. Възнамерявам да заведа майка ми там, защото тя не може да ходи, а ще й хареса, на мен също пак да дойда.
Навръщане пътят беше станал още по-красив
По заледените и мразовити пътища обратно към София. Температурата пак подмина (-15), но пък бях зареден от преживяното и се наслаждавах на всичко.
И така, този ден разходката ни срещна с голям човек. Човек, който ни покани в скромния му дом, стопли ни, нахрани ни, отказа каквото и да било в замяна,
разказа ни приятни и поучителни истории и ни изпрати, като приятели.
Човек, при който бих отишъл отново с удоволствие, макар да го познавам едва от няколко часа. Човек, от който има много какво да уча, защото все още съм зависим и подвластен на материалното и не толкова на духовното.
Защото домът на този човек и в момента е отворен за всеки, а моят е заключен с по две ключалки и зад две врати!
Коментар