Tweet
Този път мисля да започна още докато съм тук, да не стане като с Армения и Индонезия, които още им се каня да ги показвам.
Та 3 седмици в Албъкърки, Ню Мексико, САЩ. Полетът е от 18 Април рано сутринта, до 18 Април следобяд, ама местно време, т.е. 9 часа разлика. Прекачания в Лондон и Далас, с чакане по час и половина. За почти навсякъде е повече от достатъчно, само се надявах в Лондон да няма закъснение с кацането. Изтеглих карта на Далаското летище, че както разбрах там ще трябва да си вземам чекирания багаж, да минавам митница и пак да го мятам на линията. Надявах се всичко да мине гладко... да, да, ама не. 'Що да е скучно, като може да е интересно.
Първо полета закъсня още в София. Качиха ни на самолета с 30мин закъснение. Съвсем леко ми направи впечатление, че не сме на Embraer 190 както трябваше, а на Airbus 320. След малко пилота се извини за закъснението и каза, че трябвало да сменят самолета защото, другият трябвало да мине "допълнителен технически преглед" - разбирайте "нещо дето не трябва да свети, светна и сега го проверяват", или както една мацка до мен каза "Тая сутрин май са се опитали да го запалят и не са успели". Стиснах палци пилотът да даде повечко зор на машината и да успея да си хвана връзката за Далас. Естествено, поради закъснението и поради редовния натоварен трафик над Лондон допълнително закъсняхме. С хвърчане между гейтовете успях 5 мин преди излитането на самолета да налетя на усмихната служителка на US Arlines от азиатски произход, която викаше на всички тичащи "US Airlines, US Airlines?". Викам и "Ъхъ". "Ей там" ми посочва гише на American Airlines. Ясно полета замина.
Нареждам се аз, стигам до гишето, пак със служителка от азиатски произход (май индийски) която ми погледна билета и каза "Ааааааа, тоя полет замина". Викам си "Дубрютру, аз чий го диря тук мислиш". Придадох си тъжно-учудена физиономия и я питам "И ко прайм ся?". А тя "Не се притеснявайте, сега ще сменим полета". "Не думай". "Ама вика, първо трябва да отидете до охраната да".... и тук го смотолеви. Отивам при "охраната" (пак с някакъв си произход, ама вече африкански) и викам "ей оная ме прати за нещо си". "Охраната" седи на едни гишета тъкмо отпред и се оказа нещо като преден пост на митницата. Къде ще ходите, какво ще правите, колко ще седите, колко ще лежите... такива ми ти работи. Леко ме подразни малко надменното му поведение, ама пък се държеше професионално. Както и да е - минах през него и пак на гишето. Прехвърлиха ме на следващия полет за след 5 часа с 5 часа престой в Далас. Викам си поне ще има предостатъчно време и няма да хвърча по летищата, а и ще пристигна същия ден, макар и късно вечерта.
Излетяхме нормално и кацнахме по разписание. Слязох в Далас и се почна. Уж нормална опашка при митничарите, ама се точи като охлюв. Дрън, мрън, пляс, минавай... Дрън, мрън, пляс, ади при колегите за изясняване... малко повече от час. Току прекарат някой най-отпред, че има полет за хващане - значи има организация. Аз нали съм с 5 часа чакане не се притеснявам. Иде ми най-после реда - къде, защо, как, май ти е закъснял полета... отпечатъци, снимка, приятно изкарване, минавай.
Отивам, вземам си чекирания багаж и пак на митница. Тоя път явно съм им се сторил много надежден, та нито искаха да го отварям, нито нищо. Минах много брзо, метнах го на линията и ади към гейта. На гейта обиколка по магазините, където видях много интересни подскачащи мексикански бобчета - боб в кутийка, който наистина подскача с пукащ звук. Викам му на оня - колко време подскачат - 3-4 години. Погледах, погледах, ама реших, че сувенири ще купувам накрая.
Кафета, сандвичи и дойде време за полета. Между временно се изви много хубава гръмотевична буря. Нагласям се аз на гейта, ама от 22.00 го смениха на 23.00. Все още сме в норми, няма проблем. От 23.00 стана на 00.45. Бах маа му, после 01.45. Тук някъде почнах да псувам на глас. Оказа се, че сме чакали самолета с капитана, после стюардесите да дойдат с друг полет и накрая ги събраха. И точно тогава ги осветли прозрението, почти като светкавиците навън. Така събрания екипаж няма право на нощни полети и ще се лети на другия ден в 8!!! Е няма такава тъпотия даже и у нас!
Не ми е за първи път и очаквам като навсякъде по света да предложат хотела на летището. Да ама обявяват, че ще има одеяла и вода.
Ай честито!
Не ми беше за мен, аз се оправям сравнително добре, ама такива гледки ме карат да благославям с цяло гърло хамериканската гостоприемност:
Като обявиха, че ще има одеяла се оказа, че няма достатъчно, та тръгнаха да носят. Момичето от горната снимка явно е легнало преди да донесат, та взех две и отидох и се опитах да я събудя, ама или беше заспала дълбоко, или реши да не обръща внимание на някой си посред нощ на летището. И в двата случая реших, че няма да е добре, да я завия без предупреждение, та така си остана момичето.
Аз пообиколих терминала и намерих нещо като легло, на което успях да дремна 3 часа:
На сутринта излетяхме почти навреме, тъй като се оказа, че първия пилот, който са успели междувременно да сменят, дойде с малко закъснение... Да казвам ли нещо?
Хубавата част, беше че на борда имаше WiFi. 30мин - 3$, целия полет 9$, един ден 12$. Напълно културни цени.
Над Тексас се виждат разни проблясъци на земеделското творчество, а после се чудят кой им рисува по нивите...
Следва пустинята Чихуахуа:
Кацайки в Албъкърки се оказа, че не могат да отворят вратата на самолета, защото "за първи път кацат на тоя гейт". Викам си, ей ти хубав шанс да излезеш през аварийния изход и да се хвалиш после, ама не - след 5 мин я отвориха.
На лентата багажа го нямаше, но хубавата част беше, че е дошъл преди мен. Следват снимки от Albuquerque International Sunport и приключвам за днес.
Та 3 седмици в Албъкърки, Ню Мексико, САЩ. Полетът е от 18 Април рано сутринта, до 18 Април следобяд, ама местно време, т.е. 9 часа разлика. Прекачания в Лондон и Далас, с чакане по час и половина. За почти навсякъде е повече от достатъчно, само се надявах в Лондон да няма закъснение с кацането. Изтеглих карта на Далаското летище, че както разбрах там ще трябва да си вземам чекирания багаж, да минавам митница и пак да го мятам на линията. Надявах се всичко да мине гладко... да, да, ама не. 'Що да е скучно, като може да е интересно.
Първо полета закъсня още в София. Качиха ни на самолета с 30мин закъснение. Съвсем леко ми направи впечатление, че не сме на Embraer 190 както трябваше, а на Airbus 320. След малко пилота се извини за закъснението и каза, че трябвало да сменят самолета защото, другият трябвало да мине "допълнителен технически преглед" - разбирайте "нещо дето не трябва да свети, светна и сега го проверяват", или както една мацка до мен каза "Тая сутрин май са се опитали да го запалят и не са успели". Стиснах палци пилотът да даде повечко зор на машината и да успея да си хвана връзката за Далас. Естествено, поради закъснението и поради редовния натоварен трафик над Лондон допълнително закъсняхме. С хвърчане между гейтовете успях 5 мин преди излитането на самолета да налетя на усмихната служителка на US Arlines от азиатски произход, която викаше на всички тичащи "US Airlines, US Airlines?". Викам и "Ъхъ". "Ей там" ми посочва гише на American Airlines. Ясно полета замина.
Нареждам се аз, стигам до гишето, пак със служителка от азиатски произход (май индийски) която ми погледна билета и каза "Ааааааа, тоя полет замина". Викам си "Дубрютру, аз чий го диря тук мислиш". Придадох си тъжно-учудена физиономия и я питам "И ко прайм ся?". А тя "Не се притеснявайте, сега ще сменим полета". "Не думай". "Ама вика, първо трябва да отидете до охраната да".... и тук го смотолеви. Отивам при "охраната" (пак с някакъв си произход, ама вече африкански) и викам "ей оная ме прати за нещо си". "Охраната" седи на едни гишета тъкмо отпред и се оказа нещо като преден пост на митницата. Къде ще ходите, какво ще правите, колко ще седите, колко ще лежите... такива ми ти работи. Леко ме подразни малко надменното му поведение, ама пък се държеше професионално. Както и да е - минах през него и пак на гишето. Прехвърлиха ме на следващия полет за след 5 часа с 5 часа престой в Далас. Викам си поне ще има предостатъчно време и няма да хвърча по летищата, а и ще пристигна същия ден, макар и късно вечерта.
Излетяхме нормално и кацнахме по разписание. Слязох в Далас и се почна. Уж нормална опашка при митничарите, ама се точи като охлюв. Дрън, мрън, пляс, минавай... Дрън, мрън, пляс, ади при колегите за изясняване... малко повече от час. Току прекарат някой най-отпред, че има полет за хващане - значи има организация. Аз нали съм с 5 часа чакане не се притеснявам. Иде ми най-после реда - къде, защо, как, май ти е закъснял полета... отпечатъци, снимка, приятно изкарване, минавай.
Отивам, вземам си чекирания багаж и пак на митница. Тоя път явно съм им се сторил много надежден, та нито искаха да го отварям, нито нищо. Минах много брзо, метнах го на линията и ади към гейта. На гейта обиколка по магазините, където видях много интересни подскачащи мексикански бобчета - боб в кутийка, който наистина подскача с пукащ звук. Викам му на оня - колко време подскачат - 3-4 години. Погледах, погледах, ама реших, че сувенири ще купувам накрая.
Кафета, сандвичи и дойде време за полета. Между временно се изви много хубава гръмотевична буря. Нагласям се аз на гейта, ама от 22.00 го смениха на 23.00. Все още сме в норми, няма проблем. От 23.00 стана на 00.45. Бах маа му, после 01.45. Тук някъде почнах да псувам на глас. Оказа се, че сме чакали самолета с капитана, после стюардесите да дойдат с друг полет и накрая ги събраха. И точно тогава ги осветли прозрението, почти като светкавиците навън. Така събрания екипаж няма право на нощни полети и ще се лети на другия ден в 8!!! Е няма такава тъпотия даже и у нас!
Не ми е за първи път и очаквам като навсякъде по света да предложат хотела на летището. Да ама обявяват, че ще има одеяла и вода.
Ай честито!Не ми беше за мен, аз се оправям сравнително добре, ама такива гледки ме карат да благославям с цяло гърло хамериканската гостоприемност:
Като обявиха, че ще има одеяла се оказа, че няма достатъчно, та тръгнаха да носят. Момичето от горната снимка явно е легнало преди да донесат, та взех две и отидох и се опитах да я събудя, ама или беше заспала дълбоко, или реши да не обръща внимание на някой си посред нощ на летището. И в двата случая реших, че няма да е добре, да я завия без предупреждение, та така си остана момичето.
Аз пообиколих терминала и намерих нещо като легло, на което успях да дремна 3 часа:
На сутринта излетяхме почти навреме, тъй като се оказа, че първия пилот, който са успели междувременно да сменят, дойде с малко закъснение... Да казвам ли нещо?
Хубавата част, беше че на борда имаше WiFi. 30мин - 3$, целия полет 9$, един ден 12$. Напълно културни цени.
Над Тексас се виждат разни проблясъци на земеделското творчество, а после се чудят кой им рисува по нивите...
Следва пустинята Чихуахуа:
Кацайки в Албъкърки се оказа, че не могат да отворят вратата на самолета, защото "за първи път кацат на тоя гейт". Викам си, ей ти хубав шанс да излезеш през аварийния изход и да се хвалиш после, ама не - след 5 мин я отвориха.
На лентата багажа го нямаше, но хубавата част беше, че е дошъл преди мен. Следват снимки от Albuquerque International Sunport и приключвам за днес.
!
Чакам продължението!
Коментар