Tweet
ЖАР ПТИЦА
Когато навлизам в Източните Балкани на връщане от Европа, усещам онзи наш си полъх на пресечени планини, гористи хълмове, дълбоки дерета, калпави пътища, изненадваща промяна на времето, внезапно изскочили хора или добитък от нищото. Ала въпреки това винаги спирам на определени места, вглеждам се и се вслушвам наоколо. Половин час ми стига да чуя нашите си птици, нашите си звуци от горите...да си почина и да продължа. Навлизам си у нас, отбивам се през столицата и си продължавам през Стара планина. На около десетина километра преди отбивката за в къщи обикновено хвърлям поглед към едно къще видно в полите на планината към полето. Когато е нощем – постоянно мъждука една лампа, денем се бялка всред борите и габъра. Знам човека – дядо Лилко. И се сещам как преди време, когато много уморен преминавах от там в една люта зимна виелица, как закъсах по пътя и как само тая светлинка ми бе надеждата. Едва се добрах до там в нощта и почуках. Приеха ме хората – гостиха ме, починах си. Колчем ги видя и се отбия – оставям им каквото нося. Бабата се спомина преди година. Лилко понякога ме водеше към едни стари кладенци по билото и постоянно ме разпитваше – как тъй по високото ще има подводна река, а в ниското – няма. Какво я кара водата да се качва горе и т.н. После отивахме до няколко хранилки, които сам беше измайсторил – беше завъдил фазани, зайци наминаваха, а и други гадинки. Това го караше да се гордее, да ми обяснява как точно се правят хранилките, че да не ги дебне лисика, да наглежда разровената пръст за дирки и да се ориентира какви животни го наобикалят. Докато ходехме, около нас се навърташе по някой и друг петел – фазаните внимателно ни оглеждаха от далече, после приклякаха и отиваха в нищото. Ала това беше само в негово присъствие. Веднъж взех бележка от местния председател на дружинката и по фазаново време минах с кучето да ги наобиколя – тогава и един не видях, но кучето постоянно замираше на стойка и разочаровано се дръпваше, когато птицата излиташе, а аз просто я мерех с пушката без да стрелям. Много фазани имаше по това време.
Получих покана от приятел в Гърция за лов на птици. Попитах го какви ще са птиците, а той ми отговори тайнствено – Жар-птица. Много потайна и рядка птица в околностите на планината Олимп и морето. Някакво село било, местен гид беше разправял на моя човек за тази божествена птица, за това колко рядка била и как този който я види или има невероятния късмет да я отстреля щял да се докосне до божествените владения на древните елини. Вечерта в едно кръчме – таверничка някаква в крайпътното село, същият този гид – някой си Христидис ни омагьосваше на по узо за метността в полите на планината, където обитавала тайнствената перуш. Инструктажа го беше почнал още в следобеда, и обещаваше незабравими мигове, гледки и усещания, стига да сме били късметлии! Някъде в последните минути на отиващото си денонощие този древен елински гид ни накара да поизтрезнеем при вида на предложения ценоразпис. Там всяко едно движение, поглед, камо ли премерване и не дай боже изстрел, беше отбелязано акуратно с цифри за които трябваше да се взираш много добре и да разбереш, че може и да не беше африканско сафари от към трофей, настаняване и екстри, но по всичко друго си беше в нормите!
На сутринта получихме по едно чифте, патрони и съответните документи и в ранното утро потеглихме по каменист път по стъпките на Христидис. Някак си, като за компания около нас досаждаше и не едро куче с бледи следи от някакъв птичар в родословието си, но Христидис каза, че е целунато от съдбата и то и само то в целия регион ще намери птицата. После се разстлахме из едни мешета с подготвени пушки и занапредвахме. Кучето явно си знаеше работата, защото макар и не страстно, но преброждаше пред нас местността, интересуваше се от някакви дири и философски, прилично на Олимп отсреща, застояваше вдишвайки последните останки от морския бриз. Иначе птички хвъркаха – имаше всякакви, от наши врабчета, гугутки и гълъби до такива, които не познавах. Общото между тях явно бе миролюбието обзело ги най-вероятно от срещата с жар-птицата. Ала ловния ни обект не беше в настроение за пътуване към боговете и нямаше и помен от нея поне до към обеда. В късния следобед отново мачкахме кремениша и храстите в посока на крисивата планина, почти обезверени и примирени с едно недостойно представяне. Изведнъж Христидис замръзна – позата беше малко театрална, комична и ние тутакси се отзовахме да викащата ни длан зад гърба му. На двайсетина метра пред него подобното на птичар животно бе замряло в същата сконфузена поза и аз едва не се изкисках при вида му. Христидис направи жест да се приготвим, което и сторихме. После той тръгна стъпвайки като котка, ала това все повече ме напъваше на смях. Нейсе окопитих се и зачаках. Мургавата му небръсната физиономия се насочи към нас, а превъздигнатия му към облачетата поглед тържествено се зарея пак там. С невероятно преклонение той направи последната стъпка и извика дигайки ръце рязко нагоре. Кучето се сепна и в тоя миг някъде отпред излетя жар-птицата. Летя достатъчно за да я замеря и отстрелям с един изстрел. Че като скокна онзи ми ти Христидис да ме поздравява, да ми стиска ръката, да ми окачва по голата глава разни тръни и да ми честити...После местния следник донесе един нелош фазан измъквайки го измежду два напечени камъка. Горкия петел най-вероятно се беше отървал от тая жега наоколо и предполагам, че срещата му с боговете със сигурност му е донесла така жадувания хлад. „Видяхте ли сиянието около тази птица? – възкликваше Христидис- нощем огрява там където ходи, тя е избора на планината...”. И понеже бяхме вече на второто ледено узо, и понеже си бях платил за фазана, като за жар-птица и ми беше криво та криво го попитах :
- Ми ти като си стар ловец, не знаеш ли как се казва тая кокошка Христидис, ами ни баламосваш с твоите измишльотини?”, а той отвърна
- Е фазан е разбира се, но фазан живял в подножието на тази планина е свещено животно, той притежава частица от историята ни в себе си, кълвейки от благословените семена...разбира се може веднага да извикам препаратор, ще ти издадем сертификат и...”,
- Моля ти се Христидис – няма нужда и така едвам ще събера за обратния път...ако искаш обаче мога да го оскубя веднага и да го приготвя по нашенски...?
- Няма проблеми приятелю, ще попитам колко ще ни поискат в кухнята за да ти разрешат да я ползваш..
Тук вече си затраях – прав беше - въпрос на култура, разбиране, обичаи и поведение! На следващата вечер се прибирах уморен към къщи и някак си по навик метнах едно око към Лилковата къща. Светеше се. Спрях и заоглеждах околностите – тежким видя сиянието на неговите жар – птици. Ала сияние нямаше, само някой и друг петел изкряскваше в настъпващата тъмнина! Сутринта Лилко щеше да ги нахрани, после можеше да минат ловджии и да ги попроредят, без да знаят какво богатство са придобили!
12.04.2014 г.
Анелин .
Когато навлизам в Източните Балкани на връщане от Европа, усещам онзи наш си полъх на пресечени планини, гористи хълмове, дълбоки дерета, калпави пътища, изненадваща промяна на времето, внезапно изскочили хора или добитък от нищото. Ала въпреки това винаги спирам на определени места, вглеждам се и се вслушвам наоколо. Половин час ми стига да чуя нашите си птици, нашите си звуци от горите...да си почина и да продължа. Навлизам си у нас, отбивам се през столицата и си продължавам през Стара планина. На около десетина километра преди отбивката за в къщи обикновено хвърлям поглед към едно къще видно в полите на планината към полето. Когато е нощем – постоянно мъждука една лампа, денем се бялка всред борите и габъра. Знам човека – дядо Лилко. И се сещам как преди време, когато много уморен преминавах от там в една люта зимна виелица, как закъсах по пътя и как само тая светлинка ми бе надеждата. Едва се добрах до там в нощта и почуках. Приеха ме хората – гостиха ме, починах си. Колчем ги видя и се отбия – оставям им каквото нося. Бабата се спомина преди година. Лилко понякога ме водеше към едни стари кладенци по билото и постоянно ме разпитваше – как тъй по високото ще има подводна река, а в ниското – няма. Какво я кара водата да се качва горе и т.н. После отивахме до няколко хранилки, които сам беше измайсторил – беше завъдил фазани, зайци наминаваха, а и други гадинки. Това го караше да се гордее, да ми обяснява как точно се правят хранилките, че да не ги дебне лисика, да наглежда разровената пръст за дирки и да се ориентира какви животни го наобикалят. Докато ходехме, около нас се навърташе по някой и друг петел – фазаните внимателно ни оглеждаха от далече, после приклякаха и отиваха в нищото. Ала това беше само в негово присъствие. Веднъж взех бележка от местния председател на дружинката и по фазаново време минах с кучето да ги наобиколя – тогава и един не видях, но кучето постоянно замираше на стойка и разочаровано се дръпваше, когато птицата излиташе, а аз просто я мерех с пушката без да стрелям. Много фазани имаше по това време.
Получих покана от приятел в Гърция за лов на птици. Попитах го какви ще са птиците, а той ми отговори тайнствено – Жар-птица. Много потайна и рядка птица в околностите на планината Олимп и морето. Някакво село било, местен гид беше разправял на моя човек за тази божествена птица, за това колко рядка била и как този който я види или има невероятния късмет да я отстреля щял да се докосне до божествените владения на древните елини. Вечерта в едно кръчме – таверничка някаква в крайпътното село, същият този гид – някой си Христидис ни омагьосваше на по узо за метността в полите на планината, където обитавала тайнствената перуш. Инструктажа го беше почнал още в следобеда, и обещаваше незабравими мигове, гледки и усещания, стига да сме били късметлии! Някъде в последните минути на отиващото си денонощие този древен елински гид ни накара да поизтрезнеем при вида на предложения ценоразпис. Там всяко едно движение, поглед, камо ли премерване и не дай боже изстрел, беше отбелязано акуратно с цифри за които трябваше да се взираш много добре и да разбереш, че може и да не беше африканско сафари от към трофей, настаняване и екстри, но по всичко друго си беше в нормите!
На сутринта получихме по едно чифте, патрони и съответните документи и в ранното утро потеглихме по каменист път по стъпките на Христидис. Някак си, като за компания около нас досаждаше и не едро куче с бледи следи от някакъв птичар в родословието си, но Христидис каза, че е целунато от съдбата и то и само то в целия регион ще намери птицата. После се разстлахме из едни мешета с подготвени пушки и занапредвахме. Кучето явно си знаеше работата, защото макар и не страстно, но преброждаше пред нас местността, интересуваше се от някакви дири и философски, прилично на Олимп отсреща, застояваше вдишвайки последните останки от морския бриз. Иначе птички хвъркаха – имаше всякакви, от наши врабчета, гугутки и гълъби до такива, които не познавах. Общото между тях явно бе миролюбието обзело ги най-вероятно от срещата с жар-птицата. Ала ловния ни обект не беше в настроение за пътуване към боговете и нямаше и помен от нея поне до към обеда. В късния следобед отново мачкахме кремениша и храстите в посока на крисивата планина, почти обезверени и примирени с едно недостойно представяне. Изведнъж Христидис замръзна – позата беше малко театрална, комична и ние тутакси се отзовахме да викащата ни длан зад гърба му. На двайсетина метра пред него подобното на птичар животно бе замряло в същата сконфузена поза и аз едва не се изкисках при вида му. Христидис направи жест да се приготвим, което и сторихме. После той тръгна стъпвайки като котка, ала това все повече ме напъваше на смях. Нейсе окопитих се и зачаках. Мургавата му небръсната физиономия се насочи към нас, а превъздигнатия му към облачетата поглед тържествено се зарея пак там. С невероятно преклонение той направи последната стъпка и извика дигайки ръце рязко нагоре. Кучето се сепна и в тоя миг някъде отпред излетя жар-птицата. Летя достатъчно за да я замеря и отстрелям с един изстрел. Че като скокна онзи ми ти Христидис да ме поздравява, да ми стиска ръката, да ми окачва по голата глава разни тръни и да ми честити...После местния следник донесе един нелош фазан измъквайки го измежду два напечени камъка. Горкия петел най-вероятно се беше отървал от тая жега наоколо и предполагам, че срещата му с боговете със сигурност му е донесла така жадувания хлад. „Видяхте ли сиянието около тази птица? – възкликваше Христидис- нощем огрява там където ходи, тя е избора на планината...”. И понеже бяхме вече на второто ледено узо, и понеже си бях платил за фазана, като за жар-птица и ми беше криво та криво го попитах :
- Ми ти като си стар ловец, не знаеш ли как се казва тая кокошка Христидис, ами ни баламосваш с твоите измишльотини?”, а той отвърна
- Е фазан е разбира се, но фазан живял в подножието на тази планина е свещено животно, той притежава частица от историята ни в себе си, кълвейки от благословените семена...разбира се може веднага да извикам препаратор, ще ти издадем сертификат и...”,
- Моля ти се Христидис – няма нужда и така едвам ще събера за обратния път...ако искаш обаче мога да го оскубя веднага и да го приготвя по нашенски...?
- Няма проблеми приятелю, ще попитам колко ще ни поискат в кухнята за да ти разрешат да я ползваш..
Тук вече си затраях – прав беше - въпрос на култура, разбиране, обичаи и поведение! На следващата вечер се прибирах уморен към къщи и някак си по навик метнах едно око към Лилковата къща. Светеше се. Спрях и заоглеждах околностите – тежким видя сиянието на неговите жар – птици. Ала сияние нямаше, само някой и друг петел изкряскваше в настъпващата тъмнина! Сутринта Лилко щеше да ги нахрани, после можеше да минат ловджии и да ги попроредят, без да знаят какво богатство са придобили!
12.04.2014 г.
Анелин .