Обява

**smng0303** · 07-03-14, 14:59

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

ИМAM 10-НА ПРЕВЕДЕНИ КНИГИ, ПРИ ИНТЕРЕС ЩЕ КАЧА!
ЕТО И ЕДНА ОТ ТЯХ

САН АНТОНИО

ДЕРЗАЙТЕ, ПИЧОВЕ!

В настоящото четиво, драги читатели, Сан Антонио, който вече не Ви е непознат, се развихря напълно. Някои дори биха казали, че губи всякаква мярка. Тук за него няма табута, няма ограничения, няма нищо свято. Онези от Вас, които са сподобени с повече чувство за хумор, са застрашени от реалната опасност оттук насетне от смях да се сдобият с хронични колики, а на ценителите на сексуалната пикантерия пък ще им се наложи начесто да държат книгата само с една ръка. У други, които са проникнати от убеждението, че животът е нещо много сериозно, ще покълне подозрението, че може би не е точно така. Едни ще възприемат написаното като сюрреализъм, други тутакси ще разберат, че си е суперреализъм. Но така или иначе то ще спомогне всички в една или друга степен да почувстват по-осезателно гротескността на съществованието ни върху голямата топка за тенис, наречена Земя, запратена в космоса след сервис, бит неизвестно от Кого…
Възпроизводителят

Читателю, още преди време не те бях предупредил: с изключение на повечето, всички действащи лица в моите books са плод на въображението. Така че излишно е да се опитваш да ме ритнеш по ташаците чрез някое дело за клевета и злепоставяне. Гадорийката ти просто няма да мине!
Сан. А.

На Марк Бонан, чието сърце е не по-малко музикално от гласа му, с цялата ми адмирация, признателност и нежност.
Сан. А.

Част първа
Отвеяни от вятъра

I
Странното приключение на една съпруга на министър, което ще има последствия, за които засега не обелвам нито дума повече.

Шефът на холандския протокол, висок блондин, носещ на ръката си златен часовник „Ролекс“ с циферблат с цвят на шампанско, посрещна френския министър на амстердамското летище малко преди обед. Европейските колеги на последния бяха вече всички пристигнали, кой предишния ден, кой по-рано сутринта, защото европейската конференция, организирана от Интерпол, трябваше да започне с една закуска, насрочена за тринайсет часа.
Освен упоменатия „Ролекс“, шефът на протокола носеше и тъмносив костюм с още по-тъмни райета, което го правеше да прилича на парижки платан в защитната си решетка.
Екселенцът се появи в горната част на стълбата. Той не бе сам: ескортираше го една дама, не по-малко обемиста от него самия. Министърът бе облечен в кафяв панталон и черно сако, което бе закопчал твърде неуместно, тъй като то му бе тясно с поне десетина сантиметра. На единия от реверите му имаше голяма слузеста следа; подобна се мъдреше, ако трябва да бъдем точни, и на ризата му, малко под небесносинята вратовръзка. Колкото до персоната от другия пол, която го придружаваше, то тя бе изцяло решена в розово. Рокля, манто, чорапи, обувки — всичко бе в екзалтирания цвят на цъфнал глог. Единствено гримът й клонеше към цикламено. Двойката за миг застина неподвижна върху пиедестала си в съзерцание на холандската земя, после министърът вдигна десница в един що — годе римски поздрав и предприе слизането си. Но другарката му не улучи едно стъпало, вследствие на което тутакси се превърна в лавина, завличайки Екселенца надолу чак до нозете на шефа на протокола. Изпаднал в паралитично състояние, този клетник гледаше с невярващ поглед месестата камара, изпускаща крясъци и ругатни, каквато представляваха двата охранени бозайника.
Дамата не носеше кюлоти и тази липса* просто хипнотизира присъстващите. Все пак те се изтръгнаха от вцепенението си и се спуснаха да помагат. Холандските длани сграбиха френските длани и много скоро министерското семейство отново зае вертикално положение.
[* Почин, заслужаващ поощрение. (Т.М.)]
Министърът начена яростно да се отупва, ръмжейки срещу лавината:
— Дунда с дундите, все си си била гъвкава като изсъхнало лайно, няма що! Когат’ човек не мое да слиза от самолет, си стои вкъщи!
— Ама токът ми се заклещи! — изпледира персоната в розово.
— Майната им на токовете ти! Обувай ботуши, щом не умееш да се чепиш на тия кокили!
Скоро Екселенцът се успокои, виждайки втрещението върху лицата, които ги обкръжаваха.
— Пардон за т’ва, дет’ стана, господа — каза той с усмивка, — но съпругата ми, коят’ си позволявам сега да ви представя, няма много талант в аеробиката.
— Не знаехме, че мадам ще ни окаже честта да ви придружава, Екселенц — изпелтечи шефът на протокола, на когото видимо му се ебаваше майката.
Пристигналият го успокои:
— Няма защо да ти се дръпва лайното, друже. Излишно е да слагате още една чиния: жена ми просто използва аероплана. Иска да посети Амстердам. Чула да говорят за квартала с курви на витрина, та й се прииска да ги види. Нали знаете кви са женските? Щом стане дума за дупетии и голотии, веднага се подмокрят.
— Добре, Берта, да не додяваме повече на гос’ина, ами вземи тез сто флорентина, забавлявай се добре и довечера ми върни рестото. Рандеву в хотела, чието именце ще ти драсна на таз хартийка. И да не я загубиш! Вземи такси, освен ако гос’инът не се съгласи да те пооткара малко към града. Наистина ли не ви затруднява? Арабията? Мерси, много сте услужлив. Да имате кислородна вода или нещо от тоя род из такъмите си? Тия путьовци в самолета ни поднесоха някакви сандвичи и целият се оплесках в майонеза, както е видно. Искам да съм ажур на цирконференцията. Нямате, тъй ли? Майната му. Тогава пътем ще спрем пред някоя аптека.
Най-накрая кортежът от коли потегли.

* * *

Половинката на френския министър биде оставена в самата утроба на града. Нежният й съпруг дълго седя обърнат назад, отправяйки й топлосърдечен знак през прозореца на колата, състоящ се в сгъване на дланта с опакото нагоре и изпружен среден пръст. Той изоставяше тази огромна пралина сред гмежта от велосипедиращо население и великодушното му съпружеско сърце се свиваше.
Сетне прибра ръката си в колата и заяви на шефа на протокола:
— С характерче е, ама инак е добра. А що се отнася до оная работа в леглото, старче, нийде няма като нея!

* * *

Останала сама, министершата бавно се извъртя на сто и осемдесет градуса, колкото да се ориентира. Множеството сновеше наоколо върху черни велосипеди с архаични форми. Но имаше и немалко коли. Дебеланата в розово изобщо не забеляза синия „Опел“, спрял недалеч от нея. Той бе следил тяхната кола още от летището. Вътре имаше двама мъже. Шофьорът носеше опушени очила. Другият седеше на задната седалка и беше як, с керемиден тен и рядка руса косица, прилепнала към черепа му. Между пръстите на облечената му в ръкавица длан димеше дълга и тънка пура.
Един полицай в черна униформа им направи знак да не паркират там. Шофьорът кимна в знак на съгласие. Той беше млад, с бръснат череп и абсолютно квадратна челюст, напомняща чекмедже. На обезкосмената му глава имаше бледо и гнусно петно, което говореше за някакво кожно заболяване. Подчинявайки се на подканването на полицая, той бавно подкара колата. Но не отиде много далеч, тъй като за щастие една камионетка напусна мястото си до тротоара и „Опелът“ заманеврира, за да се намести.
През това време розовата пантера влезе в разговор с ченгето.
— Scouez-me, por favor, do you sprechen франсе? — го попита тя с усмивка, от която устата й заприлича на половия орган на разгонена кобила.
Полицаят поклати глава с виновен вид, сякаш са го хванали в престъпление. Той неизменно прекарваше отпуските си в един гулаг за каравани край френското Средиземноморие и от там беше придобил някои смътни познания по най-хубавия език на света*, но все пак не можеше да претендира, че го говори.
[* Сигурно е вярно, щом като французите го твърдят. (С. А.)]
— Аз малко… — отвърна, зачервявайки се под жадния поглед на събеседничката си, която го намираше за доста привлекателен в униформата му със сребърни копчета.
— Бихте ли могли да ми посочите къде е Курвенският пазар? — попита министершата. — Минавам през страната ви, та искам да му хвърля едно око. Казаха ми, че наред със сиренето ви това е най-хубавото нещо тук.
Ченгето не успяваше да схване какво го питат. Начена да бърчи вежди и ситно-ситно да вдига рамене, за да изрази своята безпомощност и озадаченост. Тогава розовата мадама прибягна до цветисти вербални пунктири:
— Та значи… витрина. Ю чат? Малко магазинче… А вътре — хубави госпожички, курветинки. Вдявате ли?
И хващайки от една страна полата си, тя я запретна, излагайки пред погледа на злощастния слисан полицай копринен чорап, обширен като кош на гроздоберачка и закрепен с жартиера на цветя. По-нагоре продължаваше впечатляващо бедро, осеяно с дълбоки трапчинки, с жилки като в мрамор и тук-таме космати бенчици. Все така продължавайки да разкрива насред улицата тези си безценни съкровища, съпругата на Екселенца разтвори уста и показа един език, тежащ поне ливра и половина, който започна да се мята насам-натам досущ като риба, току-що изтръгната от прегръдката на водната стихия. Този й месест орган притежаваше пъргавината на катеричка; бе очевидно, че до него ден е лизал повече пениси, отколкото са марките в цялата кариера на някоя пенсионирана пощенска служителка. Полицаят бе впечатлен и отстъпи назад.
— Малки госпожички — мръсници! — поде другарката на министъра, след като прибра инструмента си за лъжи. — Амур, вери гуд, мъни! Ъндерстендирате ли вече?
Тя положи толкова усилия, че събеседникът й най-накрая разбра. Той й обясни, че въпросното място е наблизо, и посочи един мост, който водел към него.
Дамата му благодари топлосърдечно. Тя така се бе напарфюмирала, преди да напусне Париж, че цял Амстердам вече вонеше на „Жерб дьо Прентан“ на Крокиньол и Безю. Пазителят на реда кихна поне петнадесет пъти, преди да потъне отново в трафика.
Двамата от „Опела“ слязоха от него и на свой ред закихаха в дирята на жената в розово.

* * *

Това беше спокоен, тесен пешеходен път, досущ като Господния. От едната страна — романтичен канал, обграден с дървета. От другата — ниски къщи с приземни помещения зад витрини. Всяка от тях бе украсена със свежи перденца. Навътре се виждаше интимна обстановка в кокетни салончета.
Във всяко от тези салончета имаше по една или няколко жени. Едни от тях бяха с гърди на показ, други носеха прозрачни халати, трети пък бяха по главозамайващо бельо; някои бяха облечени в кожени гащеризони със специални отвори за циците и половия орган. А други — но те бяха рядкост — седяха във вечерно облекло стил „девойки от добри семейства“ така, както си ги представят сервитьорките и младите помощник-касапи.
Всички тези личности от женски пол, предлагащи се на възбудените сетива на нидерландските самци, пък и на чуждите туристи, търсещи екзотика, не се държаха агресивно. Това, което правеше впечатление при тях, беше примерното им поведение. Повечето бродираха или плетяха, други четяха* комикси, трети пък сънно се излежаваха върху покрити със сатен канапета между панаирджийски кукли и плюшени животни.
[* Доколкото този глагол може да бъде употребен спрямо комиксите. (С.А.)]
Министершата разглеждаше с интерес всяка от тези своеобразни килийки. Тя беше единствената жена на улицата (отвън), но мъжкото съсловие не й обръщаше никакво внимание, взимайки я за някоя от въпросните дами, излязла да се проветри.
Тя следеше поведението на самците, оглеждащи това ревю. Лицата на онези, които желаеха да консумират, бяха напрегнати и притежателите им, с внезапна динамитна страст рязко бутаха някоя врата и проникваха в съответната работна площадка. Избраната курва ги посрещаше вяло и дърпаше перденцата. Това „запушване“ на витрината не пропъждаше останалите клиенти; напротив, дръпнатият плат ги хипнотизираше, защото започваха да си представят какво става зад него. Той беше като екран, върху който те проектираха порнофилмите на своите сладострастни мечтания и фантазми. Най-разпалените се опитваха да открият някоя пролука в пердетата и се извиваха без свян, та чак коленичеха на паважа в стремежа си да надникнат вътре.
Целият този спектакъл изнервяше нашата туристка, чийто сензорен апарат не се нуждаеше от много, за да бъде задвижен. Тя беше персона с подчертан вкус към нещата от живота, най-вече, когато те притежаваха сочност. Така че, когато усети върху немирната си задница някакво докосване, приличащо на погалване, трепет обходи цялостната й особа, преди да установи плацдарма си в нервните й центрове.
Тя тутакси се опита да види отражението на физиономията на онзи, който проявяваше интерес към задните й части, върху витринното стъкло, изолиращо една възхитителна „перипатетичка“, облечена като укротителка на диви зверове (възвисоки черни ботуши, свръхскромни по размер черни гащички, червено наметало с ширити). Смътно различи един млад есесовец с бръсната глава и черни очила. До този момент тя беше проявявала благоразположението си към люде, по-скоро простодушни, или разни галантни коцкари по сватби и банкети. А сега от външния вид на тази личност и се свиха всички видове жлези. От въпросното едновременно атлетично и студено същество се излъчваше някакъв садистичен ореол, който я тревожеше и в същото време я вълнуваше*.
[* Според едно частно и независимо проучване, този вид дуализъм е характерен за не малко представителки на женския пол. (Т.М.)]
Тъй като тя не го отблъсна, мъжът стана още по-настъпателен. И двете му широки длани се положиха върху седалищните части на госпожа министершата. Те ги галеха, описвайки симетрични кръгове, за да се спрат в долния отсек на цепнатината, разделяща въпросните части. А там вече двата палеца придобиха автономия спрямо дланите като цяло и недвусмислено показаха намерението си да паразитират на място. Тази маневра се отличаваше с техничност и беше добър предвестник за възможното продължение на събитията.
Дамата в розово извъртя глава колкото се може повече назад, за да срещне погледа на палавника, та да прочете в него намеренията му. Възможно беше да се касае просто за някой чекиджия, каквито се срещат във всяко човешко сборище и които било с ръце, било с половия си орган правят празни обещания. Ала стъклата на очилата срещу нея бяха тъй тъмни, че в тях тя не видя нищо повече от собственото си отражение. А мъжът и стрелна лека усмивка.
Новопристигналата спонтанно му я върна.
— Бихте ли искали да посетите някое от тези студия? — я попита той със силен немскоезичен акцент.
— Защо? — попита на свой ред розовата персона.
Мощната й гръд се повдигна развълнувано, при което двадесет и петте килограма млечни жлези достигнаха до брадичката й и после леко се отпуснаха.
— Май се интересувате от тях — прошепна мъжът с бръснатия череп. — Трябва да ги видите по-отблизо.
— Мислите ли? — запревзема се поканената.
— Сигурен съм, че ще ви достави удоволствие — каза субектът, като се притисна о завоеванието си.
През съответните дрехи тя усети у него каяка. И последните й колебания отпаднаха.
— Предложението ви може би не е разумно, но затова пък е от сърце — отбеляза тя.
Мъжът с бръснатия череп почти нежно я подхвана под ръка. Дамата залитна от вълнение.
— Елате!
И той я помъкна към една перпендикулярна на кея уличка, по протежение на която имаше други витринки.
— Ама вие хич не си поплювате! — изкудкудяка министершата.
Новоспътникът й не отвърна нищо. Явно беше човек, който цени думите и затова ги икономисва.
Движеха се бързо, без да обръщат вече внимание на витрините. След няколкостотин метра мъжът се спря пред еркерите на една разкошна къща от седемнадесети век, строена с дърво и тухли. Влязоха в каменен вход, където витаеше застоял мирис на евтин парфюм, пушена херинга и белина. Мъжът се спря и почука на вратата вляво. Отвориха му. Той щракна с пръсти, преди да престъпи прага, и домакинята тутакси отиде да придърпа завесите. Чак тогава мъжът и завоеванието му влязоха в студиото.
Дамата в розово бе лудо възбудена. Този съкровен интериор директно й подейства на сетивата. Като опитна блудница тя разпозна гъстото и замайващо ухание на ебането в кондензиран вид.
Посрещналата ги беше метиска, която носеше широка копринена дреха, нещо смесено между кимоно и бурнус. Обилно начервените й устни имаха сюрреалистичен вид; толкова бяха дебели и плътни, че приличаха на рисунка на Ман Рей*1. Бялото на очите й беше жълто; белег във формата на цип пресичаше лявата й буза. Тя не поздрави никого и не се отграничи от безразличието си, граничещо*2 с враждебност. Плуваше в някаква сънливост на основата на хашиш или може би нещо по-твърдо.
[*1 Ако не го знаете, хич не се травмирайте. (Т.М.)]
[*2 Ако някой радетел на хубавия български език и стил е шокиран от това повторение или от каквото и да било друго в този текст да си гледа работата! (Т.М.)]
— Теди тук ли е? — попита мъжът с голия фар.
Тя кимна утвърдително по начин, от който пролича, че й е навик да го прави, и натисна един звънец. Някаква врата в дъното на студиото се отвори. Министершата, която току-що се бе настанила в един фотьойл, се загледа, но не видя нищо, още повече, че между нея и вратата имаше канапе. Тя си помисли, че вероятно това е куче, и се стресна, когато видя да се появява едно джудже. Никога не беше виждала толкова малко джудже. Като всички хора, засегнати от джуджизъм, въпросното същество бе сподобено с нормално голяма глава, поставена върху малко набито тяло. То имаше криви крачка и кукленски ръчички. Беше облечено в жълт пеньоар с цвета на прочута марсилска мастика.
Този мъж притежаваше достолепното лице на нотариус; косите му сребрееха, а на носа му имаше елегантни очила с черни рамки.
Той каза „хелоу“, размахвайки длан, сякаш миеше стъкло на прозорец.
Високият обръснат момък седна на страничната облегалка на фотьойла, на който се бе отпуснала придобивката му.
— Ще видите колко е вълнуващо — обеща той, като пъхна ръката си в деколтето на дамата в розово и заопипва гърдите и с настоятелна и почти клинична обстоятелственост.
Домакинята свали кимоното си. Тялото и се оказа великолепно и лъщящо в своята стегнатост. Черно, къдраво и гъсто руно покриваше подкоремието й. Тя се доближи до двойката и постави крака си на другата странична облегалка. Изминаха още две-три минути. Мъжът с бръснатия череп продължаваше да гали лъстиво розовата жена. Последната дишаше все по-шумно и създаваше впечатление, че в студиото се намира парна машина. А домакинята курва, след като постоя известно време с интимните си части на показ, направи знак на джуджето, което тутакси се втурна и се пъхна между краката й. Там то извади един хамелеонски чевръст език. Метиската като че ли започна да поизлиза от нерадната си летаргия и чертите на лицето й се изопнаха. Джуджето я изостави и с подскок седна върху коленете на министершата. Сгуши се в нея като уплашено дете и разтвори полите на пеньоара си. И тогава дамата изпусна едно възклицание, отекнало сигурно чак в Хага:
— О, е ли туй във възможностите на възможното?!
Беше си дала сметка, че върху кълките й се намира същество толкова хиперфалическо, че в сравнение с него статуята на бог Приап би приличала на тирбушонче.
Тя не можеше да се съвземе от удивлението си.
— По-голям е и от на мъжа ми! — довери тя на Бръснатия череп. — По-голям е от този на мъжа ми и…*
[* Друг възможен вариант, който съм чувал: „Този на мъжа ми е по-голям, ама защо ли?“ (Т.М.)]
Изненадата й забавляваше мъника Теди. Той й взе ръката и я постави върху още нерегистрирания и некласирания в нейните анали монумент, но и това предстоеше. Обхващайки го с длан, тя не само че не смогна да съедини средния си пръст с палеца, но и имаше още много да се желае.
— Може би е време да се позабавляваме сериозно, не мислите ли? — прошепна в ухото й черноочилатият. — После добави: — Хайде, шери, съблечете се. Ще видите колко хубава е Холандия. Тук, освен лалета и вятърни мелници има и други неща.
Във възбуждението си дамата застена все по-силно, докато започна да вдига повече шум от претоварена разпределителна гара.
Показвайки се галантен, нейният ментор й помогна да се съблече.

II
Голготата на един министър и тревогата на режима, комуто той служи с цялата си преданост. Патетичен апел към преименития и винаги надървен комисар Сан Антонио.

Екселенцът ми бе насрочил среща във „Фенфен“, малко кръчме в квартал Гоблен, завряно в една уличка, ухаеща на мокри въглища и прясна боя. Бяхме свикнали да го посещаваме преди години по времето на професионалните ни дебюти. То всъщност представляваше пивничка от всичко на всичко шест маси и един тезгях с покритие от истински обработен цинк. Кафеникавите стени потъмняваха от година на година като лайна на пияница и няколкото трофеи от неизвестни гимнастически дружества, които ги украсяваха, потъваха в техния фон. Един трикольорен флаг със златна сигла по средата даваше погрешна представа за френското знаме. Ако му вярваше човек, можеше да си помисли, че вместо синьо, бяло, червено, цветовете ни са виолетово, жълто, кафяво. Съдържател на кокетното заведение беше бай Фенфен, който на седемдесет и пет лазарника горе-долу се крепеше. Той беше червендалест и ходеше неизменно облечен в работническосини дрехи. Панталонът му, ризата му, престилката му на виночерпец и набъбналите на носа му кръвоносни съдове бяха еднакво наситеносини, както и долната част на галския му мустак, често потапян в червено вино. Зад тезгяха, където той стоеше, имаше кухня, голяма като тази на самолет F-4 и отделена от заличката с една опушена стъклена преграда, зад която се виждаше щурането на Рирет, душеприказчицата на стария — куца дебелана, надарена с най-огромните гърди на тринадесети арондисман.
Тази персона от савойски произход готвеше малки селски манджи, богати на холестерол, но особено вкусни за хора, имащи слабост към дреболиите, карантиите, огретена със сметана по дофински, къдравите салати с парченца препечен хляб, яйца и сланинки.
В тази пиеса от три персонажа ролята на сервитьорката се изпълняваше от нещо, напомнящо страдалката Козета. Тя трябва да беше към четиридесетака, но изглеждаше на двадесет, толкова бе рахитична. Клиентите й бяха турили прозвището „Цвете на мизерията“, защото колкото и да търсеше човек, нямаше начин да се сети за нещо по-подходящо. Тя обслужваше бързо и безшумно. Всеки път, когато минеше с претоварени ръце край тезгяха, Фенфен я подплясваше по задника, изръмжавайки:
— И това да го позапълниш, че си като комар.
Тогава дебелата Рирет, която не изпускаше нищо, измучаваше откъм печката:
— Хей, долу кунките, шефе! Не се залисвай!
Единствено Цвете на мизерията мълчеше — пасивна, примирена и безполова отгоре на всичко.

Десет минути вече кибича пред един ликьор от касис — задължителния аперитив при Фенфен. Той самият много се е променил от времето, когато го посещавахме в бърлогата му. А и мен трудно позна. Но щом загря кой съм, жълто-черна усмивка цъфна под мустака му.
— Здрасти, още ли си при ченгетата?
Фенфен май не чете нищо друго, освен вестник „Вино и мезета“. А с големите социални движения, победите и подвизите е готов да си избърше гъза.
Гласните му струни, къпани редовно с ронско вино, са направили гласа му по-грачещ. Всяка фраза, произнесена от него, напомня чуващия се начесто от кухнята съсък от съприкосновението на прясно обелените картофи с кипящото олио.
Направих му пестеливо резюме на професионалния си живот. Преди да съм стигнал до условния край на разказа си, той ме прекъсна:
— А приятелят ти, оня грамадния дебелак?
— Ще го видите, тъкмо с него имам среща.
— И той ли е станал комисар?
— Не. Министър.
— Брех, да му се не види!
Фенфен не беше впечатлен. Нищо не можеше да породи вълнение у него, освен някое лошо бутилирано вино или пък данъчна проверка. Не излизаше никога и се питах дали от подписването на примирието насам изобщо му се е случвало да прекрачи прага на кръчмата си, за да се озове навън.
Гледам го как си налива чаша червено и го гаврътва експресно с лакът, вдигнат над височината на ухото, с щръкнало малко пръстче и замрежен от екстаза поглед. Долната му устна обира щателно живителната влага, останала от еликсира по мустака му. След това примлясва с език и изплаква чашата под чешмата. В края на краищата, сънароднико мой Гастон, не е ли именно това щастието? Едно затворено и максимално ограничено съществувание, една малка работица без много движение, едно умерено, но постоянно състояние на алкохолно опиянение, един поднесен на тепсия задник… Животът на Фенфен си тече като една непрекъсната върволица от клиенти и снабдители. Той царува над своята империя от четиридесет квадратни метра като сигурен в своето всемогъщие властелин. Да вдигне мимоходом полата на леля Рирет, чието изобилие откъм плът му се нрави, да поопипа сластолюбиво Цвете на мизерията, колкото да извика мимолетно спомена за перверзните млади години, да посръбва винцето си от сутрин до вечер, през нощта да преброи приходите си, а на утрото — пак същият ден, не друг, както си въобразяват глупаците, съвсем същият, програмиран до минута, със същите усещания, същите звуци, същите миризми… Хич не го е еня за времето Фенфен. Сезоните са грижа на другите. При него няма пролет, нито зима.

* * *

Това, което ме озадачава, е причината, подтикнала г-н министъра да ми тупне рандеву в такова сбутано място. Носталгия по миналото? Стремеж към дискретност? Сержант Поалала, неговата дясна ръка в министерството, ме събуди рано заранта.
— Комисарю, моля за звинение за шиб… пардон, за неподходящия час, в който ви звъня, ама го правя по нареждане на Бер… тоест на гос’ин министъра, който желае да се срещнете по обед във „Фенфен“ — квартал Гоблен, за нещо си от крайна спешност. Гос’ин министърът преди малко ми се обади от Амстердам, където отиде заради международната конференция на Интерпул. Каза, че много разчита да се отзовете.

Чакам. Часовникът ми сочи дванадесет и половина. Наченал съм втория си касисов ликьор. Една голяма и гадна преяла муха пристига откъм кухнята и току се опитва да ме ухажва. Правя й знак, че не съм свободен. Тогава тя се прехвърля на един бояджия, яко плюскащ на масата в дъното. В този момент на щрасето отекват серия експлозии, напомнящи мощни пръдни: Пред кръчмата спират двама мотоциклетисти с дълги бели ръкавици. Зад тях паркира една черна „СХ“… От нея слиза г-н министърът. Той поглежда през вратата на кръчмата, вижда ме и казва на шофьора си:
— Мда, тукичка е. Ще дойдете да ме вземете точно след един час. Ясно?
И тръгва към мен коремест, бърнест, угрижен, със сбърчено като акордеон чело и бягащи очи.
Бай Фенфен понечва да се завтече за обичайните приветствия, но с едно движение на ръката Екселенцът го блокира зад тезгяха.
— Без излияния, Фенфен, тук съм инкогнито.
После ми стисва ръката и сяда срещу мен. Изражението на лицето му ме тревожи. Очите му като че ли са навлажнени, а брадичката му трепери.
Слагам ръката си върху неговата.
— Какво ти става, Шишо? Изглеждаш като Наполеон при Березина.
— Аз съм си при Березина — потвърждава той, след което закрива зурлата си с огромните си ръчища и се разревава неудържимо.
Никога не съм го виждал да плаче така този мой сладък дундьо! Направо детска скръб. Започва да хълца. Бай Фенфен чевръсто се спуска и му подава един двоен касисов ликьор.
— Ха бързо пийнете това, гос’ин Берюрие.
Негово величество разтваря пръсти, забелязва чашата, сграбчва я и залпово я пресушава през завесата си от сълзи.
— Ще ви донеса още една — решава Фенфен. — Колкото да ви навие пружината.
— Цвете на мизерията, за Бога, донеси листа на господата, та да могат да си изберат между панираната наденица и кървавицата с ябълки.
Добре се справя Фенфен. Тази му намеса като че ли поразрежда атмосферата. Александър-Беноа се отърсва и, види се, започва да се окопитва. И тъй като Фенфен е на услугите ни, вземат ни поръчката. След салатата със сланинки се спирам на кървавицата. А Берю решава между двете да хапне и наденица. А после ще последват пивко десертно вино и „пияни“ круши. Цикълът ще приключим с божоле.
Фенфен шета усърдно. Цвете на мизерията поднася наденичките. Самата тя, клетата, мирише на гранясало, а муцуната й напомня ужасна маска от нощно празнуване на Вси светии.
— Та какво разправяше, Шишо?
Г-н министърът не се засяга от фамилиарниченето ми.
— Така, както ме виждаш, съм в абсолютна агония! — начева той и току напъхва в пастта си три парчета наведнъж с явната цел да улесни говора си. — Отидох на конференцията…
— На Интерпол, знам.
— Моята Берта поиска да се замъкне с мен като туристка, за да поразгледа града, докато аз си губя времето да се разправям с всички ония заплеси. Та я пуснах да пасе на воля, след като й записах адреса на хотела, където трябваше да отседнем. Денят премина в банкети, речи и всякакви бръщолевения… През цялото време си спях като бебенце, щото къде да си завра новите техники и методи на ония гламавци, а? Аз си имам мои такива и ти ги знаеш. Вечерта най-после се откопчвам и си отивам в хотела. А Берта я няма там. Вместо нея — едно писъмце и албумче със снимки. Ето бележката.
Той изважда от джоба си едно поизмачкано правоъгълно картонче и ми го подава.
Задълбочавам се в четене.

Екселенц,
Не чакайте съпругата си, тъй като ние я отвлякохме и тя вече не се намира на холандска територия.
Приложеният към настоящото албум показва, че тя е темпераментна, ако евентуално не знаете това.
А ако не се съгласите с условията, които ще ви съобщим по-късно, ще изпратим копия от тези снимки в Елисейския дворец и на всички големи френски и международни ежедневници.
Това на първо време.
А на второ ще видим сметката на шармантната Ви жена.
Надяваме се да не бъдем принудени да стигаме до там, затова разчитаме на Вашето мълчание и Вашето сътрудничество.
Ще влезем в контакт с Вас още щом се завърнете във Франция.
Приемете, Екселенц, нашите най-искрени пожелания.
Движение „Справедливост и братство“

С безстрастно изражение на лицето връщам на Берюрие картончето.
— Даваш ли си сметка? — мърмори Дебелака. — За какво човек да се възкачва на почетните места, ако това ще му струва толкова скъпо? Аз — вдовец! Представяш ли си? И то не вдовец, на когото и да е, а вдовец на Берта! Каква жена! Ето, гледай, виж, моля ти се, колко е хубава!
И от кожената си папка за документи той изважда един фотоалбум, за който се догаждам, че е упоменатият в писмото.
Разтварям го и бивам обхванат от зашеметение. Фотографиите (цветни, моля ви се) представляват рядка документация относно начините, по които Кашалотката се оножда. Всичко е заснето в прогресия. Тръгва се от дискретното й бонбоненорозово костюмче, а след две пози то е вече свалено. Нещата, изглежда, са се развивали доста бързо, защото никъде междувременно не се мярка бельо — сутиен, гащи, а още по-малко комбинезон. И ето я Берта по организъм, и по-точно — по космат организъм, тъй като Бог, а вече и аз знаем, че растителността по него е впечатляваща! Нейната анатомия направо покрусява. Циците заедно с двете половини на задника й приличат на четири торби с брашно, окачени на варел. А самите им зърна напомнят външни метални топки на врата. Що се отнася до търбуха й, той щеше да виси, ако не беше толкова голям. Но свръхобемът му създава илюзия за стегнатост.
Обръщам на следващата страница. Тук става интересно. Берта е навряла глава в копчелъка на един господин, чиято физиономия не се вижда. По-нататък тя честно е извадила шланга му и му прилага едно контролирано фелацио, за да го докара до достоен завършек.
Но какво става на следващия кадър? Какво е това феноменално, неописуемо, виолетово нещо, което навлиза в полезрението? Възможно ли е да е?… Ами да, драги ми земляци! Членът на века! Неизказан, непредвидим и непредсказуем! Готов експонат за музея! Ракета-преследвач! Вече прекрачваме прага и навлизаме в областта на ирационалното! The monster!
Какво ще стане сега? За какво служи един тъй извънмерен атрибут? Може ли изобщо да бъде употребен? Какво предназначение да му бъде намерено? Къде да бъде сложен?
Следваща фотография: Берта отговаря на последния ми въпрос. Значи това било възможно!
Следейки в обратен ред етапите, Дебелака ми посочва фотоизображението на изнасянето в орбита.
— Само Берта е способна да поеме толкоз грамадно кересте! — заявява той простичко с едва сдържана гордост. — Странноприемница като нейната няма друга на света. Може да я конкурира само някое фериботно пристанище*.
[* Въпрос на вкус. Други предпочитат фиордни пристанчета. (Т.М.)]
Остават ми още четири снимки за разглеждане. Те се оказват такива, че биха тласнали и най-целомъдрения църковен отец към проклятие и погибел. Бидейки, разбира се, галски автор, но не и разпътен, аз ще се въздържа от описанието им. Знай само, клети читателю (или „лко“), че на тях се виждат четири броя действащи лица в толкова развратни пози, че ако ти го бях разказал, щеше да прелистваш останалите страници на тази книга само с една ръка*.
[* Тук С.А. явно има предвид евентуалната опасност от мастурбация, но както казва Уди Алън: „Не говорете срещу онанизма, тъй като той все пак е начин да общуваш с някого, когото обичаш.“ (Бел. на отг.ред.)]
Интересно е за отбелязване, че от четирите протагонисти единствено Берта Берюрие показва лицето си, докато другите се задоволяват да обръщат към обектива частите от себе си, които обикновено е прието да бъдат държани в сянка.
Донасяйки салатата със сланинки, Цвете на мизерията механично поглежда през рамото ми и се разтреперва.
— К’ва отврат! — възкликва тя.
А аз запазвам възклицанието й като заключение и затварям албума.
Дебелакът връща в папката доказателствения материал.
— Това все пак ще ми остане кат’ спомен, ако се случи нещо с Берти — въздъхва този свят човек.

* * *

Предполагам, че щом моят стар другар по подвизи ме е потърсил на пожар, то е, защото се нуждае от помощта ми. Добре би било аз да взема инициативата. Той е само министър, докато аз съм комисар. Тоест аз разполагам с по-ефективни начини на действие и с по-голяма свобода.
— Кога се завърна от Амстердам?
— Може да се каже, че току-що слизам от самолета.
— Значи още не са влезли в контакт с теб.
— Още не.
— И от снощи никакъв опит ли не си правил в Холандия да си възвърнеш твоичката?
— Какъв опит искаш да съм правил сред целия онзи бардак с дипломантични задници? Какво можех да направя, заобиколен отвсякъде с люде от протокола лепкави като мухи-лайнарки, с досадници от охраната, без да броим и готините пички, осигурени от комитета по празнуванията? И не забравяй, че животът на Берти е в опасност. Една погрешна маневра и ето ми я бедничката с костилчица в куфелницата. Та я по-кротко конете! В тая афера, пич, трябва да се върви по еспадрили! С една дума, сетих се за твоя милост. Рекох си: „Само моичкият Сана ще ме измъкне от тая каша.“
— Благодаря ви за доверието, господин министър.
Преди да отговори, той натиква в пастта си една бала салата, за да си прочисти гърлото.
— Остави това. Може и да съм се покатерил по социалното стълбище, но все още знам къде са истинските ми авери!
Той дъвче, гълта, полива, преглъща.
Фенфен продължава да отпива зад тезгяха си, опипвайки постните природни дадености на Цвете на мизерията при всяко нейно минаване. И леля Рирет също така, досущ като някое божество на плюскането продължава да подвиква сред облак мазни изпарения.
Малко по малко около съседните маси са насядали неколцина от обичайните посетители. Чува се тихо жужене. Уханието на разтопено масло в съчетание с чувственото ехо от миротворната работа на коремите, ни обвиват като топъл пеньоар на баклавички.
К’во мислиш, че ще искат, а? — пита Берю. — Нямам мангизи. Само три-четири стотака в ДСК.
— Не искат да те цицат, Шишо. На друг терен стоят нещата.
— Какъв?
— Още не зная, но ти ще го узнаеш преди края на деня.
— Какво би направил на мое място?
— Бих започнал от това, да си подам оставката.
Той се стряска.
— Не отиваш ли твърде далеч?
— Помисли сам: като изоставиш министерските си функции, ти ще се окажеш в невъзможност да изпълниш каквито и да било техни искания.
— Да, и за да си отмъстят, те ще изпратят снимките на президента и на вестниците и ще бастисат милата ми кукличка.
— Ако ги разпространят, това ще бъдат снимки, които вече не касаят съпруга на министър, а съпруга на ексминистър. Твоята незабавна оставка още сега ще направи така, че шокът да бъде по-малък, доста по-малък — ще предвариш скандала, разбираш ли? Само че не трябва да губиш нито секунда!
— А ако светят маслото на Дундата?
Вдигам рамене.
— В това се състои и рискът, но те питам Александър-Беноа: ако тези хора изискат от теб някакво опорочаване на министерската ти функция, склонен ли си да се съгласиш, за да спасиш живота на жена си?
Тук добре натоварената му вилица бавно се отпуска върху чинията. Той се замисля.
— Добре знаеш, че ние от рода Берюрие сме твърде алтави, за да бъдем лишени от чувството за дълг. Трепят ни при Вердюн*, никога не ловуваме без разрешително, плащаме си всички данъци, а когато някой се дави, скачаме да го спасяваме, без да знаем да плуваме. Та значи не може и дума да става да се поддам на мерзки машинации, дори и да нарежат драгоценната ми Берта на търкалета.
[* Там по време на Първата световна война французите и германците взаимно си разказват играта, без накрая да стане ясно кой я е разказал по-добре. (Т.М.)]
Всичко това той изрича с твърдост в гласа, без излишно тремоло.
Потупвам десницата му.
— Тогава прави каквото ти казвам!
Той поклаща благородната си и оплескана с червено вино физиомутра.
— И все пак ме свива джигерът от мисълта да тегля шута на министерския портфейл.
— Известно ти е, че така или иначе, този портфейл е нещо преходно. Важното е, че си го искал и че въобще си го имал, а иначе той си остава един миг на фалшива слава без устойчивост и бъдеще. Докоснал си се до почестите. Браво. А сега е време да се събудиш.
Черната кохорта от тежки мисли е разбита точно навреме от поднесената му цвъркаща наденичка.

С рязко и сухо движение президентът затваря албума и го бутва далеч от себе си, сякаш излъчва непоносими миазми, сетне със сплетени пръсти на дланите и вторачен взор се вглъбява в размисъл. Ние, естествено, сме изпълнени с респект към неговата медитация. Вие самите бихте ли погъделичкали един замислен президент под мишницата?
Към края на умозрителната си траектория той се сепва и се отърсва като при звъна на будилник.
— Това, което най-много ме впечатлява в цялата тази история — начева именитият мъж, — е обилната окосменост на госпожа Берюрие, драги ми министре. Преди време в студентските години ми се е случвало да обърна по гръб някоя и друга космата самка, но никоя от тях не е имала чак толкова много вълна.
После този куртоазен мъж отново придърпва към себе си албума, отваря го на една красноречива страница и след кратък миг съзерцание попитва:
— Никога ли не е опитвала да пооскубе туй-онуй?
— Не беше нужно да се подлага на такива рискове, г’син президент — отвръща Берю. — Щото, знаете ли, ожених се за нея именно заради тази й черна вълна. Космите някак си ми въздействат на сетивата, това става на животинско ниво. Ако щете вярвайте ми, ама веднъж ми се случи да бъда в невъзможност да надена една полякиня, щот’ се оказа, че си е обръснала престилката. А аз, кат’ видя плешива слива, и ми пада! Не ми разправяйте, президенте, че шунда като тази на Берта не ви раздвижва кръвта! Само вижте каква морава! Тръгва й от пъпа, та се спуска чак до средата на балдърите! И това ако не е пищност, здраве му кажете! Когат’ я обработвате с език, имате чувството, че се целувате уста в уста с Карл Маркс! Ако успеем да си върнем това съкровище, на четири очи ще ви покажа всичко, което тук виждате само на снимка, защот’ снимката си е снимка, не мож’ пипна както трябва, остава си гладко. Като се разхождате из гъсталаците на Берта, се чувствате като Рамбо във виетнамската джунгла: труднопроходими са и веднага пак се затварят, щом минете. Там има косми, коит’ жестоко се накъдрят, ако времето ще се променя. Имало е случаи, когато е трябвало да проправям път с ножици, та да може Великия змей да мине през дебрите, без да си ощави люспите. Не съм аз, г’син президент, който ще ви учи, ала пичият косъм си е коварно нещо. Винаги може да ви създаде проблеми, ако попадне в устата ви. Случвало ли ви се е да произнасяте реч с косъм между зъбите, г’син президент? Имате по-скоро редки зъби, та би трябвало честичко да ви се случва. Така, както са ви разположени, са си направо като гребло. Ако кажете, че това не ви е сполетявало, няма да ви повярвам. Ето, спомням си, че веднъж ви гледах да говорите по телевизията. През цялото време току прекарвахте език по зъбите си. И си рекох: „Тоз човек само пичи косъм го дразни и той не смогва да се отърве от него.“
Президентът се усмихва носталгично.
— Забавен сте, Берюрие, и мисля, че ще ми липсвате, а не са много хората, които ми липсват.
Натиска един звънец. Появява се секретарка.
— Кажете на Бажазе да дойде! — й нарежда Монарха*.
[* По всичко личи, че С.А. не изпитва големи симпатии към твърде силната президентска институция. (Т.М.)]
Почти веднага неговият съветник-солташак се представя. Вече съм го споменавал в една от предишните си книги, не си спомням точно коя, но е достатъчно да ги прочетете всичките. Хубави са. Само ще ви напомня, че тоя тип е интелектуалец до мозъка на костите си. Суперинтелект в човешко тяло. Не е нужно да се напъваш, той мисли вместо теб.
Той ни отправя хилава усмивка, намирайки, че подобно хабене на енергия е излишно. На това човече материалните неща му пречат. Кльопането, ебането, къртенето са задължения, които го объркват и дразнят. Преди да стане държавен оракул, се е отегчавал в обществени дейности. Понастоящем за предполагаем седемгодишен срок той седи в кабинет и мисли от цялата си душа. Нещо като свободен мислител. От време на време президентът го вика, за да му поиска умствено съдействие по един или друг повод. Бажазе му го оказва, после се връща в кабинета си и продължава да мисли. Всеки ден към обед му занасят една препълнена с храна чиния, чието съдържание той далеч невинаги консумира, тъй като твърде много мисли, за да мисли за ядене. Отсъстващ поради свръхмисловност! Няма ме, следователно мисля*! Точно обратното на всички нас.
[* Non sum ergo cogito. (Т.М.)]
Такъв си е Бажазе.
Президентът се обръща към мен.
— Резюмирайте накратко ситуацията, без да давате личните си заключения, комисарю.
Бидейки по природа изпълнителен, изпълнявам. Като голям икономист на думите, възпроизвеждам събитията по възможно най-експедитивния начин: Дебелакът заминава за седалището на Интерпол в Амстердам. Благоверната му е настояла да го придружи. Някой я сваля и я замесва в групов секс, после я отвлича. Получават се писмо и албум.
Бажазе подсмърква на два пъти, за да ми покаже, че следи изложението. После, след като хвърля бегъл поглед на писмото, разлиства набързо албума, без да се спира специално, където и да било, демонстрирайки абсолютно безразличие както към косматото междукрачие на Берта, така и към гъливеровския член на единия от двамината действащи самци.
С показалец той намества кръглите си очила на хребета на носа си. Очите му гледат неопределено зад дебелите стъкла. Приличат на две заинтригувани от илюминаторите на батискаф риби от топлите морета.
— Каква тактика да се възприеме при такава ситуация, Бажазе*? — пита президентът, почуквайки с нокти по зъбите си.
[* „Что делать?“ (Вж. Чернишевски, после Ленин) (Т.М.)]
— Незабавно отстраняване на г-н министъра от министерския му пост — заявява Бажазе със спокойния си и равен глас. — След което г-н министърът отива за няколко дни в някой почивен дом, така че никой да няма достъп до него. А вие, господин президент, правите едно изявление пред медиите в смисъл, че вашият министър не е допуснал професионална простъпка, а че определена личност от антуража му има поведение, несъвместимо с неговия статут. Това е всичко. Сухо и кратко! Да почувстват гнева и възмущението Ви!
Отново се възцарява тишина.
— Ами честта ми? — отронва, заеквайки, Мамута.
Безмилостен, Бажазе слага длан върху албума, като че се готви да положи клетва върху Библия.
— Тя е погребана тук, господин министър! — отвръща нежно той.
Обаждам се аз:
— Мислех си, че оставката на Берюрие…
— Тя не е достатъчна, твърде е cool, драги комисарю. Една оставка е нещо компромисно, несериозна работа. Само уволнението ще бъде ефикасно и ефектно.
Президентът приглажда косите по неоценимите си слепоочия. Бажазе вече се е замислил над нещо друго. Харесвам го този тип. Подушвам в него един свят, който бих искал да посетя.
— Благодаря ти. Бажазе — тихо казва Великия водител на нацията.
С лек поклон Бажазе се оттегля.
— Ако позволите, господин президент — вметвам аз, — ще ви напомня, че Берюрие дойде спонтанно да ви разкрие тази афера. Той можеше да изчака, да лавира с тези хора, да се опита да се измъкне без много щети от тази клопка.
— Оценявам това — заявява Императора. — То доказва, че съумявам да се обграждам със смели и напълно предани хора.
— Със своето поведение той заслужава да му позволите да си подаде оставката, господин президент. Гледната точка на Бажазе ми се струва твърде клинична и пренебрегваща човешкия фактор.
Той кимва с глава в знак на съгласие.
— Може би е така, но държавните интереси, комисарю? А? Държавните интереси, къде ги оставяте?
И тогава присъствам на една много красива сцена, която заслужава да бъде записана за поколенията, без с това да искам да правя апология на преходното.
Пребледнял за пръв път. Берюрие се възправя и произнася следното:
— Президенте мой, много съм ви благодарен за доверието, с което ме облякохте, като ме турихте министър. Бачках както можах. Стана фал от страна на жена ми и понасям последствията, но така или иначе, не трябва да бутам Берта в копривата. Затова и дойдох тук — за да си дам оставката. Да ме уволнявате вече няма смисъл, аз сам съм си я подал. Има свидетел: ей го, моля ви — комисаря Сан Антонио, чиято репутация е без грешка. Сана, друже, твоята честност е извън всякакво съмнение. Държавен или недържавен интерес, дадох ли си оставката?
— Даде я, Александър-Беноа — потвърдих.
— Благодарско.
Исполинът се приближава към президентското бюро.
— Т’ва, коет’ виждам, президенте, е, че булката ми е изчезнала и че може би никогаж повече няма да я видя жива. Т’ва на първо място. На второ място: даже още не знаем какво искат от мен похитителите й. Аз напущам министерството, преди да са влезли в контакт с мен. Значи онова, коет’ ще стане оттуканка нататък, не засяга държавата, а само мене. Даже и не се връщам на досегашното си бачкане, тъй че ще бъдете любезен да наредите да оставят в кръчмата на ъгъла личните ми вещи, включващи: една каса божоле „Дюбьоф“, няколко консерви шкембе чорба, пантофите ми и един слип, който забравих в най-долното чекмедже на бюрото си, след известно недоразумение с едно изпърдяване, пардон. Колкото до това да ида и да се забия в почивен дом при положение, че животът на драгоценната ми съпруга виси на косъм, хич не си правете илюзии. Още на часа се впускам да я диря. Така че, г’син президент, моля да предадете най-сърдечните ми чувства на съпругата си и заедно с това да приемете вие самият моите най-почтителни, най-сърдечни, най-изискани и подчертано френски поздрави.
И излиза.
Благоуханията му остават: спарен мирис на дивеч, на пролетарска пот, на печена наденица, на преносени чорапи, на кланица, на…
Президентът полага длани на ръба на бюрото и се вторачва в ноктите си.
— Този човек е опасен, комисарю — прошепва той. — В състоянието, в което се намира, е способен на най-налудничави действия. Заемете се с него! Не го изпускайте от поглед под никакъв предлог.
Ставам.
— Подал ли си е оставката, или е отстранен, господин президент?
Монархът ми хвърля поглед, лъчеструящ като фенерче на разпоредителка в киносалон, и въздъхва:
— Подал си е оставката.
— Благодаря, господин президент. В такъв случай ще се заема с него.

III
Начало на предприетото разследване по повод изчезването на г-жа Берюрие. Първи стъпки. Първи изводи. Първи маневри.

Знаейки, че ще го последвам, Дебелият ме чака на входа на Елисейския дворец и разговаря дружески с един постови, мязащ на чиновник. През това време шофьорът на министъра усърдно бърше колата.
Когато се показвам, Берюрие пъхва ръце в джобовете на панталона си и се спуска по стълбите със сгушена между раменете глава, досущ като водопроводчик на излизане от кръчма. Той свива към своята ексслужебна кола и подхвърля на шофьора:
— Спокойно си драпай ташаците, Жежен. Тази вечер ще имаш нов шеф. Аз върнах портфейла си. Шофьорът остава вцепенен от изненада. Негово величество изважда десница от джоба си и го пошляпва по бузата.
— Имаш си екстра бачкане, пич. Пази си го. Ако трябва да бъда искрен, адски ти завиждах, докат’ бях министър. Най-вече когато, след като на някой тъп банкет бях ял всякакви гнусотии, ти пристигаше отнякъде, оригвайки се на карантии и дреболийки, изпълвайки колата ми с божествено ухание. Хората не вярват, ама най-хубавото местенце не е това на министъра, а на шофьора на министъра.
Той му стисва лапата.
— Довиждане, аркадаш. Сега, след като принадлежим на една и съща социална класа, ще обърнем по едно, като се срещнем.
След тези му красиви думи ние напускаме Елисейския дворец на пръсти, както бе сторил и скъпият Жискар на края на мандатните си перипетии.

Дебелакът вдишва с пълни гърди наситения с автомобилна смрад парижки въздух и ми дума:
— Ако не беше грижата ми с Берта, щях да бъда щастлив като птичка. Свободен съм! Да знаеш само как тъпеех на всички тия министерски съвещания. Майката ми се разгонваше. Също както когато ходех на училище.
Избикаляме зида на казармата, за да стигнем до Шанз Елизе. Атмосферата околовръст е спокойна и отпусната.
След като крачим известно време, Дебелака ме пита: — И сега каква ще бъде жандармската тактактика, шефе?
Вярно е: пак съм му началник. Но всъщност той е ли още ченге? Министерският му портфейл не е ли елиминирал окончателно предишната му служба? Ще трябва да се провери.
— Преди всичко трябва да изчезнеш — препоръчвам му. — В никакъв случай не се връщай вкъщи. По този начин съвсем ще ги сбъркаш! Те са отвлекли съпругата на един министър, за да го изнудват. Да, но вече няма министър. Край, заместен от друг и изчезнал. Така тези тъпанари ще се озоват с ненужната им вече Кашалотка на ръце.
— Ми те ще я бастисат, ако вече не им служи за нищо!
— Пиано — пианисимо! Ти им показваш среден пръст, но правителството си остава. Сега вече те ще упражнят натиск именно върху му, като заплашат да публикуват снимките, които все пак го поставят в шибано положение. Жената на министъра в оставка, надяната в разгара на групов разгул от едно кересте, голямо като гигантска секвоя — това не е особено шик за управляващите. Представяш ли си как ще се развихри опозицията и ще се кефи по темата? Така че оттеглянето ти и красивите и трогателни изявления на президента по този повод, дори и да ги сложи в александрини*, ще смекчат обстоятелствата, но ще останат и още петна за почистване.
[* Дванадесетостъпен стих с цезура по средата. Вж. Расин и Корней, ако страдаш от нощни пристъпи на хипохондрия, вследствие исхемия. (Т.М.)]
— Значи те няма да светят маслото на Берти преди края на преговорите?
— Такава разменна монета не се проиграва току-така, драги.
Ето ни под сенчестите корони на кестените. Дечица тичкат насам-натам под разсеяните погледи на португалски бавачки. В близост блуждае и един садист, криещ кой знае какво под широкото си пардесю. Неизменен Париж, мирен Париж!
— Имаш ли някакъв план, Сана?
— Разбира се.
— И като какъв е той?
— Като твоя собствен: да измъкнем Дундата от крушението й.
— А как ще се изхитрим да го сторим, щом като ми прекъсваш връзката с тия лешояди? Ако ги бяхме оставили да изконтактуват с мене, това можеше да ни осигури някаква следа.
— Ти да не ги мислиш за гламави? Преподобните братя от „Справедливост и братство“ са организирани и въоръжени!
— Позната ли е тази фирма?
— Никой не е и чувал за нея. Но какви ли не социални сдружения възникват в наши дни. Във всеки случай начинът, по който са действали, за да примамят булката ти и да я забъркат в най-епично разпътство, говори много за техничността им. Считам ги във висша степен оперативни.
— Та какъв е тогава планът ти?
— Отивам в Амстердам.
— Ама нали в писмото си казват, че тя вече не е в Холандия?
— Да си надничал из шлюзовете* им, Шишо?
[* Чувал съм, че в Холандия имало много шлюзове. (Т.М.)]
Дори тя самата да не е вече там, началото на следата е.
— А кое е началото на следата?
— Мястото, където се е състоял развратът, драги ми! Нали ми беше казал, че Дебеланата искала да посети улиците с курвите?
— Да, това й беше интересно. Защо?
— Ами не се съмнявай, че това е станало именно в „горещия“ квартал. На твоята кучка й се е прищяло да позяпа госпожичките във витринките и типовете, притичващи да ги шибат. Тогава вероятно някой хубавец й е предложил да влезе в ролята на конкурентка и тя го е последвала.
— От любопитство?
— Разбира се! Порочният живот на Амстердам! Организирано посещение! Това не е за изпускане, още повече ако потенциометърът, отбелязващ нагряването ти, е винаги на най-високата скала.
Шкембо се мръщи.
— Познавам квартала на уруспиите в Амстердам, голям е. Смяташ да тропаме от порта на порта ли? За нула време ще бъдем разконспирирани и заведени под номер.
— Има един елемент, който ще ни улесни работата.
— Какъв елемент?
— Разтвори хубавия си семеен албум, Шишо, и се вгледай в предпоследната снимка…
Той тутакси изпълнява.
— На нея съм.
— И какво виждаш?
— Казашкото яхване на гургулицата ми от типа с баобаба.
— И как по-точно се развива този боен епизод?
— Многообичната ми е на колене, а мръсникът й го е нахакал изотзад.
— Точно така: Какво още виждаш от артиста?
— Ташаците му. Приличат на два кози меха от по два литра единият.
— Продължаваш да си точен. А освен тези тулупи какво друго забелязваш?
Монументалният усилено се взира във фотоизображението.
— Сложил си е ръцете върху дирника й.
— Браво! Как ти изглеждат тези ръце?
— Странни.
— Знаеш ли защо са странни, господин бивши министре?
— Кажи го ти!
— Защото са ръце на джудже.
— На джудже?
— На джудже!
Той клати глава със скептичен вид.
— Искаш да ме накараш да повярвам, че едно джудже може да бъде толкова хуесто? Чудовищната гаубица, която моята клета Берта поема, да принадлежи на късак? Ти си се чалдисал!
— Съвсем не, Дембо. Тази работа веднага ми се наби в очи. Забележи закръглеността на тези ръце, извивката им, общия вид на пръстите. Впрочем природата често дава на джуджетата компенсация като тази в случая. Така че тук наистина се касае за гном. Ето кое ще улесни търсенията ни.
— Мислиш ли?
— Още повече, че някои подробности от интериора, в който е била реализирана тази малка документална серийка, всяват в мен убеждението, че това е станало в студиото на професионална курва от квартала с витринките.
— Сигурен ли си? — смотолевва нещастникът.
— Не, но го чувствам.

* * *

Тя носеше болеро от сребристо ламе, което като риба на слънце проблясваше под светлината на едно прожекторче. Долу беше облечена от няколко сантиметра връвчица, минаваща около кръста и между бедрата й. Щях вероятно да я намеря за секси, ако не беше невероятно пресиленото й курвенско изражение, което унищожаваше всякакъв чар в нея. Тази личност играеше мастийската си роля по-лошо, отколкото и в ням филм, където е било нужно да се преиграва, за да се компенсира липсата на словото.
Нещо в лицето й ми лъхаше на френско предградие — Париж, Лион, Марсилия? Имаше познатия жалък вид на определен тип проституиращи глупачки, които никога не представляват интерес. За да се продаваш, трябва да имаш поне малко психологически усет, а такъв по всяка вероятност липсваше на това момиче. Един ръкописен надпис в ъгъла на витрината, гласящ „Тук се говори френски“, потвърди впечатлението ми, че се касае за сънародничка.
Казах на Берю да ме чака, правейки се, че зяпам по витрините, и влязох в студиото на госпожичката.
Вътре вонеше на парфюм, ако можеше да бъде наречена парфюм острата стипчива миризма, която ме лъхна още от прага.
Един изглед на Айфеловата кула, нарисуван върху парче дърво, ме доубеди, че тази проститутка е made in France.
— Здрасти, моме! — казах весело.
Придръпвайки завесите, за да скрие от външния свят предстоящите ни свинщини, тя отвърна:
— Добър вечер, сладур. Значи си французин?
— Чиста проба.
Тя обърна лице към мен. Отблизо изглеждаше още по-глупава. Под пудрата и фон дьо тена върху лявата й буза личеше червеникав белег във формата на Швейцария. — Ама нали поне имаш флорини? — разтревожи се девойката. — Защото не взимам френски пари*.
[* Правилно отношение към валутата на страната домакин. (Бел. на министъра на финансите).]
Уверих я, че имам.
Тя побърза да ми съобщи различните си тарифи и аз й връчих изискуемата за едно духане сума. След като стисна мангизите в длан, тя изплака:
— Бъди мил, добави още нещичко отгоре!
Добряк, какъвто съм си, изпълних прошението й.
— Сигурно издържаш престаряла майка и невръстно детенце при бавачка — изхилих се аз.
— Откъде знаеш?
— Малко нещо ясновидец си падам.
Тя отиде и сложи парите в едно ковчеже, деликатно украсено с многоцветни мидени черупки, което засвири „Науру Birthday to You“, когато отвори капака му.
— А сега ще ми покажеш ли бижуто си, шушенце? — рече, връщайки се при мен.
Реших, че е прекалено тъпа дори за експресна свирка; такава крава може и десет години да го преживя в устата си, без да ми го вдигне. Не съм по интелектуалките опазил ме Бог*, но от празнотата ми се завива свят.
[* Ето как въпросната все по-широко застъпвана и у нас позиция е обобщена от някого:

Ти чела си и Канта и Фихте,
но не съм те ебал и не бих те.

(Т.М.)]
Казах й:
— Нека си поговорим малко преди това, притеснявам се.
Тя помръкна.
— Да си поговорим? Но това ще ти струва максимума! — възрази избраницата на сърцето ми. — Говоренето е твърде дълго, а аз нямам време за губене. Още повече, че е вечер. Сега са най-плодотворните часове. А аз съм много търсена, шушенце. От този момент до часа на затваряне мога десет тека да си осигуря.
Извадих още банкноти от джоба си.
— Не плачи, Нинет. Ето — за бедните.
Налапа въдицата. Погледът й блестеше като Шанз Елизе в коледна вечер. Надуши хубав чувал за отупване, от който с повече ловкост ще може да измъкне доста.
— За пръв път ли идваш да видиш момичетата на Амстердам? — попита тя.
— Не, случва ми се от време на време.
— Във внос-износа ли си?
— Именно.
— В какъв бранш?
— Дълбоко замразени кокошки.
— И идваш да се забавляваш в тая лайняна страна?
— Точно. — Изкисках се. — Последния път, като идвах да поеба насам, участвах във върховна групова веселба. Но не мога да намеря бутика. Тогава беше нощ и ме водеха приятели.
Тя се навъси при споменаването на омразната конкуренция. Фактът, че хваля достойнствата на друг ебодрум, я огорчаваше. Но така или иначе, трябваше да узная нещо.
— Да, имам колежки, които правят това — каза тя с неодобрителен тон.
Явно Нинетка беше против груповщината в леглото. Смяташе я за разюзданост, противоречаща на съвестта й, видите ли. Работеше със задник, но в нормите, допускани от морала, колкото и еластичен да е той.
Продължих:
— Беше ужасно родео. Представяш ли си: в този балет имаше едно джудже с хуй като на слона Джъмбо.
Тя възкликна:
— А, значи е било при оная мръсница Марика!
— Познаваш ли я?
— И още как. Една дрогирана до смърт, която върти далавера с вуйчо си Теди.
— Късачето и е вуйчо?
— Мда. Работил е в цирка. А когато племенницата му станала курва, направил комбина с нея. Техни клиенти са двойки или тежки педали, които не си поплюват. Разправят, че Теди имал епохален маркуч!
— Колосален!
Огорчената ми домакиня се впусна в жалби:
— Не играе честно, безсрамницата. Азиатка е по майка и нищо свято няма за нея. Знаеш ги тия хора! Опитахме се да се намесим, за да спрем нелоялната конкуренция, но тези мерзавци са защитени.
— От кого?
— От Синдиката.
— Какъв Синдикат?
Тя ме измери с поглед.
— Ти от небето ли си паднал? Наркосиндикатът, разбира се. Тук той е по-силен и от правителството.
— И къде се намира ебан — ателиенцето им?
— На стотина крачки оттук — като излезеш, улицата без тротоар вляво.
— Окей, мерси.
Надигнах се. Като разбра, че си тръгвам, мастията изпадна в транс.
— Какво? Ти ме оставяш, за да отидеш при тая курва*! Ама ти си бил пълен педеруга! Абсолютен швестер! Искаш джуджето да те надене, а, гадинко? Педал нещастен!
[* Винаги е забавно да слушаш как една курва обвинява друга, че е такава. Това явление е познато в световен мащаб. (Т.М.)]
Втурнах се навън, сподирян от ругатните й. Тя изскочи чак на улицата, като ме сочеше на минувачите и продължаваше да сипе върху ми всякакви нелицеприятности. В своята ярост ги крещеше на френски, така че с изключение на Дебелия никой не ги разбра.

* * *

Завесите на мис Марика бяха придърпани, когато стигнахме до „бутика“ й.
— И к’во ще чиним сега? — попита Берю, на когото междувременно успях да предам разговора със сънародничката ни в емиграция.
— Ще чакаме, докато таксито се освободи, драги. Не се виждам да разпитвам дама, чиято уста е пълна.
Закрачихме нагоре-надолу по щрасето в очакване съдържателката да затвори краката си, та да отвори заведението си.
Дундака се бе навъсил като небе пред буря.
— Не мисля, че текването ти да ме доведеш тук е сполучливо, Сана — изломоти той. — Губим си времето. Ако си бях останал вкъщи, ония да са се появили на хоризонта и досега да сме в контакт…
Като всички хора, които имат неприятности, той имаше нужда да си го изкара на някого; разбирах реакцията му. Другите са нашият единствено възможен отдушник, реципиентът на отрицателните ни емоции и причината за почти всичките ни беди. Само върху околните можем да стоварим вътрешните си конфликти.
— Слушай, пич — отроних. — Може да си прав, а може и да не си. Засега нямаме друг избор, освен да се впуснем по избрания път.
В мига, в който си овлажнявах устните, пресъхнали от тази сполучлива фраза, иззад пресечката се показа една личност, която накара всичките ми косми да настръхнат.
Джудже!
Истинско джудже.
Не беше по-високо от метър. Представляваше мъж, вече влизащ във възраст, с глава на нотариус и тяло като китайска заврънкулка. Приличаше на осмица поради извитите си ръце и крака. Осмица с глава.
Вървеше, поклащайки се, с вирната брадичка, в отчаяно усилие да спечели сантиметър-два. Намерих го за елегантно в добре скроения му пепитен костюм и черното му поло.
— Я виж какво се носи насам, Шишо!
Берюрие изцвили като разгонен еднорог, после изръмжа:
— Искаш да се обзаложиш, че това е придатъкът към хуището от снимката?
— Ready now! Остави ме да действам.
С решителен вид и както казва Азнавур в едно свое известно парче, „… увесил на лицето си усмивка…“, се запътих към дребосъка.
— Вие ли сте мистър Теди? — го попитах на английски. Джуджето носеше очила, което не беше в противоречие с ръста му; то ги намести на носа си, както правят всички цайсирани.
— Да, защо?
— Бих искал да поговоря с вас, мистър Теди. Аз съм френски кинорежисьор, а това е продуцентът ми мистър Монго. Много ни говориха за вас и се оказа, че можем да ви предложим главна роля в един филм, чието действие се развива в древен Рим.
Човекът в миниатюр се усмихна, поклати глава и ми протегна двадесет и пет сантиметровата си ръчица, завършваща с длан, която стиснах без голям ентусиазъм.
— Трябва да ви предупредя, че съм вариететен артист и никога не съм се занимавал с кино — заяви този достоен мъж.
— Това не е особено валидно обстоятелство, мистър Теди — отвърнах. — Всяко Нещо си има начало.
— Така е! — съгласи се той.
— Къде бихме могли да си поговорим спокойно, мистър Теди?
Той се поколеба.
— Живея тук — рече, посочвайки сградата, — в едно малко апартаментче, което споделям с племенницата си. Предупреждавам ви, че обстановката е скромна.
— Нямаме навика да подписваме договори в палати, мистър Теди — отвърнах му, като се стараех в същото време да изглеждам по-малко висок, за да го предразположа.
И той ни въведе в тази постройка от седемнадесети век, в която страдалческа Холандия идваше да се чифтосва. Точно в този момент клиентът на госпожица Марика тропаше по райските врати*, надавайки писъци на заклано прасе и изплювайки на белия и преситен свят няколко стотни от литъра семе, което при добра воля можеше да послужи за продължението на рода човешки и цялата му глупост.
[* В оригинала е казано по друг начин, но на мен, кой знае защо, ми дойде наум този стих на Боб Дилан — knocking on Heaven’s door. (Т.М.)]
Изкачихме се по едно каменно стълбище, което ни отведе до първия етаж, обитаван от джуджето и племенницата му. В жилището цареше бъркотия; очевидно Марика не се занимаваше с домакинство. Продаваше задницата си и се дрогираше — в това се ограничаваха дейностите й. А и на джуджето май не му пукаше от това.
То махна от канапето купчинка женски парцалки и ги сложи на земята; после освободи един фотьойл от мръсното бельо, което го задръстваше, и ни покани да седнем. Мястото миришеше на бира, на хаш, на лоша кухня и на хронично, още по-лошо храносмилане.
По време на изкачването ни по стълбите бях успял да разкажа на гнома един симпатичен малък сценарий, в който на него му беше отредена ролята на церемониалмайстор по удоволствията в двора на Страдиварий Велики. Той щеше да организира плътските развлечения, включително и да „загрява“ девици, подготвяйки ги за императорския кур. Дребосъкът ме увери, че тази роля напълно му подхождала.
Той несъмнено се виждаше вече загърнат в пеплум, между чиито брокатови дипли външният му апендикс се ветрее, придавайки тайнствено величие на мраморните колони околовръст.
След като седнахме, той извади бутилка аквавит заедно с три съмнителни чаши, които напълни догоре и ни ги подаде.
Тогава Берюрие взе думата. До този момент ме бе оставил да маневрирам, без гък да каже, но в края на краищата езикът го засърбя.
— Виж к’во, драги — обади се той, — нищо не загрях от локумите, дето ги разтегна пред туй артезианско цукало, щото може и свободно да говоря английски, но не го схващам съвсем. Тъй че май трябва да пуснем видеото. Само като си помисля, че тоз получовек е нахендрил на моята Бертичка палката си на специална барета, иде ми да го пречукам.
— Задръж, мой човек.
Берю пресуши на един дъх чашата си.
— Имаш ли в себе си снимка на женицата си? — го попитах.
— И още как.
— Дай я!
От един отвратителен омазнен портфейл приятелят ми извади гланциран правоъгълник, на който фигурираше образът на половинката му в процес на разправа с една наденичка.
— Спомен от почивката ни на Балеарските острови изкоментира симпатягата.
В кадъра Б.Б. с доволна физиономия бе разтворила широко уста, в която потъваше въпросната плячка. На лицето и се бе запечатало такова щастие, че мъжът и не издържа и се разрида.
Показах на джуджето изображението, като същевременно го пронизах с лазерен поглед, защото от израза му щяха да зависят много неща. Трябваше да бъде проникнат рентгеново до дъно. А той все още бе далеч от реалното положение на нещата и лелееше мечтания в техниколор на широк екран.
— Това е дамата, която ни спомена за вас. Взе снимката и я погледна.
Хоп! Това е. За част от секундата издаде вътрешното си сапикасване. Изведнъж спря да се усмихва. Поклати глава и доби неразбиращ вид.
— Не я познавам!
Вместо отговор извадих друга снимка от джоба си. Онази, на която той опъваше Берта.
— Но все пак това тук сте вие!
Пак се вгледа. Но този път погледът му издаваше напрежение и един куп опасения. Падаше отвисоко мъникът. Край със суперпродукцията. Беше се хванал като плъх.
— Вие се шегувате!
— Ни най-малко.
Взех дясната му ръчица и я сравних с онази, дето се бе захванала за внушителната задница на г-жа Берюрие.
— Очевидно е, мистър Теди, нали?
Иззех му двете снимки.
Той беше неуверен, изплашен и напрегнат, неразбиращ какво всъщност целя, но и вече знаещ, че каквото и да е то, не е много добро за буржоазния му покой.
А Берюрие подхранваше тревогата му с убийствени погледи. Още повече, че от него на талази се излъчваше омраза, която ситният долавяше прекрасно.
С удоволствие оставих тишината да цари. Нищо не подготвя по-добре за изповеди един тревожен човек от това да го оставиш малко да се погърчи в атмосфера, пропита от чувството за надвиснало бедствие.
По време на мъчителната пауза с малки глътки на червеношийка си пийвах от чашката с аквавит.
Джуджето свали цайсите си и започна да ги бърше с носната си кърпичка. То отчаяно се опитваше да си придаде безгрижен вид, но не успяваше. После ги намести отново на обонятелния си орган и прошепна:
— Какво по-точно искате?
— Какво пита? — намеси се Берю.
— Пита какво искаме.
— Хубаво въпросче — изръмжа Громила. — Поосветли го малко и след туй му кажи, че ако не отговаря прилежно, ще упражня върху личността му психологически натиск, както му викат в професионалните ни наръчници.
Размахах снимката с надупената пред патицата на джуджето Берта.
— Кой правеше снимките по време на тази деликатна маневра?
— Племенницата ми. Извадих и останалите снимки. На една от тях се виждаше част от бедрото на втора жена.
— Лъжете. Племенницата ви е участвала в забавата.
— Ебава ли се с теб? — чу се ръмженето на Берю.
— Нещо такова.
— Писна ми. Остави ме да го пообработя. Когато свърша, ще е пораснал с петдесет сантиметра.
И Берюрие напусна фотьойла си, за да отиде да вземе една табуретка от кухненския бокс. Той я сложи под полилея с висулки, окачен за една кука на тавана. Със силно и рязко движение откъсна полилея, който падна с трясък и се изпочупи.
Тогава Величавия измъкна от джоба си чифт белезници, от които никога не се бе разделял и по време на министерския си мандат. После закачи единия белезник на куката, взе джуджето, вдигна го и му захвана лявата ръка с другия белезник. После го пусна и то увисна във въздуха на около метър от пода.
— Остава да чакаме да се разбъбри — обяви Александър-Беноа.
Той свали сакото си, метна го на облегалката на един стол и се върна в креслото си, след като пътем пресуши на един дъх бутилката с аквавит.
С изкривено от болка лице джуджето висеше като прилеп. Видът на злочестото създание, гърчещо се във въздуха, ме изпълваше с чувство на срам. Не се наложи то да ме терзае дълго, тъй като някой подраска на вратата. Отидох да отворя и видях срещу себе си едно момиче от азиатски тип, малко или повече облечено в черно кимоно на жълти листа. Племенницата! Трясъкът от счупването на полилея бе привлякъл вниманието й. Виждайки ме, тя разтвори, доколкото можа, дръпнатите си очи. После през рамото ми забеляза висящия си вуйчо.
— Влезте, Марика — рекох й, хващайки я за ръката. И така в стаята се оказахме четирима.

Тя беше тотално друсана, миличката, което не и попречи да си даде сметка за усложнената ситуация.
Вуйчото хленчеше жаловито. Сегиз-тогиз Берю го побутваше, та да се люлее.
Рефлексите на момата бяха позабавени от дрогата, така че и беше нужно известно време за окопитване, докато се хвърли към прозореца, викайки за помощ. Бидейки нащрек, Дебелият я спря със силен шут, който я накара да млъкне. После той сграби курвата и я замъкна към банята. Оставих този опечален съпруг, опитващ се да намери скъпата си половинка (която без много усилия би могла да състави и две отделни цели), да се справя сам.
— Освободете ме! — примоли се джуджето. — Не мога повече.
— Охотно ще го направя, след като ми кажете какво се е случило с тази дебела дама, скъпи Теди.
От безпощадно държаната под носа му снимка трябваше вече да му се повръща.
Той изскимтя:
— Не зная. Отведоха я.
— Кой я отведе?
— Хората от Синдиката.
— Имената им?
— Не ги зная!
— Ще почакаме, докато си ги спомните.
Колкото, за да го деморализирам напълно, го оставих и отидох да видя как Берю изживява новата си идилия с Марика.
Добре си прекарваха. Той я бе завързал с парчета от кимоното й, което бе накъсал, и сега тъкмо я слагаше във ваната.
Непроницаем, сигурен и точен, с ужасяващо спокойствие той отвори докрай двата крана.
— Разпитвай я, разпитвай я! — подкани ме той. — Все един от двамата ще изплюе камъчето, ако не иска да пукне.
Омразата го правеше жесток. Но тя даде своите плодове.
И единият, и другият проговориха почти едновременно, ясно и високо.
Това, което разказа всеки от тях поотделно, съвпадаше.
Оставихме ги, след като ги накарахме да изпият по една бутилка аквавит на глава, така че да излязат извън строя за няколко часа.

IV
Продължавам интересните си визити. Предупреждение към корабовладелците.

Секретарката се оказа една мустаката кобила с голям квадратен задник, приличащ на корабен сандък. С жълтеникавия си тен и черните си коси, навити на тиквата и във формата на лястовиче гнездо, тя спадаше към онази категория жени, чиито горници са гаранция за защитеност на долниците им от всякакви посегателства.
Попитах я дали г-н Ханс Бергенс би могъл да ме приеме за кратък разговор; реакцията й беше, сякаш съм предявил претенцията да поканя президента Рейгън да си прекара отпуската с мен (Боже, опази!). Тя доби толкова изплашен вид от това мое искане, че за миг помислих, че съм предизвикал менструацията й. Лицето й се конвулсира, погледът й, напротив, се развалсира, а зъбите й изскочиха напред като изкуствено чене, катапултирано от пристъп на кашлица, но те си бяха явно нейни собствени — пожълтели от никотина като клавиши на пиано.
Тя запази една минута мълчание, вероятно за да отдаде последни почести на простодушните ми илюзии. После ме попита дали не бълнувам.
Отговорих й, че това ми се случва често, най-вече като се намирам в състояние на любовна фрустрация, и че всеки път сънищата ми са цветни и гъмжат от хубавици като нея.
Тя не оцени много това. Устните й още повече се свиха, зъбите й още повече се удължиха, същото сполетя и носа й. Не посмях да си представя кюлотите й.
Продължих, ако и възмущението й да бе още в зенита си.
— Какво трябва да стори един мъж от бялата раса, чието здравословно състояние е безупречно, а интелектуалният му коефициент е определено над нивото на Зюйдерзее, за да може да се надява да се срещне с г-н Бергенс, красива госпожице?
— Да му пише — отвърна тя, — като му изложи подробно предмета на искането си.
— Необходимо ли е да се приложи марка за отговора?
— Не. Ако г-н Бергенс сметне, че не си заслужава, той се въздържа от отговор. Ако ли пък реши да отговори, той си поема разноските.
— Знаех си аз, че той е широка и щедра душа възторгнах се. — Такъв и слух се носеше за него, та съм щастлив да се убедя, че е бил израз на самата истина.
С една дума, отдадох се на тщетно глумление.
След това пуснах една карамелена усмивка. Но тя не омилостиви този хепатичен дракон. Време беше да задрейфувам.
— Слушайте, хубаво дете, не желая повече да ви губя времето. Трябва да видя Ханс Бергенс и ще го видя, дори да се наложи да стрелям с базука по тези стени, та да направя отвор, през който да стигна до него. Знайте, че каквото и да е личното разписание на времето му, нищо не е по-спешно за него от това да ме приеме.
Възмущението на госпожицата прерасна в уплах. Никой никога не бе държал подобен език в утробата на този огромен билдинг от стъкло и бетон, извисяващ се над амстердамското пристанище, където всяка нощ умират моряци, пълни с бира и драми.
Направих крачка към секретарската особа. Столът и не беше на колелца, така че тя не можа да се отдръпне и аз се надвесих над нея.
— Разберете нещо, мис Холандия: става въпрос за живота му. А Бергенс, въпреки че е милиардер, що се отнася до флорините, има само един живот. На погребението му ще се стече голяма навалица и кралицата ще изпрати погребален венец. Но това не ще го върне на опечалените му близки. Добре ли ви влиза всичко това в умната главица, хубавице? Браво! Хайде тогава при шефа ви!
След тази тирада се отдръпнах към прозореца, откъдето се виждаха големи тумбести кораби: черни на червени ленти, бели на сини ленти и още жълти и черни, развяващи рояк знаменца — било със скандинавски кръстове върху им, било онези със сърп и чук, фрахтувани от Светия престол; имаше германски, английски, американски и най-вече панамски! Панама притежава най-голямата флота в света (милион и половина жители и всеки един от тях си има свое параходче и яхта, представяте ли си?). Сиви кулокранове се движеха бавно сред това корабно стълпотворение. Изненадващо беше колко малко хора имаше в цялата тази мешавица. Работната ръка явно става все по-излишна. Неколцина типове в бели престилки, за да задвижват техниката, и край. Какви ти докери!
Когато се обърнах, установих, че помещението е празно. Кучката бе драснала безшумно благодарение на мокета, който бяха забравили да окосят.
Казах си, че ще се върне, и вероятно не сама. Предчувствах, че нещата щяха да се сговнят. Нагазвах в кашата. Важното беше в края на краищата да изляза от нея. Заради курвата на Дебелия се бях набутал в каца с адски гъста и лепкавообсебваща меласа.
Това място беше функционално и шикозно. Беше така модерно, че можеше да причини гърч на дебелото черво на някой антиквар: стомана, стъкло, бетон — трите цици на съвременния дизайн.
Изминаха се няколко минути и скапаната секретарка се появи с квадратния си задник, с жълтата си като израелски пъпеш мутра и с кока си на директорка на свободен интернат отпреди войната. Придружаваха я двама здравеняци, представляващи странен ескорт. Представете си наконтени щангисти, не много високи, но много широки, с изпъкващи под ръкавите на саката им мускули. Мутрите им бяха впечатляващи: сплескани носове, стърчащи уши, белези по скулите, аркади по веждите. Кроманьонци, пристигнали от ранния палеолит по пожарната стълба. По-набитият можеше да предизвика чернодробна криза и у най-заклетия трезвеник. Беше албинос — бял като ненка на дойка и с поглед като на сувенирно куче от фаянс.
Именно той ме заговори на английски с примес на немски:
— Вие ли настоявате да видите мистър Бергенс?
— Именно аз.
— Споменали сте нещо, че ще застрашите живота му.
— Само заявих, че онова, което ще му кажа, може да му спаси живота. Това е точно обратното, нали?
— Вдигнете ръце!
— Мислите ли, че е наложително?
— Бързо! И престанете да се правите на хитрец!
Вдигнах ръце. Той ме опипа бързо, но професионално, като илюзионист.
— Мога ли да ги сваля? — попитах, когато инспекцията приключи.
Той кимна с глава.
— Добре, а сега разкажете ни това, което имате да съобщите на мистър Бергенс.
— И дума да не става. С него искам да говоря.
— Няма да го видите, така че снасяйте!
Измерихме се с поглед. Беше ми симпатичен точно толкова, колкото крокодил, изяждащ крака на някой мисионер.
— Няма да ни стигне цялата седмица, мой човек — отвърнах му. — Или ще видя Бергенс, или няма да го видя. Ако го видя, ще говоря, ако не го видя, ще мълча, та дори и да продължите да ме гледате с очи като двете дупки под вирнатата опашка на котка.
Тъй като нямаше накъде повече да бледнее, той почервеня. После се обърна към другаря си за съвет. Онзи му направи знак да доближи едното си ухо и моят бял казак* му предложи дясното, с което вероятно чуваше по-добре. Започнаха да си шептят. А не беше нужно да снижават глас. Можеха спокойно да си говорят на нидерландски, тъй като някои нюанси от този език ми се губят. Но се въздържаха за всеки случай.
[* Да бием червените, докато посинеят, и сините — докато почервенеят (Махно). (Т.М.)]
Хвърлих едно око на часовника. Той сочеше десет часа. Казах си, че телефонът не ще закъснее да звънне. И сякаш подчинявайки се на желанието ми, той нададе вой.
Секретарката вдигна слушалката.
— Бихте ли повторили? — попита тя невидимия телефониращ.
И тогава разбрах, че е Берю. Бях му изписал фонетично английската фраза, която трябваше да произнесе, както е в някои самоучители. Но този серсем сигурно говореше с пълна уста, а и със силен акцент отгоре на всичко, та момата не можеше да включи. Накрая се обърна към мен и ме попита:
— Вие ли сте комисарят Сан Антонио?
— Jawohl, my doll.
След кратко колебание тя ми подаде слушалката.
— Ало! Не, още не съм успял да се видя с г-н Бергенс, но не губя надежда — казах на английски. — Точно така, ще ви се обадя!
Затворих. Тримата ме зяпаха с нарастваща озадаченост. И ако притокът и продължеше, скоро щеше да се наложи да издигат диги, за да я озаптят. Аз им се усмихвах предразполагащо.
Нещо ми подсказваше, че съм хванал ножа за дръжката. Това предварително режисирано биене на звънчето дойде точно навреме.
Двамата негодници пак си прошепнаха нещо, после единият се оттегли. Остана бледният, като продължаваше да ме гледа лошо. Той явно тъй силно си мечтаеше да навре юмрук в ченето ми, че за да се предпази от това изкушение, му се наложи да го пъхне в джоба си. Секретарката бе отново заела място зад бюрото, където безцелно прехвърляше разни папки. Тъй като този опит да скрие вълнението си не се оказа твърде убедителен, след малко се зае да подостря моливи с помощта на някаква електрическа острилка, която ги правеше като иглички.
По едно време другият юнак се върна и обяви, че мистър Ханс Бергенс се съгласил да ме приеме. Деликатно избягвайки да навра в лицата им чувството си за триумф, придружих двамата мъже по плетеница от просторни и елегантни коридори, като си позволих дори лукса да поспра за миг пред една литография на Паул Клеа.
Стигнал до този стадий на историйката си, остави ме да ти кажа, читателю, че орехът бе костелив и че аз и Дембелина междувременно не се бяхме офлянквали.
Но тъй като и бездруго след малко ще изсипя всичко пред мистър Бергенс, е ненужно предварително да ти разправям каква е играта. Искам само да те предупредя, че не се мъкна тук без козове. А и че тази афера е от странна по-странна. Никога още не съм водил разследване по този начин. Направо присъстваш на премиера, херувиме мой. Остава ти да следиш изпълненията на артиста и да не забравиш да го аплодираш, когато той направи опасното си тройно задно салто, което няма да закъснее.
Ето че ме набутват в един асансьор. За миг се запитвам дали двамата негодяи не се правят на луди и не се готвят да ме изсипят в някоя шахта за боклук, а не при Бергенс. Зная достатъчно за човешкия род, за да загрея, че въпросните момци са способни да ти извършат трепанация със същата непринуденост, с каквато си палиш цигарата, и да ти осигурят след това избран склеп в някое гробище на коли. Но не, опасенията ми са напразни: попадаме в друг тих коридор, завършващ с голяма врата от две части, толкова яко бронирана, че в сравнение с нея сейфовете на Френската банка са като стъкмени от празни кутии от камамбер.
Безцветният обесник натиска един бутон. Лампичка светва в зелено. Той се доближава до един вграден микрофон и казва името си. Касае се за акустична фотоклетка със запомнящо гласовете устройство. Вратата се разтваря.
Тутакси получавам шок, граничещ с амок.
Ничие съзнание не е в състояние да си представи разкрилата се пред очите ми гледка. Не, изключение може би прави това на Йеронимус Бош, но геният е умрял през 1516 година. Няма значение, спри да се пипаш, защото поне в този епизод поводите липсват, и слушай внимателно нататък. Та оказва се, че кабинетът на известния корабовладелец Ханс Бергенс, помещаващ се в това ултрамодерно здание, представлява… обор. Да, истински обор. Със стени от груби дъски и мертек, осеян с паяжини. И яхър с преживящи в него магаре и вол. Подът е застлан с тор. С това плодородно нещо е пълна и една количка, а в нея е забита вила, която обаче едва ли ще раззеленее.
Вляво — хангар с уханно сено. Вдясно, пред един прозорец от селски тип — дъска, поставена върху две скелета, а върху дъската — софистицирани и несъответстващи на обкръжението приспособления: различни видове жични и безжични телефони, последен вопъл на техниката, телескриптор*, видеоекран и т.н.
[* Мимоходом държа тържествено да отдам почит на този адвербиален израз. Той не заслужава неблагодарността на преподавателите, които систематично го бойкотират пред учениците си. Само като си помисля, че по-голямата част от нашето необхватно съществование почива върху това начално късче от безкрая, намирам за омразен начина, по който то е пренебрегвано. Така че категорично се обявявам за пълната и безусловна реабилитация на този парий на езика ни. (С.А.)]
Зад тази своеобразна работна маса седи един човек: Ханс Бергенс. Той е дребен и облечен в твърде широк за него костюм от кафяво рипсено кадифе. През кръста е опасан с безкраен фланелен пояс, каквито навремето са носили селяните. Ризата му е от сивкав вълнен плат. Върху главата му във форма на триъгълник, стоящ на единия си връх, е нахлузена кръгла, смачкана и омазнена шапка. Челото му е изпъкнало, но лицето му надолу бързо се изостря. Погледът му се вие като кормило на спортен велосипед, носът му е дълъг, алчната му уста прилича на млад мак, а брадичката — на онази кост от лакътя, която един антрополог, привърженик на Националния фронт*, кръсти „чифутче“.
[* Дясната расистка партия на симпатягата Льо Пен. (Т.М.)]
Розовите му със светлолилав оттенък бузи са хлътнали, ушите му напомнят петлици и е толкова кривоглед, че вероятно първо зърва гърбовете на събеседниците си преди лицата им. Облакътил се е на масата, подпрял брада с двата си допрени един до друг юмруци. Гледа злобно. Прилича на трофейна купа.
— Сложете си копита! — приканва ме този мерзостник. Тогава забелязвам наредени зад вратата огромни копита, дялани от дърво. Нахлузвам си един чифт и тежко зашляпвам през тора към фермера.
Гостоприемните страници на моите книги са приютявали немалко откаченяци, но трябва да подчертая, че този е първият със земеделска фиксидея. Бих си представял по съвсем различен начин лудостите на един корабовладелец. Да беше превърнал канцеларията си в рубка или трюм, разбирам. Но в обор…
Стигам до голямата маса. Между свръхмодерната апаратура в една голяма паница изстива гъста чорба по селски (лъжицата е забита и стърчи вертикално от нея, досущ както вилата от тора в количката), а парче сланина, мазна като военната книжка на Берюрие, очаква добрата воля на кривогледия си стопанин върху една дъска за рязане.
Последният ме оглежда изпитателно.
— Щастлив съм да се срещна с вас, господин Бергенс — звучно издекламирвам като Карузо, известяващ нещо на авансцената, — и благодаря, че благоволихте да ме приемете на разговор.
Той разваля своята двуюмручна конструкция, протяга възлестия си показалец и натиска нещо като будилник, поставено срещу му.
— Имате точно четири минути — казва с толкова скърцащ глас, че тутакси съм обхванат от истеричното желание да погълна превантивно известно количество смазочно масло, за да не пипна подобен вокален синдром.
— Това е повече от достатъчно, господин Бергенс.
— Слушам ви.
— Няма да говоря пред свидетели — заявявам спокойно, посочвайки двамата биячи. — И добавям: — Без оръжие съм. Ако се опасявате от насилствено действие от моя страна, съгласен съм да ми вържат ръцете зад гърба. Това добре ли е?
Вместо отговор той прави знак на копоите си да се изметат, което и правят.
По навик се оглеждам за стол. Но се оказва, че в този „кабинет“ има само един: неговият. Тъй, като засега той му затапва задната дупка, примирявам се с положението си на вертикал, което положение ние, бъдещите безвъзвратни хоризонтали, никога не оценяваме достатъчно, докато е време. Така че, да си прав е всъщност цял лукс.
— Но кой сте вие прочее, та проявявате такава смелост? — пита ме корабовладелецът селянин в прекрасна мерена реч, на която и Юго би завидял.
Показвам му служебната си карта.
— Следствена процедура? — измърморва той по начин, по който дава да се разбере, че е вътре в тези неща.
— Частно проучване.
— Слушам ви.
— Искрено казано, господин Бергенс, случаят не засяга нито вас, нито мен. Поне пряко.
— Тогава какво правите тук?
— Сега ще стигнем и до това.
— Трябваше вече да сте в заключителната част на изложението си — отбелязва крушоидът с гласа си на трамвайна спирачка.
Мръсен тип! Хем смахнат, хем долен пършивец!
— Преди три дни в Амстердам се състоя едно съвещание на европейските министри на вътрешните работи. Съпругата на нашия представител е била отвлечена, докато е разглеждала „горещите“ улици на града. Операцията е била извършена, докато тя, бидейки сексуално много отворена, следователно и непредпазлива, е участвала в едно парти с щекотлив характер.
— Този тип женски аз ги наричам свине — отбелязва; кривогледият.
— Аз също, господин Бергенс, което доказва, че имаме известно сходство в преценките. Та това отвличане имало за цел да създаде условия за шантаж спрямо френския министър.
— Какъв шантаж? — пита фарисеят.
— Министърът не знае какъв, защото го е изпреварил, подавайки си оставката, след като искрено изложил в Елисейския дворец как стоят нещата.
— Това е опасно за жена му — изломотва Тебе-гледа-мене-вижда.
— Тъй като е човек на дълга преди всичко, поел е риска.
И ето че напръстниците са хвърлени, както казва шивачът ми.
Ханс Бергенс става, прави няколко крачки из обора и започва да пикае в тора*.
[* Тази богата рима изскочи съвсем непринудено, не съм я търсил. (Т.М.)]
Оказва се възнисък, попрегърбен и някак си разкривен. Деликатно се приближавам до прозореца, чийто изглед е към пристанището, после хвърлям поглед на солника си. Ще трябва да се действа експресно, тъй като часът „Х“ наближава. Дано му е здрава простатата на корабовладелеца.
Слава богу, той скоро прибира маркуча си в дрипите, закопчава се (панталонът му е с копчета, не с цип) и се връща обратно към масата, като на минаване не пропуска да погали вола по задницата.
— Та казвахте, комисарю?
— Нашият министър, и тук вече навлизаме в поверителния сектор, принадлежи към една тайна и много силна във Франция организация, еквивалент на италианската мафия, за да ви стане по-ясно, която се казва „Група Можмигофаш“.
— Никога не съм чувал за нея.
— Което доказва до каква степен е тайна.
— Добре, после?
— После „Група Можмигофаш“ решила да се заеме с проблема на бившия министър, като намери и му върне разюзданата съпруга.
— И това какво ме засяга?
— Тези хора са избрали една важна личност в социално-икономическия живот на Амстердам, имам предвид вас, корабовладелеца номер едно на тази страна, и възнамеряват да я направят отговорна за живота на въпросната дама.
— Каква е тази басня?
— Това си е самата истина, господин Бергенс.
— Чиста лудост!
— И това е вярно.
— Какво търся аз в тази тъпа история? Всичко това не ме засяга! — извиква псевдопейзанът.
— Въпрос и констатация, които биха прозвучали не по-малко логично в устата на отвлечената жена към похитителите й. Тя е мръсница, разбира се, но невинна. Вие сте също невинен, но избран за жертва, господин Бергенс. Трябвало им е козел отпущения и решили от този обор да си го вземат.
Оня се стяга. Започва така настойчиво да ме фиксира, че за миг зъркелите му заемат нормално положение.
— Вие ли сте емисарят на тези негодяи?
Не ме обиждайте, господин Бергенс. Аз съм представител на френската полиция. От осведомители съм в течение на това, което се готви, и дойдох, за да ви предупредя официално.
— За какво ме предупреждавате, мошеник с мошеник? — избухва грозникът.
— За опасността, която е надвиснала над вас и вашето голямо предприятие. „Групата Можмигофаш“ не отстъпва пред нищо. Ако беди връхлетят първо вашите кораби и сетне семейството ви, това ще бъде твърде висока цена за живота на една дебела свиня, тъй или иначе, вече безполезна.
— Но аз какво мога да направя?
Вдигам рамене.
— Избирайки вас за целта си, „Групата Можмигофаш“ си е мислела, че с вашите широки връзки бихте могли да се намесите…
— Вън!
Няма нужда да ставам, тъй като съм си прав. С разперена длан хубавецът отривисто удря по един звънец. Горилите се връщат. Той им извиква на нидерландски да ме изхвърлят. Тъй като през цялото време са били в трепетно очакване на този момент и дори може би са палили свещи в коридора, молейки небето да ги дари с това щастие, те се нахвърлят върху мене.
В този миг се разнася неолитичен трясък. Поглеждам солника си. Матиас и Берю са с две минути закъснение от графика. Не е кой знае какво, но все пак дебелото ми черво беше започнало да проявява начални признаци на гърч.
Човечецът Бергенс първом се разскимтява като плъх, чиято опашка се е заклещила в мелничка за зеленчук, после става и започва да се мята във всички посоки.
Един от неговите скаути поглежда през прозореца към пристанището и тутакси обявява на холандски нещо, което загрявам и без субтитри, тъй като знам за какво става въпрос: — Това е „Каролина“!
Да внеса разяснение: „Каролина“ е малко товарно корабче на компания „Ханс Бергенс АД“, намиращо се на сух док за ремонт точно срещу сградата, където сме. Корабовладелецът се втурва напред. Поглежда. Обръща се.
— Вие! Това сте вие! — надава вой.
Тогава свети Антоний си придава възможно най-ангелския вид, онзи, който се изписва на лицето му, когато превежда през улицата немощни старици или пък когато предлага бонбонки на малки момиченца, без последните да са застрашени от изнасилване.
— Внимавайте какво говорите, господин Бергенс. Дойдох да ви предупредя, че опасност е надвиснала над вас и обкръжението Ви. Тази опасност _започва_ да се реализирва, което доказва, че не съм се шегувал. Би трябвало да проявите благодарност към мен, вместо да се пенявите. Изрично ви казах: „Група Можмигофаш“ е много мощна организация. Ако г-жа Берюрие не бъде освободена в най-кратък срок, рискувате да имате сюрпризи с всичките си кораби, кръстосващи океаните! Аз ви казвам, вие решавате. Но не разчитайте повече на моята помощ: направих това, което ми диктуваше съвестта. Ред е на вашата да поеме щафетата.
Копоите отново понечват да ме сграбчат. Но тъй като съм ядосан, единият получава страховит ритник в макарата, а другият — чудовищен удар с глава в основата на носа, някъде там, където Лобзанг Рампа твърди, че имало трето око*.
[* Това за Лобзанг Рампа си е моя добавка. И не мислете да ме топите. Върша тези нещица със знанието и на автора, и на френския му издател. (Т.М.)*]
[* Българският издател не е чувал за подобно нещо, но както и да е. (Бел. на изд.)]
Излизам гордо, без да си взема довиждане.
В момента, в който затварям вратата зад себе си, магарето се изпърдява. Приемам това като знак на одобрение.

V
Мъчително очакване. О, колко моряци, колко капитани… Проклятието на Ахила.

Бодлер е написал един забележителен текст за опиянението. Но колкото и да е забележителен, той е със съмнителна философска стойност и според мен не ангажира никого. Та в него се казва, че животът е толкова кратък, негостоприемен и тъп, че човек трябва да прекарва земното си време, опиянявайки се с вино, с поезия, с каквото си поиска, стига да е зашеметен, за да не вижда цялото това безобразие и да се изниже към умирачката, без да гледа спътниците си, били те от вагона за пушачи или пък от онзи за непушачи, а още по-малко пейзажа навън. И така бедният Чарли Бодлер усърдно берял цветята на злото. И пукнал на 46 лазарника. Значи имайки предусещането за преждевременен край, за това, че ще изпусне най-хубавото, че никога не ще изживее красивата възраст на отказването, омаята на примирението, именно въпросният „ход“ му е дошъл в главата.
И е оставил последователи. Между тях се нарежда и Александър-Беноа Берюрие. Вече три дни, откакто сме се завърнали от Холандия след извършения удар, и той не изтрезнява.
Надявам се, разбирате, че сме в очакване на резултатите.
Пино се е присъединил към нас и сме на бивак в четиристайната кочина на Дембелина. Гледаме телевизия, плякаме карти, унищожаваме алкохолните му запаси и плюскаме готовите храни, които купуваме от големия италиански магазин, намиращ се на неговата улица. Трупаме наднормени килограми, поглъщайки канелони, лазаня верде и други пълнени и подправени вкусотии.
Берю пие ли, пие. От тъга. Казва, че на булката му била спукана работата. Изтеглили сме били лоши карти. Трябвало е да изчакаме, а не да се втурваме като разбеснели бикове в „горещия“ квартал на Амстердам, за да търсим джуджето и курвясалата му племенница, да ги накараме да говорят, да научим от тях туй-онуй за тайно ръководения от известния корабовладелец Ханс Бергенс синдикат и да изложим всичко на риск, хвърляйки във въздуха една от съдините му, намираща се на сух док, така че да не причиним човешки жертви.
След като се срещнах с онзи стар откаченяк, бях убеден, че съм го впечатлил и че той ще свие знамена и ще бие отбой. За какво му е да продължава по същия път и да се задърля с френската полиция? Ще я направим на трески флотата на този корабовладелец земеделец. Ще го оставим да лежи на слама, тъй и тъй като Йов прекарва живота си сред тор!
Но не. Нищо не се случи. Единствено една роднина на Дебелия звънна, за да изрази смущението си от неговата оставка като министър. И тишина.
Негово величество се вайка от несправедливостта на съдбата. Бил щастлив, бил министър, бил ласкан, бил честван, бил облагодетелстван. И изведнъж в разстояние само на няколко часа — ни съпруга, ни портфейл; пълно срутване. В разгара на бодлерианското си пиянство той твърди, че ако са светили маслото на безценната му гугутка, то негова милост щял да се завърне в родния си Сен Локдю льо Вьо. Там притежавал наследствена ферма, която бил предоставил за ползване на братовчед си Арсен. Щял да си влезе в нейно владение и да се занимава със земеделие. Освен това щял да си вземе някое закръгленичко селско моме, та на връщане от полето да си го катурва върху кухненската маса така, както преди го е правил баща му, а още по-преди — и дядо му. Кухненската маса била на идеална височина за тази работа, обяснява той. Човек можел екстра да клати женица отгоре й. Нерядко булките си служели с по някой самун хляб за възглавка, докато се дупели срещу щурмовите настъпления на берюрейската династия. Та Берю може би щял да стане кмет, нещо лесно за постигане от страна на бивш министър, още повече, че сегашният кмет Селестен Мартине, бидейки на седемдесет и осем лазарника, започнал нещо да се поуморява. Но иначе Александър-Беноа никога нямало да се ожени повторно. Бертичка си му била единствена и незаменима. Той бил избраникът, Победителят. Да си търси друга щяло да бъде светотатство.
И изпразнените шишета се редят ли, редят едно до друго в шкафа под мивката.
В началото той сипеше упреци връз мене. Именно моите инициативи го били докарали на тоя хал: вдовец и деминистриран. Но после това озлобление отстъпи пред чистата тъга. А още по-сетне — пред титаничното пиянство, в което той се потопи като в религия*.
[* Читателят трябва да прояви известно снизхождение все пак. Знайно е, че в сравнение със славянина, западнякът има доста скромни представи за запоя като такъв. (Т.М.)]
Пино и аз разменяме мисли за непосредственото бъдеще. Докога да останем при Громила? Очакването е ужасно изтезание. С определено негативен ефект. Износва те, без да ти позволи да проявиш смелост. Пасивността е разрушителна. Отпускаме си един срок от още двайсет и четири часа; сетне ще предприема нов ход, но с повече размах, при Ханс Бергенс. Това ще е безмилостен дуел между този луд и мен. От канадска борба ще преминем към борба свободен стил…
Слагам на печката един тиган с морски дарове, Пино отваря нова бутилка, по радиостанция „Европа 1“ Андре Арно говори за бедите на планетата. И ето че телефонът иззвънява.
Притичвам, но бившият министър вече е вдигнал. — Мда, лично аз съм на телефона, гос’жа… Снасяйте квот’ имате да снасяте… К’во? К’во казвате? Ох, извинете ме, не ви познах. Ей сегичка ще ви го дам.
Подава ми слушалката. — Майка ти!
Наистина бях предупредил мама за пребиваването си при Дебелия, без да уточнявам причините за това.
— Добър ден, мамо. Всичко наред ли е?
— Да, но трябва да дойдеш веднага.
— Какво се е случило?
— Предпочитам да не говоря по телефона.
— Пристигам!
Пресичам с бясна скорост Париж, после и градината ни и блъсвам полуотворената врата. Толкова съм отривист, че при влизането ми разкошното китайско ветрило (спомен от една от мисиите ми из Далечния изток), окачено на стената, пада.
Слава Господу: мама си е тук, невредима, с присъщата й нежна усмивка на устните.
— Изплаших те, зная, но така беше по-добре — ми казва тя.
Поглеждам през отворената врата на салона и онемявам, изумявам, втрещявам се и изтъпявам*.
[* Махнете колкото си искате от излишните глаголи. (С.А.)]
Облечена в бадемоворозовки, поизмачкани и попреносени дрехи, пред камината седи Берта Берюрие. Нейното обикновено бузесто и румено лице сега представлява плашеща гумена маска. Оставеният да поникне свободно и по-гъст отвсякога мустак, мътният й поглед, присвитите й устни — всичко в нея говори за чрезмерна умора.
Тръгвам към нея, буквално носен от химна на радостта, който ехти в мен.
— Скъпа Берта — казвам й, — вие, най-сетне! А тъй се бяхме отчаяли! Какво всъщност ви се случи?
Правейки уморено движение с ръка, тя отвръща:
— Не ми говорете, комисарю.
— Аз не, но ВИЕ: да! — деликатно настоявам.
— Направо съм труп!
Тя се е разкрачила, увесвайки двата си балдъра от двете страни на фотьойла. Направо да речеш дамата с камелиите. В това й състояние не трябва да я насилвам, а да чакам всичко само да дойде по реда си. Питам мама:
— Тя отдавна ли е тук?
— От около час. Направих й кафе.
— Каза ли ти нещо?
Фелиси повдига рамене.
— Каза ми, че е изтощена и че не смее да се прибере вкъщи.
Изпълнен със състрадание, сядам срещу Берти и стискам коленете й между моите.
— Хайде, кажете ми всичко, дете мое. Доста сте си поизпатили, нали?
— Изпатила, заплела, изпила, платила, Антоан. Кажете ми, моля ви, колко моряци има на един кораб?
— Това зависи от големината на кораба, драга приятелко.
— Голям. С два комина.
— Ами бих казал, че може би около стотина.
Тя въздъхва морно:
— Повече, Антоан, вярвайте ми, много повече.
— Възможно е.
— Сигурно е. Отначало не се сетих да ги броя, а после, когато това ми хрумна, не помнех колко вече бяха минали през мене.
— Искате да кажете…
— Всички, Антоан, всички! Като се почне от капитана, което беше ласкателно за мен, и от офицерите, което приех благосклонно. Но после поискаха да се подложа на целия екипаж. И аз поех всичко живо, добри ми приятелю, всичко живо: механиците, готвачите, негрите, китайците, дори и холандците. За два дни! Нонстоп! Само хапвах по някой залък между два тека и се подсушавах, нали разбирате, и карах нататък. Накрая спях, докато тези нерези ме дръстеха. Така насън трябва да са ме оправили още къмто петнадесетина, дето въобще не ги видях.
Извличам заключението, което се налага от само себе си.
— Та значи сте била на кораб.
— Точно тъй, Антоан.
— Той плаваше ли?
— Ъф корс*, Антоан, което пък ми натресе морска болест! Опитайте се едновременно да духате и да повръщате и ми се обадете!
[* Така е в оригинала, така й го оставих. Тъй или иначе американизмите със страхотна скорост (много по-убедително, отколкото руският език в недалечното минало) се настаняват в българския език. Например неотдавна дочух следната реплика, разменена между тийнейджъри: „гоу фък йорселф бе, задник“ (Т.М.)]
— И така ви вярвам, скъпа Берта. Къде ви стовариха накрая тези непрокопсаници?
— Никъде не ме стовариха, а ме взеха с хеликоптер от открито море.
— За да ви отнесат накъде?
— Сред някакво пусто поле. После ме напъхаха в една камионетка и през нощта ме откараха до Западната автомагистрала. Там ме изхвърлиха на един паркинг. Бяха ми залепили лейкопласт върху очите. Вижте: оскубах си миглите, докато го махах. Когато вече можех да гледам, нямаше нищо за гледане.
— Името на кораба?
— Как бих могла да го зная, Антоан? Накараха ме да изпия приспивателно, преди да ме отнесат до него, а там останах затворена в една кабина.
— Обикновено върху матроските на моряците е изписано името на кораба им.
— Може би. Само че те нямаха матроски! Преди да дойдат при мен, минаваха през една съседна кабина, където се събличаха и ми се представяха чисто голи.
Замислям се. Този кораб би могъл да бъде идентифициран без особени затруднения. Първо, защото се числи към флотата на Ханс Бергенс, второ, защото е отплавал в деня на отвличането на Берта.
— Похитителите ви нищо ли не искаха от вас?
Кравешките й очи стават свински.
— Аха, значи намирате, че това да изпразня торбите на повече от стотина моряци не е искане, Антоан?
Изпитвам желание да й отговоря, че имайки предвид чрезмерния й апетит в това отношение, би трябвало да приеме нещата философски. Кой знае дали някой ден на стари години не ще си спомня за това си геройство с известна носталгия.
— Говоря ви в друг план, Берта, извинете ме. Имах предвид, че може би вашите похитители са замисляли откуп или размяна с нещо или с някого. Жена от вашата класа не бива отвличана само и само за да я изпоначука цял екипаж.
Тя си поема въздух толкова дълбоко, че обемът и се увеличава с цял кубически метър.
— Нищо друго не искаха от мен, Антоан, само че… направиха нещо не много благоприлично.
— Наистина ли?
— Снимаха ме с камера, Антоан. Тя свежда глава.
— Представяте ли си каква катастрофа? Тези хора имат решително комплекс на воайори.
— Сигурна ли сте?
— Има си хас: един пич беше стоварил целия си снимачен материал до леглото ми и обикаляше като лешояд през цялото време, докато траеше веселбата. И два постоянно светещи прожектора. Само да знаете как се изпопритесних!
— Въпросният тип всичко ли засне?
— Всъщност бяха двама. Работеха на смени, за да не пропуснат нещо. Единият дежуреше денем, другият — нощем. Носеха черни маски и ниско нахлупени шапки.
— Така че всичко филмираха?
— Всичко! Да знаете колко ролки се извъртяха!
Бързо пресмятам. Ако приема, че са били сто и двадесет човека и че са действали като зайци, това прави шестстотин минути или десет часа прожекция!
— Та това си е цял „Далас“* — прошепвам замислено.
[* Известният дълъг телесериал. (Т.М.)]
Берта ми хваща дланите.
— Дойдох у вас спонтанно, Антоан. За да ми помогнете.
— В какво, dear Берта?
— В това, че ако мъжът ми подочуе нещо за филма, да не се разбеснее. Познавам си го моичкия Александър Беноа: ревнив е като испанец! Да кръшна понякога тук-таме, добре, в реда на нещата си е. Ясно му е, че един кур идва и си отива. Ама сто и кусур, Антоан! Сто и кусур! Ще заседнат като рибени кости в гърлото на човека. И е разбираемо. А ако види филма — направо развод. Най-вече, между нас казано, като се добави и това, че при първите неколцина още не знаех, че ще ме прекара целият екипаж, и доста добре го дадох. Най-вече с капитана и заместника му: човек трудно може да устои на престижа на униформата, Антоан. На коменданта си спомням, че му сторих един шадраван-секиш, а после минах към фьой дьо роз, освен ако това последното не го сервирах на радиста. Ами да, на радиста беше — един префърцунен педеруга, който току ми се дупеше през цялото време. Сашко ще види тез простотии и положението ще стане напечено. Тогаз заколването ми е сигурно! Когат’ се ядоса, тоз човек може да убие някого като едното нищо!
Кашалотката се поти. Мазни струйки се стичат по гръдта й. Красивите й рубинени очи са се обезцветили под напора на мъката, която я души.
— Кой ви е казал, че това е било заснето, с цел да стигне до Берю, добра ми приятелко? Може би пък тези долни негодяи просто да са искали да заснемат един порнофилм — опитвам се да я успокоя аз.
Но тя не се оставя да бъде надхитрена.
— Не ви вярвам, Антоан. Тези типове не ме заснеха заради самото изкуство. Сигурна съм, че кроят нещо. Ако скрия истината от мъжа ми, един ден скандалът ще избухне и ще се намеря в положението на бременна девица.
— Кажете му, че сте била дрогирана.
Тя реагира. Едната й вежда се повдига. Ето че съм внесъл разумна легенда.
— Ще повярва ли, комисарю?
— Разбира се. И не ще има възражения. Той толкова ви обича, че ще се вкопчи във всеки що-годе приемлив аргумент.
Госпожа Берта е вече успокоена относно реномето на рунтавелата си.
А моя милост продължава размишленията си на глас:
— Това филмиране е имало същата цел като албума — да удари министъра. Но след като той си е подал оставката…
Дебеланата прекъсва излиянието ми по средата.
— Казвате, Антоан, че някакъв министър си е подал оставката? Кой министър?
— Ами Берю, разбира се.
Тогава тя изведнъж се превръща в торнадото Бертага.
— Какви ми ги разправяте? Откачил ли е този глупак? Подал си оставката! Бяхме почитани отляво и отдясно, имахме право на всичко, навсякъде се возехме на кола, пърдяхме в кадифе и велур, не можехме да си преброим прислужниците, летяхме си по света, където ни душа иска, кльопахме най-фини неща, и то само в порцеланови съдове от Лимож, дрехите ми ги шиеха най-добрите шивачи, по най-малкия повод физиономиите ни се мъдреха по вестниците, мъжете ме обгръщаха с внимание, бяхме приемани в Елисейския, в посолствата, в операта… И този смотан рогоносец да вземе да се разведе с министерството си! Полудял ли е този тулум с лайна или какво, комисарю?
За не знам кой пореден път вече изваждам от джоба си снимките с джуджето, катерещо се по богатирската снага на тази всепоглъщаща хала.
— Ето кое го принуди да направи това, мило дете!
Тя млъква, хваща се за сърцето и се оригва. След малко казва със смутен глас:
— Това е комплот срещу нас, комисарю. Като онзи с „Ринджър уори“, дето беше потопен при Нова Зеландия. Искат кожите ни.
— Не мисля, Берта. Под всичко това се криеше друго нещо, но никога не ще го узнаем, тъй като ви освободиха и това слага край на аферата.
— Значи излиза, че отнесох в бонбони ерата си сто и кусур паламарки за тоя, дето духа?
Едва сдържам усмивката си.
— А къде оставяте красотата на подвига, драга? Та коя жена би могла да се похвали с подобно геройство?
Тя свежда мигли, изпълнена с трогателно фалшива скромност, и отронва:
— Коет’ си е право, право си е.
— Тези хора нищо ли не ви казаха, преди да ви пуснат?
— Не, нищо, само бордовият лекар ми направи основен преглед, за да предотвратял евентуални вагнеровски заболявания, щот’ онези матроси си топят бисквитата по всички пристанища, и то с не винаги много препоръчителни дамички. Тъй, че имах правото на особени грижи в туй отношение. Той беше шармантен човек. Беше ме прекарал трети след капитана и помощника му и тогава още изключителната му деликатност ме трогна. Квото и да казват, но възпитанието си е възпитание, Антоан.
— Кажете ми, Берта, кинооператорите снимаха ли, докато ви опъваше бордовият генерален щаб?
Тя се замисли.
— Да. Антоан. Тутакси почнаха да снимат. От самото начало.
— Имате ли нещо особено да добавите?
— Нищо, ако не се смята това, че едвам ходя.
— Представям си — рекох, — да приемеш цялата холандска търговска флота между краката си е по-уморително от планински етап в обиколката на Франция. А сега е време да идете да утешите скъпия си съпруг.
— Надявам се, че не ще иска да отпразнуваме прекалено много случая — проплаква фурията, — защото когат’ го раздруса хормонът, бедна ви е фантазията.

* * *

Прескачам церемониите около завръщането на блудната овчица в кошарата. Берюрие бе съвършен. Той плака според ритуала при подобни случаи, целува я, докато устата му събра не по-малко сол от тази в бъчонка със солена треска, заяви, че хич не му и пукало за министерското му портмоне, след като си е възвърнал смисъла на живота. В заключение начерта трогателни планове за бъдещето. Каза, че те двамцата, сиреч той и Берта, щели да идат да си покажат органите на специалисти, за да се опитали да се възпроизведат преди окончателното затваряне и инвентаризация. Много лесно се били примирили с бездетието. В епохата, в която сме живеели, трябвало да има начин една двойка в добро здраве да си изфабрикува отроче, мама му стара. Тъй, че Берю бе решен вече да си осигури продължението. Мисълта, че всичко може да иде на кино, го плашела. Типичната реакция на млекопитаещото пред смъртта*.
[* Разумното млекопитаещо (хомо сапиенсът) така и не се научи да цени достатъчно факта, че заминаването с краката напред освобождава духа. (Т.М.)]
Тъй че бе казано и решено: двамата щяха да се сплотят още по-убедително около един безподобен младенец и по този начин да имат поколение, което да допринесе за славата човешка, участвайки в големия цирк, пардон, цикъл. Берта, развълнувана от възвисяването на дебелия си съдружник в живота, плачеше под мустак.
Александър-Беноа пръскаше около себе си успокоение като домашно огнище. Пред тази огнена проповед, макар и не в маслинена горичка, благоверната му започваше да позабравя разгонените матроси, които я бяха разчекнали под плющенето на холандския флаг. Тя се разтапяше.
Пино и аз се оттеглихме срамежливо, оставяйки ги на подновеното им щастие.

* * *

Колебаехме се дали да отидем да пием, или да свърнем към седалището на куките. Защото куките, колкото и да се мотаят насам-натам, все трябва от време на време да се събират някъде за обмен на мисли. Така че в края на краищата избрахме този по-разумен вариант. Тъкмо прекрачвахме прага на въпросния център за социологически изследвания и всякакви други разследвания, когато един познат и изискан глас ни повика. Несъмнено беше Стария. Обърнахме се. Той тъкмо слизаше от своята черна „СХ“, безупречен в своя син блейзър, на който аленееше орденът на Почетния легион.
— Тъкмо аспирирах да ви срещна — измодулира този финяга.
Забелязах, че един платиненорус косъм се вие серпантинно върху ревера му. Поисках позволение да го махна, което и сторих по възможно най-внимателен и почтителен начин. Ахил Бързоноги се усмихна мъжкарски. Усмивка на вълк, току-що задоволил случайно срещната кучка. Той беше коцкар и държеше това да се знае; както е впрочем при всички самци на неговата възраст — страхуват се да не прочетат в очите на младите си събеседници съмнение относно мъжествеността им.
— Тръгвайки от този косъм — протръбих аз, — мисля, че бих могъл да реконституирам онази, която го е изгубила на рамото ви. Тя е ослепителна блондинка, нали?
За миг той доби щастлив вид и помислих, че ще ме разцелува, но се окопити овреме и се задоволи да ми намигне многозначително.
А при усмивката му се разкри фактът, че и между резците му е заседнал един косъм. Последното пък говореше недвусмислено, че въпросната персона от женски пол е истинска блондинка, а не изрусена.
Този втори косъм не посмях да му го махна, тъй като подобно действие от моя страна щеше да прозвучи прекалено фамилиарно.
— Елате да си побъбрим малко в кабинета ми, приятелю.
Приятелят отвърна, че това ще му е приятно, и изравни крачка със Стария. Пино ни последва машинално, подобно на онези стари овчарски песове, които вече не се впущат да въвеждат ред в стадото, но накуцвайки, упорито продължават да го сподирят така, по навик. Той беше толкова безличен, че присъствието му минаваше незабелязано.
Озовал се в това свято място с Ахила редом до мене, почувствах се преизпълнен с вътрешен мир и душевен покой, а и още с вяра в живота и чувство за безопасност. Седнах във фотьойла за посетители пред бюрото и се заех да се любувам на неизмеримия човек пред мене. Гладко избръснат, спокоен, достолепен в изпълнението на функциите си. Създаден за тях и нагърбващ се с тях с авторитет и хармония. Усмихнах се блажено.
Ахил с царствени движения и по присъщия му неизменен маниер подръпна ръкавелите си. Дланите му като гугутки закълваха по гладката повърхност на бюрото.
— Скъпи Сан Антонио — начена Бащицата, — откакто се върнах на този пост, имам чувството, че ме мислят за трап!
— Какво искате да кажете с това, господин директор?
— С това искам да кажа, че ме прескачат. И в същото време парадоксално не го приемам. Опасни неща се вършат зад гърба ми без мое знание. Независимо кой заема това кресло, той не би се примирил с подобно унижение. То е равносилно на това, щото функциите ми да се сведат до почетна залъгалка.
— Бъдете по-ясен, господин директор — казах безстрастно.
— Исках да си поговорим за оставката на онази гротескна особа, която по абсолютно недоразумение бе направена министър.
Кръвта закипя в жилите ми.
— Едно от първите неща, които въпросната гротескна особа извърши, е да ви възстанови на стария ви пост, Господин директор — подхвърлих право в лицето му.
Той невъзмутимо облиза крема от тортата.
— Пост, който той заемаше, преди да получи министерски портфейл! Така или иначе, му беше станал ненужен — изскърца старият ръждясал ветропоказател.
О, човешка неблагодарност! О, какви сме гниди, изпълнени с коварство! Протягаме ръце и вместо „мерси“, крещим „мръсник“ на онзи, който ни дава, смесвайки в злобата си безмилостното и милосърдното в една амалгама с цвят на лайно!
Замълчах си, гледайки встрани. Благото ми настроение отлиташе с бавни размахвания на крилете. Пино се закашля и се изхрачи върху килима, нещо, което иначе не му бе присъщо, тъй като майка му го беше добре възпитала.
Настъпи неприятно продължително мълчание. За известен брой мъчителни секунди всеки от нас остана на бивак в собствената си позиция. Накрая Стария отново прикачи вагоните:
— Най-причудливи слухове се носят около мотивите за тази оставка. Четохте ли пресата? Берюрие ритнал министерското кресло непосредствено след завръщането си от Амстердам. Защо? Мистерия.
— Апропо, какъв е оттук насетне новият статут на бившия ни министър, господин директор? — попитах аз.
Той се усмихна мръснишки.
— Драги ми комисарю, признателността не е чужда на сърцето ми. Аз също го възстановявам в старите му функции. Негово експревъзходителство отново става офицер в полицията. Всичко е добре, когато свършва добре, нали?
Той сигурно в момента се празнеше в луксозния си слип при положение, разбира се, че мацето, сипещо наляво и надясно коси и косми, не бе напълно изчерпало съдържанието на торбите му.
Берю отново просто ченге!
Но може би той всъщност щеше да бъде доволен да се върне на старото си положение след своята обиколка из горните етажи на Вътрешното министерство. Явно това му бе съдбата. Да си е ченге. Малко е посънувал и сега се събужда…
— След като тези материални въпроси са уредени, в очакване съм на устен доклад от вас, и то изчерпателен, относно събитията, за които дочувам само смътни кулоарни отгласи.
Този апостол приковава здраво с полярния си поглед. Само като се втренчи в теб и ето те със самочувствието на „Титаник“, когато положението му се изяснило.
Така че никой заплес, попаднал под този взор, не бива нито да се заплесва, нито да се отплесва, а още по-малко, не дай си боже, да се опитва да се подебава с носителя му. Загрява му чутурата на Ахила. Вземе ли те на прицел, може и да си самият Сантонио, трябва да полягаш кротичко.
И същинска Шехерезада, започнах приказката. Без да съм кокошка, всичко си снесох. Свързано и плавно. Роден разказвач е този Антоан! Подходи кротичко като в зимна вечер пред огнището, прибягвайки към живописни образи, ключови думи, ефектни изрази, украсителни фиоритури, вълнуващи поанти, ефикасни и бързо затваряни скоби, красноречиви погледи, недомлъвки, уместен сарказъм, ненатрапена критичност и категорични многоточия… Бащицата плаваше в повествованието ми с разгънати платна. От време на време му помръдваше ту адамовата ябълка, ту някой от двата клепача. Нищо повече. Иначе — сфинкс.
А аз избълвах километри кренвирши. Дърпах и дърпах. Безкрайно. Все пак, като стигнах до скорошното събиране на многострадалното семейство, трябваше да изкарам колесника и да приземя „Боинга“. Успях да кацна меко и тихо, така както умира бабичка или есенна роза. Гласът ми угасна в поверителен шепот и настъпи тишина, и тя мелодична. Ахил, моя милост и погледите ни. Свързани. Нещо като чувството за съучастничество между двама музиковеди по време на концерт. Последни отзвуци като въздишка, край…
Пинюш отново се закашля. Но този път пощади килима, за да изхвърли, каквото има за изхвърляне в носната си кърпичка. Отново си беше възвърнал цивилизоваността и гражданизма*.
[* Защо пък не? (Т.М.)]
Дълго разглежда резултата в парцала, после тихо рече:
— Това ми е от бронхита.
И отново се отдадохме на мутизъм*, за да си неутрализираме нервните центрове. Чуваше се как една муха тича по гологладкия череп на Тато. Не знам накъде отиваше, но комай бързаше.
[* Вместо да се звериш, надникни в „Речник на чуждите думи в българския език“. (Т.М.)]
Накрая Ахил я отпъди с ръка. Мухата литна по тангентата, а той изрече студено:
— И никой нищо да не ми каже за всичко това!
Бях се надявал, че анекдотичният характер на историята ще разсее обидата му, но ядец! Тя се връщаше в галоп, както прави при първа възможност всяко изгонено нещо.
— Какъв сакатлък, какъв сакатлък! — начена той да опява.
— Къде е сакатлъкът? — възкликнах аз. — Г-жа Берюрие не се ли върна жива и здрава, без на видния й съпруг да му се наложи да се пазари с когото и да било?
— Майната й на развратната крава! — прогърмя Ахил. — Какво ме е еня за тази тулумка с лайна, комисарю?
— Тулум — механично го поправих аз.
— Да, тулум. Не разбирате ли, че работата не е оправена? Че онова, с което са възнамерявали да се сдобият чрез нашия министър, ще го изстискат по-късно по друг начин? Това е бил уникален случай да сложим лапа върху тези хора при минимален риск. Защото, между нас казано, Сан Антонио, добродетелта и дори животът на онази никаквица никога не биха могли да представляват залози от национално значение. Вие го казахте, не аз. Мерси.
Знаех, че както си му е навикът, Тато щеше да ми припише авторството на това си отвратително изявление.
Чувах го вече как дере гърло из висшите среди на властта: „И както отбеляза моят сътрудник комисарят Сан Антонио: животът и добродетелта на тази госпожа Берюрие изобщо не са от значение!“ И безполезно ще бъде да протестирам, защото това ще стимулира стария развратник още повече да разпространява тази псевдомоя апокрифна реплика.
Той продължаваше да реве на възбог:
— Без заповед, дори тайна, да отидат и да потопяват кораби на две крачки оттук, в амстердамското пристанище! Абе, мама му стара, аферата „Грийнпийс“ не ви ли стига? Още повече, че „Рейнбоу“ се намираше тогава в Петаученок, на другия край на света, в една страна, за която на никого, включително и на собственото й население, обзалагам се, не му пука. Но в Холандия, на три часа път с кола оттук! И ей така, без да кажете нито дума на никого! Господин комисар, това не мога да го толерирам. Би било неокачествимо мекосърдечие от моя страна. Не се завърнах на този пост, за да потулвам скандали! Аз да плащам за счупените чинии? Покорно благодаря! Всекиму собствената сметка. Вашата е големичка. Платете си я. Искам веднага оставката ви.
Изправих се като хуй на колежанин, гледащ през ключалката как прислужницата се съблича.
— Имате я! Моите уважения, господин директор.
И се спуснах към вратата, разтреперан от ярост и отвращение. О, Господи, колко са гнусни хората! Защо си ни наказал с подобна гмеж?
В момента, в който пресичах прага, се чу тъй силен вопъл, та чак стъклата на прозорците се разтрепериха:
— Неее!
Как да не се спра, да не се обърна и да не чакам какво ще последва?
Оказа се, че Пино бе авторът на това вокално шумоизлияние. Той стоеше прав срещу Стария, фасът му се намираше между пръстите на ръката, а не висеше на устата му, шалът му се бе раздиплил надолу, шапката му бе килната назад.
И искате ли да ви кажа? Беше красив! Наистина красив. Като изригващ вулкан, възвисен в дълбокия си гняв.
Никога не го бях чувал да крещи, Изкопаемото. Това беше премиера. Кой е можел да си помисли, че гласните му струни са способни да издадат подобни звуци?
Те бяха разчленени все пак и след известно подреждане се получи горе-долу следното:
— От всички хора, дето са понастоящем в туй голямо заведение, аз съм най-възрастният. Бях тук преди вас, директоре, преди архиваря Юбер и преди самите архиви дори! Присъствал съм на доста нечисти нещица, но сме се оправяли в тях както можем, рискувайки кожите си срещу една заплата, която би разсмяла всеки дребен бандит от предградията. При всяка наша победа в някоя кална история върху вас се сипеха възхвалите, директоре, вие фигурирахте на първа страница на вестниците или дърдорехте по телевизията. Режимът ви изгони, защото сте върла реакция, фашага до мозъка на костите. Но ние успяхме да ви върнем благодарение на Дебелия и наново да ви турим задника в този фотьойл. А ето че за вас сега нищо не е по-спешно от това да ни духнете под опашката! На което аз, Древния, както всички ми викат, ви казвам една дума, една-единствена: „Срам.“ Да: „Срам.“ Защото вашата кариера, това сме ние! Изгонвайки ни, вие се самоубивате! След като си идем, ще представлявате само една стара препарирана птица зад това бюро. Аз също напускам!
Той се завърта на пета и идва към мен.
— Цезаре! — възкликвам. — Значи си бил способен на подобно нещо?
— На всичко — казва ми той мрачно, — на всичко, Антоан, само че когато му дойде времето!

VI
Благородството на масмедиите. Стандартна замяна. Старият си е Стария. А аз съм си същият веселяк.

Защо ли все още не си тръгвам, след като Пино е вече out и се е хванал за стълбищния парапет, изгладен до блясък от сто милиона длани, спомогнали на притежателите им с предпазливи стъпки на артритици да се спуснат надолу по степените на свободата? Нещо в държанието на Тато ме възпира. Физиономията му е бяла като слонова кост и нейната смъртна унилост ме плаши.
Питам го:
— Нещо не ви е добре ли, господин директор?
А той ми маха с ръка и мърда с устните си като риба на сухо. Втурваме се към него.
— Прилошаване? Да извикам ли лекар?
Дланта му прави знак: „Не, не.“
— Какво тогава?
Той протяга ръце, като за да обгърне мойта мощна гръд.
От него дъхти на фина тоалетна вода за милиони.
— Сан Антонио… — прошепва.
Тишина. Бузата му е студена като змийски крак.
— Извинявай, малкият ми!
И избухва в здрав, освобождаващ рев. Спасен! Опасявах се, че е инфаркт, а то било сподавено ридание. Пукна се абсцесът! Ах, плачи, многообични ми началнико, плачи, палачо!
Хълцайки през сълзи, той занарежда:
— Знам, че съм омразен. Но това изгнание, Антоан, това жестоко изгнание! Човек се озлобява и туйто. Започва да се чувства парий. Започва да мрази. И си мислите, че завръщането ми е било триумф за мен? Ни най-малко. Това си беше едно благоволение на бивш подчинен смотаняк, позволяващ си лукса да прояви великодушие. Една кост, подхвърлена на куче от милиардер, преситен от политически успехи — най-тъпия от всички видове успехи*! Безславно завръщане с прокрадване край дувара. И след това подчинените ми люде се впускат във всякакви начинания, без да ми кажат нито дума. Замислят вопиещи за бесило удари зад клетата ми гърбина, превита под тежестта на позора. Аз, комисарю, съм този, който ще напусне. Мястото ми вече не е тук. Завърнала се сянка, безсъзнателна и пречеща, ето какво съм. Миризма на застояло, идеща откъм миналото.
[* Нека някои български политически мъже не се взират напразно, опитвайки се да разгадаят смисъла на последната част от това изречение. За тях той ще си остане завинаги забулен в мистерия. (Т.М.)]
Сега е мой ред да го притисна към себе си. Скъпият Ахил! Незабравим и разкошен дъртофелник. Еманация на една Франция, която никога повече и дори повече никога не ще съществува!
Той хлипа в обятията ми. Овлажнява ме и ме мокри с безценните си сълзи.
А аз люлея като бебе този стар фашистки задник… Плачи, Ахиле, плачи за засипаните под пясъка на времето векове и властимеющи. Лей, паметнико на консерватизма, горчиви сълзи на колене пред изгряващото слънце на свободата.
Нечия кашлица ни кара да подскочим.
В рамката на вратата е застанал командирът на отделение Поалала — стегнат, притеснен и осъждащ.
— Извинете, дами и господа — смотолевва той, — щях да почукам, но вратата беше отворена.
Ние се пускаме. Поалала забелязва сълзите на Върховния и си позволява да попита:
— Траур ли, господин директор?
— Да, Поалала, в сърцето ми! — отговаря благородно многообичният, винаги зареден с готови формулировки за всичко.
Поалала се задоволява с това обяснение.
— Дойдоха двама журналисти, които искат тихо да ви посвирят, господин директор — известява отдельонният командир.
— Да ми свирят! — провиква се Плешивия. — Какви ми ги разправяте, Поалала?
— Ами казват, че са дошли със сурдинка — изпелтечва този портиер, върнат от министерството в Голямата колиба, след като бившият министър остави функциите си.
— Дадоха си и картите — продължава отдельонният. Той пребърква джобовете си и вади оттам: една свирка, едно псевдокожено портмоне, връзка ключове, четири бучки захар, един многократно използван презерватив, една безопасна игла, едно орехче и най-накрая две вече измачкани и съвсем не бели картончета, които се опитва да поизглади, преди да ги подаде. Старият ги взема и прочита с тих глас:
— Луи Поуел, Серж Жюли…
После оставя двете правоъгълничета на бюрото си и съзерцавайки ги, прошепва:
— Искате да кажете, Поалала, че тези господа са тук?
— По-тук да са не може, господин директор.
Тато е в транс.
— Самите те?
— По те да са не може, господин директор.
— Заедно? — пак пита Ахил с хриптене като при последно издихание.
— По-заедно да са не може, господин директор.
Скалпирания ме поглежда с поглед на агонизиращ.
— Какво означава това, Антоан?
— Нищо хубаво не означава, но за да узнаем повече, приемете тези принцове на журналистиката.
Той ми хваща китка.
— Най-вече не ме напускайте!
— На ваше разположение съм.
Придружавам Поалала до преддверието. Действително там виждам въпросните именити посетители, разговарящи вежливо, тъй като, ако и да са с различни убеждения, те са с отворен и толерантен ум; а двама интелигентни хора с противостоящи идеи имат много повече да си казват, отколкото двамина глупаци, принадлежащи към една и съща партия.
Поздравявам ги и им известявам, че „г-н директорът“ ще ги приеме веднага — нещо, което не ги изненадва. Забелязвам, че и единият, и другият държат под мишница по един пакет с еднакви размери. Пакетът на Жюли е загънат в амбалажна хартия, а този на Поуел — в по-фина такава, но явно втора употреба.
Жюли оставя Поуел да мине пръв, а насреща им Татенцето вече се е завтекъл като на голямо галапредставление — устенцата му са присвити като виолетка, очите му напомнят лилиев цвят, гласът му е кадифеномек, вдигнал е ръце като архиепископ. Поканва двамата посетители да седнат. Пита ги дали имат някакво възражение спрямо присъствието ми. Те го уверяват, че ни най-малко. Тъй де, все пак съм не друг, а Сан Антонио!
— И така, прелюбезни господа, с какво бих могъл да ви бъда полезен?
Двамата се споглеждат. Иначе надарени с блестящо красноречие, сега се отдават на няма взаимна вежливост с помощта на мимики, означаващи: „Кажете вие, кажете! — Не, вие започнете!“. И това, което трябва да стане, става: заговорват едновременно.
— Всъщност, господин директор…
— Всъщност, господин директор…
Тъй като разбират, че в случая един дует не ще бъде съвсем удачен въпреки подчертания си интерес към стереофонията, те накрая постигат мълчаливо споразумение да се редуват.
Разказът им?
С изненада са се срещнали в преддверието на кабинета на Стария, където се озовали, пришпорвани от един и същи порив. По обед всеки от тях бил получил по една видеокасета, носеща надписа-заглавие: „Любовните подвизи на мадам Берюрие — министерша“. Пуснали си я и били зашеметени. Тук намира ли ви се някое плеърче, господин… Да? Тогава начаса ще разберете…
Едновременно подават касетите си. За да не засегне някого от тях, Ахил хвърля едно ези-тура и се пада на тази на Серж Жюли да бъде пусната.
Очаквах най-лошото!
Но това се оказа по-лошо от най-лошото!
В този изчерпателен аудио-визуален документ бяха събрани всички любовни дарби на Берта. Не може да се отрече, че кашалотката е артистична натура!
Добре, че вече бях предупредил боса, иначе щеше да се вдърви; макар че, въпреки натрупалите се годинки, вдървяването хич не му е чуждо — много лудетини с шавливи задници биха го потвърдили. Но въпреки това филмираните подвизи на Берюриевица го поразтърсват. Объркан, той се обръща към посетителите си:
— Господа, това е невъобразимо, феноменално, нетърпимо…
— Е, да, дамата е темпераментна! — подчертава Серж Жюли.
— Пък и знае какво да прави с този си темперамент Допълва Поуел.
— Човек не може да издържи тази лента до края й — заявява Ахил и спира видеокасетофона.
После добавя:
— Разбира се, ще изпия горчилката до дъно, но сам, стоически, така както ми налагат служебните ми задължения. Благородно е от ваша страна, че ми донесохте тези чудовищности, господа, вместо да ги употребите с политически цели или просто от вкус към сензационното!
— Ние не сме от такова тесто — подхвърля Луи Поуел.
— Опитваме се да действаме чрез хумора и сатирата, а не чрез порнография — добавя Серж Жюли, после продължава: — Но ако хората, изпратили ни този шедьовър, са го изпратили и на останалите ни колеги от печата, измежду тях неизбежно ще се намерят такива, които ще се опитат да извлекат полза от тази работа. И тогава ще стане много лошо.
Тато обхваща кратуната си с длани.
— Вие накарахте кръвта ми да се смрази, Господин Жюли.
Хубавецът Серж прави двусмислена гримаса:
— Не ми е в навиците да идвам на доклад при шефа на полицията, господин директор. Ако се реших на това — признавам, не без усилие на волята, — то е, защото чувствам, че някъде някаква скрита сила се опитва с най-долни средства да разклати институциите. Журналистът получи тази мръсотия, но гражданинът ви я носи.
— За пръв път съм съгласен с него — обажда се на свой ред Луи Поуел — и нямам какво да добавя. Моята мотивация е идентична с неговата. Трябва да действате бързо, господин директор. Въпрос е на минути. Аферата ще гръмне всеки момент.
Паникьосването на шефа е видно.
— Какво да правим?
— Да отричаме очевидното! — подхвърлям аз.
Така тримата си спомнят за присъствието ми. Обръщат се към мен. Челата им са сбръчкани, очите — питащи.
Ахил заквичава като прасе под нож.
— Да отречем това? Да отречем заснетото? Да отречем очевидното? Да отречем действителността?
— Машинация и толкова! — продължих аз.
— Каква машинация? Монтаж? С тази ужасна курва, дето ги поема отвсякъде и то в толкова едър план, та повече не може?
— Вие казахте думата, шефе — курва. Само една изключителна курва е способна на подобно изпълнение*.
[* Спорна теза. Първо би трябвало да се отговори на въпроса „Що е курва?“. А колкото до това дали тя има почва у нас, знаем, че в това отношение нашата почва е по-благодатна, отколкото за растежа на кокосови палми. (Т.М.)]
— Е, и?
Колебая се дали да говоря пред двамата журналисти, но тяхната проява на гражданска доблест вече е отворила и двете крила на портата на моето доверие.
— Е, и трябва да намерим една фалшива госпожа Берюрие, която е в състояние да мине за истинската, а истинската да си остане курва.
— Сам ли измислихте това? — изграчва директорът.
В този миг на вратата се почуква. Отново е отдельонният Поалала. Той съобщава, че е пристигнал главният редактор на „Монд“, също този на „Котидиен дьо Пари“, този на „Франс соар“, този на „Паризиен“, този на „Юманите“, този на „Матен“, този на „Провансал“, този на „Ест репюбликен“, на „Дофине либере“, На…*.
[* И във Франция имало много вестници. Но с правилно отношение към въпроса. (Бел. на пресцентъра на М.С.)]
Старият го прекъсва.
— Боже мой — възкликва той — значи тези мръсници са залели Франция с касети! Но пък в замяна на това каква верижна реакция, господа! Все още е пълно с патриоти в средствата за масова информация! Поздравявам ви, хора на перото, репутацията ви не е винаги на висотата на свещената ви мисия, но пък в трудни часове вие сте внезапно възпламенени от чувството за дълг и от онзи още по-свещен такъв на усещането за родината в опасност и съумявате да се обедините в забележителен консенсус, за да представите на застрашената ни родина вашето услужливо перо!
Ужасно вълнуващо. Чува се хлипане. Поуел тихо попитва дали да не запеем „Марсилезата“. Жюли отговаря, че не би имал абсолютно нищо против, но си спомнял само припева, пък и като общо я намирал за малко скучна. Тогава отлагаме мероприятието. Поалала въвежда и другите шефове от печата. Срамните касети се натрупват върху бюрото на Дъртия. Той самият пък, все по-екзалтиран, обявява, че ще има раздаване на ордени на „Почетния легион“, та господата да благоволят да попълнят някои формуляри…
Аз се изсулвам дискретно от разразилото се празненство.

* * *

Джузепе — това е върхът на гримьорското майсторство. Абсолютен ас в тази професия, прилагана в киното. Търсят го по целия свят. Ювелирът, магьосникът.
Той „третира“ най-именитите дами — изтрива им годините, несъвършенствата, грозноватостите. Отколешните формалинови известности тичат при него, за да ги маже и маскира за юбилейните им вечери. Специален самолет. Измъкваш някоя звезда от саркофага й сред ланшния сняг и Джузепе цъфва с тайнственото си куфарче, за да я почопли и върне към живота. Той е изкуственият бял дроб за съсипаните от времето лица, с което поставя под въпрос понятието „невъзвратимост“.
Този артист е по-скоро комичен наглед. Метър петдесет и два от главата до петите и осемдесет сантиметра от опашката до главата. Когато хвърли топа, пред ковчега му несъмнено ще казват: „Господи, колко е мъничък!“ Отпреде му се спуска перчем тип „гарваново крило“, за да покрие изваденото му око, дупката от което, пък се е изместила към средата на челото му по циклопски фасон. Носи тънък мустак ала дук дьо Гиз. Между зъбите си постоянно е стиснал едно цигаре от жълт кехлибар без цигара в него. Това парче интестинална конкреция от кашалот е фабричната марка на Джузепе, аристократичният детайл на този мини човек.
Той отстъпва назад, за да огледа по-добре двете дами, седнали една до друга върху едно канапе „Барбес“. После отива за малко към прозореца, като че в пристъп на желание да изчисти от взора си този двоен кошмар. След малко пак се връща и застава пред обектите си.
— Е, и? — изръмжавам малко нетърпеливо. — Възможно ли е, или не?
А, да, пропуснах да спомена, че двете дами, предоставени на уменията му, са напълно голи, което представлява жив триумф на животинската плът! Подобно изложение на складирана сланина може да се види само в кланицата.
Джузепе поклаща глава.
— Винаги всичко е възможно, комисарю.
Той е запазил акцента си на италианец от юга. Ползвайки пръстите си за ограничители на нещо като въображаем екран, протяга длан пред себе си, за да „разкадрира“ някои отделни части от двете месни каскади.
— Но да се успее във висока степен, там е проблемът — добавя гримьорът.
— А вие в каква степен смятате, че ще успеете?
— Към осемдесет процента, ако те проявят добра воля за сътрудничество — отговаря той и се обръща към Матиас: — Извадете ми серия постери с тези две женски (Джузепе е педал). Да бъдат с допрени една до друга глави, моля ви.
Нека бъдат към дузина, защото винаги си имам известен период на опипвания, преди да намеря ключа.
После обяснява:
— Приликата винаги се намира в определена точка, която трябва да се открие и после да се култивира, да се разработва.
— И тази операция в колко часа може да бъде приключена?
Джузепе се намръщва.
— Това е като да ви питам в колко часа утре сутринта ще бъде приключено срането ви. Прикривам недоволството си от чутото.
— Трябва да се действа бързо, Джузепе. В състезание сме с часовниковите стрелки.
Той проскърцва:
— Господ-бог е вложил повече от четиридесет години труд, за да измоделира тези две делви с лайна такива, каквито са. Та оставете ми на мен поне четири часа, за да ги попроменя!
После, курдисвайки се срещу Берта, продължава:
— Тая дропла би трябвало да се обръсне. Ако оная й работа между бутовете не беше като на кобила, като нищо можеше да мине за гренадир! А пък, обратно, на другата повлекана ще трябва да поставя изкуствени мустаци.
Най-изненадващото е, че той обижда двете мъжкарани, а никоя от тях не протестира. Всичко, което идва от Джузепе, се приема. Това е цяла мистерия. А той си е такъв. Оскърбленията му остават без последствия. Може би фактът, че е дребосък, предизвиква снизхождение.
Джузепе изважда от куфарчето си чифт каучукови ръкавици и си ги надява, но вместо да започне да мие чинии, се заема с опипването на виметата на двете крави.
— Има поне десет кила разлика — преценява той. Тези на истинската курва са по-леки, но пък висят. Направо ми се драйфа от тия средоточия на мръсотия. Като си помисля само, че разни тъпанари ги сграбчват, та да имат опора, докато изотдолу си вкарват и членовете отгоре на всичко!
Обръща се към мен:
— Що се отнася до млечните жлези и гарнитурата им, възможностите ми не са кой знае какви. Аз съм гримьор, не съм хирург. Ще трябва да се подсили сутиенът на рижата.
— Имаш картбланш за всичко, Джузепе — отговарям му.
Обстановката е странна. Матиас снима дамичките, които, притеснени и притихнали, напомнят на две китообразни, изхвърлени на морския бряг.

* * *

Сълзи са избили в очите на Берю.
От колата ни той гледа към своята булка, която вече действа на улица Сен Дени. Променена е, разбира се, но си е тя, въпреки аления грим, цикламените устни, шортите от черна кожа, черните чорапи, черните жартиери и белия корсаж, в който са изрязани два илюминатора, та да може от тях да се показват гърдите. В ръката си Берта държи един камшик: с който пошляпва по украсените си ботуши, докато смело подканва минаващите самци.
Тъкмо да запаля и натисна газта, когато Берю извиква:
— Чакай, пич, че искам да й дробна още нещо!
Изважда мислещата си глава от прозореца и крещи към половинката си:
— Страх ме е да не настинеш, Берта, както си се разголила. Сега не е време човек така да си размахва цицорите навън.
— Хич биля не се кахъри, не съм зиморничава — успокоява го героичната персона.
Грижовният съпруг сподавя скептицизма си и добавя:
— И глей да не пипнеш нещо, драга. Всеки път, преди да се надупиш на някого, огледай му добре шпагата, за да не ми натресеш нещо след това.
— Ама ти за к’ва ме вземаш, Сандро? Слава богу, мога да загрея кога един кур е заразен и кога — не. Не съм си взела първото причастие вчера все пак!
Преценявайки, че тези пъклени съпрузи нямат какво повече да си кажат, давам газ. Берта крещи след нас:
— А ти глей да не хлътнеш много по Кармен! Няма да търпя да артиса у дома.
Негово величество изкарва ръката си през прозореца и прави движение, което би трябвало да мине за успокояващо. После вдига стъклото, обръща се към мен и прошепва:
— Тая Кармен дано й бъде прилична заместничка. Обикновено уличните курви обичат да си попретупват работата. Това аз няма да го понеса. Вместо да оставам клан-недоклан, ще предпочета да си плюскам печена наденица със зеле, и толкоз.
Провираме се из оживеното движение. Берюрие е награчен от мисли, които изглежда, са не само от сексуално естество, защото след малко пита напушено:
— Мислиш ли, че този маскарад ще послужи за нещо?
— Това си е цяла защитна решетка, драги ми. Тъй като онези боклуци са засипали пресата с касети, неизбежно ще се намерят достатъчно скапани вестникари, които да се нахвърлят върху това като мухи на мърша. И тогава ще трябва да се даде представление, да се нададе вой, че се касае за машинация. Надявам се, че двете дами добре са усвоили ролите си и че няма да се стреснат в даден момент. Кармен стана Берта, Берта стана Кармен. Сутеньорът на последната не изглежда да е глупак и ще бъде бетон. Готов е да каже, че някакви хора са обикаляли улица Сен Дени със снимки на жена ти, търсейки й двойница, и че са ангажирали подопечната му курва за специална експедиция. Берта, която се прави на Кармен, ще „признае“ и тъй като е действителната участница, ще говори с разбиране за нещата.
— А ако се намерят хитреци, които да упорстват, и открият измамата?
— Няма значение. Ще се правим на луди. Важното е в ударния начален момент веднага да противопоставим нещо. А че това нещо впоследствие ще бъде оспорено, не е важно. Актуалността е от значение. На следващия ден тя вече не е свежа, след осем дни е определено повехнала, а след още малко време никой не го е еня. Междувременно други събития са започнали да напират на вратата.
Той разбиращо кимва с глава.
— Всъщност май малко поизбързах с оставката си, а? С тази твоя комбинация можех да се задържа.
— Не си и мисли. Поради самия факт, че вече не си министър, интересът на медиите се поуталожва. Отново се сдобиваш с анонимност, Шишо. Масите не се вълнуват от креватните подвизи на жената на редовия гражданин.*
[* В България при последвалото бракоразводно дело, заведено от въпросния гражданин и съдът също не се вълнува. Нещо повече: той почти неизменно възнаграждава нашенската героиня, пред която понякога Емануела е същинско дете от църковен хор, със „семейното жилище“, дори когато то е собственост на потърпевшия. И тогава за нея настъпва истинският dolce vita. Докато не се посгруха, защото тогава пък ебачите обръщат погледи в други посоки (идат млади, бодри попълнения) и я изоставят сам-саминка като лист, отронен по течението на живота… По повод подобен конкретен случай преди около десетина години един мой познат каза: „Нищо не разбирам. Едно време всичко си е било на място — жената започва да прави зулуми, мъжът й я набива и я изгонва. А сега жената започва да прави зулуми, мъжът й я набива и… тя го изгонва“. Та и всички тези нещица, наред с други, допринесоха много за куриозното демографско положение в страната, защото за голямо огорчение на Българската държава се оказа, че българският мъж не е лишен от защитни рефлекси, изразяващи се в поголовното приложение на мъдрия унгарски принцип „ебеш — бегаш“. (Т.М.)]
Мамута възприема демонстрацията на логика от моя страна и си затваря устата. Той е тъжен и изпълнен с носталгия по един славен период от живота си.

След като го поверявам на грижовната Кармен, въпреки късния час се връщам в Големия дом. Там върху бюрото ми ме очаква гигантска по размери бележка, гласяща: „Спежно се обадете на гусподин директора.“
Разпознавам стила и правописа на достопочтения отдельонен Поалала. Какво ли още иска татко Ахил? Само дано не започне да ми стъпва по мазолите, за да затвърди трудно възвърнатото си върховенство!
Набирам го и той вдига.
— А, най-после! Защо се изнизахте като пръдня, докато аз се бях разпрострял в благодарности пред господата от пресата за техния великолепен, дружен и градивен жест?
— Толкова добре говорехте, господин директор, че какво ли съществено можех да добавя? Освен това ми се налагаше да действам бързо.
— Качете се!
Изкачвам неохотно хлъзгавите каменни стълбища на двата етажа. Тържествен и същевременно с игриви пламъчета в очите, Поалала стои пред двойната, облицована с кожа врата.
— ТОЙ не е сам — ми доверява.
— Кой е вътре?
— Една хубавица, която той нарича Зузу.
— С това име се обръща към всички жени, които чука.
— Предупреждавам ви, господин комисар, че от тази ще ви паднат зъркелите!
След което известява за моето идване.
Тутакси установявам, че казаното от Поалала отразява истината в доста слаба степен. Въпросната мис Зузу се оказва изключително парче. Мамма миа, какво шаси! Като на наградена на конкурс хрътка! Тя е висока, слаба, стройна, с приказни крака, с лице на развратна мадона и с големи, сини и искрящи очи. Тая пичка ти изправя кенгуруто за отрицателно време!
В момента е понацупеничка, сладураната; аз съм причината за това й настроение, тъй като дъртият й тъпкач я кара да чака, вместо да я натъпче* с чер хайвер в някой изискан ресторантски интериор. В тази зле осветена и миришеща на папки административна сграда котенцето се страхува да не хване гъбички.
[* „Тъпкач“ се употребява и в този смисъл. (Бел. на деж.ред.)]
Представяне. Усмихвам се широко с цялата белота на прекрасните си зъби. Демонстрирам най-сваляческия си поглед. Целият ми красноречив вид мълчаливо бълва неща от рода на: „Само да те спипам между четири стени, и ще видиш що е казашка езда.“
Няма що. Ние, истинските самци, сме си мръсници. Настървени сме по дамските предници, та няма накъде повече. Само да видим някоя дамичка, която ни допада, и тутакси с очи нямо започваме да й съобщаваме: „Ще ти спукам задника, курво!“
А дамите от своя страна много добре разбират това есперанто, защото, както е известно, езиците им се удават. В такива случаи виждаш как тутакси на муцунките им се появява едва доловима усмивчица; и на мига помежду ви се заражда нещо като мълчаливо съучастничество, като неформулирано взаимно съгласие. „Да ви се покатеря на пилона ли, любезни ми кавалере? Ама, разбира се! Моят час ще бъде и ваш! Ще видите как умея да въртя задник! А езикът ми какви номера знае само…!“*
[* Карл Маркс в глава 23 от „Капиталът“ определя въпросното действие като „foeda labiorum ministeria“, което, преведено от латински, значи: „Мръсни услуги с устни“. „Ministeria“ впрочем означава „услуга“. Оттам и министерство. (Бел. на деж.ред.)]
Ето така отговарят те, ако умееш да виждаш.
А що се отнася до Зузу, не спирам да й се перча. Колкото повече я изпивам с очи, толкова повече й откривам скрити и нескрити качества и достойнства.
Дъртият, предоверявайки се на авторитета си, не загрява нищо. Всеки дъртофелник, който е мангизлия и все още ебач, се мисли за абсолютен цар. Той властва над путараните, а те са склонни да му бутат. Не му и хрумва, че може да бъде надминат с всичките си медали и ордени. Така си кара като господар на пътя й Ахил, правейки всякакви фортиции, за да впечатли завоеванието си.
— Принудих тази прелестна персона да се отегчава в канцеларията, а имаме толкова работа да вършим тя и аз!
— Може би не трябваше да идвам? — подхвърлям.
Дъртият се сопва:
— Да не идваш ли? След като оставих съобщения на всичките ви явки, че имам да ви говоря!
— Аз невинаги се явявам на явките си, господин директор, тъй като не обичам рутината.
Стоп! Стоп! Накъде отивам? Какви ги разправям? Що се отнася до чинопочитанието, май започвам да поизлизам от него и артистично да докосвам чертата на наглостта. Това, че постът на Ахил е бил осквернен от Берюрие, този мимолетен и гнусен приемник, не означава, че оттогава самият Ахил е престанал да преде. Той отново е хванал юздите, както казват лапландците. Не трябва яребицата да се бърка с ярката.
Поразвеселеният вид на госпожица Зузу говори, че е оценила шегата ми. Тя няма нищо против да види богатия си покровител подебаван от свой хъшлашки настроен подчинен.
С ръце зад гърба, Дъртия започва да крачи из канцеларията с изражението на Шатобриан в плен на сплина*.
[* Да не се бърка със __спин__! (Т.М.)]
Паркетът скърца, новите му обувки — също. Към тях сегиз-тогиз се присъединява и поскърцването на старите му поизносени от годините и креватните занимания кокали.
— Вижте, драги ми комисарю, огледах от всички страни тази история със семейство Берюрие. (Начинът, по който произнася това фамилно име, напомня пръдня след боб с наденица.) Буквално от всички страни. А вие?
— Мисля, че успях да сторя същото, господин директор.
— Резюмирайте ми аферата, моля ви.
— Нашият министър на вътрешните работи отива в Амстердам със съпругата си. Докато той присъства на европейската конференция на Интерпол, жена му, която, както знаем, много си пада по… оная работа, посещава квартала на проститутките. Захласва се, подмокряйки се, пред прословутите витринки и тогава се появява един мъж, който я поканва да влязат вътре, където да си направят оргийка. Тя тутакси се съгласява.
— Де-гиди уруспия! — възкликва Ахил по не съвсем съвременен начин.
След лек любезен поклон и усмивка към Зузу продължавам:
— Така тя се хвърля в доста разюздана веселба, в която отгоре на всичко участва и едно джудже. Всичко това било фотографирано. След което тези високонравствени снимки бяха изпратени на съпруга със заплахата, че ще бъдат предадени на пресата, ако той не се поддаде на шантаж. За да пресече това, министърът поема риска да не види повече жена си и си подава оставката. По този начин фитилът към бомбата е отрязан. Но през този преходен период дамата на живота му бива натоварена на един кораб, където я принуждават — извинете ме, госпожице — да се подложи на целия екипаж.
— Тази гнъсна свиня е проявила доста голям плам и дух на сътрудничество за една насилена жена!* — възкликва Тато.
[* Българският законодател до ден-днешен упорито отказва да разгледа казуса на насиления мъж, а е крайно време, защото събитията от доста време вече се развиват главоломно. (Т.М.)]
А аз продължавам безстрастно:
— И както фотографирали първата й трудова повинност, така филмирали и втората. Светкавична анкета ми позволи да открия инициатора на този удар: един собственик на кораби, който, изглежда, ръководи международна мрежа за наркобизнес. Разбирайки това, упражних известен натиск върху него…
— И той нарича това „известен натиск“! — изревава Тато. — Ах, скъпа ми Зузу, ако само знаехте!… Но да минем нататък… Продължавайте, комисарю, продължавайте!
— Та упражнявам много силен натиск върху него — подемам аз, наблягайки върху думите, както шофьор набляга върху спирачния педал, когато види хубава стопаджийка край пътя. — И смелостта ми е възнаградена с успех: стринка Берюрие е пусната, без предизвестеният шантаж да се състои. Тъй като на неприятелите ни не им остава нищо друго, освен утехата на отмъщението, те правят копия на порнофилма, в който героиня е г-жа съпругата на ексминистъра, и ги разпращат на цялата френска преса. За щастие във възхитителен порив възмутените медии отхвърлят този боклук и блокират замисъла. Между тях може да се появят отцепници, но ние сме подготвили вече защитните мерки за такъв случай. Ако работата стане обществено достояние, ще твърдим, че е машинация и ще представим доказателства; за целта направих така, че една курва от улица Сен Дени и Берта Берюрие да си разменят местата.
Дъртият клати одобрително глава.
Това беше хубава идея. Най-после мръсната хурия си е такава, каквато си е! Добре, какви изводи правите от вашето, макар и доста сбито резюме, Сан Антонио?
Притиска ме дъртакът му с дъртак. Ето че увяхвам в присъствието на една прекрасна мацорана!
Как? Какви изводи? Какво искате да кажете, господин…
Той се изкисква.
— Нищо ли не ви се набива в очи? За вас работата е приключена. Върнали са дебелата крава, отмъстили са си дребнаво с тези касети — и точка?
— Но…
Тук бащицата вече ще се пръсне от надуване.
— Не ме разочаровайте, момчето ми! — И добавя с отвратителен бащински тон:
— Ако бяхте на мое място, щяхте ли да сложите тази история „към дело“?
— Ми…
Това, което прави Ахил, не се вижда и на сцените на субсидираните театри. Той рязко изтраква с токове и високо вдига брадичка, за да се вгледа по-внимателно в очите на Франция и да види дали все пак тя, завалията, не се готви в даден момент да ни върне отчасти мръсотиите, които бая честичко сме и сервирали.
— Ще ви кажа, комисарю. За мен, директора на това учреждение, тази афера тепърва начева.
— Наистина ли?
— Да, драги мой, Защото аз не се задоволявам с лесните решения. Схващате ли добре? Аз отивам до края на нещата. Няма да оставя играта, _докато не разбера какво онези хора са искали от вашия лайнян министър!_ С всичките си шмекерии до какво са искали да се доберат, хм? Какво са щели да искат от негово говняно министерско превъзходителство? Вие можете ли да продължите пътя си, без да узнаете това? Не и аз, господин комисар. Възлагам ви да разкриете истината колкото се може по-скоро. Разбрано?
Почитаемият дъртак направо флуоресцира и отвътре, и отвън. Намбър уан. The best. The big chief.
— Шефе! — извиквам, протягайки му десницата си. — Вие сте възхитителен. The right man at the right place! Аз отново живея. Мерси, браво!
Той сграбчва дланта ми и силно я стиска.
— Това признание от толкова стойностен човек като вас влиза право в сърцето ми, Сан Антонио. Знаете, че сте любимецът ми, нали? Че сте предпочитаният ми ученик, най-достойният последовател?
Очите му се навлажняват.
— Хубавец е, нали, Зузу? — посочва ме той, обръщайки се към нея.
— Не е лош — съгласява се путаранката, правейки закачлива муцунка.
— А само да знаете какъв страхотен ебач е!
— Радвам се за малките му приятелки — отвръща мацето, а в интонацията му проличава надеждата скоро да се нареди сред тях.
След кратко мълчание Дъртия предлага:
— Какво ще кажеш да го вземем с нас на вечеря този хаймана?
Туфата на момата потръпва. А аз все повече се вглъбявам в мечтанията си да заместя бикините й с дланта си. Тя вдига рамене:
— Както желаете, Ахил.
Повече от съгласна е, но бидейки хитра до най-дълбоко скритите си жлези, се прави на безразлична, дори леко разстроена от идеята. Тато е пообъркан. Ето че я е разсърдил, миличката. Не стига, че я е накарал да ме чака, ами сега иска да й наложи и присъствието ми, на нея, чиято единствена мечта е да остане тет-а-тет с него и която тръпне от нетърпение да потопи погледа си в неговия и да гали дланта му върху масата между филийките хляб и маслото.
Ах, женско коварство и подлост!*
[* По този повод бих могъл да напиша под линия безброй неща със съответния илюстративен материал, но ще рискувам срещу мен да гракнат „Ние, жените“. „Жената днес“, Съюзът на демократичните жени, Съюзът на недемократичните жени, Клубът на феминистките — обновени и все тъй фригидни и т.н.… Така или иначе, голяма мъдрост е събрана в кондензиран вид в крилатите думи: „Като видиш жена си, набий я. Тя знае защо.“(Т.М.)*]
[* Този преводач май не уважава жените, а ако все пак ги уважава по някакъв начин, то го прави твърде едностранчиво. (Бел. на деж.ред.)]
А аз пък с възможно най-сериозния си вид казвам:
— Не бих искал да ви смущавам, господин директор. Пък и ми предстои работа да върша.
Щастлив, че отбивам необмисленото му предложение, той се вкопчва в аргумента.
— Вярно, комисарю. Къде ми беше умът?
При което момата, виждайки, че й се изплъзвам, отново яхва коня си; или по-скоро ата си, тъй като се касае за буен кон.
— Казаното си е казано! — отсича туй прелестно дете. — Надухте ми главата с вашите работни проблеми. Да отидем да ядем, а ще разследвате после! Пък и да не би да запретнете ръкави още сега, посред нощ! Чувала съм, че си има законни часове, когато можете да ходите по хората!
И след грациозен пирует тя ни повежда. Когато вече сме излезли в двора, Ахил заявява, че имайки предвид късния час, най-добре ще е да идем да кльопаме в „Зелката“. Мис Зузу възкликва, че това е добра идея. После, виждайки, че се готвя да се кача в моята „Мазерати“, се разписуква, че иска да се качи с мен, за „да я опита“.
— Това няма ли да ви безпокои? — ме пита the old man. — Тя е още дете; призовавам ви към снизхождение, комисарю.
— За мен ще бъде удоволствие — изразявам аз предчувствието си. — Само че ще трябва първо да направя една отбивка през Ньойи, ако не възразявате. Не е за повече от двадесетина минути.
— През това време аз ще поръчам менюто — казва мистър Директор. — Препоръчвам ви патладжан на тиган и джолан.
— Много добре — одобряваме аз и хубавицата в синхрон като американски дует.
— Бордо или бургундско?
— Шампанско! — отвръща Зузу, докато аз припалвам колата.
Не обелваме дума. Натискам диво газта в посока на „Хотела на пасатите“, държан от Рита, малка антилка, с която по едно време имах някои щастливи изживявания. Това сладко пиче винаги си е падало по мен. А когато ебодрума й се окаже напълно зает, тя ми предоставя собствената си стая, която прилича на кабинета на Пиер Лоти. В нея е пълно с екзотично-морски джунджурийки и украшения. Илюзията за далечни морета и земи е пълна. Завоеванията си, които импровизирано замък вам там, са направо захласнати. Започват да си мислят, че ги ебат в Новите Хебриди или в Папеете. И ефектът е супер, особено в определени часове.
Със зловещо скърцане заковавам пред хотела. Мълчанието между двама ни си е все така ненарушено. Бързо паркирам на тротоара и отварям вратата на спътницата си. Тя проявява очарователна готовност. Най-сетне една жена, която тръгва към непоправимото, без да ти вгорчава душата с тъпи назлъндисвания и разсъждения относно това кое е „неразумно“ и кое не.
Поемам ръката й, за да я изтръгна от луксозната кожена утроба на моята „Мазерати“. Помъквам я към „Пасатите“. Рита си е на място, увлечена в разговор за живота на термитите с един дъртак, на чиято глава момето, доведено от него, е поставило шапчица с огромни заешки уши. Моята приятелка вади перфектна реакция при появата ми. Откачва един ключ от таблото и ми го подава, дори без да ме погледне, като че ли съм някой редови посетител.
Номер 24! Вкарвам Зузу в асансьора. После в съответната стаичка, облицована с огромен фототапет, изобразяващ Павел и Виргиния в един декор като за карамелена холивудска филмова продукция.
Оказва се, че под коприната си тя носи едно уондърфул бельо „Шанел“. Сваля го, така че да останат само бикините й, и се просва на дюшека. Елитна жена! Душица! Едно съкровище за сексуални маниаци! Чувствам, че се изпълвам едновременно с признателност и може би любов. А що се отнася до бикините, не знам дали се сещате какво правя с тях: хр-я-я-с! Тя тутакси чевръсто заема котешка поза, вирвайки прелестната си задница нагоре. Хвърлям се в съкрушително настъпление. Човек да ме види, направо би си помислил, че немските Panzerdivisionen отново са се втурнали връз Париж, както през четиридесета. С това изключение, че в началото поне не вдигам шум. После постепенно тътнежът от гъсеничните вериги започва да се усилва. Ах, изконни земни радости — прости и чисти, такива, каквито ги е пожелал Създателят!
Тя тръгва, аз се присъединявам. Бликва партизанска песен, изпълнявана единогласно от целия отряд.
Глория, глория!
След малко й показвам парченцата от сладките й бикини и избухваме в смях.
И знаете ли какво? Просто не знам как да ви го кажа. Тя ги сгъва, прави ги да бухнат и ги слага в горния джоб на сакото ми като кърпичка.

— Не се забавихте чак толкова — отбелязва със задоволство Дъртия, който седи, отпивайки касисово вино.
— Действах възможно най-бързо, господин директор. Не исках да ви карам да чакате.

VII
Разгарът на трагедията. God save Берю.

Представете си, още на другия ден сутринта с първия самолет се стоварвам в Амстердам. Взимам такси и директно забивам към административното седалище на оня стар откаченяк Ханс Бергенс, защото съм изпълнен с решимост да сложа картите на масата. Този човек е наистина мозъкът на цялата афера, тъй като реагира на нашата заплаха, освобождавайки Берта. Тъй че нищо друго не ми остава, освен да ида да го интервюирам, за да го накарам да изплюе какви са били всъщност изначалните му намерения.
С какви средства ще си послужа? И аз още не знам; ще се ориентирам по развоя на разговора и ще импровизирам.
Ето ме пред огромната сграда край пристанището, където част от флота му кротко се поклаща в мазутните води. Но каква е изненадата ми, когато виждам, че там са спрели един куп полицейски коли и че гъмжи от черноуниформени, розовобузести и русоляви полицаи, влизащи и излизащи през мраморния вход. Ясно е, че е станало нещо необичайно. Приближавам се към едно новоизлюпено, невзрачно и наперено младо полицайче и след като му представям служебната си карта, на която с големи букви фигурира и думата „международен“, го питам на немски какво става.
Младото аджамийче се колебае, оглежда се наоколо; после, установявайки, че никой от колегите му не ни обръща никакво внимание, бързо изстрелва:
— Корабовладелецът Ханс Бергенс преди малко е бил убит.
Усещах го. На моменти имам нещо като проблясъци. Спазми на интуицията, другояче казано. Още като видях цялата тази полицейска гмеж, веднага си помислих, че на стария кукавелник са му светили маслото. Тази мисъл тутакси беше заседнала не в главата ми, в гърлото ми.
— В канцеларията му ли?
— Да.
— Но той беше добре пазен все пак! — подхвърлям.
— Изглежда, не чак толкова добре — отговаря с апломб русолявият момчурляк.
Забелязвам, че има червени пъпчици около устата си.
С това акне май недостатъчно редовно чука пухкавелкото.
— И как са го убили?
Полицайчето отвръща:
— Питайте висшестоящите. Не съм оторизиран да ви осведомявам.
Усмихвам му се.
— Какъв смисъл има да криете от мен нещо, което ще бъде нашироко коментирано по радиото след няколко минути, по телевизията, след няколко часа и в следобедните вестници?
— Вие сте полицай, господине, следователно знаете, че в такива случаи заповедите са да не се дават сведения — възразява пъпчивият.
— Това, което усложнява за мен нещата, е, че въпросните коментари на медиите ще бъдат правени на нидерландски, а аз имам непростимия недостатък да не зная този чудесен музикален език.
Намигам му.
— Натоварен съм с едно следствие и във връзка с него трябваше да изслушам свидетелските показания на г-н Бергенс, отнасящи се за един капитан на търговски кораб, имал някои недоразумения с френските власти.
Гледайки встрани от него, добавям:
— Веднага забелязах, че сте интелектуалец и че сигурно говорите чужди езици. Благодаря за разбирането от ваша страна. И по какъв начин е бил убит бедният г-н Бергенс?
— Смазали му главата с един видеокасетофон — отговаря припряно събеседникът ми.
После, сякаш изплашен от откровението си, вдига за поздрав три пръста към фуражката си и се отдалечава.
А Тони се позаклаща малко на едно място, което е винаги полезно за тестикулите, и също се отдалечава. Няма смисъл да размотавам физиономията си наоколо, защото, току-виж, съм събудил любопитството на нидерландските си колеги.
Тъй че ей ме и озадачен, и свръхвъзбуден. Странен развой има тази шибана история, а? Вече е очевидно, че истината за машинациите около Берта и фигата и няма да я науча скоро. Убийството на Бергенс има ли някаква връзка с отвличането на Кашалотката и епохалното ебане, което тя отнася?
Притеснен съм до немай-къде. Да правя разследване в страна, чийто език не познавам, не е особено благодарна работа.
Вървейки по кейовете с акостирали край тях кораби-курове, но курове, които и стринка Берюрие никога не би могла да задуши между балдърите си, най-после ми хрумва нещо като разрешение на проблема. То се нарича Матиас. Матиас Рижия, наш абсолютен професионал, говори двадесетина езика, между които и нидерландски, в което се уверих оня ден, когато беше дошъл в Амстердам за изпълнението на арията в стил „Rainbow Warrior“. Та тоя пич, когато заминава на почивка, отнася със себе си по някой самоучител и докато хлапетата му буйстват около него и неговата булка му трие сол на главата, учи тайландски, гуджарати, турски, лапландски и се връща от ваканцията си вече способен да чете и говори на тези езици не по-зле, отколкото го прави с френския. Цял феномен!
Един пощенски клон ми осигурява бързо и евтино неоценимия му глас. Приканвам го да не отпочва веднага работа по седемнадесетото си херувимче, а да пристига час по-скоро в Амстердам. Винаги изпълнен с готовност, той ми обещава, че ще бъде там още следобед, дори да се наложи да мине през Южния полюс.
Доволен, отивам в хотела, в който сме се разбрали да се срещнем; наемам стая с баня и първото, което правя, е да се просна съвсем облечен на леглото, без да свалям ни сако, ни панталони. Обичам да медитирам в чужди легла. С ръце под тила, си служа с белия таван като с екран, на който прожектирам различните епизоди на аферата.
— Всичко това не е сериозно — промърморвам. — Тук нещо се крие. Хич и не ги е еня за Дебелата Берта*.
[* Така, ако не се лъжа, са наричали тежко германско оръдие през Първата световна война. (Бел. на деж.ред.)]
В нейния случай да я подхвърлят на цял екипаж, за да й се изреди, си остава просто една просташка шега. Не са го направили от садизъм. Тези хора имат нещо друго наум. А сега пък и смъртта на стария перко в обора му на двадесет и петия етаж, и то от счупване на черепа посредством видеокасетофон!
Очите ми се затварят под въздействие на тайнствени мъгли. Артистът е уморен. Не ви споменах, че след вечерята в „Зелката“ малката Зузу пожела бързо да бъде откарана вкъщи под предлог, че е много уморена. Разочарован, дъртия ме помоли да направя тази услуга, което й сторих до пет часа сутринта в апартаментчето й, изискано като кутийка а ла Картие.
Този път — за разлика от първия, когато по нас беше поостанало туй-онуй — прибягнахме до пълен нудизъм и излязохме от исихазма си, за да подхванем тиролски песни на ясна луна. При ебане манастирското шушукане върви като начало, но не трябва да се злоупотребява с него.

Някъде в подмолите на подсъзнанието ми си казвам: „Майната му, започвам да хъркам.“ И това ме щрака изотвътре, защото го намирам за малко нещо простофилско. Навява асоциации за старец, задрямал край огнището след редовната си чашка скоросмъртница. Леле, спомням си дядо ми в това му рисковано упражнение! Всеки път си мислех, че ей сегичка ще се задуши дъртакът му с дъртак. Особено бе стряскащ начинът, по който изведнъж замлъкваше като повреден самолетен мотор. После следваха типичните за такива случаи неравномерни кихания, кашляния, тегнещото напрежение от клапана, който всуе се опитва да заклапва. Като че ли започваше да губи височина. Всеки миг а-а да се разбие в пода старецът, сразен от апоплексия. Първом се чуваше ситно-ситно, на каскади, с прескачания и с дълги паузи изсвирване. После идваше подем, изразяващ се в нещо като жизнеутвърждаващо цвилене на волен жребец, надушил зелки в луда утрин. При това милият ми дядко всмукваше целия кислород в стаята. Следваше връщане към живота. Аеропланът наново заръмжаваше и набираше височина. Чувствах се облекчен. Имах чувството, че е станало чудо, и благодарях на Исус, че in extremis е спасил дядо ми.
Така че си казвам, че хъркам. Опитвам се да спра, но на спящия човек по принцип това трудно му се удава. И изведнъж си давам сметка, че се касае за телефона. Днешните телефонни апарати често пъти не звънят, а мъркат. Това е неудобно, но е някак си по-елегантно.
Прозявам се почти до откачване на челюстите и протягам блуждаеща ръка в съответната посока.
Един анонимен, акуратен и плътен глас ми известява, че: „Г-н Матиас е долу, господине.“
Да се качи!
Сядам на края на леглото. Часовникът ми твърди, че е шестнадесет часа и деветнадесет минути. Тъй като нямам причини да се съмнявам в твърдението му, приемам това като факт и отивам да отворя на Рижия. Сред всички тези блондинчета, щъкащи из родината на Ван Гог, ръждясалата му мутра ще минава незабелязана.
Той влиза; облечен е в кафеникав костюм „Принц ъф Уелс“, добре подхождащ на бакърената му кожа. Видът му е угрижен.
— Нещата май вървят на зле, господин комисар, а?
И размахва като скиптър някакъв навит на руло вестник. Какво ли иска да каже с това полиглотът?
— Кое върви на зле, Огненокоси?
— Това с Берюрие.
Разгъва скрижалите. На първа страница има едрошрифтово заглавие и две илюстрации. Първата е снимка на Ханс Бергенс, правена по време на сезона на черешите; втората е рисунка, изобразяваща Александър-Беноа Берюрие.
Въпреки картинките текстът към тях нищо не ми говори.
— Я ми резюмирай всичко това, че тукашният език ми се губи.
— Корабовладелецът Бергенс е бил убит тази сутрин от един човек, на когото е направен портрет-робот, възпроизведен тук.
— Берю?
— Като че ли да. Още повече, че в материала е уточнено, че полицията знаела самоличността на убиеца и че се касаело за французин.
Забивам десния си юмрук в разперената си лява длан. Ах, този откаченяк нещастен! Да вземе да се хвърли във вендета! Какъв ли пристъп на гняв го е довел до Амстердам и го е накарал да се втурне при корабовладелеца? Да му счупи чутурата с видеокасетофон — доста ексцентрично! Онзи сигурно си е правил ташак, на нашия човек са му кипнали лайната и го е натресъл, с каквото му е попаднало подръка.
Отмествам си задника върху дюшека и правя място на Матиас.
— Седни и ми преведи тая шибана статия!
Той тутакси се захваща. Разчита нидерландския и окото му не мига! Абсолютен!
Та вътре се разправя как тази сутрин в часа на отваряне на административните сгради един мъж телефонирал на г-н Ханс Бергенс и помолил последния да го приеме по спешност. Корабовладелецът се съгласил и въпросният тип се появил малко време след това — дебел французин, неговорещ никакъв език, освен своя си. Срещата била кратка — не повече от десетина минути според очевидците. После дебелият изскочил от кабинета като луд, затръшвайки вратата.
„Секретарите“ на Ханс Бергенс предусетил и нещо лошо и решили да проверят какво става с шефа им. Но последният не отговорил. Тъй като вратата на кабинета се отваряла само отвътре с помощта на особено усложнена система за сигурност, наложило се да извикат хора от фирмата, която я поставила. Един техник работил около час, докато я отвори. Намерили корабовладелеца мъртъв, със счупен череп. Полицията веднага поръчала и разпространила портрета-робот на убиеца. В момента, в който слагали вестника под печат, се узнало от властите, че самоличността му е вече известна и че ще бъде оповестена в подходящо време. Касаело се за личност от френския политически живот, която наскоро пребивавала служебно в Амстердам.
След престъплението си мъжът се опитал да вземе самолета за Франция. Но полицията на аерогарата, която току-що била получила портрета му, го задържала, за да го разпита. Ала още в началото на разпита човекът нокаутирал четиримата налични в помещението полицаи и избягал през прозореца. Единият от полицаите все пак успял да стреля по него и, изглежда, го ранил, защото след това открили капки кръв. Тутакси по пътищата били поставени бариери и полицейските сили се вдигнали на бойна нога.
Огненият оставя вестника настрана. — Това е всичко, комисарю.
— Това е много! Ах, тази брантия Берта! Дебелият глупак е нагазил направо в лайната! Ранен! Дали сериозно? Кой може да каже?… Бивш министър, преследван като outlaw в Амстердам! Ама какво го е прихванало, по дяволите? Когато го видях последния път, не личеше да е зареден с желание за мъст. Напротив, като че ли се гордееше с изпълнението на мастията си! Ако трябва да избива всички пичове, въобще шибали Кашалотката, това ще си бъде една нова Хирошима.
Прекъсвам строфите си, за да звънна у дома му с надеждата, че нежната Кармен е още там и ще може да ме поосветли.
Доста време дава сигнал свободно и тъкмо се готвя да положа обратно слушалката, когато най-сетне се обажда един драскащ женски глас, чиято притежателка явно има склонност твърде често да дегустира както фини, така и не толкова фини напитки:
— Мда, какво?
Да, това е възхитителният тембър на фалшивата мадам Берюрие.
— Кармен?
— А там кой е?
— Приятелят Сана, нали знаете, хубавецът, който направи малкия ни сценарий.
— Мда, познах ви.
— Г-н Берюрие не е ли при вас, мило дете?
— Не. Замина за Хуйландия с нощния влак.
— И как му текна това?
— Ами снощи тъкмо се бях захванала да му духам за трети път, а пък с неговото кересте то си е направо полезно за кътниците… Виждали ли сте му го?
— Имал съм тази възможност по време на някои партита, не чак толкова изискани, колкото ги изкарват понякога… И какво после?
— И тогава телефонът звънна и той много се ядоса, щото това стана, когато а-а да свърши. Отиде да говори в салона и бая време откара там. После се върна и ми рече: „Приключвай ме набърже, моме, щот’ трябва да отскоча на пожар до Амстердам. Ама ще се върна утре вечер, бъди спокойна!“ Тъй че си довърших работата, после той се облече и тръгна. Нямам никакви вести от него. Мислите ли, че ще се върне днес?
— Със сигурност не. Страхувам се, че е възпрепятстван.
— Жалко. Той е такъв бон ви ван! А на една жена какво й трябва — повече от литър винце и здрав кур?
— Да, той е натура, която дава сигурност в това отношение.
— И какво да правя сега?
— Стойте там до ново нареждане и продължавайте да играете ролята на съпругата.
— Нещо започнах да се отпускам, като съм така сама… Пък и трябва да отида на фризьор заради косата си. Корените отново почерняват, а е боядисана в кестеняво…
— Това може да почака още няколко дни. Почивайте си, миличка, и си възвърнете малко от девствеността.
Тя прихва да се смее.
— След като опитах лупарата на г-н министъра, за да възвърна девствеността си, ще трябва да си правя седящи вани с лимонов сок, докато ми душа излезе.
Тук приключваме разговора. Матиас е вперил в мен питащ поглед.
— Вчера някой му се обадил по телефона и след дълъг разговор нашият хванал нощния влак за Амстердам.
Коремът ми къркори от глад като на концлагерист.
Но ще кльопам идната година. Важното сега е да намеря приятеля си, още повече, че ме пришпорва и обстоятелството, че е ранен!
— Човек би казал, че знаете къде отивате — отбелязва Матиас, мъчейки се да влезе в крак с мен.
Наистина май много съм се засилил! С ръце в джобовете, източил шия напред и обременен от грижи, крача припряно.
Забележката на Рижия ме стряска. Зная ли къде отивам така забързано? Аз не, но инстинктът ми — да. Тогава нека ми го каже този потайник. Накъде се е отправил Антонио, а? Към квартала на курвите? Мерси, бях го забелязал; а защо? Защо? Ами защото това е единственият квартал, който Берюрие знае. Доста сме го обикаляли. Онези улички със съблазнителни витринки и блазнещи експонати в тях задължително и съдбоносно привличат всяка похотлива свиня. А той, както е преследван и ранен, върло се нуждае от някакво убежище. Някое дискретно кътче, където да се спотаи и да изчаква, опитвайки се някак си да ми даде знак. Едно възможно място за закотвяне ми се върти в ума: студиото на френската курва, която ме насочи към Марика и после изскочи на прага на вратата си, за да ме засипе с ругатни made in France. На моя клет хиперрогоносец му трябва не само бърлога, но и възможността да говори с някого на родния си език, тъй като не знае никакъв друг. Родната ни шафрантия сигурно е изплувала в акъла на Александър-Беноа в критичните мигове, които последният изживява.
— Да, Матиас, истина е, че знам къде отивам. Така, ето го кея. Откривам и кукленския дом* на момата Нинет. Пердетата й са дръпнати и зад тях не се вижда никаква светлина. Дали тя не е с някой смотан и срамежлив клиент, който предпочита да бъде обработван в мрак и тъма?
[* Вж. Ибсен. И тази поредна елегантна литературна отпратка си е чисто моя. (Т.М.)]
Решавам да поизчакам малко, крачейки напред-назад пред траншеите на проститутския фронт. Ръждивият с неговата свенливост сигурно е станал пурпурночервен, но това не може ясно да се види по слънчогледеното му лице. Той се е зазяпал в предлагащите се на самците красавици и клепачите му трепкат, адамовата му ябълка подскача, устните му шаранят*.
[* Стяга ли ви шапката, граматици? (Т.М.)]
Една пищна индийка в червено и зелено сари особено го е обаяла*.
[* Сигурно защото е баядерка. (Т.М.)]
Ех, как му се ще на Рижавичкия да кръшне малко на булката си! На нещастника са му писнали брачните съвкупления, увенчаващи се винаги с плодове. Би искал поне веднъж да го пъхне безметежно, без да се налага в заветния миг да прибягва до отскока на пъстървата, за да избегне появата на още едно сополивче на белия свят! А да киха в кондом е може би по-благоразумно, но не си е това, което трябва да бъде.
— Ако искаш да одръстиш онази хубава лелка, имаш картбланш — му казвам.
Той се задавя.
— О, Господин комисар, но аз съм женен! Боже, женен бил.
— Както искаш, заеко*.
[* „Let be your will, rabbit“ — би писал Ъпдайк. (Т.М.)]
Връщам се пред витрината на френската парцалетина. Все си е затворено.
— Може би това е почивният й ден? — хипотезира Матиас.
Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че негово преследвано величество е дошло да търси подслон при съотечественичката си. Хлътвам във входа и започвам да чукам по вратата на госпожицата.
Тишина.
Тогава забарабанявам по особен начин, тоест чрез перкусия възпроизвеждам мелодията на песента „Хей, матракчии!“*, толкова скъпа на Дембо.
[* Своего рода еквивалент на нашата „По дунава кирпич плава“(Т.М.)]
Никакъв резултат. И решавам: за тежката болест — тежко лекарство. Изваждам от джоба си своя шперц-сезам.
Щрак, щрак, щрак!
И ето ме пак в това просташко студио с неговия натрапчив парфюмен мирис, с неговите псевдодекоративни глупотевини и дори с неговата наемателка.
Тя лежи просната в своя работен ъгъл, овързана и пакетирана по начин, който издава умението на голям професионалист. Само погледът й е останал свободен и съдържанието му откъм бяс е достатъчно, за да мотивира едно устремно настъпление от страна на кирасирите на Райсхофен.
Мах вам й приятелски с ръка и минавам към другата част на помещението, представляваща едновременно и кухня, и столова. Огромно и тъмно туловище е заело цялата й подова площ. Шок! Това е Берюрие — безжизнен и окървавен. Той е бледен, устата му е отворена като на мъртвец или на настъпена жаба, очите му са полуотворени. Матиас и аз падаме на колене от двете му страни и дланите ни се срещат върху гръдта му, както в тази на Цезар са се срещнали мечовете на приближените му.
Сърцето още действа. Разгръщам сакото му и установявам, че ризата на огромния ми приятел е прогизнала от кръв. Полицейският куршум трябва да му е източил около литър жизнени сокове.
Матиас, който между другото е следвал известно време и медицина, съблича Дембо, за да му огледа раната по-внимателно.
Намръщва се.
— Под лопатката, на няколко сантиметра от сърцето, комисарю. Трябва бързо да бъде откаран в реанимация.
Изправям се.
— Изпочупваме яйцата, ако го хоспитализираме.
— Ако не го сторим, ще умре! Животът е изборът на по-малкото зло.
„Това го е чул от мен“ — помислям си, тъй като държа на интелектуалната си собственост.*
[* Понятие, което в нашата китна родина, кой знае защо, все още няма юридическо покритие към датата 14 май 1992 г., когато пиша тези редове. (Т.М.)]
Потиснат, се връщам към курвата и измъквам кърпата, затапваща устата й. Оттам излита силен вой. Тутакси го пресичам, като слагам длан върху отвора.
— Трай, моме, защото пак ще ти сложа намордника!
Тонът ми, погледът ми, грубото ми действие й внушават да бъде по-благоразумна. С трепване на клепачите ми сигнализира, че вече ще е сговорчива.
Махам си лапата.
— Преди да продължим, хубавице, виж това.
И й показвам вечната си служебна карта, която, ако не беше в пластмасова обвивка, щеше да прилича на използвана дъвка.
— Ти си французойка, малката. Искам да си спомниш този факт и да помогнеш на страната си. Стават важни неща и се нуждаем от твоята дискретност.
Млъквам, защото Матиас с телефонен указател в ръка е влязъл във връзка с някаква болница и ломотейки на холандски, иска спешно да изпратят кола с апаратура за реанимация. След като приключва разговора си, ми съобщава притеснено:
— Пулсът му отслабва.
— Моли се — го приканвам, — щом като си вярващ и знаеш как да практикуващ вярата си. Аз през това време ще стискам палци.
После се обръщам към момата, като едновременно с това я развързвам:
— Навита ли си да си траеш относно ранения? Ще ти бъдем признателни, ще видиш.
Тя кима в знак на съгласие.
— Сега разказвай.
— Какво?
— Всичко: пристигането му, каквото е казал, каквото е направил…
— Каквото е направил, вие го виждате добре! — изскимтява проститутката.
— Слушам те! — сопнах й се нервно. — Говори бързо, че трябва да се чупим, преди да са пристигнали санитарите.
— Ами когато този дебелак се появи, помислих, че е клиент. Беше странен. Говореше като че е премръзнал. Каза ми, че е французин и че знаел, че и аз съм французойка. Имал бил нужда от помощ, защото го забъркали в някаква помийна история, та чак го и стреляли като заек. Разтвори сакото си. Беше целият в кръв. Аз се развиках. Тогава, нищо, че изглеждаше взел-дал, той ме халоса яко. Когато дойдох на себе си, вече ме бе овързал. Имаше все по-каталясал вид. Каза ми: „Извинявай, путаранке, ама наистина нищо лошо не съм направил. Вкараха ме в таз мръсотия и трябва да се измъкна от нея. Тук сигурно се намира нещичко да гаврътна, та да се осеферя, нали?“ Отиде в бокса и чух силен трясък — беше се сринал като бик в кланица.
— Каза ти, че нищо не е направил, така ли?
— Да.
След кратък размисъл тя добавя:
— Като че ли беше искрен.
— Мерси. Ние изчезваме. Куките скоро ще довтасат. Ще им кажеш, че този пич е дошъл, защото е видял на вратата ти да пише „Тук се говори френски“. Бил е тежко ранен, помолил е за помощ и се е сгромолясал. Не споменавай за удара и за връзването. Що се отнася до позвъняването в болницата, тъй като не знаеш добре нидерландски, помолила си случаен минувач да се обади там. Довиждане, малката, и лъжи убедително.
Тъкмо се добираме до първия уличен ъгъл, и линейката пристига с кански вой. „Свети Александре и ти, свети Беноа, не се отплесвайте, ами спасете Шкембо. Амин!“

VIII
Няма нищо по-ефикасно от действието. Мълчанието и страхът.

Двама тъпанари бръщолевеха по телевизията. Единият интервюираше другия. Запитваният си придаваше адски дълбокомислен и проникновен вид, като че ли бе убеден чак в ануса си, че онова, което разправя, е от изключително значение.
— Какво казва? — попитах Матиас. Рижият се позаслуша.
— Това е един голям холандски писател. Говори за смъртта.
— Това означава, че скоро предаването ще свърши.
Ще каже нещо с модулиран глас и ще приключат с един стопиран кадър, та да остане резонанс като многоточие; смъртта е последният въпрос на интервюиращите.
Не изчаках да се потвърди прогнозата ми и отнех думата на нидерландския гений. После взех телефона и набрах Елисейския дворец.
Необичайно е един прост полицейски комисар да иска да говори с президента на републиката. Едно щастливо стечение на обстоятелствата, както и изявената ми личност, ми позволяват да се радвам на подобна привилегия.
Цезарят на малката Галия много бързо се отзова и галещият му глас на търговец на килими на едро скоро зарадва ухото ми.
— Какъв вятър ви подсети да ми се обадите, приятелю?
— Тайфун, господин президент.
И му разказах колкото се може по-вкратце последните перипетии на аферата Берта Берюрие. Монархът ме изслуша, както свещеник в изповедалнята тихо изслушва пошлите ви мръсотийки, отлагайки бурния израз на своята психическа съкрушеност за после.
В случая този израз, макар и поднесен с вяла меланхолия, последва веднага:
— Господи, защо ми низпосла осенението да предложа министерски портфейл на този скверен дебелак? Прекалено се предоверяваме на чревоугодниците, Сан Антонио. Мислим ги за добронравни, а те са най-лошите. Любовта им към някои земни радости вдъхва доверие, но газоотделянията им са зловредни. Та ето ни значи с нов скандал на ръце. Бившият ми министър — убиец! Картинката се дооформя, няма що.
— Именно, господин президент. И всичко това трябва да се спре!
— А как, комисарю? Тези холандци, които имат толкова глупашки вид по нашите пътища зад волана на къмпинговите си караванки, са най-долните лешояди в Европа. Всичко, което става, си е жива забава за тях.
— Господин президент, Берюрие е жертва на чудовищна машинация. Бих могъл да го докажа, но ми трябва малко време. Намесете се на най-високо ниво, та да бъде сложен намордник* на нидерландската преса.
[* Според личните ми наблюдения българското население си пада по намордниците, като едни предпочитат тъмночервените на цвят, а други — тъмносините. Около милион и нещо се озъртат, но това е, щото са неориентирани. (T.M.)*]
[* Бяхме се разбрали в текста да няма политически намеци, но преводачът е вироглав и упорит. (Бел. на изд.)]
— Шегувате се, комисарю. Печатът на никоя свободна страна не подлежи на намордничество*.
[* Предполагам, вече сте попретръпнали, о, блюстители на езиковия ред! (Т.М.)]
— За нуждите на разследването трябва да се прикрие името на набедения убиец на въпросния корабовладелец! Холандците ни продават туй-онуй, нали? От новозеландците, помня, купувахме овце. От тия пък вероятно купуваме какао или телевизори, а може би по-скоро холандско сирене. Да им се предложи ключът за пазара ни!
Дръзки думи, нахакана интонация. Президентът се разсърдва:
— Само това оставаше, комисарю — по телефона да ме учите как да управлявам!
— Просто споделям с вас някои съображения, гос…
Той затваря.
Рижият не вярва на ушите си.
— Ама как направо я карате, комисарю!
— Ако не аз, кой друг ще я кара направо, Рижи? Правя му услуга на Нерона. Сред обкръжението си от гъзолизци той е започнал да се чувства като прелат. Ония нонстоп го лижат по въпросното място, помазват го и го възхваляват до небесата. „Ха малко нафорка тук, монсеньор, ха малко помадка там! Ха сега, ако позволите, едно езиче в гънчицата!“ С една дума — абсолютни педерастлъци!
— Жалко. Ето ви сега скарани! — вайка се превъзходният ми сътрудник.
— Човек не се скарва с президента на републиката, Матиас. Най-много изпада в немилост пред него, което си е рано или късно съдбата на всеки фаворит. Важното е да обърне внимание на искането ми.
— Още ли се надявате?
— Сигурен съм, че вече действа, защото това е в негов интерес. Винаги трябва да прекарваш интереса си през този на другите, ако искаш да можеш да разчиташ на тях. Като казвам това, в случая не трябва да имаме много илюзии, но той поне ще ни спечели около двадесет и четири часа, нещо, от което трябва да се възползваме.
— Имате ли план?
— Щеше да бъде много хубаво, ако беше само един, Ръжди. За съжаление са няколко.
Наливам две уискита on the rock, за да се поосвежим. После сядам в един фотьойл, слагам краката си върху леглото (което е много полезно за кръвообращението) и се готвя да изложа идеите си.
— Ако жена ми ви видеше с обувки върху леглото… — прошепва Матиас, потрепервайки от ужас. И добавя: — Но пък сме в хотел.
Чисто френско разсъждение. Когато се намираме в хотел ние, Мартеновци, Дюпоновци, Жановци, се секнем в покривките, изстрелваме си цивките по абажурите, лъскаме си обувките с пердетата… Излишно е дори да споменавам за фасовете по мокета.
— Ще формулирам няколко хипотези — казвам на ръждясалия си събеседник. — Тъй че започвам от първата…

Нощем всички градове си приличат, ако ги гледаш отвисоко; дали си в Хелзинки или в Абу Даби, неизменно виждаш обширен рояк светлини, пресечени от правите линии на главните комуникационни артерии, които се открояват с по-силния си блясък на фона на останалото.
Застанал пред прозореца на хотелската си стая, чакам новини от Ръждивия. Отвътре ми кипи, защото за човека на действието (и на дълга), какъвто съм, нищо не е по-тъпо от това да не може да действа самият той. Действията на другите му се струват винаги ненадеждни и обречени на провал, а той вярва единствено на себе си.
Но в случая е налице непреодолимата езикова бариера. По какъв начин бих могъл да разпитвам например някой шофьор, някоя портиерка или пък чистач?
Ако и понякога един или друг шибан холандец да говори криво-ляво някой истински език, за да компенсира скапаното си наречие, това не променя много нещата; за да вземеш показания от който и да е простак, а те са мнозинство, е необходимо да установиш с него директна комуникация именно на този език, на който му е гукала още в детското му креватче неговата мила майчица.
Така че, за да убивам времето, броя светлините на Амстердам by night. Изведнъж, вече когато съм стигнал до три милиона шестстотин четиридесет и девет хиляди шестстотин тридесет и три, в мен се прокрадва усещането, че съм се объркал, и започвам отново от нулата. Но ето, че телефонът иззвънява и се втурвам към него, защото това не може да бъде никой друг, освен огненовласият ми другар.
— Нещата потръгват, комисарю — провиква се той в ушната ми мида. — Тя ми определи среща в „Мис Виктис“ — шикозен бар в Мордбьол Думбаанг.
— За кога?
— За след час.
— Идеално. Ще ми я обработиш както трябва, огнений мой; разчитам на теб.
— Можете!
Затваря.
Ето ме вече почти цвилещ от нетърпение. Най-сетне — действие! Толкова скъпото ми действие! Искам го, петимен съм за него! Действието е движение, следователно анти смърт, въпреки че понякога и води към смъртта.
Разравям се из багажа си, отварям двойното дъно на куфара си и измъквам оттам своя малък специален материал. Студенокръвно, с хладен ум* и методично се готвя за настъпление. Нищо, че от това може да се получи зловонен пърдеж и да се изпочупят шишетата. Рискувам или печеля — или губя.
[* Почти по Дзержински. (Бел. на деж.ред.)]
Сега вече съм въоръжен. И то тежко.
Питам портиера къде се намира кварталът Мордбьол Думбаанг. После отивам да изкарам от паркинга на хотела колата, която съм наел. Това е една черна „Сааб“, приличаща на бръмбар.
Уличното движение в Амстердам вече се е уталожило. Тук-таме по тъмните ъгли пикае по някой пиян моряк. Ориентирам се сравнително лесно и откривам „Мис Виктис“. Оказва се, че това е един ъглов бар с боядисана в черно фасада, върху която фирмата е изписана с красиви бели букви. Прозорците му са матови и украсени с декоративни рисунки в романтичен стил. Оглеждам се наоколо и избирам за поредната си нощна наблюдателница едно паркингово място, позволяващо ми да следя входа на бара. След което се снижавам, колкото мога, зад волана, така че да бъда максимално незабележим. Чувствам, зная, че ще се случи туй-онуй. Искам го! Което означава, че ще се случи.
Гледам как холандците се шляят пред уютните си къщички. Тези хора имат направо хипертрофирано чувство за комфорт. Те обичат да обитават кутийки за бижута. Жилищата им са с пухкавичък, натруфеничък, цветничък, тапицираничък интериор. Покривчици върху чайниците и дори върху чашките за рохки яйца. Камина във всеки салон. Възглавнички, финтифлюшки. Имаш чувството, че си в ложата на Сара Бернар. Така тези капути загъват и дундуркат своята глупост.
Минутите текат.
Мисля си за Дебелия, перфориран и проснат върху болнично легло. Надявам се, че президентът е сторил нужното, за да бъде той спасен и добре гледан.
След около половин час се появява една кола — голямо синьо „Беемве“ с трима души в него. То търси място за паркиране. Още преди да го е намерило, от него слиза един мъж. Разпознавам го: това е една от горилите, които преди не много време бдяха над сигурността на блаженопочившия Ханс Бергенс. По-точно казано — набитият и блед, със счупен нос и смачкани уши албинос-душегубец.
„Бонбон, бетон, екстра! — екзалтирам се аз мислено. — Всичко тръгва като по релси.“
Един от дивидите (както казва клетият Берю) влиза в „Мис Виктис“. „Беемве“-то накрая си намира място и спира. Останалите в него не мърдат оттам.
Изминават се петдесетина минути. Албиносът излиза от „Мис Виктис“. С леко натискане на клаксона драйвърът на „Беемве“-то му привлича вниманието и той отново се присъединява към компанията. Малко след това секретарката с квадратния задник и жълтеникавото лице напуска колата, за да хлътне на свой ред в бара. Защото именно с нея Матиас има среща.
Сега идва времето на комисаря Свети Антоний да действа. Бързина и подлост, както обича да казва Александър-Беноа 1, наричан още Дебелия, цар на кретените по наследствена линия.
Изваждам от джоба си нещо с размерите на пулверизатор поради простата причина, че си е именно пулверизатор. Напускам колата, вдигам яката на шлифера си и с нехайна крачка се насочвам към синьото „Беемве“. Изравнявайки се с него, извъртам перископа си на всички страни. Като се изключат една двойка в далечината и едно отдалечаващо се младо момиче, теренът е чист. С рязко движение отварям задната врата на „Беемве“-то и сдържайки се да не дишам, вапоризирам обилно вътрешността на колата. Един от двамината, седящи отпред, отваря вратата и понечва да излезе; с удар на бедрото си го блокирам без излишна нежност. Само успява да изпищи, преди да заспи, because пръстите му са останали отвън. Точно наполовина, без палеца. Малко е смешна тази горна част на лапичка, стърчаща извън колата.
Затварям отново задната врата, след като съм впръскал още една солидна доза за всеки случай. Този сънотворен газ е изобретение на Матиас. Инхалацията от него ти осигурява два часа нанкане, не по-малко здраво от това на депутат в късновечерна сесия. Така и двамата въпросни херувими сега си спинкат сладко, допрели главица о главица. Отмествам погледа си от тях, за да не изпадна в неуместно умиление. Бидейки по натура перфекционист, спуквам и двете десни гуми. После кротичко си се завръщам в колицата си.
Първата част от операцията е изпълнена без грешка.
Разхождащата се двойка минава край „Беемве“-то, без да обърне никакво внимание на спящите в долчинката*.
[* Пак литературна алюзия. Вж. А. Рембо. (Т.М.)]
Чакам със запален мотор, за да мога да тръгна внезапно.
Десетина минути по-късно вратата на „Мис Виктис“ се отваря и оттам излизат секретарката и Матиас.
Какво си говорят? Нямам понятие. Дамичката поглежда скришом към „Беемве“-то, вероятно очаквайки намесата на другарите си. Тъй като това не става, тя закрачва до Матиас по пустата улица, като продължава от време на време да извърта перископ през рамо. „Мамка им — си казва сигурно, — какво се туткат тия педерасти?“
И ето че още веднъж моя милост влиза в действие.
Светкавично потеглям и за миг се озовавам до двойката. Удар на спирачки и изскачам навън. Белезниците! Ах, ако ме видехте! Някой ден би трябвало да се организира конкурс по слагане на белезници. Правят се постоянно всякакви конкурси — в стил Бъфало Бил или а ла Вилхелм Тел, но никога не е имало съревнование по боравене с белезници! Кой за по-кратко време ще ги щракне на някого, който не очаква това? Моята техника? Не би трябвало да я огласявам, но въпреки това ще го направя. Важното е двете кунки на заинтересования да са на разположение — на удобна височина, прибранички. Спускам се връз него, държейки въпросния чифт гривнички в дясната си ръка. Лявата, свита в юмрук, я размахваш пред носа му. Изненадан, той какво прави? Вдига ръце, за да защити физиономията си. Тогава ти използваш това, че е застанал в гард, и… „щрак!“ веднъж, и „щрак!“ втори път. Не е изключено да се случи някой път да го демонстрирам и на някого от вас, драги мои читатели.
Та именно по горепосочения начин подхождам и към жълтеникавата секретарка и процесът на неутрализирането й трае точно две секунди. Матиас вече е отворил задната врата и я набутва вътре. Качва се след нея. А аз отново заемам мястото си зад волана. Дамичката се извива и се мъчи да погледне през задното стъкло.
— Не, хубавице — й казвам, — те няма да ти дойдат на помощ, защото спинкат като котенца в кошничка.
Натискам газта и се понасяме по улицата.
— Прерови чантата на дамата! — нареждам на Матиас.
Той придръпва кожената чантичка, висяща от рамото на девицата, и обявява на висок глас съдържанието й:
— Червило, пудриера… (пауза), но съдържа смлян чер пипер; кутия за тампони, доста тежичка, защото вътре има пистолет; запалка, не, това е всъщност вапоризатор и пакет цигари „Марлбороу“… Чакайте… Между въпросните цигари се намират две малки сарбакани, с които, предполагам, се изстрелват отровни стрелички; връзка ключове. Ето и едно калъфче с документи за самоличност. Госпожицата се казва Елзи Ван Таузенхер, родена във Фромтобок, живуща…
Вече не слушам. Мозъкът ми щрака трескаво. Много е добре, че момата е на разположение; но къде да я откараме, за да можем да изслушаме изповедта й на спокойствие? В тази кола е малко тесничко и неудобно. Да отидем у дома й е твърде рисковано. Не зная дали живее сама, пък и юначагите от екипа й може да се домъкнат там.
Матиас пита:
— Какво да правя с малкия й базар, комисарю?
— Прибери го в джобовете си. Нали и без това вероятно мръсницата е възнамерявала след ефектна демонстрация да ти поднесе тия нещица като подарък.
Продължавайки да карам, пресичам предградията на Амстердам. След това навлизаме в мирните холандски поля, равни и плоски като реч на висш държавен функционер. Те са мъдро разчертани на правоъгълници, като във всеки от тях има по една къща, лъхаща на заможност, или пък размахва криле вятърна мелница. Тук горите не изобилстват. И тогава в търсенето на кътче, предлагащо нощен покой, ми хрумва да се насоча към морския бряг.
Няма начин да се заблудя — устремявам се в западна посока!
Никакви коментари между мен и Ръждивия. Никакви въпроси. Той се осланя на моя безспорен авторитет. Четвърт час след мъдрото си решение спирам между две пясъчни дюни, покрити с рядка растителност. Нощта е по-черна и от съвестта на съдебен изпълнител; небето е ниско и свъсено — точно като обект на вдъхновение за фламандски художник. Северно море бучи в една безкрайност с витаещи в нея смътни отблясъци. Между краставите дюни и тъмната вода се простира светлосив пясък, брулен от остър и наситен със скални частици вятър. Ако постоиш по-дълго, изложен на него, направо си ставаш господин Никой, защото като гласпапир ще ти шлифова физиономията. С една дума, местенцето си изглежда доста зловещичко. Вдишвам морския въздух с пълни гърди. Всичко това е възхитително, огромно и страшно. Изведнъж разбираш, че всички ние сме крехки обитатели на една окаяна и несигурна планета. Летим, вкопчени в късичките косми на една топка за тенис, запратена в космоса след сервис, бит неизвестно от Кого. Толкова сме нищожни, толкова беззащитни и илюзорни, че само като си помисля за всичко това, ме хваща шап.
— Колко сме преходни, а! — споделям аз с Елзи.
На английски.
Тя не отвръща нищо. Чертите на лицето й са се забележително изопнали, освен ако това не е от играта на светлосенките.
Забелязвам, че потреперва. Мис фройлайн май бие клинци. Зъзне пършивата грозотия! Като че се вози в „Паркинсън“ със смъкнат гюрук.
— Матиас — обръщам се към другаря си, — като слагах куфара си в багажника, ми се стори, че там видях между другото и една лопата с къса дръжка. Би ли я взел?
Какъвто си е изпълнителен, той изпълнява. Става въпрос за една къмпингова лопата с осемдесетсантиметрова дръжка, завършваща с нещо като пръстен или халка. Самата й главна част е добре наточена и леко извита.
— Напред! — командвам аз.
Слизам по дюната с бодряшка походка, дълбоко забивайки токове в едричкия чакълест пясък. Да си помисли човек, че съм изгубен в Сахара обезумял изследовател, гонещ в сетен прилив на енергия миража на прохладен бар с разхладителни напитки. Момата в белезници е до мен, държа я здраво.
Стигайки до подножието на пясъчната цица, се спирам до голяма туфа растителност, приличаща на жълтуга.
— Мисля, че тук е подходящо — казвам на Рижльо. — Можеш да копаеш. Когато се измориш, ще те сменя.
И сядам на няколко метра оттам върху нещо като изсъхнал клонак, изхвърлен от морето някоя вечер, когато му е било вече писнало да го дундурка насам-натам.
Секретарката на покойния Ханс Бергенс стои права и все повече трепери. Тя гледа към коленичилия Матиас, който трескаво се е отдал на земекопна работа, досущ като къртица, бързаща по някакви си свои причини да прокопае поредния си лабиринтен дом. Мислите, вълнуващи женицата, са лесно разгадаеми. Свързани са с това, че предстои да бъде застреляна и закопана тук. Чудовищен ужас пълзи по краката й, минава през квадратния й задник, за да се стаи в плоската й гръд. Цялата сцена е толкова впечатляваща, че никой не обелва дума. Матиас копае ли, копае. Аз мълча ли, мълча. Бризът духа ли, духа.
Абсолютно налудничава атмосфера! Ако това бъде снимано за някой филм на ужасите, всички зрители от третата възрастова група, които не страдат от паркинсонова болест, ще я добият начаса, а някои и ще се посерат.
Дупката се уголемява и добива все по-красноречива форма. Добросъвестен е Калайдисания. Знае добре, че няма да очистя девицата и че всичко това е театър, но при все това в работата си влага толкова сърце, като че ли е професионален гробар*.
[* Обаче на малкото все още погребения, на които съм присъствал досега, не забелязах особен ентусиазъм у гробарите. Дано се поживят и те, наред с други, един ден, когато и в България бъде даден път на личната и частната инициатива. (21 май 1992 г. — Т.М.)]
По едно време спира, за да си поеме дъх. Питам го:
— Искаш ли да те отменя?
— Не, няма нужда.
— Дай насам пистолета на тази Венера, за да го поогледам.
Той ми подава оръжието. Познато ми е: свръхплоско, със сгъваема дръжка, полско производство. Някои агенти от Източна Европа охотно си служат с него, защото то плюе експлозивни костилчици, мънички, но много ефикасни, и защото заема малко място.
— Разкошен предмет, може да служи и за преспапие.
Достойно за една елегантна жена — промърморих аз.
И тук момата не издържа.
— Ама да не вземете да ме убиете? — изфъфля тя.
— Ами че защо иначе мислите, че като глупаци ще седнем да копаем дупка тук и по това време? — отвръщам й с индиферентен глас.
Тя изстенва:
— Но аз нищо не съм ви направила!
— Хайде де!
Тъй като не ми е зор да поддържам разговора, ставам и се обръщам разсеяно на другата страна. Тогава момата започва да пищи. Грабвам шепа пясък и го запокитвам право в плювалника й. Това ми деяние има магически ефект! Тя се задавя, плюе, задъхва се, докато аз през това време крача около все по-задълбочаващата се дупка.
— Вече става ли? — пита Матиас.
Скачам вътре. Затъвам до колене.
— Още една идея по-дълбочко, друже. Както е сега, първият малък мършояд, който довтаса, ще я изрови.
Матиас отново се отдава на енергично копаене. А пък Антонио-сан си играйка с черното пистолетче, толкова плоско, че прилича на ученическо триъгълниче. Мис Таузенхер хлипа, продължавайки да плюе пясък и камиченца.
Имам си причина да мълча като пън. Знаете ги путките. Мълчанието ги впечатлява повече от дърдоренето. Забелязахте вече как, без зъб да обеля, треснах директно мамзел Зузу — курветинката на Дъртия! Е, същото е сега и с Елзи. Моят исихазъм я плаши. Мълчаливите мъже са най-опасните*.
[* Същото важи в повечето случаи и за жените. Неведнъж съм се убеждавал в това. Още Елин Пелин беше писал някъде: „Която мълчи и гледа надолу, мисли за голо.“(Т.М.)]
Както съм седнал, тя се смъква на нивото на коленете ми, прегръща ги, гали ми бузата.
— Нищо не съм ви сторила. Не ме убивайте!
Може би пък сега да е удобният момент да започна да разплитам преждата.
— Онова, което сторихте на моя министър, не заслужава милост.
Тя скимти:
— Не съм аз! Нямам нищо общо с тази работа.
— Всички сте вътре и всички ще си платите! — отсичам мрачно. Вдигам пистолета и казвам на Матиас: — Спри. Това вече върши работа. Ще я сложим да легне вътре и чак тогава ще й пръсна черепа, та да не останат следи отвън.
С рязко и грубо движение я блъскам; тя пада в трапа. Ужасът я е парализирал!
Съприкосновението с влажния в дъното на дупката пясък я докарва до състояние, близко до припадъка. На път е да загуби съзнание, бедничката.
Насочвам пистолета. Тя скимти: — Не искам! Не искам!
Изрича го на холандски, а Матиас превежда.
Тогава аз изревавам страшно под необятното нощно небе на мира Господен:
— Е, добре, ако не искаш, говори, мръснице! Какво? Какво означава това? Тя не вярва на ушите си. Нима има все пак светлинка надежда за нея? Останало ли е косъмче шанс да не пукне на мига? Вероятно е лъжа, но нищо. Тя не може да остави да се изплъзне и тази последна, макар и крехка възможност. Няма смелостта да духне това чезнещо пламъче.
И започва да говори много бързо, почти припявайки като в литания. Изстрелва думите в скоропоговорка. Не оставя нищо неизяснено, нищо в сянка. Изпява си всичко, което знае, всичко, което мисли, че знае. Всичко, което предполага, за което се догажда, което подушва и което предусеща. И добавя, добавя. Знае, че докато пее, няма да стрелям. Плете и преплита в името на още малко животец. Тази същинска покрусена Пенелопа тъче до изнемога. Само още мъничко, господин палач, както е казала мадам дю Бари*, преди да влезе в ролята на пура под резачка.
[* Мисля, че беше тя, но може и да е била сестра й. (С.А.)]
Клекнали край дупката, Матиас и аз слушаме. Странна сцена. Нямаше ли да я заснемете, ако бяхте наблизо и имахте камера? Само си представете: на фона на бучащото море — трап, в него — жена, и ние двамата, надвесени отгоре.
О, вълни морски, колко ли страшни тайни криете! Изповедта на клетницата се удавя в сълзи.
— Иди и вземи нещо за писане от кутията за ръкавици, Матиас. Там има един кочан с фишове за осигуровки, ще използваме гърба им.
Той се отправя на бегом към колата.
А аз продължавам да фиксирам с поглед нещастницата. Чувствам се като боа, хипнотизираща скована от ужас мишка. С дулото на пистолета почуквам по ръчния си часовник. Тих досаден звук от този род винаги увеличава напрежението. В същото време в красивата си и мислеща глава вече правя резюме на всичко онова, което ни е снесла. Този ми синтезиращ акт се отличава както винаги със своята избирателност и стегнатост.
Подаваме на вероятно напикалата се вече наша жертва кочанчето и химикалка. За да вижда, я обливаме със светлината на едно фенерче.
Кукличката се е сгърчила в дупчицата си и диша учестено, та чак да ти дожалее.
— Казахте ни туй-онуй, нали, мис Ван Таузенхер?
— Йес, Йес…
— Сега го напишете. И не забравяйте да споменете именцата, които чухме, на онези тулупи. Така… Четливо, моля ви. А сега пък подпишете и сложете дата.
Взимам си обратно кочанчето. Писала е на холандски.
Матиас проверява и одобрява. Точно е!
Надигаме се.
— Танто за танто, пиленце: дарявам ви живота. Само че, ако държите да си го пазите, след като драснахте тези редове, имате интерес да се приютите в манастир или лагер за прокажени. Съмнявам се дали хората, които упоменавате, оттук насетне ще положат грижи да стигнете до дълбока старост.
Отупвам си панталона от пясъка и прибирам пищова.
— Всъщност — казвам на Рижия — ти просто построи пясъчен замък наопаки!
Отново се изкачваме на дюната, оставяйки жертвата си на дъното на трапа. Не много свежа, но затова пък жива!

IX
Среща със златокосия.

— Ето ти една добре подхваната работа, комисарю заявява Матиас, докато натискам газта в посока на Амстердам.
— Тя далеч не е приключена — отговарям му. — Нужни са ми още шестдесетина страници.
— Толкова много?
— Не обичам да претупвам нещата.
Той се замисля за кратко, после пак подхваща:
— Знаете ли, комисарю, понякога в кревата, докато съпругата ми спи до мен, си мечтая да съм във вашата кожа.
Какъв израз на почитание!
— Всеки си има своя идеал — отвръщам аз. — Моят е да бъда дамски велосипед.
Той се разсмива.
— Сексът — това си е вашият малък грях, комисарю.
— Какви ги разправяш, глупако! Сексът бил грях! Та това е главното ми качество, дори бих казал — единственото ми истинско такова. По какъв по убедителен начин да изразиш почитта си към Създателя, ако си вярващ, или към природата, ако си агностик, освен непрекъснато да се стремиш да станеш непосредствено допълнение към друго човешко същество?
Пристигаме на летището. За днес няма вече самолет за Париж, но остава един полет за Брюксел. Решаваме Матиас да го използва, а от белгийската столица до Париж да се добере през нощта с такси. Питам един служител къде ще бъде възможно да извадя фотокопие от документ. Той ми отговаря да отидем да проверим в канцелариите, ако въобще там е останал персонал по това време. Насочваме се нататък и имаме късмета да попаднем на една млада особа с малко конски вид, прическа а ла Луи XIV и устни, нацапотени с червило, с което спокойно може да се боядиса пожарникарска кола. Матиас й изгуква услугата, която се иска от нея. Тя се оказва сговорчива. Маха найлоновото покривало на един апарат, оранжев като холандския кралски герб. Кратко жужене и фотокопирът изплюва документа ми заедно с едно перфектно копие. Подавам оригинала на Рижавия.
— Предай това на Стария колкото се може по-скоро. А аз ще се опитам да се свържа с него по телефона, за да го осведомя за това, което става.
Той грабва листа и се втурва към залата за полети. През това време русата чиновничка вече си облича едно сукнено манто с яка от обработена заешка кожа. После хвърля поглед към електрическия стенен часовник, чиито стрелки са доста напреднали в своя ход.
— Ще изпусна автобуса си — казва тя. — Последният е.
— Няма значение — пък й думам аз. — С кола съм. Услуга за услуга — нормално е да ви откарам у дома.
Тя ми благодари, било много мило от моя страна и т.н.
И ето ни двамцата, носени от моя „Сааб“.
По пътя служителката от аерогарата ми обяснява, че е женена за един пилот от авиолиниите. В момента мъжлето й прекарвало поредните серсеми над Северния Атлантик по линията Амстердам — Ню Йорк. Щяло да се върне утре вечер.
Аз улавям позивните и се питам дали да вляза в играта, или да пусна госпожата да пасе. Тя и така не е красавица ненагледна с галоширащата* си брадичка, с устата си като вход на метростанция и телесната си география, неотличаваща се с особена женственост. Ако я забърша, ще имам чувството, че опъвам травестит. Но нали знаете, че боата, като почувства глад, не е много избирателна? Ето че я оглеждам скришом, опитвайки се да си я представя с коса, вързана на конска опашка, с устни, изчистени от това лайняно покритие, и облечена в прозрачна нощничка… Балконът й е добре поставен, задникът й прилично поизпълва полата й, а ако глезените й са малко дебелички за вкуса ми, то затова пък бедрата й представляват забележителни пиластри.
[* От галош — неологизъм. (Т.М.)]
Обяснявам й, че пътувам сам по делова работа и че съм отседнал на хотел. Гледам меланхолично… И от самото дъно на душата ми, очевидно цялата изпълнена с томление и несбъднати блянове, се откъртва дълбока въздишка. Тя със сигурност отбелязва моята поетична и сантиментална нега. Нали ги знаете жените, били те холандки или гъркини? В същото време държанието ми е безупречно: никакво пускане на ръка, никакви мръсни приказчици, никакви мръснишки погледи. Изискан е този Антонио. Джентълмен във всяко отношение. А иначе мръсницата сама да отбележи, ако има набито око, дебелината на палеца ми и големината на носа ми*…
[* Ако намекнатата закономерност е вярна, излиза, че Роксана е била най-голямата глупачка, задето не се е хвърлила тутакси на врата на Сирано дьо Бержерак. (Т.М.)]
Оказва се, че тя живее в прелестна типова къщичка в едно предградие. Тези барачки си приличат всичките; ако обитаваш някоя от тях, трябва да избягваш да се връщаш at home много пиян, за да не наденеш по грешка бабата на съседа си.
А аз продължавам да съм еталонът на галантността. Едва спрели, изхвърчавам от „Сааба“ и й отварям вратата. Тя проявява чувствителност към аргумента ми и ми хвърля един поглед, който би разтопил цялата ледена покривка на Южния полюс. Хващам й ръката.
— За мен беше голямо удоволствие да ви изпратя. „Хайде, какво чакащ кокошко!“ — помислям си, изпълнен с нетърпение. Отговорът не закъснява.
— Ще пиете ли едно кафе? Имам бразилско. Бразилско или тамилско, давай!
— Не бих искал да ви отнемам от времето…
— Само за петнадесетина минути.
Влизам.

На сутринта ме събужда шумът от кафеварката й. Направо си е маниачка на тема кафе тази путарана. По принцип удивителен е броят на женските, които постоянно се подлагат на кофеинов свръхволтаж. Лочат, като че ли ще бъде пагубно, ако пулсът им падне под сто на минута. Но тази това, изглежда, я стимулира в някои дейности. Има жар във фурната си Фрида! Не мож я обвини, че е фригидна*.
[* Известни са паралелните проучвания на явлението от страна на американски и германски екипи, според които, поради изначални конструкционни грешки в тях и връзката им с комина, 70% от въпросните фурни не се разпалват добре, а нерядко — и никак. Тези данни се покриват напълно с едно мое двадесет и няколко годишно емпирично изследване на проблема. (Т.М.)]
В нея всичко е печено. Няма това, няма онова. Ха лопатата насам, ха лопатата натам и ето че припламва и тегли без грешка! Накрая фурнаджията може спокойно да заспи с чувство за изпълнен дълг, както в случая бях сторил и аз.
Тя пуска радиото, което започва да дърдори нещо на холандски — по мое мнение език, тъп до палеолитичност. Забелязвам, че домакинята се заслушва.
— Какво разправят? — питам, прозявайки се.
— Терористи! — отговаря тя.
— Тъй ли? Тук?
Тя продължава да надава ухо, клати глава и цъка съжалително.
За какво по-точно става дума? — настоявам аз.
С движение на ръката си тя ме приканва към търпение и продължава да слуша онова, което вече, изглежда, са коментари към информацията. След това накратко ми препредава чутото: рано тази сутрин двамина терористи били хвърлили бомба в стая 606 на хотел „Зюдерзее-Мьомезойн“. Почти веднага се разразил голям пожар и двата последни етажа на сградата рухнали въпреки бързата намеса на пожарникарите. Това струвало живота на десетина души.
Резюмето на любезната ми домакиня предизвиква жив интерес у мен, имайки предвид, че аз съм отседнал именно в хотел „Зюдерзее-Мьомезойн“ и още по-именно в стая 606!
Помолвам Фрида да ми предаде и детайлите на онова, което е чула. Тя се отзовава и ми разказва, че в хотела се били появили двама мъже, които попитали за някакъв французин, чието име не могла да запомни; служителят на рецепцията им отговорил, че въпросният индивидуум се намира в стая 606, но че вероятно спи. Типовете благодарили и казали, че ще наминат по-късно. По всичко личало, че след това се изкачили по задната служебна стълба. Един японски турист видял как с дуетен удар с рамо избили вратата на номер 606 и хвърлили нещо като граната вътре, побягвайки след това презглава, докато страхотна експлозия сринала стаята.
Нещо прищраква в главата ми, скачам от леглото на авиатора, където през нощта неговата половинка като самолетно витло се бе въртяла на…* ми и отивам да пребъркам джобовете си. В тях намирам ключа от хотелската си стая. Предишния ден, когато Матиас ми телефонира да изляза, в бързината съм забравил да го оставя на рецепцията и това ми опущение е дало повод на служителя да си мисли, че съм в стаята си.
[* По време на тоталитаризма подобни многоточия изобилстваха и в авторските, и в преводните текстове. Както вървят нещата напоследък, може би те отново ще се върнат на мода поради възмущението, което поражда у квакерски настроената част от обществото непознатият й словесен либертинаж, характерен за либерално — демократичното мислене. (Т.М.)]
Прониквам се от чувство на благодарност към Провидението, задето ме е дарило с външност и дарба на сваляч; ако предната вечер не бях прелъстил кака Фрида, в настоящия час щях да представлявам купчинка пепел с кичурчета коса тук-таме.
Припявайки си, моята хубава домакиня ми сервира кафе. Забелязал съм, че добре оправените женици ликуват не само тялом, но и духом.
Докато ми слага захар, я погалвам признателно по задницата. При моята професия и при моето призвание на ебач преминавам през куп експресни любовници — онзи тип жени, с които сутрин си взимаме довиждане завинаги, и при това с непринудена разсеяност. И тази ще я загърбя като другите, запазвайки за нея все пак малко дискретно ъгълче в паметта си. Малко кобилеста, малко крокодилеста, ала как опази целостта на съдбата ми, кучката! Ако се представи подходящ случай, ще й се отплатя. А защо пък да не й хвърля още едно малко ебане на раздяла? Едно от онези експедитивни утринни запретвания, познати всички нам, преди поредното ни втурване навън в борба с големия град. Кротко, другарско опъване за тонус, ако разбирате какво имам предвид. Никакви ти там „Ромео и Жулиета“, „Павел и Виргиния“, „Тристан и Изолда“, съвсем не! В случая ще си бъде просто едно приятелско нафърфорване от добри чувства, така че в известен смисъл като подгряващ изпълнител да я подготвя за завръщането на летящия й холандец.
Извършваме го по най-радушен начин. Въпреки че обикновено подхождам към тези работи сериозно, сега едва ли не се веселим. След което — душ. Тя приготвя наденички на скара, пържени яйца, портокалов сок. Всичко това оказва укрепващо въздействие върху мен. Мерси, Фрида. Дано животът ти върви по мед и масло. И не слагай твърде големи рога* на главата на своя пилот. Пази по нещо и за него. И той си има своите права.
[* Според едно от преждеспоменатите частни и независими проучвания около 70% от българските мъже са рогоносци. Половината от тях дори и не допускат, че това въобще е възможно. Железният им аргумент е, че липсват основания за подобно вероломство. Любопитното е, че ако не всички, то поне мнозина от тях са прави в това си твърдение (за липсата на основания). (Т.М.)]
Откарвам я до автобусната й спирка, след което се чупирам освежен и в приповдигнато настроение от импровизирания си сблъсък с тази мила и некомплицирана женска.
А сега положението започва да става деликатно. Вече всичко се пише на белия ми задник. За да маневрирам добре, очите ми не трябва да се откъсват от бордовите индикатори.
Влизам в един пощенски клон и скоростно се свързвам с Тато.
— Матиас ми предаде изповедта на онази женица, комисарю. Ще се опитаме да преговаряме с това в ръка, но нали знаете: то не си е нищо повече от писмено свидетелство. Ако вашата свидетелка не е на разположение, за да го потвърди, или пък се отметне, ще се окажем в тъпо положение.
— Не съвсем, документът съдържа първостепенна информация, както и важни имена.
Той изръмжава:
— Мда, но добре знаете, че не е достатъчен. А и онова, което усложнява нещата е, че онзи мях с вино Берюрие е избягал от болницата.
Подскачам.
— Сериозно ли, шефе?
— Дали било сериозно? Да сте ме чули някога да се шегувам с работата си, Сан Антонио?
— Кажете подробности!
— Бил е опериран по спешност. Извадили му куршума, заседнал под лопатката. Четири часа след интервенцията, през нощта, животното се съвзело, неутрализирало медицинската сестра, както и полицая, натоварен да пази в коридора, и драснало.
Тато въздиша и добавя с елемент на възхищение на фона на константното си презрение към Берю:
— Ама трябва да си те бива, за да направиш такова нещо, а?
Силен изблик на вътрешна радост тутакси ме накарва да се почувствам като Граала, осветен от прожектор.
— Да, трябва да си те бива! — подемам. — Намесете се в негова защита, господин директор, та нидерландските ни колеги поне да не го застрелят като заек, когато го видят.
— И вие ги разправяте едни, драги! Намесете се, та намесете се! Тези добри хорица започват да ни намират за доста нахални. Натворяваме един куп безчинства у дома им, а после ги молим да не се формализират!
За да прекъсна натякванията му, му разказвам за хотелския атентат, който току-що съм избягнал.
— Значи ония не са си губили много времето, за да ви идентифицират и намерят.
— Горилите на покойния Ханс Бергенс ме разпознаха, когато ги пообгазих малко.
— Погрижете се за себе си, приятелю. Върнете се с кола — така имате повече шансове да минете незабелязано. Използвайте факта, че сега ви мислят за мъртъв!
— Не са такива намеренията ми, шефе. Още не съм изпълнил мисията си. Вие поискахте от мен да се върна тук, за да открия какво са искали да изкопчат от Берюрие. А това все още не го знаем.
— И сегашните ви резултати не са лоши — заявява Тато.
— Но не дават отговор на вашия изначален въпрос, господин директор. А пък аз никога не съм се връщал с празни ръце от сафаритата, на които сте ме изпращали.
Нова въздишка се изтръгва от гърдите му.
— Оставете всичко. Анулирам тази мисия. Нещо не я чувствам.
— Аз ще я почувствам заради вас, шефе.
— Имате план за действие?
— Точно така.
— Споделете малко от него.
— Показанията, които изтръгнах от момичето, хвърлят сянка върху високопоставен холандски държавен мъж. Ще отида да посетя тази личност.
— Та това би означавало да се напъхате в устата на Вълка, Сан Антонио! — провиква се the big boss.
— Понякога тази уста може да послужи и за убежище, шефе. Преди това ще взема някои предпазни мерки.
— И какви са те?
— Вие ще ми издействате това рандеву.
Чувам как дъхът му секва.
— Да разбирам ли, че ми давате нареждания? — опитва се да резюмира той.
— Не, господин директор, просто моля за вашето поръчителство.
Ново мълчание.
— Странна птица сте, Сан Антонио. И госпожица Зузу го отбеляза снощи, а тя, знаете, е момиче с акъл! При нея няма туй-онуй!
„Не, разбира се — си казвам… но пък в замяна на това има хуй-онуй.“
— Така че, уговаряме се. Ще сторите необходимото веднага, нали? Ще се представя при въпросната личност след около час. Междувременно ще се опитам да намеря Берюрие.
И затварям.
Стоейки в телефонната кабина, започвам да си подсвирквам „Розата на Пикардия“. Все някоя мелодия се върти в главата ми години наред. По същия начин цялото ми юношество мина под знака на „О, соле мио“. След това в мозъка ми заседна един хит на Синатра, чието име забравих, но който звучи горе-долу така: „Ти лали — лала — лала лалеро…“*.
[* Да се убия ако С.А. не се опитва графично да възпроизведе „Strangers in the night“. (Т.М.)]
Сещате се, нали? А от няколко месеца насам пък дойде „Розата на Пикардия“. Не си спомням къде си я лепнах. Дали не беше от някоя касета на Монтан? Така или иначе, постоянно си звучи в мен: „Спомни си за Пикардия и за розите, що там растат.“
Ташак, нали*?
[* Като хонорар на български преводач. (Т.М)]
Намирам се в Амстердам, потопен до уши във врящото олио на опасна афера, а си подсвирквам „Розата на Пикардия“. А до кабината една дърта нидерландска скрофа, белосана като бахча напролет, ситно накъдрена и с яден поглед, чака да освободя телефона, за да може да се обади на старата си приятелка Маргрет.
Берю избягал и го търсят! Негово превъзходителство си играе на outlaw в един град, където само преди няколко дни самият шеф на протокола го посрещна при слизането му от самолета! Животът е повратлив, бих казал. Зареден с неочакваности като лошокачествен ориз.
Този път не ще да се е върнал при французката курва, откъдето го вдигнаха и отнесоха в буквалния смисъл на думата. Тогава? Френското посолство? Не, не би било в неговия стил да ходи да иска убежище там. Твърде горделив е артистът.
Опитвам се максимално да се съсредоточа. Притискам слепоочията си с длани и затварям очи. Всъщност не знам достатъчно подробности за бягството му. Оперирали са го, трябва да е бил в болнични дрехи, а неговите собствени не са му били подръка… И после?
Накъдрената дъртофелница, долепила бялата си маска о стъклото, чука по него, пролайвайки нещо на холандски. Истинско привидение таз милейди. Не дай си боже да ми се беше случило през нощта! Слагам длани на слабините си, тъй че да подчертая някои изпъкналости, с които Бог ме е дарил. Скандализирана, тя широко отваря устата си в ням крясък. Езикът и е обложен като шлеп с бежанци.
Взимам указателя към телефона, за да потърся номера на генералното консулство на Франция. Майната им на разширените вени, както казваше един специалист по болестите на кръвообращението; поисквам да ме свържат направо с консула. Естеството на функциите ми и чинът ми изиграват своята роля, щото желанието ми да бъде веднага изпълнено. По гласа отсреща съдя, че това е човек на място, динамичен, млад. Излагам му проблема си. „Стойте така, комисарю“, ми казва той. Чакам. Отвън бабишкерът вече е разбунил минувачите и ме сочи с пръст като обект за обществено преследване. Току-виж, на излизане са ме линчували.
След малко консулът ми съобщава, че „убиецът на корабовладелеца Бергенс бил откаран в болницата «Надръндишьон», крило «С», втори етаж, интензивно отделение“.
Благодаря за сведенията.

Остават не повече от тридесет минути до момента, в който трябва да се появя при важната клечка, издадена ми от Елзи Ван Таузенхер. На път съм да просроча това, но нищо. Берю на първо място!
Добирам се до посоченото болнично заведение и хлътвам във входната му врата, боядисана в цвят на повърнат спанак. Човек винаги трябва да има самоуверенорешителен вид, когато влиза в охранявани места. С припряна крачка отивам до асансьора, влизам вътре и натискам бутона за втория етаж. Коридорът се оказва също зеленикав, но с по-туширан оттенък, напомнящ труп. Обширен е и е пълен с щъкащ из него персонал, често бутащ пред себе си всевъзможни колички, натоварени с човешки останки. Сладки медсестри, облечени само в прозирните си престилчици (и то не винаги изцяло закопчани), сноват безшумно насам-натам. Медицински светила, сподиряни от асистенти, крачат с угрижен вид. Добре оглеждам всичко: болничните стаи, стаята на сестрите, аптеката, фармацевтичното към нея… Ето и стаята за интензивни грижи, обозначена с „YL“. Оттук е тръгнал Мамута.
Направо си го представям как се прокрадва полугол, космат и с бинтован торс. И на серсема му със серсем се е наложило да се откачи от системите си! Неизтребим като Распутин! Като креатурата на Франкенщайн, родена от безжизнена материя и после тръгнала нанякъде. Като начало бил „неутрализирал“ сестрата. Какво да се разбира под това „неутрализирал“? После се „заел“ с ченгето, пазещо в коридора. Значи е нямало движение по това време. А след това какво е предприел милият ми Дембо? Представяте ли си го полугол, омотан в бинтове и залитащ под въздействието на болката и на лекарствата, с които е бил фрашкан, да минава по коридора, да слиза цели два етажа, да прекосява партерния хол и да минава пред портиерната стая?
Невъзможно. Значи има нещо друго. И изведнъж истината изплува пред мен. Отвлекли са го! Може да е здрав като скала и силен като зубър, но не е възможно четири часа след сериозна хирургическа интервенция да извърши всичко гореописано.
Още неокопитил се от пълната упойка, отпаднал от голямата загуба на кръв, той не би могъл да се справи с ченгето, натоварено да го пази. Здравеняк — да, но чак пък Кинг Конг! Човешките възможности си имат граница. А и после как го виждате да излиза навън гол с ръце на кръста поради липса на джобове?
Ах, как съжалявам, че не мога да разпитам персонала! Но и това едва ли ще ми помогне много, тъй като дневната смяна няма нищо общо с нощната. Значи машинация! Използвали са това, че през нощта персоналът е много по-малоброен, и са дошли да задигнат моя Джъмбо. Изкарали са го с носилка през мазето. Но какви ли са показанията на медсестрата и полицая? Или пък са били фалшива сестра и фалшиво ченге? Вероятно.
Вбесен, се омитам от болницата.
Чувствам се безсилен. Като че ли този път хапката е твърде голяма за мен. Парализиран съм.
Втурвам се към паркираните пред болницата таксита. Казвам адреса на компрометираната от свидетелските показания на госпожица Елзи Ван Таузенхер личност. Той е кратък: „Главно управление на полицията“. „Волво“-то си пробива път през гъста гмеж от велосипедисти. Ама че обичат да колоездят тия холандци! Разбирам това, че страната на русолявите гламавци е гладка като тепсия, ама пак много подколенна смазка хабят, въртейки като волжки бурлаци* педалите на големите си черни колелета. Кормило до кормило, спици до спици, те напомнят на огромна и тъмна армада, извикваща по някакъв начин спомена за поредното ранноутринно щурмуване на труден етап по време на колоездачната обиколка на Франция.
[* Допреди няколко години след поглъщането на порядъчно количество алкохол имах маниакалния навик, независимо кога и къде се намирам, да разтварям пиянска зурла и да запявам с все сила „Ех, ухнем“. Веднъж го сторих по време на тъжната почерпка, последвала смъртта на бащата на мой приятел, оттогава насетне отношението му към мен видимо охладня. Това беше и последната ми изява въобще от този род. (Т.М.)]
Но в който й голям град да попаднем, виждаме все същото забатачване. Колкото животът тече по-бързо, толкова по-трудно е придвижването. Губим си младите, пък и старите години в усилия да се придвижваме от една точка до друга. За щастие информатиката ни позволява все повече да си стоим вкъщи. Както върви, скоро никой няма да напуска бърлогата си. Ще се спотайваме в жилищните си клетки и оттам ще изпращаме съобщения, данни и кодировки от всякакъв род. Ще си печелим телешкото с компютъра, ще се размножаваме благорадение на него, ще живеем от него и чрез него. Съществованието не ще бъде нищо повече от една меморизация на живота. Дори няма да има с какво да се шибаме, защото дистрофия ще обхване куровете ни.

Моят taxi driver спира в един триреден и кипящ от движение, в което главно участие взимат полицейски коли, паркинг. Посочва ми огромно здание от бетон и опушено стъкло; сградата е нова, но вече започва да сивее от мръсния въздух.
Хлътвам вътре. Малко съм стреснат, че тъй щурмово превземам тази крепост, но постепенно се успокоявам, когато виждам колко добре уредена е тя. Намирам се в обширно приемно хале, напомнящо това на болницата; в центъра му е поставен нещо като стъклен мехур, приличащ на наблюдателния купол на връх Паломар (чийто телескоп, както ми напомни преди известно време един приятел, е с диаметър 5 метра). Този купол е надупчен от гишета, зад всяко от които е застанала по една жълтолуничава служителка в синя униформа. Пред всяка една от тях пък — клавиатура и екран като в бюрата на самолетните компании.
Отправям се към едно от свободните прозорчета. В кръгозора ми се вписва една зъбата физиономия, изключваща всякакви помисли за ебане и още по-малко, боже опази, за минет. Госпожицата е преминала тридесетака, без да обърне внимание на светофара, и сега е вперила поглед в мен, доколкото това е точният израз, тъй като очите и страдат от възможно най-конвергентния страбизъм.
Правя опит да я обезоръжа със зрителен мерник 28, фигуриращ в наръчника ми на съвършения сваляч в рубриката „Замотаване на отблъскваща брантия“; но това се оказва неефективно: Тогава опитвам с 29, после с 30, но резултатът си е все същият, от което заключавам, че тази пръдливка е или съвсем недоскив, или пък е сексуално объркана.
Подавам служебната си карта през прозорчето.
— Аз съм сътрудник на началника на парижката полиция, който би трябвало да е уредил за мен среща с директора Йеронимус Крул във връзка с един въпрос от най-първостепенна важност.
Драконът протяга безкрайно дългите си нокти към картата ми, взима я, слага я пред себе си и затраква бързо-бързо по клавиатурата.
После задебва резултата, досущ крупие, мислещо за хемороидите си, докато чака спирането на задвижената от него рулетка. Аз стърча отпред, като съм плъзнал вече усмивката си номер 56, пазена изключително за най-опасни хахавелки.
Тя обаче продължава да е непоклатима в безстрастието си.
Откъм електронната апаратура се чува тих звук и горгоната съсредоточава вниманието си върху екрана. По едно време произнася:
— Четвърти етаж, коридор А, стая 17.
Сторвам й лек поклон.
— Хиляди благодарности, красива госпожице. Знаете ли, не бива да се впрягате за нищо. Както се казва у нас: в края на краищата човек, бил той хубав или скапан, винаги умира един ден.
Минавайки през гъмжило от ченгета, се добирам до посочения кабинет. Той се оказва модерно обзаведен, но в същото време все пак скромничък за върховния вожд на полицията на рижавите.
Вътре седи един полицейски офицер по риза с навити ръкави и пуши някаква отвратителна пура, чийто дим току отпъжда с длан, за да може да чете по-добре разтвореното досие пред корема му, full of beer. Веднага се вижда, че е пън и половина. Такъв можеш да го гъделичкаш по ташаците, уверявайки го, че е осмото чудо на света, но нищо по безизразната му физиономия на запушен кенеф няма да трепне.
— Капитан Ван Даал — представя се той. — Радвам се да се запозная с вас, господин комисар.
Говори добър френски, малко гърлен, с гестаповски акцент. И изражението му е точно толкова приветливо, колкото на колегата му чернодрешковец, когато изтезавал поредния Самуел във вана, пълна с вода и волтове.
Капитанът ми посочва едно кресло от хромирани тръби, на което поверявам съдържанието на панталона си.
Той зачаква и аз зачаквам, така че сме в очакване и двамата. В края на краищата, виждайки, че не пускам в ход артикулационния си апарат, ми казва доста напушено:
— И така, слушам ви, комисарю.
Упоменатият комисар се усмихва ангелски и отвръща:
— Предполагам, че е имало някаква грешка в трансмисиите. Този, с когото искам да говоря, е вашият директор г-н Йеронимус Крул.
Седящият срещу мен помита с длан посипалата се върху шкембето му пепел от пурата.
— Той ме натовари да го замествам, тъй като в настоящия момент председателства една конференция.
Кимвам с глава.
— Тогава ще почакам тя да свърши, защото трябва да му говоря tete-a-tete*.
[* Веднъж по време на импровизиран телефонен разговор с непозната млада особа от женски пол реших да поставя въпроса ребром: „Дистанционната комуникация ме дразни. Бих искал да поговорим tete-a-tete“. „-А защо не corps-a-corps?“ — изкикоти се хитрушата. (Т.М.)]
Пуреният фас в ъгъла на устата на сербезседника ми увисва като пишлето на стар виетнамец.
— Рискувате да чакате дълго. Въпросната конференция е в самото си начало.
Продължавам да се усмихвам обезоръжаващо.
— Търпението е част от нашата професия, капитане. Не на вас трябва да го обяснявам. Едно ченге не притежава ли това качество, не може да се надява на успех. Тъй като не желая да ви преча, ще отида да чакам в коридора, където видях столове с доста удобен вид.
Ставам и тръгвам към вратата. Тлъстакът започва да се поти. Маха от изкривената си уста петте сантиметра олигавена фъшкия и изревава:
— Хей, комисарю, един момент! Аз се извръщам.
— Да, капитане?
— Ще бъде добре да наминете пак този следобед.
От два метра и десет сантиметра разстояние забивам остър поглед в жабешките му зъркели.
— Този следобед имам среща с пресата, а е изключително важно, повтарям, изключително важно преди това да имам един разговор с г-н Крул.
Едновременно отегчен, озадачен и дискретно раздразнен, той витае известно време в нещо като по man’s land на мисълта, после с движение на акупунктьор забива фаса си в един голям метален пепелник и изръмжава:
— Седнете!
Отново заемам място в хромирания фотьойл.
— Чакайте ме тук. Ще видя какво може да се направи — заявява капитан Ван Даал, откачвайки униформеното си сако от закачалката.
При обличането дебелината му създава не по-малко проблеми от тези, които човек има при надяването на тежък скафандър. Накрая се справя горе-долу, без да пропусне нито едно копче, и излиза, затръшвайки вратата.
Тогава единственият и предпочитан син на мама Фелиция заема нехайна поза пред оченцето на видеосистемата, с която е сподобено помещението. Малкият пръст на десния ми крак ми подшушва, че съм наблюдаван, и аз държа да дам за себе си подобаваща представа. Пунтирам пълен непукизъм. Придавам си вид на пич, сигурен в себе си и със завоевателни навици на конквистадор. Дори отивам дотам в отпускането си, че изваждам джобното си ножче, към което има и пиличка за нокти, и започвам да си ги пиля, за да си убия, видите ли, времето.
След известно време капитанът се връща; погледът му е угаснал, челото му е сбръчкано, по големия му нос минава малък нервен тик.
— Щом се отвори пауза, директорът ще ви види насаме.
— Това е много мило от негова страна, капитане. Ще кажа на президента на Френската република какъв дух на сътрудничество сте проявили спрямо френската полиция.
Той ме поглежда косо.
— Вие имате контакти с вашия президент?
— Аз — да. Да речем, че се радвам на особен статут. В известен смисъл съм аташиран към Елисейския дворец. Президентът е човек, който особено държи на мнението на някои хора. Той си има определен стил и навици, което е и човешко, и хигиенично.

Двадесет минути по-късно Ван Даал ме повежда лично към най-святия от светците.
Кабинетът на Йеронимус Крул може да мине и за работното място на някой генерален директор на въздухоплавателно дружество. Страхотен дизайн, както е модерно да се казва. Обширен, светъл, луксозен в най-съвременния смисъл на думата. В него дори има няколко абстрактни скулптури върху стоманени кубове, както и картини, рисувани с помощта на горелка.
— Седнете — нарежда ми капитанът. — Г-н директорът ще дойде всеки момент.
Едва изрекъл тези думи, вратата в дъното се отваря и от нея влиза един доста нетривиален индивид. Онова в него, което тутакси блъска ретината, е цветът на косата му. Тя е като разтопено злато и така блести, че просто осветява стаята. Отначало виждаш само това. Ослепява те като прожектор, насочен право в лицето ти. Тази пламтяща русавина* е подсилена от крайната бледност на лицето на мъжа, на свой ред подчертана от безрамковите му очила, иззад които гледат синьоразмити очи. Носът му е малък и остър, устата му пък си е направо микроскопична и присвитичка като девичи анус, чертите му са прави, ушите — розови.
[* Това да се смята за поредния ми принос към запълването на някои празноти в българския език. (Т.М.)]
Какво да кажа още за този персонаж? Това май стига. Няма да го прекарваме през скенер я! Ах, да, още две неща: годините му са някъде към четиридесет и пет, а костюмът му е черен, официален.
От своя страна и той ми взима мярката с помощта на своя ментален бодиграф и вероятно ми отрежда място сред ербап-зулумджиите. Поздравява ме с отсечено движение на главата и ми посочва един от двата тапицирани с бяла кожа фотьойли, поставени един срещу друг. Заемаме местата си мълчаливо, като двама участника в предстоящ телевизионен диспут.
С движение на ръката си той отпраща капитана. Коленете му са сбрани досущ като на някоя маркиза в чаен салон. Преплел е бледи длани пред гърдите си, при което лактите му стърчат встрани.
— Говорите ли немски? — прошепва той с мазен глас.
— Зле, господин директор, и то само когато няма друг изход.
— Тогава английски.
— С удоволствие.
Той кимва с глава, после измърква на езика на Уилям Чърчил:*
[* Освен ако не беше Уинстън Шекспир. (С.А.)]
— В такъв случай ви слушам. Achtung! Gefahr!
Подобен тип е по-опасен и от спина. Не е нужно да го содомизираш, за да ти разбие живота. От раз си казвам, че леля Елзи не ме е заслепила, когато от дъното на върховния си ужас (и на дупката) ме осветли относно негова милост. Месир Йеронимус си е свръхотровно влечуго, кобра от най-висок разряд или по-скоро мелез между кобра и мамба. Рядко съм изпитвал върху себе си поглед като този, който той ми е забил сега. По-честичко така да ви гледат, ще се нахвърлите на дигиталина, лапайки дражетата като бонбончета.
— Предполагам, че вашият френски колега ви се е обаждал, господин директор — начевам аз, чувствайки се като попаднал в подвижни пясъци.
Той поклаща глава.
— Моят секретар ми предаде подобно нещо наистина. Не зная за какво става въпрос. Просто г-н директорът на парижката полиция ни информирал за предстоящото ви посещение. Какво мога да направя за вас?
Непроницаем е като селска девственица! Ама в края на краищата няма да вземем да си плетем кошницата или да си приготвяме оризова торта! Разигравам лотото:
— Става въпрос за аферата Ханс Бергенс.
— Тя какво ви засяга?
— Хвърля сянка върху нашия бивш министър на вътрешните работи, г-н Александър-Беноа Берюрие, който е бил ранен от един полицай на аерогарата; както не може да не сте научили.
— Действително въпросният полицай е имал рефлекса да стреля по бягащ убиец. Предполагам, че същото би се случило и във Франция при подобни обстоятелства.
— Г-н Берюрие не е убиец, а жертва. Той е послужил като жертвен козел в едно уреждане на сметки между престъпни холандски магнати.
Без да спира да ме пронизва с поглед чак до ластика на слипа ми, артикулирайки бавно и отчетливо, мъжът със светещите коси произнася:
— Вашата гледна точка тотално се различава от нашата. И тъй като амстердамската полиция е тази, която води следствието…
— Притежавам един документ, който доказва, че говоря истината, господин директор.
— Какво наричате документ?
— Собственоръчно написаните на ръка показания на секретарката на покойния Ханс Бергенс. Ето едно фотокопие от тях. Обръщам вниманието ви на факта, че оригиналът е притежание на френските власти.
Представям му нощните откровения на мис Ван Таузенхер. Той спокойно поема листчето с върха на пръстите си така, както се взима употребявано парче гъзпапир, паднало до дупката на нужника.
Прочита го внимателно и след като го приглажда педантично, ми го връща.
— За да ми покажете това ли ме отклонихте от конференцията, господине?
Безчестник и гадник! Само като му гледаш държанието, ти иде да се издрайфаш в първия изпречил ти се канал.
— Не зная дали забелязахте, но г-ца Ван Таузенхер хвърля обвинение срещу вас, господин директор. Тя уверява, че сте влезли в сблъсък с Ханс Бергенс в един международен наркотрафик, и твърди, че вие сте счупили черепа на корабовладелеца, след като Берюрие си е тръгнал. Тя дори уточнява, че в деня, предшестващ убийството му, е чула телефонен разговор на Бергенс с вас, по време на който вие сте го приканвали да ускори идването на Берюрие. Което означава предумисъл. Смъртта на Бергенс е била предрешена и дебелият френски балък е трябвало да изсърба надробеното от другиго, ако мога така да кажа, и го казвам.
По лицето на събеседника ми не трепва нито едно мускулче, нито едно косъмче, нито една мигла.
— Би следвало да ви арестувам, комисарю — заявява той спокойно, — за да отговаряте за твърде сериозните обвинения, които отправяте спрямо мен, и то използвайки показания, изтръгнати чрез насилие от една нещастна жена.
Той става, отива до бюрото си, изважда от едно от чекмеджетата му някакъв лист хартия, връща се при мен и ми го подава.
— Ето жалбата, която г-ца Елзи Ван Таузенхер, придружена от двама нейни колеги по служба, също жертви на злоупотреба от ваша страна, депозира миналата нощ в Главно управление на полицията.
И тук, драги ми приятели, започвам да се чувствам смален като японско хайку. Приклещен съм като риба в подмол. Виждам надигащата се катастрофа. Имаше право Ахил: без устно потвърждение от страна на свидетеля неговата псевдоизповед няма особена тежест. Не бях прав, че му сложих рога на Достопочтения — той е по-интелигентен от мен! Никога не би трябвало да клецаме женските на онези, които са над нас!
— Извините ме, но все още не мога да чета холандски. Постоянно се каня да го науча заедно с брайла и санскритския, ала сега-засега за мен той си остава мъртва буква.
Железен човек е този Йеронимус Крул; в сравнение с него тетка Тачър е мекичка като дамски тампон, изпълнил бойното си предназначение. Биг босът явно умее бляскаво да излиза наглава с всякакви ситуации и люде. За да го преебеш*, трябва да владееш висшия пилотаж в тарикатлъка. Какво е станало, след като Елзичка написа и подписа изповедта си? Много просто: тя е загряла, че след такъв удар със стилет в гърба на приятелчетата си светът ще стане твърде малък, за да гарантира здравенцето й. Така че се е опитала да се измъкне, като е отишла и се е тръшнала пред очертаващите й се съдници, вайкайки се, че ми е изпяла всичко, бидейки подложена на страшни мъчения от моя страна. Двамината тутманици, които обгазих в колата им, са я накарали да се изпърди още по-силно, като сподели всичко и с Крул. Уведомен за станалото, Крул ги е накарал да подпишат срещу мен официална жалба за самоуправство. Та да бъдем обективни: сега той ме държи в ръцете си.
[* Преди известно време един мой познат, почти роднина в известен смисъл, каза по определен повод: „Изведнъж чувствам, че някъде някого ебат. Обръщам се — мене!“(Т.М.)*]
[* Тук преводачът преразказва стар сръбски виц, като се опитва да не наруши ембаргото. (Бел. на обединените издатели)]
Взима си обратно листа и набързо ми превежда написаното в него. Няма съмнение, че ударът е нанесен право между веждите ми! Изпедепсана е по всички правила тази хартийка. Не разбирам защо песоглавецът със златните коси не ме разпъва тутакси на кръст по стар римски обичай, след като държи в лапите си подобен документ. Всъщност, ако не го върши, то е единствено за да не бъде обнародвана пък моичката хартийка. Защото нали знаете поговорката: след като си цопнал в лайната, дори и да се оправдаеш, по тебе винаги остава нещо, ако ще да е само миризмата!
Йеронимус със скептична усмивка ме оставя да сондирам септичния трап.
— Но вземайки предвид добрите отношения, които винаги сме поддържали с френската полиция, ще се огранича с това да ви експулсирам тутакси.
При тези си думи вдига телефона и кратко нидерландизира нещо на някого.
Само след секунда вратата се отваря и ето че отново се завръща капитан Фракас със своя бирен мех, кламбучкащ се в панталона му, и с мутрата си на гъзолизец, който никога не си заплаква устата.
Нова размяна на реплики на същия низък диалект, достоен за страна, намираща се под морското равнище. Кореместият, тъпоумен и сервилен капитан кима с глава, бидейки в стойка „мирно“. След което ми казва:
— Хайде с мен!
Следвам го покорно, без да си взема довиждане с ужасния блондин. Съдържанието на черепната ми кутия е в такъв интензивен процес на ферментация, че излиза пушек и от ноздрите, и от ушите ми, да не говорим за ануса, който е по-трудно контролируем, имайки предвид разположението му.
Аз, експулсиран от такъв мерзавец! Ами Берю? Ами неразгаданата още тайна! Да зарежа всичко това?
Капитан Ван Даал тромаво е понесъл туловището си към изхода. Насочваме се към паркинга на полицейското управление, където са гарирани бляскави „буркани“, пълни със скучаещи полицаи.
Офицерът прави знак на един заплеснал се шофьор и последният тутакси излиза от съзерцателното си състояние.
— Качете се! — нарежда ми тлъстакът.
Сядам в морскосинята „Сааб“. Ван Даал прави същото, при което нещастната кола се накланя на една страна.
Рязко потегляме.
Амстердамските улици дефилират пред очите ми. Ярки витрини, романтични кейове, фасади от седемнадесети век и т.н.… И най-вече велосипеди, велосипеди, велосипеди, та чак да му приседне на човек от въртящи се спици. Гледам ги, гледам да не се оригна и си мисля:
„Експулсират ме! Направо ми го вкараха. Край с Шишо, край с истинската истина! Шах и среден пръст, Антонио! Кой минат, минат! Битият — бит, е… аният — е… ан.“*
[* Многоточията са, за да ви напомня пак колко страшно беше в недалечното минало, когато човек не можеше в почти никакво отношение искрено да си излее душата на белия лист. Това напомняне важи най-вече за онези, които се вайкат за някакви си цени, забравяйки, че духът е по-важен от грешната плът. Само в условията на пълното либерализиране на тези цени, при липсата на истински пазар, конкуренция и при силен акцизен и данъчен натиск върху зачатъците на частен сектор, българският народ има шанса да се спиритуализира напълно, сливайки се пръв от цялото човечество с точката „омега“, за която пише Теяр дьо Шарден във фундаменталния си труд „Човешкият феномен“, (Т.М.)]
Изхвърлен съм като тапешник! Снесен като яйце! „Туриха ли ти го, баламурнико?“
Кихам. Бъркам в джоба си, за да потърся кърпа. Там напипвам една стара табакера, в която винаги държа смлян чер пипер. Който каквото ще да си мисли, но не е лесно да запратиш облак чер пипер в очите на седящия до теб в кола. Ако не си ултратрениран в този маньовър като нищо ще поделиш дозата с жертвата си. Добре, че имам известен опит в тази работа.
Всичко се развива много бързо. Отварям табакерата, както си е в джоба ми, и бавно я изваждам от дълбините му. В същото време другата ми ръка вече се намира върху ръчката на вратата. Стигаме до едно оживено кръстовище. Колата забавя ход. И тогава: храс, храс! Пиперът изпълва рубинените очи на ментора ми, аз отварям рязко вратата и се хвърлям навън, забравяйки да я затворя. Един велосипедист се блъсва в мен и пада. За да доведе нещата докрай, моя милост го изритва, скача върху велосипеда му и незабавно атакува рекорда по скоростно колоездене, все още принадлежащ на Мозер, мисля.
Две минути по-късно съм извън обсега на преследвачите си. Полицейската кола е причинила спонтанно задръстване, но това малко ме интересува. Дори никак.
Наведен над волана, въртя педалите като бесен.

X
Отдавам се на колоездене, участвам в родео, правя разкрития.

Разсичайки движението, в същото време се самобичувам. „Хубави ги натвори, свободен артисте! Ето те преследван на свой ред. След изчезналия от болницата Берю сега и ти си извън закона.“
Саморазправа с капитан от полицията, кражба на велосипед… А и отгоре на всичко онази експлозивна жалба, размахвана от златокосия Йеронимус Крул — Макиавели; ако той ме пипне, в кърпа ми е вързано гниенето по нидерландските зандани.
Накъде ли се нося тъй, изправен върху педалите, о, скъпи ми колега Роже Пейрефит?*
[* Както е известно всички вам, в което не се съмнявам, покойният писател Роже Пейрефит имаше нещо общо с (велосипедните) педали. (Т.М.)]
Бягам.
А бягащият от нещо или някого човек е този, който най-пълно изживява настоящето, тъй като е впрегнал всичките си налични сили за постигането на единственото важно за него нещо в момента — да отиде другаде.
Така че аз отивам другаде с възможно най-бързата скорост, която позволява начинът ми на придвижване.
И внезапно това ми устремление се хаква в едно подвижно, но твърдо препятствие: кола. Докато се осъзная, вече съм се проснал върху амстердамския паваж. Аут!
От сблъсъка усещанията ми са променени като тези на пияница от недостатъчно обезсолена треска. Размърдвам се мъчително като рак, обърнат по гръб. Някой ми хваща щипката и ме изправя. Отърсвам се и се оглеждам. Виждам много неща наведнъж: един бял „Фолксваген“ с гюрук, чийто преден калник съм поочукал, една руса жена, облечена в сив панталон и блузон от черен велур. Тя именно ме дърпа за ръката.
— Ох, пребихте ме! — оплаквам се спонтанно.
— Французин ли сте? — ме пита тя на френски.
Има очарователен акцент. Шармантна женица: без грим, с резки маниери, с решителен, почти безочлив поглед, с авторитарен глас.
— Нещо счупено има ли?
Поглеждам към велосипеда, представляващ купчина големи осморки, сякаш току-що изтърсени на пътя от някоя торба.
— Освен велосипеда, мисля, нищо друго. Поразкършвам се.
— Що се отнася до мен — само натъртвания.
— Цялото ви лице е в кръв. Ще извикам някой полицай, за да състави протокол.
— О, оставете, не си заслужава — припряно казвам аз.
— Какво говорите! Та физиономията ви е направо размазана. Трябва да ви закарам до болницата.
Междувременно около нас са се събрали хора, които ни гледат и коментират. Чувствам, че ако не се омъгля светкавично, ще ми се случат толкова неприятности, че ще разполагам с достатъчно запаси от тях до края на дните си.
Тогава решавам да играя ва банк.
Изваждам полицейската си карта и я навирам в очите на любезната автомобилистка.
— Заклевам ви: никакъв протокол, никаква болница. Изпълнявам задача. Мислите ли да ме вземете с вас донякъде? Ще ви заплатя за малката щета.
Тя смръщва вежди и ме проучва с поглед. Обичам да бъда проучван от младо и хубаво момиче.
— Качете се — решава се накрая. — А велосипедът ви?
— Подарявам го на уличните чистачи — решавам да бъда щедър аз и премествам останките на тротоара, където ги и изоставям.

Тя кара, поглеждайки ме крадешком. По едно време посяга към дамската си чантичка, намираща се между нас, изважда от нея една кърпичка и ми я подава.
— Поизбършете малко кръвта. Дясната ви скула е доста пострадала.
Изпълнявам съвета. Чак сега започвам да усещам истински болката. Ужасно парене обхваща мутрата ми. Имам чувството, че безмилостно ме ръчкат с поялник.
Свалям противослънчевата козирка на колата и се оглеждам в огледалото. Гледката не е от най-приятните. Ще трябва известно време да се поцапотя с мехлеми.
— Нужно е поне да ви види лекар — обажда се пак младата особа.
— Не! — отговарям с категоричен тон. — Нямам време да се глезя, нито да се лекувам, нито да умра дори.
— Та значи вие сте комисарят Сан Антонио… — издумва със закачлив глас шофиращата.
— Познавате ли ме?
Току-що прочетох на картата ви.
— Искам да кажа — като реноме?
— Разбира се.
— Холандка ли сте?
Тя отново пъхва дясна длан в отворената си чантичка.
— Ако сме започнали откровения, те трябва да бъдат взаимни, нали?
И на свой ред ми подава една карта, която, въпреки че е изписана на нидерландски, ми изглежда да е журналистическа (и е цялата във винетки).
— Журналистка ли сте? — възкликвам аз.
— Както виждате.
— И се казвате Герда?
— Да.
— Не си приличате на тази снимка.
— А къде сте виждали моментално фото, което да докарва оригинала?
Тя прибира картата си.
— Сега ще ми разкажете всичко, нали? Когато човек е журналист и полицейски инспектор се натресе в колата му, това трябва да се използва.
— Логично — съгласявам се аз.
И благодаря на Господа-Бога, че изпречи на пътя ми тази мила женичка, която май не си поплюва.
— Познавате ли шефа на полицията, дето косите му са като от масивно злато?
— Йеронимус Крул?
— Ja, Fraulein, какво мислите за него?
— Не особено хубави неща. Минава за много могъщ и се говори, че поддържа известни отношения с престъпния свят. Опитаха се да го притиснат, но той има много покровители и нищо не излезе от това.
— Ами ако аз дам своя скромен принос към одумките, на които е обект?
— Това ще бъде добро дело от ваша страна, господин комисар, но не храня много илюзии относно уязвимостта му. Крул е колос, но не с глинени нозе. Нека все пак да идем да промием раните ви у дома, а после с чаша подкрепителна напитка в ръка ще ми разкажете историята си.
Излизаме от града, или по-скоро от централната му част, и се понасяме из вилната зона. Къщи, сякаш излезли от най-розови сънища, са разположени сред тревни площи, които могат да предизвикат такова вълнение у любителите на билярда, че последните като нищо да получат зелена диария.
Накратко, като че ли лъч надежда проблясва в нещастието ми. Хубаво, че се натресох в колата на тази писана. Благодарско на Провидението.
Герда спира пред една ограда от ковано желязо и натиска няколко пъти клаксона, за да оповести пристигането си. Куцукайки, един стар прислужник се показва и отваря портала. Минаваме през него и пред погледа ми се разкрива парк с вековни кедри*, с красиви, широки и добре оформени алеи, виещи се елегантно през моравата, а в дъното — голяма и благородна в своята масивност къща от розовеникави тухли, падащ ниско покрив, завършващ с дървени стрехи.
[* Всички кедри, за които съм чел, са вековни. Според мен те поникват и растат като прости ели и щом измине един век — хоп! — и се превръщат в кедри. (С.А.)]
— Тук ли живеете? — питам я захласнат.
— Да, с родителите си.
— И с какво се занимава баща ви? Не вярвам да е кондуктор при такъв дом.
— Търгува.
Кратка, изразителна и съдържателна дума… Търговец е всяко лице, което купува с намерението да продава, реализирайки печалба*.
[* Т.е. българин в условията на пазарна икономика, защото всячески му пречат да произвежда. (Т.М.)]
Избикаляме високомерната и кокетна сграда. Отзад паркът продължава още по-живописен и зелен. Алеите са по-малко, а дърветата са от други видове. Мяркат се брези*, ели и грапавостволни борове.
[* Как девки босые, както е писал, мисля, Есенин. (Т.М.)]
— За да запазя независимостта си, си уредих едно по-обикновено обиталище — обяснява ми Герда.
Аз нямам нищо против. Познавате ме. Вече си мисля как, докато тя почиства раните ми, ръцете ми ще са свободни. Това нерядко ми се е случвало: нежната медсестричка се е надвесила над мен и деликатно промива цицините и драскотините ми, а аз през това време не по-малко деликатно съм подпъхнал лапа в междукрачието й.
Чувствам, че нещата са многообещаващи. Тази мацорана е достатъчно разтропаничка, което ме кара да гледам на непосредственото бъдеще с оптимизъм.
А обикновеното обиталище, за което тя говори, се оказва не толкова обикновено. Представете си едноетажна боядисана в бяло постройчица с покрив от слама. Малка колибка, а в нея само аз и ти, както се казва. Тузарите понякога имат пориви към скромност, само че подобни колибки съм виждал на страниците на най-луксозните списания за външна и вътрешна архитектура.
Любезната домакиня отбива колата встрани, спира, слиза и ме поканва да я последвам.
Птички чуруликат из листака, образуващ истински почетен шпалир.
Амбиансът е буколически*.
[* Няма как. Ще трябва все повече да свикваме с импортните лексикални елементи. Такива са обективните тенденции. (Т.М.)]
Изпълва ме чувство на благодат въпреки размазаната ми физиономия и не особено привилегированото ми положение на преследван човек.
Герда отваря вратата и ме въвежда в дивна обстановка, квинтесенцията на всичко, което харесвам — греди, пръстен под с цвят на препечен хляб, старомодни мебели. — Та това си е истинско любовно гнезденце! — възкликвам с присъщата ми непринуденост.
Сигурен съм, че тя съумява да го използва пълноценно, шибайки се на провала.
Палавницата затваря зад себе си вратата с едно, движение, в което, какъвто съм си проницателен, ми се струва, че влага нещо доста обещаващо.
Вече предусещам насладите на Венера и Афродита, опиянението на сетивата, поредното ми вливане във вселенската чувственост.
Споглеждаме се като два бели лотоса в езерото на забравата. Веднага ли да започнем или след малко?
Тя протяга красивата си длан към подпухналото ми лице. Кървава милувка. О, колко е перверзна тази холандка! Цял вампир! Случва се. Има хора, които се възбуждат от кръвта. Спомням си едно ужасяващо нощно произшествие край Азорския бряг. Всичко гореше, а на асфалта се бе проснал мотоциклетист с разбит череп. Един висок тип авторитетно бе пъхнал ръце в бълбукащата алена магма, пунтирайки лекар. Но аз забелязах, че на този ужасняк това му правеше удоволствие. Начинът, по който ровичкаше, беше красноречив. Садист. Хората, впечатлени, го гледаха, мислейки си, че има компетентността и се опитва да направи невъзможното.
Както беше коленичил на пътя, аз се наведох до ухото му и прошепнах:
— Разкарай се, мръсен садист, иначе ще те изритам по мутрата!
И той се изправи, разперил дракулските* си ръчища.
[* Който не е чел гениалния авторизиран превод на „Дракула“, издаден в София през 1991 г., да го прочете непременно. (Т.М.)]
Още го виждам: с късите си сиви коси, подстригани в стил „канадска ливада“, приличаше на неотдавна пенсиониран офицер. Не че имам нещо против офицерите. Ако ги нямаше, щяхме да бъдем принудени да воюваме самички при напълно реалния риск да печелим войните.
Та така, малката журналистка протяга хубавката си дясна ръчица към раните ми. И изведнъж забива нокти в многострадалната ми лицева плът. Хръ-ъ-т! О, каква канска болка! Надавам страдалчески вопъл, в който, ако се вслушаш добре, читателю мой, ще доловиш и нотки на не малка изненада. Отскачам така рязко назад, че насмалко да падна. Но не би! Две револверни дула ме подпират отзад много навременно, защото иначе щях да си тресна тила о един ъгъл зад мен.
Двете железа ме побутват напред. Причиняват ми допълнителна болка, но благодарение на тях възстановявам равновесието си.
И онова, което тутакси се случва, не може да бъде разказано на друг език освен на езика на глухонемите. Защо? Просто защото езикът на глухонемите се състои от движения така, както и продължението се състои от движения. Все пак ще се постарая да обясня последвалата смехория.
Подсъзнанието ми ме подтиква към действия, преди съзнанието ми, ако и да е не по-малко бързо от светлината, и гък да е казало.
Две железа са тикнати в ребрата ти. Правиш какво? Вдигаш ръце. Класическо като Балзак. Та и аз вдигам ръце. Но не за дълго, тъй като, едва дал този знак на подчинение, ги стоварвам върху раменете на Герда, която все така стои срещу мен, и я извъртам, тъй че тя да заеме моето място, а аз — нейното. Всичко това трае по-кратко от едно мигване. И тогава разпознавам двете горили на покойния корабовладелец, които обгазих предишната нощ. По-скапаният от тях стреля, но твърде късно, и Герда получава оловната маслинка в бедрото си. Надава писък. Това спомага за всеобщото объркване. Аз се правя, че съм опрял оръжие между прекрасните и цицори.
— Хвърлете перфораторите си, иначе я застрелвам, а и вас също. Имам първа награда в Консерваторията и съм от майсторския клас на Парабелум. Хайде, бързо! — изревавам.
Двамата задници пускат патлаците си. Тогава с все сила блъскам коварната мръсница към тях. Те залитат и падат; тя ги последва. А Тони симпатягата бързо събира пищовчетата от пода. Ей на туй му се вика да овладееш ситуацията.
— А сега трябва да внимавате дори как дишате, момчета! — викам им. — Защото дори при най-малкото движение натискам и двата спусъка наведнъж и това хубавко къще ще заприлича на декор за пиеска, възпроизвеждаща някои тъжни случки от оная паметна нощ на Свети Вартоломей, за която си спомнят до днес.
Те мълчат засрамено и уплашено като кокошки, сгащени в курника от лисица. Трябва да се каже, че виртуозно изиграх тези двама злодеи; и то го направих с лекота, каквато няма да видите и в американските екшънпродукции, където например пичагата Рамбо по гол торс, с ей такива ташаци и с лента на главата, бастисва половината Азия. Като насън ви се вижда, нали? Два патлака, тикнати в гърба, и три почти едновременни в своята бързина движения: вдигнати ръце, свалени ръце, пирует. Резултат: пълен обрат.
И знаете ли какво правя по-нататък? Втъквам единия от пищовите на кръста си, за да освободя ръката си, бръквам с нея във вътрешния джоб на сакото си, изваждам оттам една капсулка със сънотворен газ и я запокитвам връз компанийката.
Триото тутакси се срутва и заспива. Аз съм задържал дишането си и щом се уверявам, че са откъртили, отварям един прозорец и дълбоко вдишвам чист въздух. Погледът ми се зарейва в дивната горичка, обкичена с птички вместо плодове*.
[* Поезията на Сан-Антонио е пълнокръвна, благородна, разхлабителна и едновременно блудкава като михалковска минерална вода. (Ерве Базен)*]
[* Няма грешка. Ерве Базен бе чест гост на световноизвестните писателски срещи и нееднократно е посещавал нашата малка, но китна страна. (Бел. на деж.ред.)]
Омаен изглед, който подтиква към размисъл. И аз с това и се заемам — с размишления. И то с такава интензивност, че бих бил напълно способен да преоткрия тайната на разпадането на атома, в случай че някой глупак затрие формулата. Виждам като на длан цялото развитие на по-нататъшното си поведение, което като китно междуселско пътче от картина на Моне кръшно се извива в непосредствените бъднини. Съображавам, проектирам, структурирам, изграждам, установявам, развивам, коригирам…
Примо: да неутрализирам тримата глупаци, така че да не представляват опасност за мен, когато дойдат на себе си. Вторимо: да ги принудя да кажат какво се е случило с негово експревъзходителство Берюрие. Тримо: да се добера до по-гостоприемни географски ширини, преди човекът със златните коси да е разгънал широко веригата, с цел да ме спре от движение.
Така че — към действие!

Глезените — вързани с една верига; китките — с друга; двете — свързани помежду си с трета. Ако едновремешните каторжници са били третирани по този начин, това означава, че методът е изпитан. Защо му е на човек да си блъска главата, за да измисля нови хитрини? Та именно тази рецепта от старите каторги прилагам спрямо моите негодници. Вътрешните подпръги на канапето с успех заместват веригите. Опаковам светата троица като за дълго пътуване и когато се изправям, доволен като Бернар Палиси, когато открил формулата на емайла, от продължителното навеждане изпитвам силни болки в кръста.
Тъкмо съм се отдал на кратък, но заслужен отдих, когато също така кратко бибиткане изотвън ме кара да подскоча. Поглеждам през прозореца и виждам, че пред вратата е спряло едно цветарско фургонче. Някакъв тип със сини одежди на разносвач изскача от кабината му и се приближава към колибката на Снежанка, двете джуджета и кумчо Вълчо. Този трябва да е Червената шапчица, още повече, че е толкова риж, че спокойно би могъл да играе ролята на слънчоглед в някое платно на Ван Гог. Той е мършав и има физиономия на туберкулозна невестулка. Зле избръснатите му бузи плюс неговата изначална рижавина същевременно му придават вид и на никнещ невен. Количеството на рижльовците в Холандия е направо шашардисващо. Изглежда, че тази им морковна пигментация иде от подморското равнище на страната им.
Та това чучело протяга ръка, за да почука на вратата. Но още в зачатъка на това му движение аз отварям рязко, хващам го за ревера, придръпвам го вътре и го дрънвам с високото си чело в зъбите.
Болката, която ми причинява този удар, ми дава някаква представа за неговата.
Той пада на колене като за молитва. Следва саблен удар с длан по врата му и — луп! — ето го вече и проснат. Нямам геле! Супермен ряпа да яде! Да бях ял пица с кокаин, нямаше да бъда по-силен. Направо бъкам от енергия и летя.
Отнасям плашилото до едно кресло и го завързвам за него. В дъното на помещението има нещо като кокетно кухненско боксче. Наливам вода в една тенджера и — люс! — плисвам я в образа на господина. Той се размърдва. Приповдига щори за първа ориентация. Но явно пред взора му е още матово. Лисвам му още една доза хашдвео. Това го събужда окончателно. Следствие удара ми с чутура езикът, който изважда, е доста набъбнал, но това не му пречи да опипа с него пробелите в дъвкателните си атрибути. Три кътника и един кучешки зъб не се отзовават на апела за проверка.
— Do you speak English? — питам го. Той отрицателно клати глава.
— Deutsch?
Тук вече кима утвърдително.
Добре, тогава ще си побъбрим на това наречие. Типът продължава да опипва с език зъбите си. След горните сега брои и долните. Там не липсва нищо, но се клатят доста.
— Най-добре ще е да си сложиш цяло чене — го съветвам. — Така поне ще можеш да дъвчеш няколко дни, преди да ти го счупят и него. Та какво те носи насам, приятелю?
Той ме гледа изплашено, без да отговаря: току-що е забелязал и трите лежащи тела и е разбрал, че е станал фал. Без да има вид на интелектуалец семиотик, все пак е в състояние да тълкува някои знаци, а в случая наличието на три нокаутирани и добре овързани персони води неизбежно до заключението, че не всичко върви добре в този най-скапан от всички възможни светове*.
[* Вж. „Кандид“ от Волтер. (Т.М.)]
Посочвам му тез живи, но неподвижни мощи.
— Нещо не се разбрахме с тях, нали загряваш?
Изваждам патлака от джоба си и пунтирам каубой, въртейки го на показалеца си.
— Та защо, каза, дойде?
Кой знае защо и как дулото изведнъж попада в лявото му ухо.
— Чуваш ли звука на идещата смърт, синко? Досущ като шума на морето в раковина!
И за да го довърша, му пробутвам малко философия:
— Ти страхуваш ли се от смъртта? Не, нали? Аз също. Единственото нещо, което ме смущава, е онази голяма купчина гнусно месо, което оставяме след себе си на грижите на другите, след като си заминем. И те са задължени да се съобразяват с него. Оплакват го, глезотят го, кадят го, въпреки че е тежко и смрадливо и че горят от нетърпение да го изсулят час по-скоро в някоя дълбока дупка. Женен ли си, Винсент? Да? И дечица си имаш сигурно. Горкичките! Помисли си за тях и ми кажи за какво си дошъл тук.
И той проговаря. Гласът му се катери високо по нотната стълбица; ако запее, сигурно ще може да стигне до горно до диез.
— Дойдох да взема тялото.
— Какво тяло? — изтръпнах аз, мислейки си за гиганта на универсалната глупост Берюрие.
— Онова, дето е долу.
Подскочих по-високо от кенгуру, ако и да нямам пружиниращата му опашка.
— Долу!
Започвам да търся водеща надолу стълба (защото има два вида стълби — водещи надолу и водещи нагоре)*.
[* С.А. забравя „Нагоре по стълбата, която води надолу“. (Бел. на деж.ред.)]
Тъй като не откривам такава в помещението, се връщам при човека невестулка.
— Къде?
Той ми посочва големия килим в средата на заведението. Побързвам да го навия и пред погледа ми се появяват очертанията на квадратен капак.
Не виждайки халка към него, питам цветаря гробар как се вдига. Упътва ме към два бутона, единият червен, другият черен, намиращи се до камината.
Натискам червения и капакът, задвижен от електронна система, се повдига. Тогава пред мен се изпречва водещата надолу стълба, която в наклон от 17 градуса ме завежда до нещо като морга — килия, защото се оказва, че в нея има както труп, така и затворник. Трупът е на фройлайн Елзи Ван Таузенхер и е ужасно обезобразен, тъй като явно са я подлагали на някои не много научни експерименти, преди да умре; в затворника разпознавам един тъпанар на име Александър-Беноа Берюрие. Видът му не е цъфтящ отслабнал е, лицето му е жълтеникаво, погледът — блуждаещ.
— Позабави се — въздъхва Тлъстака — друг път си бил по-експедитивен.
Решително, признателността не е отличителна черта у тази деликатна натура.

XI
Безразсъдно пътуване. Налудничаво пристигане. Демоничен бунт.

„Снабдителят“ натиска няколко пъти последователно клаксона и старикът, който преди това отвори портала на Герда, и този път изпълнително разтваря крилата му, за да ни даде път да излезем.
— Впрочем — питам аз своя шофьор по неволя, след като сме преминали — на кого е всъщност това имение?
— На шефа на полицията.
— Трябва да е добре платен — отбелязвам. — Какъв комфорт! Рядко се срещат полицаи със собствен затвор и собствена морга.
— Къде отиваме? — пита събеседникът ми.
— Към южната магистрала, драги. И се постарай да шофираш безупречно, без да правиш нарушения. При най-малкото лигавене ти обещавам не много приятна колитна криза, причинена от свръхдоза олово в корема.
За да го убедя в достоверността на думите ми, току тиквам дулото на ютийката си между ребрата му. Това е класическо, но винаги има ефект. Всеки човек се стряска при допир с желязо, носещо смърт. Още повече, когато този човек не е еталон на безстрашието и силата. А в случая човекът е просто един чирак, който така и никога не ще стане майстор в престъпния занаят. Малки мръсотийки — да, но никога доброволец на барикадите.
— Как е името ти?
— Ернст.
— За кого работиш?
Тъй като забавя отговора си, го ръгвам с желязото в черния дроб.
— Повтори, не чух!
— За Консорциума.
На тези амстердамци все консорциуми са им в устата. Тази дума като че ли им прави впечатление. Английска е, от латински произход и означава „групировка от предприятия“. А сега комай става дума за предприятийца с малко съмнителен характер.
— И в какво се състои работата ти?
— Доставки.
— В настоящия случай обаче нямаше да доставяш, а щяха да ти доставят.
— Да, вярно е.
— И къде трябваше да закараш трупа на дамата?
— В един завод, където да бъде кремиран.
— Симпатично.
— Практично.
— Често ли разнасяш такава стока?
— Случва се.
Излизаме от града. Той кара умърлушено. Загрижен е, види се, как да се измъкне от шибаната ситуация, в която се е натресъл.
— Далече ли е заводът за кремация?
— Петдесет километра.
— И след тази досадна работица какво влизаше в програмата ти?
— Да се прибера у дома.
— С тази камионетка?
— Да, защото живея близо до завода.
Буоно. Работодателите на невестулката няма да се безпокоят за нея до утре, тъй че цялата нощ е пред нас. Усещам, че небето се изяснява. И то убедително.
Вече се носим през полето. Квадратни и многоцветни насаждения с лалета се простират в безкрайността като чудни килими. Моите мисли също се носят с добра скорост. Но за да ги реализирам, ще трябва да чакам нощта.
— Я кажи, кур сплескан, нали лалетата растат чак до белгийската граница?
— Да, защо?
— Ще ти обясня по-късно.
Смъквам стъклото, отделящо ме от задната част на камионетката, където са подредени четиримата пътници. Само Берю, които пътува в първа класа, има право на одеяла и възглавнички.
— Как си, Дембо?
— Жаден съм! На драго сърце бих си пийнал. Тия нидерландци може да са тъпанари, ама бирата им е хубава.
— Мож ли държа под прицел таксиджията ни, докато аз се отбия в някой бар?
— Мога да го държа и на кура си.
— Тогава ще оправим въпроса с жаждата ти в първата кръчма.
Той въздиша в предчувствие на благодатта.
— От теб би могло да стане добър медсестър.

С падането на нощта по мое изрично настояване рижата невестулка отбива камионетката от магистралата, за да тръгнем по правите черни пътчета, отделящи една от друга лалеените* плантации.
[* Още един мой неологизъм, несъкрушим в своята логичност. (Т.М.)]
— Карай бавничко, нещастнико.
Той забавя и така напредваме със скоростта на погребална процесия с национално значение.
Изведнъж извиквам: „Стоп!“
— Какво има? — пита той със стиснато от шубе гърло.
— Виждаш ли онази просека? Изманеврирай така, че да влезеш в нея на заден ход.
— Но…
— Не синко без „но“! Никога никакво „но“ между нас. Изпълнявай!
Той преглъща тъжно, мислейки, че ще го застрелям сред ширналите се лалета. Като ми гледа злостната мутра, не се надява на нещо друго. Маньовърът, който прави, ако беше оценен от инструктор в школа по кормуване, не би предизвикал комплименти. Когато все пак се озоваваме в просеката, му казвам да слезе.
— А сега, бай хуйо, ще отвориш вратите на фургончето. После ще почнеш да береш лалета, тиквенико. Искам да събереш достатъчно от тях, за да покриеш четиримата люде отзад. Ей такава купчина, чат ли си?
Не е много чат, но бере. Пейте, пейте, берачки, защото брането върви по-добре с песен. „Арлезианката“ опус 106. И той носи снопове и снопове и ги хвърля върху клиентите ни.
— И за кво е всичко туй? — опитва се да се информира Берю.
— Нямай грижата, Берю.
След около час товаренето е приключило. Правя няколко малки отвора в цветната планина, за да могат пътниците да дишат, и потегляме отново.
— Връщай към автострадата, глупако!
Цял късмет е, че си имам работа със смотаняк. По-кротък от тоя тип би бил само някой роб евнух.
Наближаваме границата. Чак тогава обяснявам намеренията си на ахмака:
— Ако минем без проблеми, запазваш си живота. Ако обаче стане сакатлък, ще се прибереш у дома с фургонче, ама погребално. Така че старай се да изглеждаш естествено, тъпако! Изпълняваме доставка на лалета в Брюксел, ясно?
— Да, да.
Още малко и ще добави „шефе“.

Митничарите се оказват малобройни и при това сънливи. Не им е въобще до товара ни. Едва-едва приотварят едно от крилата на задната врата, за да хвърлят бегло око на реколтата ни.
Преодоляваме препятствието.
Уф! Адиос Холандос.
На белгийска територия започвам да дишам по-свободно. Тук вече човекът със златните коси не може нищо да предприеме срещу нас. При едно крайпътно мотелче нахранвам храбрия си шофьор. Успокоен, той яде с голям апетит и отговаря охотно на въпросите ми.

Френско-белгийската граница е още по-лесна за преминаване. Като през масло.
А сега — към Париж!

Пътниците ми нямат много свеж вид, когато ги изравям изпод лалетата. Бидейки в невъзможност да се помръднат, а и под натиска на природата те са си вършили работата на място. Това да ми служи за урок: друг път, като товаря овързани люде, да не забравям да им сложа по една подлога.
Въпреки че е четири сутринта, звъня в дома на Стария, след като с белезници съм прикрепил шофьора към волана и съм поверил един от патлаците си на Берю, заръчвайки му да си отваря очите.
Отваря ми вратата Ахилеевият английски прислужник, облечен в хавлиен халат с цветовете на английското знаме. Купил си го е, предполагам, на Карнаби Стрийт. Със сиворуса коса, прилепнала о челото му от нощното изпотяване, с гуреливи очи, изразителни като на покойна риба, той ме посреща с пословичната си невъзмутимост. Скован и надут е, както когато вози Тато в неговата „Ролс Фантом“ от тридесетте години.
Претърпялата крушение моя физиономия, умореният ми вид, поникналата ми брада не му правят ни най-малко впечатление. Казвам му, че трябва по спешност да говоря със Стария, и той ме поканва да настаня задника си върху едно канапе китайски тертип, облечено в сатен.
От салона лъха благополучие, подплатено с изисканост. Чувства се, че Ахил не е роден в семейство на полски пазач. И че госпожа майка у никога собственоръчно не се е занимавала с домакинска работа. Над камината стил Луи XV стенен часовник отмерва часовете. На картини с позлатени рамки са изобразени разни лентяи от въпросната тъпанарска епоха, които връзват панделчици на гламави агънца или пък бутат ли, бутат люлчици. Мирис на старо наследствено благосъстояние витае из облицованото с жълтееща коприна помещение. Непрочетени книги в кафяво-златисти подвързии додават културен оттенък на този тягостен буржоазен лукс*.
[* „Трябва да го сложим дълбоко в гъза на буржоазията!“ — предизборен лозунг отпреди десетина години на кандидата за президент на Франция Колюш. Що се отнася до френските условия, този хубав човек е може би само отчасти прав. Но несъмнено е, че неговият призив е далеч по-уместен в бедни страни с бедно население, в които законите защитават интересите само на няколко процента от това население и водят към неразумна поляризация почти без средна класа. (Т.М.)]
Изтощението ми внезапно надделява поради тишината и неподвижността, в която съм изпаднал. Заспивам на часа.
Събуждам се стреснато от превзетата, суха и безапелационна кашлица на бащицата. Той е тук и е величав: пижама от синя коприна, морскосин кадифен халат с бранденбурги, като че ли се е подготвил да изпълни „Бранденбургския концерт“. Отделил е време да се напарфюмира и от него лъха на онзи дискретен парфюм на Герлен, употребяван от аристократите, пенсионираните висши офицери, старите влюбени уролози, както и от моя милост, ваш покорен слуга, тъй като той е единственият, който мога да понеса, без да кихна шестнадесет пъти още при отварянето на флакона.
— Вашата визита е доста утринна, драги ми — изрича той с тон, съдържащ достатъчно подчертан упрек, за да не бъде забелязан.
Тиранична натура е Ахил, трябва да си го признаем. Гулагски началник по призвание. Зениците му понякога мятат бичове и камшици. А друг път интонацията на гласа му е на командир на екзекуционен взвод. Той ме разглежда с онова отвращение, с което се гледа ресторантски сервитьор, ухаещ на пот и букет от кухненски миризми. Великият вожд не обича да намира в своя салон сътрудниците си кървящи и изтощени, при това по никое време. Иска ги винаги спретнати и напети, както изглежда по картините безстрашният рицар Баяр на моста при Гарилиано.
— Идвам отдалеч — му казвам.
— Ами че Амстердам си е почти периферията на Париж — изкисква се той.
— Да, но адът е нашата най-отдалечена отвъдморска територия, господин директор.
А господин директорът поклаща глава. — Силни думи. Ще видим това.
Звъни на дъртия си прислужващ ростбиф и му казва да донесе кафе.
— Ще пиете ли и вие също? — ме пита Ахил с бакшишов тон.
Аз се разсърдвам:
— Мисля, че по-скоро вие сте този, който ще пие също, шефе!
Лисият поема това, без да трепне. Само погледът му малко ферментира. Сяда срещу мен, премятайки крак върху крак, при което те се оказват аристократично осеяни със светлосини жилчици. Неговите везани пантофи се поклащат върху педикюрираните му пръсти.
— Толкова ли беше тежко? — посъчувства ми той, все пак впечатлен от състоянието ми на пълен грогизъм.
И ето че начевам да разказвам добросъвестно, без нищо да пропускам.
Той слуша, ту разглеждайки ноктите на едната си длан, ту надигайки чашката кафе с другата.
И това го може: да слуша. Да слуша безизразно, оставайки качен на пиедестала си, за да започне сетне да коментира след известно време респектиращ размисъл.
— Според вашите твърдения излиза, че шефът на амстердамската полиция е гангстер, главатар на банда и…
— Да, господине ми.
— Е ли това възможно?
— Възвъзможно е — отвръщам му, отдавайки се на любимите си словесни игри, към което той остава безчувствен.
— Че това е налудничаво!* — заявява.
[* Като 22% данък върху оборот върху книги. (Т.М.)]
— Че е, е!
— Да допуснем.
— О, да, моля ви, допуснете, шефе! Допуснете, за Бога!
— Ако вярвам на резултатите от вашето разследване, този безчестен държавен служител е бил в комбина с корабовладелеца Ханс Бергенс в ръководенето на цяла империя на наркотрафика, разпростираща пипалата си из Европа и Северна Америка…
— Точно тъй, шефе. Но както винаги става на борда на корабите, командвани от двама капитани, скоро се изяснява, че единият е в повече. И тогава започва груба борба на елиминация между двамата.
Сипвам си, без да бъда поканен, втора чашка кафе.
— В този случай, господин директор, борбата е била едностранна. Йеронимус Крул е взел решение за ликвидирането на партньора си поради съвсем уважителна причина: Бергенс бил започнал да полудява. Било е достатъчно човек да посети кабинета му, от който ръководел делата си, за да се убеди в това: обор! Автентичен обор в небостъргач! На двадесет и петия етаж!
Ахил се ухилва.
— Наистина — признава той — смущаващо е.
— Вие го казахте.
Отпивам още няколко глътки от ободряващия чернокафяв напитък.
— Разбира се, според обкръжаващите го Бергенс винаги е минавал за „оригинал“. Но малко по малко хрумванията му започнали да граничат с лудостта. Необичайните му прищевки тревожели неговия антураж. Крул чакал удобен случай, за да се отърве от него. Но тъй като те двамата имали немалък брой по-дребни съдружници, той държал тази работа да бъде свършена така, че подозрението да не падне върху него…
— Гениален план — прекъсва ме Мърмореца, изпреварвайки ме и почесвайки с достойнство тестикулите си. — Използването на Берюрие като изкупителна жертва издава един изначално макиавелистичен дух. След разпространението на онзи мерзък филм, в който е звезда разгорещената Берюриевица, нанизана от цял корабен екипаж, не е било трудно един вопиещ за мъст съпруг да бъде превърнат в убиец. Чрез Бергенс Крул е накарал вашия улав другар да отиде там спешно. И гнъсният юродивец се е втурнал с наведена глава и насочени рога. Нахлул е с вой и крясък в кабинета на Бергенс, където се намирали двамата мъже. Този тулум с черва е бил вбесен от това, че са му казали, че достойната му съпруга (достойна за него, разбира се) е настоявала да се сноши с всички мъже на борда на въпросния кораб. Излизайки от кожата си, този Апостол си е тръгнал, бълвайки змии и гущери, и още щом е затворил вратата, Крул е разбил главата на съдружника си и се е изнизал през някой таен изход, известен само на двамата. Всичко това е така, нали?

Номерът на Ахил е, че всеки доклад, който му снасям, той ми го разказва на свой ред, като че да го обсеби изцяло; и го прави с такава убедителност, че накрая започвам да се питам на кого от двама ни всъщност принадлежи авторството. Пребарването на кестените, заради които си си изгорил ръцете при изваждането от жарта, при него е изведено в ранга на изкуство.
— Нали разбирате, Сан Антонио, оттам нататък оставало само да се вдигне шум около аферата Берюрие и да се дадат инструкции да се стреля по убиеца на именития собственик на кораби, където и да бъде видян. Нелошо измислено, а? Но аз веднага отгатнах хитростта. Нали ме познавате, младежо?
— Имам тази чест — съгласих се аз.
— Бергенс убит от бивш френски министър рогоносец! Това е изпълнение! Това е стил! Моят нидерландски колега си е направо демоничен. И ето го сега господар на борда.
— Господар на борда, но доста притеснен в подробностите, господин директор, тъй като аз и Берюрие се изплъзнахме от мрежите му, а и отгоре на това разполагаме с четирима свидетели. Ахил се замисля и изважда яката на пижамата си над тази на халата. И ето го, че се възправя внушително, досущ статуята на Командора.
Работата ви си е вредителска, драги ми! — произнася той с глас, пропит почти с омраза. — Вие се перчите. Мислите се за Супермен. Гласът ви, стилът ви, маниерите ви — всичко говори за това. А какво се крие отзад? Да казвам или да не казвам? Ще кажа все пак: говна! Мислите си, че сте донесли истината, но тя, истината, си е останала в Холандия, приятелче. Гордеете се с това, че със сила и произвол сте докарали тук хора, които биха проговорили единствено ако бъдат подложени на мъчения. Какво искате да сторя аз с тези ваши свидетели? Да ги задържа? С какъв мотив? Те ще се оплачат и ще им бъде дадено право. Защото сте упражнили върху тях насилие и сте ги експатрирали против тяхната воля. Ако работата се раздуха, целият свят ще се стовари върху ми. Лигата за човешки права, Министерството на външните работи, а и Министерството на вътрешните работи, чийто нов министър вече не е неграмотен тулуп! Всичко, което вие и екскременталният Берюрие ще твърдите относно амстердамските събития, ще бъде опровергано и ще предизвика чудовищен дипломатически инцидент. Ще се изиска екстрадицията на вашето китоподобно, нещо, което Франция не ще може да откаже. Та по повод на всичко това знаете ли какво ще направите сега, хитрецо? Ще свърнете назад и ще си опънете задника да върнете тези хора в страната им. Не искам да излизат от въпросния фургон! Берюрие — да. Той е ранен, а и е френски поданик, но другите, другите ги откарайте обратно при вятърните им мелници. И то веднага!
Той млъква. Колко му е мрачен видът и колко бяла кожата! Прилича на кондор от Андите с проскубаната си чутура и хищния си поглед.
— Господин директор, как можете да изисквате подобно нещо? — го питам, изпълнен със скепсис.
— Защото това е единственият начин да избегнем катастрофата или поне да я смекчим. Заминавайте, Сан Антонио. Изплюйте Дебелака на прага на някоя болница и после поемете по Северната автострада. А сега още нещо, приятелю: надробили сте странна попара, без да изпълните задачата, която ви бях възложил.
А, наистина! — намирам аз само да кажа, преглъщайки мъчително.
— Защо ви изпратих в Холандия, комисарю? Може би вече не си спомняте след всичките си деяния, достойни да бъдат описани в комикс. Е, добре! Ще ви освежа паметта! Помолих ви да се върнете при онези търговци на сирене, за да узнаете две конкретни неща, а именно: причината за отвличането на Берюриевица и за колективното й изнасилване от страна на цял екипаж, както и какво са смятали да искат от министъра на вътрешните работи. Доколкото знам, вие не донесохте отговор на нито един от тези два въпроса.
Натискайки един звънец, призовава дъртия си британец и му нарежда:
— Изпратете комисаря! Аз отивам пак да си легна, освен ако… Не, изкарайте от гаража колата. Ще се отправя към г-ца Зузу, за да й направя приятна изненада.
— Поздравете я от мен, господин директор — подхвърлям от прага на вратата.
— И бъдете нащрек: колкото и да е обещаваща, утринната куродървица е не винаги резултатна!

Преимуществото при спокойните хора е, че те са относително по-малко досадни от другите поради факта, че са по-умерени в приказките. Бъбривият и бодряшки настроен глупак е най-лошият от всички, защото с глупостта си създава у тези, с които общува, изнервящото усещане за разбунен кошер. Фалшивата г-жа Берюрие е именно спокойна персона, досущ като вечно плетяща в семейното си огнище дама, която с мъдра благост и разбиране посреща всеки повик на пикочния си мехур, отива, облекчава го и пак сяда да плете до следващия път, без нито за миг да излезе от своята невъзмутимост по какъвто и да бил повод.

Тя е по дантелена нощница, взета без съмнение от дрешника на Берта, защото никоя истинска курва не може да има подобна.
Подутите й клепачи говорят, че е спяла дълбоко. Тази достойна жена не се изненадва от свръхутринното ми идване. След като в досегашния си живот е извървяла километри тротоарен плочник, след като е изслушала експресните изповеди на цяла кохорта човешки фантоми, отишли при нея, за да си направят по някое малко празненство на сетивата, тя накрая се е проникнала от някакъв фатализъм, близък до безметежността. Единствената й философия е тази на парата. Достатъчно е да е припечелила нещо, с което да съществува прилично, след като е прибрала за собствена употреба задника си. Кармен повече нищо и не иска.
— Извинете ме за безпокойството — й казвам. — Ще трябва да ми помогнете. Берю е сериозно ранен, а имам и квартиранти да ви поверя.
— А, тъй ли? Сериозно ли е това с Александър-Беноа? От проявата и на интерес разбирам, че Снажния й харесва и че колкото и да е преситена в това отношение, тя съвсем не е останала безчувствена пред впечатляващия му монумент. Случва се, щото дами курви, направо оригващи се на курове, на някой завой от жизнения си път внезапно да намерят чувствено удовлетворение с някой свръхнадарен партньор. Това ми напомня как през една мъглива вечер в Лондон така натресох с лоста си една британска амазонка, че след като първо извика „мамо!“, тутакси мина към кръшни тиролски викове, изпъстрени с множество фиоритури във високите тонове. Отначало си мислех, че ми разиграва класическия театър* в старанието си да си спечели честно парите с добросъвестна работа. Но след като натиснах газта до края и тя направи страхотна дъга, намокряйки чаршафа, разбрах, че, шегата настрана, нещата са сериозни. Дори си рекох дали след такова пълноценно и мащабно излупване от моя страна няма да поиска да ми върне мангизите, които й бях дал. Не че съм скъперник, познавате ме; но друго си е на визитните ми картички да фигурира уточнението: „Веднъж впечатлена курва му върна хонорара си.“ Намирам, че това си е доста по-престижно от „член на Френската академия“ или „командор по изкуствата и литературата“. Не е ли така? Хората грешат в подхода си към славата и редовно се разминават с истинския медал. Те се втурват към лъскавото, а не към ценностното.
[* Прав е Сан Антонио. Този вид театър е много класически, но на нас тия не ни минават. (Т.М.)]
Та леля Кармен Куротрошачката навлича един пеньоар, с който заприличва още повече на огромен картоф, и идва да ми помага.
Усилията, които полагаме за изнасянето на Берюрие до яслата му, заслужават ни повече, ни по-малко кръст за храброст с ленти. Напълно е сдал багажа клетият Дембо. В това му състояние би трябвало да го откарам в болница, но той яростно се противи на тази идея, тъй като бил достатъчно голям, за да се лекува самичък в собственото си легло с помощта на червено винце, а що се отнасяло до лекарства, да съм си ги бил заврял, представете си, отзад, на него му било достатъчно едно минетче. Нямало било нищо по-здравословно от това някоя сърцата тетка да ти лапне пацораната без много фасони; здравият сън и свежото събуждане след него ти били гарантирани.
След като го настаняваме, се заемам с трансфера на моите пленници. Шофьорът, все така послушен, въпреки голямата си умора ми помага да ги изнесем и ги полагаме в редичка в столовата на семейство Берюрие. Тези симпатични холандци, обикновено не по-малко чистоплътни от швейцарците, сега смърдят. Но тяхната воня специално в този дом прави по-малко впечатление, отколкото където и да е другаде.
После набирам телефонния номер на Пино. Суховатият му глас не закъснява да се отзове.
— А, ти ли си! Какво ли не беше започнало вече да ми минава през главата! Бях изпълнен с лоши предчувствия и не можех да спя.
— На бегом ела при мен в дома на Берю, като вземеш и белезници, от каквито върло се нуждая. Телефонирай на отдельонния Поалала и му кажи и на него да дойде у Дебелия. Да се пише болен, защото се очертава да имам нужда от вас дни наред. Разбра ли?
— Пристигам!
Изтощен, полагам обратно слушалката: Защо вместо към някой инспектор се обръщам към Поалала, който е началник-канцелария в министерството? Защото, нарушавайки изричните разпореждания на прекия си шеф, не искам да въвеждам в далаверата никого другиго, освен приятели.
Хубавата и ранена Герда стене изпод кърпата, вързана през устата й. Май е време да фърля едно око на раната.

Курвата, заместваща г-жа Берюрие в семейното ложе, всъщност не се казва Кармен, а Беренис, нещо рядко в средите на проституцията, където са по-обичайни имена като Соланж, Ирма или пък Леа.
Точно осем часът сутринта е, когато Берюрие, изплувайки от един трескав и неспокоен сън, изявява желанието да яде омлет със сланина. Неговата временна съпруга послушно се отправя към кухнята, за да изпълни желанието на великия ранен. Изтръгнат от мрачната си сънливост, аз я следвам. Мирисът на пръжки сутрин, още повече ако си уморен, е винаги стимулиращ.
Гледайки в гръб шетащата пред газовата печка дебелогъза дама, я питам:
— Имахте ли посещения, или звънял ли ви е някой по телефона по време на отсъствието на славния ви съпруг, Беренис?
— Ми да — отвръща тя. — Вчера идва един човек.
— Като как изглеждаше?
— Като китаец.
— И освен това?
— Добре сложен, висок, с хубави очила със златни рамки. Носеше куфарче от крокодилска кожа.
— Какво искаше?
— Попита ме дали съм г-жа Берюрие, жената на бившия министър. Отговорих му, че да. Тогава той ми рече, че съм канена за днес на откриването на новата телевизионна станция на Айфеловата кула и че съм трябвало да ида на всяка цена, че там щял да бъде целият бомонд начело с президента на републиката, министър-председателя, кмета на Париж и кой ли не още. Даде ми и писмена покана.
— Покажете я!
Тя отива да рови в един шкаф и след малко ми донася един красив картонен правоъгълник, изписан с бляскащи букви под наклон. „Дружеството на Шести канал кани господин и госпожа Берюрие да присъстват на откриването на новия предавател. Това откриване е под високия патронаж на господин Президента“… и т.н. и т.н.…
— Интересно. И какво му отговорихте на този елегантен азиатец?
— Че мъжът ми е на път и че не мога да отида сама.
— И тогава?
— Той ми възрази, че именно защото Берюрие отсъства, ще трябва да се отзова аз, за да го представям.
— На което как реагирахте?
— Приех. Вие ме накарахте да се закълна, че ще се държа като да съм истинската гос’жа Берюрие, нали така беше?
— Точно така.
Тя пльосва в една голяма чиния тлъстия и златист омлет, осеян с кафеникави сланинки.
— Искате да анулирам това ли? В долната част на картончето има един телефонен номер, на който да се обадя в случай, че нещо съм възпрепятствана.
— Не, не. Понагиздете се, Беренис, и отивайте.
— Сигурен ли сте? Ами аз, знаете, не съм много силна по светските обноски. Улица Сен Мартен, където повечето време издухвах емигрантите, не беше точно мястото за учене на добри маниери.
— Успокойте се, драга. В този вид приеми само звездите и големите началства играят. Поканените са просто фигуранти, които трябва само да се усмихват и да се покланят. Бъдете на място и си мълчете — и всичко ще мине добре.
Минавам в столовата, където квартирантите лежат върху опърпания мокет. Двамината мъже, оковани, както си му е редът, към тръбата на парното, гледат мрачно. Гердичка е възбледа и стене, но раната на бедрото ѝ не изглежда да е много сериозна. Куршумът е излязъл, след като е поиздълбал малко плътта. Дезинфектирах я, както можах, и я превързах доста професионално.
Пино е заспал в едно волтерианско кресло. Колкото до Поалала, той е развълнуван от ролята си на пазвант; разхожда се от единия пленник до другия, раздавайки им шутове по задниците просто ей така, за да си изгради авторитет, и то, ако може, траен.
— Ще кажем на Беренис да ни направи кафе — известявам на съотборниците си.
— Пино ще отиде да купи кроасани. За теб колко. Поалала?
— Шест, господин комисар, но бих предпочел кифлички.
Изтръгвам Пино от ендемическата му дрямка и му подавам ключовете от фургончето.
— Ще подпалиш цветарската камионетка, дето е паркирана на няколко метра от портата и има холандски номер, и ще я закараш на майната си оттук. После ще купиш един пакет пресни кифли и кроасани и ще се върнеш с такси. Тази деликатна мисия е ли по силите ти?
— Ще се справя! — обещава той, удряйки с ток, за да подчертае мрачната си решителност.
И тръгва.
Жилището на семейство Берюрие е пропито от тежки миризми в амбианс на военен лагер. Атмосферата е напрегната. Имам усещането, че съм седнал върху буре с барут и гледам как пламъчето пълзи ли, пълзи по дългия шнур, приближавайки се бавно, но сигурно.
В Амстердам сигурно е настъпило доста голямо раздвижване. Моите врагове са могъщи. Шефът ми е обърнал гръб и аз се крия в компанията на престъпниците, върху които съм сложил ръка, но на чиято страна е юридическото право. Накъде върви всичко това?
И после тази покана за г-жа Берюрие. Какво се крие зад нея? Някой си е наумил да я капичне през парапета на Айфеловата кула? За какъв дявол? Било е лесно да я очисти у дома й.
Поглеждам часовника си. Матиас скоро ще пристигне. Помолих го да дойде, тъй като се нуждая от преводаческите му способности. Негодниците ще бъдат разпитвани поотделно на майчиния им език. Смятам, че след всичките си силни изживявания те са вече узрели да пропеят.
А ако се окаже, че не са, никога няма да бъдат!

XII
Кунг-фу край кулата.

Винаги се притеснявам, когато в мое присъствие се дрънка на език, който не разбирам. Тогава в мен нахлува чувство на безпомощност, нетърпимо за човек на действието. В такива моменти жадно наблюдавам изражението на лицата на събеседниците, вслушвам се в интонацията на гласовете им, дебна мимиките и погледите им. Но звукосъчетанията, излитащи от артикулационните им апарати, преминават през тъпанчетата ми без ни най-малка полза и много скоро започват да ми причиняват сърцебиене.
Дано триото се огъне! Дано изплюе камъка*!
[* Известно ми е, че се казва „камъчето“. Но в случая амбициите на инспектора са по-големи; той иска камък. (Т.М.)]
Чувствам, че нещо сериозно и решаващо се готви; нещо, което си заслужава цялата каша, която забърках.
Слушам как Матиас ученият, мъдрецът, ерудитът, неизчерпаемият ги разпитва. Многознайко е този рижльо! Асимилирал е всякакви материи. Познанията му са по-обширни от империята на Карл Велики. Той царства над Познанието, както съветски генерален секретар над Съветския съюз и червената универсална панацея.
— Е?
В момента той се занимава с момичето, след като нищо конкретно не е успял да измъкне от двете горили.
— И тя не знае повече от приятелчетата си, комисарю — въздъхва Матиас.
— И нямат представа по какви причини леля Берюрие е била отвлечена, колективно изнасилена и направена звезда на порнофилм? И въобще не знаят какво са възнамерявали да искат от министъра Ханс Бергенс и съучастника му?
Ръждивият вдига ръце нагоре, при което заприличва на вятърната мелница на Верхарен на заник — слънце.
— Не са били посветени в нещата. Това са прости изпълнители, комисарю. Момичето принадлежи към паралелните служби на Крул. То ви е проследило от Главното полицейско управление, имайки за задача да ви неутрализира при заминаването ви. Трябвало е на самото летище дискретно да ви убоде с една игличка, съдържаща кураре. Ето тази… (И той ми показва мъничка метална тръбичка, приличаща на пълнител за химикалка.) Едно бодване в човешката навалица — и никога повече нямаше да видите Париж. Та помислете си: щом като направи тези признания, щеше да отговори и на останалите ви въпроси, ако можеше.
— Значи ударихте на камък, но не този, който очаквахме да изплюят?
— Уви.
Извиквам Поалала.
— Имате нужда от мен, за да ги набъхтя ли? — трепетно пита той. — Когато започвах кариерата си, това беше единственият употребяван при разпитите метод и той даваше резултати. Оттогава насам нищо по-добро не е измислено, комисарю, питайте Берю. После постепенно извратиха полицията с някакви си там права на задържания и не знам си какви още педерастии!
— Засега прикрепете пак към парното в столовата господата и дамата, драги ми сержанте.
— Наистина ли мислите, че една малка обработка на тестикулите на мъжете не ще ги накара да станат словоохотливи и че една дръжка на метла, пъхната, където трябва, не ще бъде здравословна за госпожичката?
Вдигам рамене.
— Опасявам се, че не знаят онова, което искаме да научим.
— Опасявате се, но не сте сигурен.
— Почти съм сигурен.
С въздишка на дълбоко разочарование неосъщественият джелатин остава на пост при пленниците, докато аз и Матиас се усамотяваме в кухнята.
— Какво ще правите с тях? — безпокои се той.
— Еба ли му майката! — признавам си аз липсата на идеи в това отношение.
— Не можете все пак да ги държите отвлечени ad vitam aeternam!
— Знам това.
— Тъй като директорът не иска и да чуе за официално задържане, няма друго решение, освен да бъдат пуснати. — И ще идат да искат възмездие от Йеронимус Крул, който, бидейки в силна позиция, ще предизвика международна буна срещу нас!
— Ами тогава?
Тогава нищо. Засега ще артисат тук.
Появява се Пино, натоварен с кроасани и кифлички.
— Оставих колата на майната си — заявява той — и едвам намерих такси, за да се върна.
Беренис сварява нова бака кафе. Денят е сив и обезсърчаващ. Налегнало ни е вцепенение като пред края на света.
— Трябва да намерим отговора на тези въпроси — заявявам изведнъж. — На всяка цена. Известно е, че по принцип мозъците ни използват само пет процента от капацитета си. Не бихме ли могли да ги стимулираме да надскочат летвата? Матиас, ти, който си свръхнадарен, вдъхни ми от онзи магически флуид, дето ще ми позволи да надникна и вникна в неведомото!
Бледен, той ми се усмихва.
— Твърде много искате от мен, комисарю.
За не знам си вече кой път подхващам отново основните данни на проблема.
— Берюрие, министър, отива да участва в една конференция на Интерпол. Булката му решава да го придружи, за да посети „горещите“ квартали на Амстердам. Самолетните билети и хотела са резервирани доста дни предварително, така че „онези от Амстердам“ са били в течение на тази предстояща маргинална визита. Те проследяват Кашалотката още от слизането й от самолета, заговарят я на кея на курвите, предлагат й малък ебален бал и тя се съгласява без много кипрене. По време на последвалата сексуална веселбица я снимат, после я отвличат. Снимките са изпратени на съпруга заедно със следното предупреждение: ако иска да си възвърне рошлата, ще трябва да изпълни условията, които ще му бъдат поставени. Край на първа част.
Пъхам в гърлото си един кроасан и лисвам подире му две глътки кафе. Матиас и Пино ме гледат в дрезгавината на унилото утро.
От стаята долита гласът на Берю, призоваващ Кармен-Беренис да му го посмуче в най-добрите традиции. Тя възразява, че в неговото състояние това би било неразумно. Дебелият се разсърдва. Щом като тази отказва, да си му докарали истинската си му жена, по дяволите! Берти не била професионалистка, ама никога не се правела на велика пред предложение от този род. Била жена в постоянна бойна готовност. Извикваш й „Сезам!“ — и се отваря. А що се отнасял о пък до тази дребна услуга, само да й споменеш, и тутакси налапвала духалото на гайдата по-добре и от най-добрия свирач, на който и да е шотландски клан.
Накрая Беренис отстъпва. Но на негова отговорност. Не отговаряла за последствията. Ако той побледнеел и закреел, хич да не идвали да й търсят сметка на нея. Ама хич! Вършела всичко, което искали от нея: правела се на домакиня, тъпеела в този апартамент, мязащ на пренаселена зоологическа градина, с тази разлика, че в нея вместо животни имало ченгета и навързани по радиаторите бандити, правела и минети по поръчка; съгласна била с всичко това, но само искала гаранции, че нямало да бъде въвлечена в евентуални неблагополучия, от какъвто и да е род. Не било кой знае какво искане от нейна страна.
Берюрие все повече губи търпение. Казва й, че ако смятала да продължава да плямпа, то поне да било с пълна уста. В края на краищата тя май се захваща за работа. Много скоро едно ритмично мляскане, някак си напомнящо успокоителния плясък на гребла във вода по вечерно време, ни известява, че негово величество се е сдобил със своето. След малко дори го чуваме да казва с премрежен глас:
— Поалала, приятелю, ако искаш да се възползваш от това, че гос’жата е на колене върху дюшека, за да й треснеш една задна прашка, не се стеснявай — там, където има за един, има и за двама!
— Дали бих могъл да си го позволя, г’син министър? Ние тримата в кухнята се стараем да не се разсейваме от разразилия се галантен празник и аз продължавам рекапитулацията си:
— … Тогава давам съвет на Берю да обезсили техния удар, като спешно си подаде оставката. Което той и прави. През това време Бергенс нарежда, щото Берюриевица да бъде натоварена на един от многобройните му кораби, и я предоставя на екипажа. Събитието бива заснето. Копия са разпратени до най-важните френски вестници. Защо?
— Отмъщение! — казва Пино. — Александър-Беноа им е подлял вода, като е оставил поста си, тоест като се е оказал в невъзможност да се отзове на исканията им и по този начин те са поискали да си плати за това.
Правя мимика, изразяваща съмнение. — Това ли е твоето мнение, Ръждиви?
— Това е приемлива хипотеза, комисарю — отвръща Опожарения.
— Да, ама с нейна помощ не ще отбележим кой знае какъв напредък — сопвам се аз с цялата несправедливост на безсилието си.
Той не се изчервява, тъй като това е невъзможно, но цялата му външност говори, че е доста смутен.
А аз, чудовищен в своята студенина, продължавам:
— Крул накарва Берю да се върне в Амстердам и го използва като жертвен козел в ликвидирането на съдружника му. Но на сцената изскача прославеният комисар Сан Антонио и внася объркване в действието. Той, между другото, пленява няколко лица и успява да ги докара в Париж. Шефът му по най-подъл начин порицава това деяние и клетият смелчага Сан Антонио, когото Господ-Бог нерядко лишава от закрилата си, е принуден със съучастието на неколцина верни другари да секвестира бандюгите в дома на Берю, питайки се къде да си ги навре. Край на историята.
Матиас реагира:
— Но предстои един епизод, който несъмнено ще донесе някакъв отговор на вашите въпроси, комисарю.
— Имаш предвид днешното откриване, на което е поканена Кармен-Беренис?
Матиас кима с глава.
— Да не забравяме, че поканената е всъщност не Беренис, а г-жа Берюрие!
— И това какво променя?
— Всичко! — отговаря Свръхдаровития.
— Иде, иде! Почти съм накрая! — гръмко известява откъм спалнята отдельонният Поалала.
Честито да му е!

* * *

Неизказана е Береницида в официалния си тоалет за откриването. И тъй като „неизказан“ означава „неподлежащ на словесно описание“ или нещо от този род, аз се отказвам да я описвам. Само ще спомена, че обилно е черпила одежди от гардероба (обновен, откакто мъжът и бе направен министър) на Берюриевица. Измъкнала е оттам една много дискретна рокля с щамповани върху ѝ бели лилии със зелени на нощносин фон. Едно болеро, което не е от Равел, а от Равийон, стъкмено от две злочести лисици, убити, защото са имали нещастието да са сребърни, допълва носията й. И хермесова чанта, моля ви се! И фризура, направена от Алфред, титулувания фризьор на Берта. Именно в такъв одухотворен вид духачката от улица Сен Мартен се появява пред дървеното заграждение, украсено с трикольорни лентички. Официално облечени служителки с „жабо“-та посрещат бузести и с двойни подбрадия държавни знаменитости. Републиканската гвардия, преса, телевизия, радио. Очаква се идването на Монарха. Гостите биват поканени да се качат на втория етаж, където ги очаквала скромна закуска и вино за поливане на събитието. Асансьорът не спира да се движи нагоре-надолу.
Матиас ми прави дискретен знак и влиза след нея, след като е показал пропуска си, който му осигурих благодарение на перфектното си взаимодействие с Елисейския дворец. Командоската ни група се е разделила на три елемента: Матиас, който се изкачва заедно с официалните лица, за да „покрива“ мнимата Берюриевица, Пино, който чака на волана на една кола, паркирана до Марсово поле, и аз като възлов и координиращ наблюдател в краката на кулата. Хитроумният рижльовец ни е снабдил с една система за радиовръзка, чиито микро-микрофончета са по съвършен начин скрити във вратовръзките ни. Всеки от нас може да шепне, бидейки сигурен, че ще бъде приет от другите двама посредством приемател, вграден в рамките на очилата ни. Не се качих и аз горе поради това, че вече съм твърде познат на бандата на Йеронимус Крул и ако някои нейни членове са горе и замислят нещо, тутакси може да ме разпознаят.
Ама че съм неспокоен! Крачейки, ту се отдалечавам, ту се връщам обратно; сърцето ми бие на забавени обороти, погледът ми обхваща всичко възможно околовръст, нервите ми са изострени като бръсначи на арабски отмъстители, чувствам, че нещо ще се случи. Предвиждам го, нюхам го и, кой знае, може би и го искам!
Официалните коли продължават да прииждат. Гвардейци с бели ръкавици са се строили край импровизирания паркинг в подножието на най-известния в света куп железария. Ето и моторизираните полицаи, предхождащи президентската лимузина. Величествената кола спира пред входа. От нея слиза Наполеон V — гологлав, с вдървена стойка, елегантен в пардесюто си от камилска вълна и шала си, изплетен вероятно от престарялата му провинциална леля. Усмивката му е съсирена и точно изчислена, погледът му е стъклен, ръката му е сгъната на 45 градуса за ръкостисканията с посрещачите. Неговият шеф на протокола му представя отговорниците за седмия канал: г-н Цезарио Тутикванти, г-н Паоло Тортиколи и т.н. Императорът стиска дланите им поред. Оставил е единия край на устните си деблокиран, та да може да филтрира оттам незабвенни комплименти, изпълващи щастливците, удостоени с подобно внимание, със силното желание на часа да хукнат към кенефите, за да мастурбират.
Обкръжен от рояк горили, Монарха се насочва към асансьора. После се въздига нагоре сред всеобщо възхищение, подобно на това, на което са били обект братя Монголфие; през асансьорната решетка продължава да се мярка красивото му бледо лице.
„Трябваше да се кача и аз — си казвам все по-разтревожен. — А сега е много късно. Но все пак може би си струва да известя гилдията и да опитам.“
Долу тълпата се поразрежда, нямайки какво повече да гледа. Тази част от нея, която е останала, отстъпва назад, опитвайки се да следи пристигането на президента горе, на втората платформа, където този орел ще кацне, за да благослови новите разпръскватели на глупотевини.
Тържествен момент. Площадът поопустява. Около накиченото заграждение остават само силите на реда и шофьорите на официалните коли. Няма по-тъпо нещо от откриването на каквото и да било; нищо не е по-суетно и тъжно от това — кортеж от силните на деня, заобиколени и сподиряни от мошеници с гъвкави гърбини.
Но нека си живеят всички тези властолюбци и славолюбци, които си въобразяват, че след тях ще остане нещо повече от куп изсрани лайна. А аз запазвам за себе си съмнението. Съмнението спрямо всичко, съмнението, което ме предпазва от реалността и глупостта.

От това, че непрекъснато въртя главата си ту наляво, ту надясно, ту нагоре, започва неприятно да ме боли вратът.
Площадът е добре осветен. И тогава, драги мои, ми идва дар от небето. Виждам го облегнат о едно дърво. Та облегнат на това дърво, чийто вид въобще нямам време да определя, е един азиатец — висок, строен, с очила с позлатени рамки. В ръката си държи куфарче от крокодилска кожа. Човекът напълно отговаря на описанието на фалшивата Берюриевица. Той се е загледал към висините и като че ли чака нещо.
Навеждам глава надолу и тихичко зова: — Ало, Матиас?
Чува се леко пращене, сред което прозвучава гласът на Рижия:
— Слушам.
— Какво става горе?
— Още са на ръкостисканията.
— А оная куротрошачка?
— Притеснена е и се блещи като хлапе на куклен театър.
— Някой да проявява интерес към нея?
— Не…
— Поогледай по-внимателно.
Пауза… В приемника си чувам дишането на Матиас на фона на светската шумотевица.
— Не, комисарю, никой не й обръща внимание.
— Окей! Продължавай да си отваряш очите!

Азиатецът се отделя от ствола на дървото. Отдалечава се в посока на Сена. Върви гъвкаво, без да клати куфарчето си. Следвам го на разстояние. Чувствам, че подготвя нещо. Какво? И какво ли би могъл да направи? Официалните лица се глезотят на двеста метра от него. А той си крачи из Марсово поле като безобиден пешеходец. Самичък. Спира се на светофара, изчаква зеленото и спокойно минава по зебрата към кея. Стигнал до него, пренебрегва моста и тръгва край парапета. От време на време се обръща, колкото за да погледне кулата, като че ли изчислявайки нещо. Прави още няколко крачки. Пак поглежда към нея. Решава да спре и слага куфарчето на парапета! Отваря го и се надвесва върху му.
Ускорявам крачка. Чувайки стъпките ми, азиатецът се изправя и бързо затваря куфарчето. Минавам край него, без да го поглеждам, и изведнъж дявол знае какво ме прихваща: извръщам се светкавично и го блъсвам. Изненадан от нападението ми той пада. Повдигам капака на куфарчето и ме побиват тръпки от онова, което виждам: циферблати, бутони, светещи индикатори. Цяло дистанционно взривяващо устройство. Този човек дали не се е канел да взриви Айфеловата кула?
Нямам време да продължавам медитацията си, тъй като той рязко реагира. И то без дори да стане жълтуркото проклет! Както си е легнал, измятва се като пъстърва на сухо, при което със силен удар нахаква токовете си в мартениците ми!
А-а-а-о-о-и-и! Ужасяваща болка, придружена от неудържимото желание да драйфам, ме изпълва целия по опустошителен начин. След още един подобен отскок той е вече на крака. С края на изпънатата си длан ми трясва един саблен удар по адамовата ябълка! Ама че е обръгнал в тия работи жълтеничавият! Направо се задушавам. Гърдите ми се издуват, та ще се пръснат, а в тях сякаш гори жарава. Всичко ме боли, пълен аут съм, разказана ми е играта. Искам да се прибера у дома при мама, където да си посръбвам ликьорец и ако трябва, да се науча да бродирам и да правя компоти. Напълно съм анестезиран. Не мога да помръдна и цялото ми същество жадува за глътка поне кислород. Както горят, ташаците ми, завалиите, сигурно скоро ще замязат на сини сливи! И ще станат още по-големи, обзалагам се. За да ги транспортирам, ще ми е нужна ръчна количка.
А пък азиатецът е целият спокойствие и точност. Знае, че съм извън строя за известно време. Затова съвсем невъзмутимо разгъва една телескопична антена, вградена в капака на куфарчето му, и я насочва към кулата.
Понечвам да извикам да не прави това. Но от пламтящата ми гръд излиза само някакво клокочене, без следа от членоразделна реч.
Край кея движението продължава по обичайния си начин. Пълно е със забързани коли, които се късат да си бибиткат. Минувачите са малко, и то от другата страна на гирляндата от мепесета.
Гледам манипулациите на китаеца и не мога да не се възхищавам от самообладанието и умението му. Човек ще рече, че е хирург по време на деликатна операция, действа, сякаш е сам-самичък в някаква лаборатория. Нагласява механизмите, проверява, пипа тук, пипа там. А аз през това време лежа пльоснат като лайно. На истински боклук и посерко прилича в момента вихреният комисар Сан Антонио!
А оня с дръпнатите очи вече прави последните натъкмявания, след което приближава показалеца си към един червен бутон, открояващ се сред сивотата на останалите технически бъзикни.
Не! Това фатално движение трябва на всяка цена да бъде спряно! А че ще бъде фатално, го чувствам с всичките си фибри. Пръстът му вече е съвсем близо. Ето, докосва бутона, който потъва надолу. Самият му притежател гледа към Айфеловата кула. И той е в очакване на страхотевичен трясък. Но нищо не се случва. През мъглата от страдание, стелеща се пред погледа ми, виждам как жълтият атентатор се е стегнал и панирал. Ха-ха-ха! Кост ли ти заседна в гърлото? Започна нещо да преглъщаш и да трепериш, Почешиме Поташака? Бай-бай на невъзмутимостта ти, хепатико посран!
Мистър Жълтък се хвърля отново връз куфарчето и пак трескаво бъзика едно и друго, после донасочва антената и за втори път натиска бутона. Ниенте!
— Ха хуй ха, Чанг? — най-после успявам аз да произнеса нещо що-годе смислено, влагайки дори известна доза ирония.
Китаецът престо-престо затваря куфарчето си и драсва. Правя свръхчовешко усилие и включвам токито си.
— Пино? — изхриптя вам.
— Аз! Какво ти е, Антоан? Говориш някак си странно!
— Погледни към моста. Там един китаец тича в посока на Трокадеро. Догони го и го неутрализирай с всички средства! Бързо! Повтарям: с всички средства!
После всичко започва да ми се губи. Умът ми завитава из простори незнайни. Изправям се на колене и започвам да бълвам съдържанието на корема си. Виждам всичко в червено, гърдите ми продължават да горят.
— Болен ли сте, господине? — пита един глас.
До мен е спряла една прегърбена старица, разхождаща отвратното си миникуче.
Вместо отговор избълвам още една струя стомашен сок и полусмлени парченца кроасан.
— Да извикам ли полицията? — отново пита бабето.
— Я си гледай кученцето, бабишкер! — успявам да отвърна между два спазъма.
И тя се отдалечава, мърморейки сърдито.

Част втора
Довеяни от вулвата

XIII
Атентатът на Века.

Курвата е навлечена с нещо като пеплум, стъкмен от рибарска мрежа. Отдолу има само едни черни бикини, чиито размери не достигат и тези на носна кърпичка. Задникът й е доста посинял от режещия въздух на улица Сен Мартен.
Тя ме гледа как се приближавам, заинтригувана от разкрачената ми походка на скиор, внезапно попаднал на открит чернозем; това се дължи на болящите ме тестикули. Но тъй или иначе, съдейки по добре ушития ми костюм, пеперудката е решила, че съм потенциален клиент, когото си заслужава да се опита да поодере.
— Здрасти, миличка — й подхвърлям. — Да си виждала дебеланата, която замества Кармен?
— В момента бачка — изръмжава не много любезно жената. — Не знам какво толкова й намират, че й налитат така, ама пред дюкяна й винаги има опашка.
И ми посочва двамина, които с подозрително невинен вид оглеждат витрината на една бакалия с ориенталски специалитети.
— И тия чакат нея. А пък тя от доста време вече изпомпва един вдовец на най-малко седемдесе лазарника!
— Ще я почакам — въздъхвам аз.
— Ама, хубавецо, да знаеш, че и с мен няма да си загубиш нито парите, нито времето — мога да ти приложа всичко по каталога. Ще ти излижа и дирника даже, ако си падаш. За мене желанията на клиента са над всичко!
Започвам да загрявам, че Берти вероятно доста е объркала играта на дамите от тази улица, вследствие на което, за да се борят с мощната й конкуренция, те са се видели принудени да започнат да свалят цените, да се напъват да измислят поощрителни мурафети и хватки с премиален характер.
— Много си любезна, миличка, но не съм дошъл да търся Дебеланата, за да я ръгам, а защото имаме една делова работа с нея…
— Ами тогава, докато я чакаш, какво ще речеш все пак за един малък фьой дьо роз?
— Страх ме е да не я изпусна, а пък и засега не ставам за такива нещица, защото съвсем наскоро много лошо ме натресоха в топките.
Тя се вижда принудена да се примири. Започваме да си разтягаме лакърдии за туй-онуй: за политика, за социалната несигурност, за скъпия живот, за тъпанарите от кметството, които замисляли да прогонят от квартала курвите… След доста масали от всякакъв род ето че Берта най-после излиза от работното си ателие, все така сладострастна в поличката си от черна кожа, с бароковия си сутиен, едва издържащ тежестта на цицищата й, с високите си ботуши, с файтонджийския си камшик и с огромния си втъкнат в косите гребен, блестящ като морски фар. О, колко моряци…
— Антоан! — възкликва, забелязвайки ме, новата кралица на улица Сен Мартен. — Живо-здраво, как е хавата?
Междувременно въпросният вдовец, който се оказва дребно и пъргаво старче, изскача отвътре като невестулка и се юрва нанякъде, обирайки с рамо мазилката от стените на сградите.
— Вашето изгнание приключи, драга Берта. Вече ще можете да се завърнете в домашното огнище — известявам й весело.
Лицето й леко помрачнява.
— Жалко, тъкмо бях навлязла в работата. Пък аз съм много контактна, нали разбирате, Антоан? А тук непрекъснато се запознавам с нови и нови хора. Много е интересно.
— Хайде, драга приятелко — подканвам я аз, посочвайки й моята „Мазерати“, спряна на няколко кабелта от нас.
Хетерата се колебае.
— Ама не може ли преди това, дет’ се вика, на крак да изпразня мъдурите на онез двама господа ей там, пред бакалията? Всеки божи ден идват зарад мен и са много възпитани джентълмени.
— Вземете им адреса, пишете им, но сега трябва да бързаме.
Кашалотката изпуска една въздишка през мустаците си, прави мимика на дълбоко съжаление към двамината си потенциални клиенти и чак тогава се съгласява да ме последва.
Озовала се в колата ми, малко се поотпуска и изгуква:
— То туй си е истинско отвличане! И къде ще ме откарате, Антоан? Вкъщи?
— Първо, драга ми приятелко, ще посетим един мой приятел гинеколог за малък контролен преглед. След тези няколко дни, през които замествахте Кармен, добре ще е да се вземат някои предпазни мерки.
— Мислите ли, Антоан? Все попадах на свестни хора, знаете ли? И на туй отгоре всички си слагаха каквото трябва. Нали знаете, че когат’ креватните работи стават между светски люде, всичко винаги е по мед и масло.

Звъни се. Силно!
Има някаква разгорещеност в това малтретиране на входния звънец. Някакво необуздано нетърпение, под което се крие и ярост.
Поалала отива да отвори. Очаквам да чуя откъм антрето „добър ден“ или думи на любезност, но вятър: тишина!
Понечвам и аз да отида във вестибюла, за да видя какво става, но те вече влизат в хола. И знаете ли кои те? Настоявате ли да ви кажа? Ама наистина? Е, добре.
На първо място, Стария! Ан персон! Елегантен и мрачен, а погледът му стъклен, та изцъклен. На второ място, капитан Ван Даал — сътрудникът и вероятно съучастникът на Йеронимус Крул, на когото се изплъзнах, когато се бе заел да ме „експулсира“ от Холандия.
Та те идват към мен, масивни и застрашителни. Най-вече Тато. Отминават ме и влизат в стаята, където лежат окованите нидерландски обесници. Гледат. Споглеждат се. Поглеждат ме. Биг босът е блед като мрамор.
— Знаех си! — членоразделя най-сетне той. — Чувствах го! Бях сигурен.
И това е само преамбюлът, интродукцията към същинското му слово, което предавам тук дословно:
— Вие сте един жалък мръсник, Сан Антонио! Един ренегат. Да ми направите това на мен! До такава степен да пренебрегнете заповедите ми! Да се надсмеете над тях! Да направите точно обратното на тях! Всичко е изчерпано между нас. От две минути насам вече не сте в полицията! Отлъчен сте до живот от нея. Директно сте за тъмницата! Ще намеря добър адвокат, за да заведе срещу вас гражданско дело от името на френското правителство, с което сте се поругали по най-мерзостен начин. Всички тук сте истинска асоциация на престъпници. Къде е телефонът? Арестувани сте до един. Общество на разбойници. Двадесет години за Пино, който и така си е към края си, и доживотен за останалите. Ще се погрижа за това, ръката ми е дълга. И ако доживотният не стигне, ще има удължавания на срока! Никаква милост, никога! Какво исках да кажа още? А, да: проклинам ви! Не знаехте, че ще ви прокълна, комисарю, нали? Ето сега това е вече факт! Низвергнат сте от живота ми. Изтривам ви от миналото си. Ще ви забравя веднага щом съдебната присъда бъде произнесена. Ще дезинфекцирам кабинета ви. Или по-скоро ще го разруша. Да бъде заличен! На негово място ще бъде направена зала за кинопрожекции. Или нещо друго там, ще видя. Може би параклис. Вярно, при нас липсва параклис. Когато някой полицай иска да се уедини и да се помоли, му се налага да ходи чак в „Нотр-Дам“, която е винаги пълна със захласнати японци или холандски министри. Ха останете наедине със себе си, ако можете, в катедрала, в която непрекъснато пробляскват фотографски светкавици! Мразя туристите, гледам на тях като на узурпатори. Всички туристи, с изключение на холандските, капитан Ван Даал. Какво? Какво казвате? Че тези личности трябва да бъдат развързани? Ами че как иначе! Какво чакате, ужасни мъчители, гестаповци такива, че не освобождавате тези мили хора? Вижте ги как са се сгърчили, клетите! Франция ще им плати за нанесените щети, аз гарантирам за това, а ако пък Франция все пак прояви известна стиснатост, аз ще ги доовъзмездя от собствения си джоб! Тъй че не се тревожете, капитан Ван Даал. Няма да започваме някоя разправия в стил Грийнпийс я!
Капитанът още малко, и ще се пръсне от доволство. Тъй като се намира в чужбина, облечен е в цивилно облекло, състоящо се от спанаковозеленикав костюм стил „пенсиониран офицер“. На ризата му липсва едно копче и от отвора наднича свинскорозовият му и тлъст корем с кълнящи тук-таме руси косъмчета. Гледа ме иронично. Още малко, и шапка ще трябва да им сваля на тези нафукани копелдаци! Да дойдат, за да си приберат официално съучастниците, позволявайки си отгоре на всичко лукса да отправят и обвинение срещу нас!
И тутакси вълна на ярост започва да ме изпълва. Чувствам я как тръгва от пръстите на краката ми и се изкачва неотстъпно към капитела, минавайки през подпухналите ми ташаци. Присвивам се като бенгалски тигър пред скок според по-късното описание на очевидците. Непосредствено следва и самият скок, при който главата ми го натриса в носа. Хрясването като от издънена врата май говори, че хрущялът му е сдал. Мутрата му мигновено се покрива с кръв. А аз не се спирам дотук. Добавям и едно кроше в брадата, после — ъперкът в челюстта. Като финал отстъпвам назад, за да му друсна и едно убедително пеналти в подкоремието. Капитанът не упорства да остане в съзнание и го загубва. Трясъкът от падащото му на пода тяло е повече от впечатляващ.
— О, Господи — запелтечва Стария втрещен, — едвам съм възстановен и пак съм уволнен!
Превил се одве като при чернодробна криза*, той присяда на най-близкия стол. Състоянието му не е много по-добро от това на Ван Даал. Начева някакъв съвсем персонален и тъжен монолог; прихлипвайки, започва да нарежда как времената ставали все по-трудни и по-трудни. И че ако изначално е знаел, че така ще бъде, щял бил да се посвети на отглеждането на цикория или на развъждането на артезиански басет; а можел бил и да стане гръцки рибар в Цикладите. А сега нищо друго не му оставало, освен да се оттегли в манастир заедно със Зузу. Щели да облекат власеници и да се молят преди и след всяко съвкупление. Тук от очите му бликват сълзи и той вдига лице към мен, с което заприличва досущ на свети Себастиан великомъченик.
[* Твърде неприятно явление след солидни почерпки. Препоръчва се: „Липовитан“, „Розмарин“, медицински въглен, както и някои билки като камшик, синя жлъчка, влачещ очеболец и шипка… (Т.М.) P.S.: Надявам се, че фирмата производител на „Розмарин“ ще ми изкаже материалната си благодарност за тази несравнима реклама.]
— О, Сан Антонио, вие, когото обичах с бащинска любов, вие, когото формирах, омесвайки ви в глината на опита си, вие, който ми дължите всичко и още отгоре, защо ми сторихте това?
Издърпвам един стол изпод масата, сядам срещу него, хващам му дланите, които той безропотно оставя в моите и впивам огнения си поглед в очите му на бито куче.
— Сторих ви всичко това, шефе, за да ви попреча да се опозорите. Ако не ви бях „сторил това“, в настоящия момент Франция щеше да бъде без президент, Париж без кмет, а френските телепредаватели — без антени, с които да известят на света тези скръбни новини. Ако не ви бях сторил това, тези едри акули, наети от не знам коя злосторна сила, щяха успешно да са извършили най-страшния атентат след онзи, който навремето струва живота на Кенеди.
Отивам до бюфета на семейство Берюрие и вдигам оттам една малка картонена кутия. Отварям я. Вътре се намира един предмет, тъмен и лъщящ, с размерите на две долепени една о друга монети от пет франка.
— Какво е това? — прошепва Ахил.
— Според Матиас, който му направи един пръв бегъл оглед, касае се за заряд от втвърден шибриум — най-мощния експлозив след атомната бомба. Ако това нещо избухне, от тази сграда ще остане само мазето, а може би и клетката на канарчето на г-жа Глансал, портиерката, но какво ли ви разправям… След като е била наебана бързешком от пичовете, съставящи онзи екипаж, Берта е била подложена на контролен медицински преглед. По време на въпросния преглед лекарят, който го е извършвал, е поставил тази миниатюрна бомба в тялото на г-жа Берюрие. Оставало само да се изчака удобния случай, за да бъде тя взривена. А за това било необходимо Берта да се озове в даден момент сред антуража на президента, нещо напълно възможно, имайки предвид, че тя е била съпруга на министъра на вътрешните работи. И тогава някой опитен техник, намиращ се на известно разстояние, щял да натисне едно бутонче и да предизвика експлозията. Та това именно щеше да се случи преди малко на втория етаж на Айфеловата кула. Ако не бях заместил истинската г-жа Берюрие с фалшива, щеше да настъпи апокалипсис. Давате ли си сметка, господин директор? Берта е отишла в Амстердам, за да търси любов, а е донесла оттам смърт в корема си.
Татенцето се е облещил от потрес.
— Всичко, което разказах, мога да го докажа — добавих. — Благодарение на Пино, който между другото с телеобектив засне натоварения с тази маневра азиатец (намиращ се сега в доста плачевно състояние в болницата), ние разполагаме и с куфарчето с механизмите за дистанционно взривяване. А един известен гинеколог е готов да свидетелства, че е извадил тази бомба от дълбините на нашата Берта, след като я е открил чрез радиоскопия. Но има и още нещо, шефе. Наемам се да изтръгна и показания от лежащия тук тлъстак капитан Ван Даал. Като го изведа сред полето с това нещо тук в джоба, а Матиас на нужното разстояние оттам се приготви да задейства куфарчето с детонатора, всичко ще ни разкаже, гарантирам ви го. Така че престанете да подмокряте панталона си от ужас пред дипломатическите последствия. Тези хора са демони, ако мога да си позволя да използвам вашия винаги тъй образен език. Време е виновните да си платят. И ние ще се сдобием с кожата на Йеронимус Крул!

Пилог*
[* Няма правописна грешка. (Бел. на деж.ред.)]

Останалото, тоест края, трябва да сте го прочели във вестниците. Голяма дандания се вдигна. Последва самоубийството на Крул, а всички нидерландски висши служители на негово подчинение си дадоха оставките. Капитан Ван Даал направи пълни признания, бе екстрадиран и осъден в Амстердам. Бе разкрита голяма международна мафия от трафиканти, действаща с широк размах: наркотици, проституция, търговия с оръжия, взаимодействие с терористки групировки и какво ли не още! Оттук тръгна и кръстоносният поход за един по-здравословен свят, начело на който поход застана нашият скъп президент, нещо, за което ще получи Нобеловата награда за мир при следващото раздаване.
И всичко това благодарение на кого?
Не се страхувайте да го кажете. Да, благодарение на неустрашимия Сан Антонио, който пред нищо не се спира и на когото от нищо окото му не мига.
Защото, ако не бях поискал от Берю да си подаде оставката, ако не бях измислил номера с мнимата Берюриевица, ако…
Ама няма да седна да преразказвам тази книга я! И без това си е достатъчно дълга.
__Издание:__
Сан Антонио
Дерзайте, пичове!

San Antonio
Chauds, les lapins!
Editions Fleuve Noir, Paris 1986

Възпроизвел от френски: Теодор Михайлов
Първо издание

Редактор: Раймонд Вагенщайн
Технически редактор: Кирил Настрадинов
Художествено оформление: Момчил Колчев
Печатни коли 13 Издателски коли 10.92
Формат 84/108/32
Цена 15 лв.
Електронна обработка фирма „Фибко“
ISBN — 954-529-015-3

ИК „Колибри“*, София, 1992 г.
Печатница „Полипринт“ Враца
[* Тази книга да се обложи с пряк данък, косвен данък, кръвен данък, зъбен данък, данък върху порнографията, данък оборот и данък с оборотное. (Бел. на министъра на финансите)]

**Slick** · 07-03-14, 16:08

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Благодаря !! Препоръчвам - преводите на български са уникални. Този който ги е превеждал е лют фен и половин писател.

**smng0303** · 08-03-14, 09:17

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Пилог*
[* Няма правописна грешка. (Бел. на деж.ред.)]

..........

**Тодоров009 (Войводата)** · 08-03-14, 19:37

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Чел съм няколко; и няколко имам. Много е важен превода и не винаги може да се предаде играта на думи. Най-добрият превод според мен е постигнат в "Аржентсвински истории" - то си е направо съавторство.

http://www.virtualnabiblioteka.com/i...storii_--b.pdf

**smng0303** · 25-06-14, 11:07

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Драги съотечественици!
Скъпи братя и сестри!
Бордът настана, тупат сърца ни!

**ssaattyyrr** · 11-08-14, 08:49

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Аз изтеглих каквото можах. Досега имам: Ал Капоте, Арежентсвински истории, Дерзайте пичове, История на Франция, Гаджетата имат нежна кожа, Торта рунтавелка. Ако някой има и може да качи други негови книги в epub формат ще почерпя

. Ако е в друг формат ще се пробвам да конвертирам, макар че до сега не съм го правил.

**smng0303** · 12-08-14, 10:54

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Първоначално публикуван от ssaattyyrr Преглед на мнение

Аз изтеглих каквото можах. Досега имам: Ал Капоте, Арежентсвински истории, Дерзайте пичове, История на Франция, Гаджетата имат нежна кожа, Торта рунтавелка. Ако някой има и може да качи други негови книги в epub формат ще почерпя

. Ако е в друг формат ще се пробвам да конвертирам, макар че до сега не съм го правил.

Имам Голямата Берта но е на руски!

**ssaattyyrr** · 12-08-14, 12:46

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Първоначално публикуван от smng0303 Преглед на мнение

Имам Голямата Берта но е на руски!

Благодарско ама за съжаление съм от поколението дето масово не знае руски

**smng0303** · 06-02-17, 12:28

От: ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Les souris ont la peau tendre- Гаджетата имат нежна кожа.doc

Обява

ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

ФРЕДЕРИК ДАР (САН АНТОНИО)

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Активност за темата