Tweet
- Кой му показа пътя до пусията?
- Сам го е намерил!
- Без да знае как ли ?
- Като птиците – кой им казва как да намерят мястото на хиляди километри !
- Но той го е намерил едва сега!
- Защото сега е полетял!
В тази висока махала в дебрите на джендема имаше няколко стари къщи с покриви покрити с каменни плочи , изградени от плетове и измазани с кал – по този край им казваха “палачки”. Под вехтия вид се криеше здрав скелет от дъбови греди и талпи – и наглед крехките постройки с лекота удържаха огромния си каменен товар. Аз притежавах от доста време една от колибките , идвах си тук за лов и от време да почивам. Няколкото стари хора наоколо вечер се събираха , приказваха , а зимата махаличката приличаше на чудновато приказно място – от малките прозорчета пръскаше оскъдна светлинка , отразяваше се от снега и придаваше неповторима феерия в този глух , самотен и тъжен балкан. Каменните комини изпускаха пушек на пръхкави кълбета , които пък понякога странно се смесваха с падащите снежинки. Дядо Бончо ми беше съсед. Едвам помнеше кога и къде е роден и от сума време не беше излизал извън тукашната гора. А гора – бол! Стареца беше и ловджия и винаги ни напътстваше за посоката , пътеките и районите в зависимост от времето, сезона и вида на дивеча. И никой не помнеше да е грешил. Където и да ловувахме , той се качваше на голо бърдо с огромен камък на него, увиснал над недълбока бездна и от него наблюдаваше целия район. Пътя до тази скаличка беше доста труден, но пък и откриването му не беше лесно. Стареца носеше вехта едноцевка, ала никой не беше чувал гласа й – незнайно защо аз никога не го видях да се прицели в животно. Само дето времето не спираше и стареца отведнъж спря да идва на лов , а и трудно излизаше. Според кметлето гонеше стоте бая ви Бонча. Което обаче не се отразяваше на темерутския му характер и прищевки. Толкоз инат човек не бях съзирал. Веднъж рече , че ще изнесе труп на цер из едно дере – нямаше сила , която да измъкне тежкото дърво от там. Секачите го бяха оставили защото беше гръздав , а им пречеше да стигнат до другите дървета. “Цяла зима ще изкарам с него” – рече старчето и се почна – слизаше , дялкаше го с брадвичка , мъчи с една джага – къде ти . Започна да врънка кмета , да досажда на горските , докато един го съжали и реши да разцепи ствола и да го нареже. После съжали и за това , ала отърване нямаше. Често сядах вечер след лов при него в опушената топла стаичка , вадех каквото носех за хапване и дори му оставях провизии независимо,че от патронажа бяха редовни. Пък го почвах :
- Деца нямаш ли бе байо ами си кукнало само тук – да идеш при тях , да не те мислят и ти да си добре?
- Имам байовото , имам син ! – тук млъкна , сбръчканото му лице се свиваше болно , тъгата го късаше – Живеят оттатък балкана в Пловдив. Последно го видях преди двайсет години – беше в болница , та му ходих да го видя. От тогава не съм го виждал – не ще да доде, нито се обажда – какъв човек съм отледал аз с бабичката, а? Баща си да не щеш!
Очите му бяха единственото нещо недокоснато от времето – правилни форми и вътре две горещи въгленчета. И тогава въгленчетата заплуваха в сълзите.- Че защо не му се обадиш, защо не го потърсиш, бе старец?
- Тъй не бива – той е малкият, той е детето, той трябва да доде – не аз да ходя при него. Унук имам – не мене кръстен! Как го не доведе веднъж дядо си да види...
Нямало ме е когато камбаната го е изпратила , но кметчето поиска да се свържа с неговите хора , да си оправели наследството. И отидох с едно писмо. Трудно намерих адреса една привечер. Отвори ми млад мъж – аз този поглед не можех го сгреши никога. Покани ме човека в апартамента и му разказах цялата история. Горкия старец – беше надживял сина си – още когато си тръгнал той, синът издъхнал в болницата – преди двадесет години. Жена му се поболяла и дълго време младото момче – унук му Бончо я гледал. Вече сам, той не знаел как да стигне до дяда си. Простено да му е!Малкия Бончо стана ловджия и зае мястото на дядо си. На втория излет без никой да му казва как, намери пусията му на скаличката и там оставаше винаги. Странно нещо е ловът – всякакви ги срещаш!
Дали Бончовия инат беше грях или беше нещото превело ни през вековете или пък продължаваме да съществуваме въпреки него!
Анелин
Коментар