Tweet
Здравейте,вчера пътувайки по работа ,която имаше да върши жена ми в района на гр. Николаево, аз предвидливо си взех фотоапарата и тайно се надявах да остане време да отскочим до яз. Жребчево за някоя снимка,пък и ...просто ей така да се насладим макар и за кратко на необятната шир и да поемем дълбоко въздух от простора в който винаги съм намирал много релакс и успокоение!
Тръгнахме,но...аз бях доста разочарован,защото точно този ден се стелеше хубава гъста декемврийска мъгла.Питах се...ами то ние и да отидем до язовира,какво ще снимам в тази мъгла...и дори какво ще видим?
От опит знам,че има ли мъгла,то тя около водоемите е още по-гъста и непрогледна
Както и да е...тръгнахме.По-пътя трябваше да спрем и в няколко села/Зимница,Ветрен и т.н./ и в едно от тях намерих нещо интересно ,което реших да запечатам на снимка.
Това е една ...зелева плантация.Разбира се беше обрана,но от това ,което беше останало от нея си личи как тя се е ширила до където ти поглед стигне
Продължихме,а аз тайно се надявах мъглата поне около и след обяд да се вдигне.Работата на жената беше свършена доста преди планираното като време,а аз имах идея на язовира да сме около залеза,за да направя и някоя снимка.При мъглата обаче,която продължаваше да се стели и сякаш ми се подиграваше на мерака да изпробвам новата Сигма,това снимки на залез нямаше начин да се реализират.Така и така обаче бяхме в района,та...дадох предложение на жената да отидем до потопената църква Св. Иван Рилски в североизточния край на язовира/до този момент аз макар и доста да съм посещавал този водоем,не съм ходил да я видя/,и като няма добри условия за снимки да не чакаме залеза,а да си отиваме по-навреме.
Знаех точно къде се намира и по кой път трябва да стигна до мястото,затова и съвсем скоро Реното/тръгнахме с него,защото никъде по маршрута не се очакваше проблем с проходимостта/,топуртеше вече по камъните на брега на язовира.Мъгла имаше,но за моя радост беше доста по-малко от очакваното и скоро църквата изплува пред очите ни !
Съпругата ми имаше работа да си описва там нещо и остана в колата,а аз с невероятен трепет се доближих до църквата,която както виждате в този момент не беше залята от водите на язовира.
Усещането беше невероятно.Сякаш се докоснах до нещо Велико и Свещено...сякаш се докоснах до...Бог!!!
Чувствата ми бяха едновременно и радостни от досега с нещо непреходно и същевременно тъжни от разрухата и забвението
Стоях,гледах и подвластен на това ,което бушуваше в мен направо забравих да снимам.Приближих се до самата сграда,на нея ясно си личеше до къде е била заливана от водите на язовира.Стана ми странно как вече близо 50г. тя не се е разрушила и все още устоява на природата.Казах си...ами май има кой да бди на тази църква...
Направих още няколко крачки и влезнах през източния вход.Изведнъж порутените останки се замъглиха и пред погледа ми изплуваха различни гледки.
Гледки на кръщенета,гледки на погребения,гледки на сватби,гледки на...един отминал живот.Сякаш сградата ми говореше,а аз освен да стоя безмълвен и да слушам друго не можех да направя.
С доста усилия се откъснах от унеса.Погледнах часовника и не можех да повярвам,че е минал над половин час,без да щракна и един път с фотоапарата
Това беше магия...беше нещо извън нашите материални представи за живота и начина ни на мислене и възприемане.Това не беше просто потопената църква,това беше нещо Велико ...и Неземно...място където човек се чувства толкова малък и нищожен,че чак тръпки те побиват.
Насилих се да направя няколко снимки там вътре...където е кипял живот и хората са дохождали в дома на своя Отец,за да се помолят за здраве и берекет,за да се изповядат и да поискат прошка и ...да търсят успокоение от пошлостите на съвременния свят!
Това май е по-добре да го видите така...
...а това...
...по този начин...
Бавно и с нежелание излязох отвън.Църквата сияеше от пробилото сякаш точно заради нея мъглата слънце
Заобиколих и...останах безмълвен от гледката която се разкри пред мен.Никой...ама никой не може да ме убеди,че това е съвпадение/държа да спомена с големи букви-НЯМА НИКАКЪВ ФОТОШОП-всичко си е както го видях с очите си!!!/
Поисках да снимам църквата от ниска гледна точка и...вижте какво има в небето
След последното видяно,което секунди след снимката се скри,сякаш никога не е било там,повече нямах сили да стоя близо до това място.С треперещи ръце от вълнение и...може би страхопочитание, бавно се отдалечих с идеята да си тръгваме.
Качих се в колата,обърнах и отново топур-топур по камъните се отдалечих от това невероятно място.Вече почти излизайки на пътя поглеждайки в ляво натиснах рязко спирачката и твърдо заявих,че трябва да слезна за няколко кадъра.Не знам какво толкова ме привлече,но сякаш...някаква непреодолима сила направо ме тласна да спра и да слезна за снимки,като ми нашепваше в ухото..."чакай , не бързай толкова да си тръгнеш..."
Трепереното в краката ми сякаш вече го нямаше и аз се отдадох на опити да поснимам около язовира.
Слънцето проби мъглата и светлината му започна да струи над водната шир.
Днешния ден все виждах разни неща...
А вие виждате ли нещо интересно на следващия кадър...?
...ще ви помогна малко.Вижте жълтото оцветяване в небето и отражението...особено частта му към сушата в дясно на кадъра.
Хайде и още една помощ...малко по-наситен същия кадър,за да се открои формата за която говоря
Продължих с моите занимания...
...докато с ужас разбрах,че всъщност залеза за който бях дошъл изведнъж напук на цялата мъгла все пак го имаше, а аз го пропилявах.
Такова бягане към колата не съм правил от доста време.Това стадо биволи да ме гонеше,сигурно щях да бягам по-бавно.Метнах се в колата под ококорените и питащи очи на жената.Завъртях ключа и още със запалването на мотора, вече като състезател въртях Реното на пета сякаш от това ни зависеше живота, а отзад камъни хвърчаха на метри след него.Единственото което успях да кажа на съпругата ми беше..."няма време"...
Стигайки в близост до църквата неистово скочих от колата и бягайки пусках фотоапарата и му правих настройки.Статив...какъв статив...нямаше време за такива екстри,защото всичко продължава ...един миг...
Накрая стигайки на достатъчно разстояние и вдигайки фотоапарата ...за сетен път се оцъклих и забравих да натисна спусъка.Църквата стоеше пак там...на същото място,но сякаш от нея струеше някаква Божествена светлина...
В крайна сметка успях да надвия вълнението и щракнах...
Минах отзад...но магията беше вече изчезнала...
Три кадъра...толкова и всичко свърши...Четвъртия вече показва как слънцето,което сякаш Някой нарочно го застави да се покажи преди да се скрие зад хоризонта,вече се скри...
Свалих бавно фотоапарата и като,че ли очаквах още нещо вълшебно да се случи.Оглеждах се,ослушвах се дори,но...всичко беше свършило.Обърнах се и бавно тръгнах към колата.Сякаш Нещо не ме пускаше да си отида.Нещо,което ми показа днес на небето един символ на любовта,а както знаем в Библията пише..."Бог е любов".
До колата най-много да бяха 50м.,но аз имах чувството,че минах 500..Мисли и чувства бушуваха в мен.Какво беше днес това на което станах свидетел?
Онази Висша сила ли видях и усетих?
И защо пък точно аз...човека който толкова се е отдалечил от Бог?
Та аз не съм достоен за това...и все пак ми се случи...
Това за мен означава надежда,означава,че нищо не е загубено!
В крайна сметка стигнах до колата,мълчаливо седнах вътре под втрещения поглед на жена ми,завъртях ключа и без да отронвам и дума потеглих.Гледах втренчено пътя осеян с множество камъни,но...май по-често поглеждах в огледалото към това което остана зад нас :hmm:
Излязохме на асфалта и дадох гас.Понесохме се по подбалканския и сметнах,че вече си отиваме към дома.Да...ама не...
С неистово настъпване на спирачките под отново учудения поглед на жена ми спрях на една отбивка,за да си кажа довиждане с всичко което ми се случи този ден!
Това беше...всичко свърши...
Невероятен ден изживях.Случи ми се нещо мистериозно,което ме накара да се замисля над живота който водя и над ценностната си система.Накара ме да се замисля...всъщност материалното към което се стремим ли е толкова ценно или непреходното и вечно вътрешно извисяване.
Не искам да ви занимавам повече с моите вътрешни борби и размисли.За съжаление май живеем прекалено материално и не обръщаме внимание на духовното,а то...то е истинското нещо в нашия кратък живот!
Тази нощ сънувах странен сън.Черна маска с пламтящи огнени очи кръжеше на мен и се опитваше сякаш да ме сграбчи,но тъкмо тогава зад нея се появи...същото това бяло сърце от снимката и от него заструи толкова силна светлина,че маската и пламъците се изгубиха,а аз дори не успях да се събудя от кошмара...
Не съм много религиозен,но това което ми се случи и от това което изживях се замислих...
Замислете се и вие приятели!
Весели Празници и една по-добра година ви пожелавам!
Поздрави на всички!
Тръгнахме,но...аз бях доста разочарован,защото точно този ден се стелеше хубава гъста декемврийска мъгла.Питах се...ами то ние и да отидем до язовира,какво ще снимам в тази мъгла...и дори какво ще видим?
От опит знам,че има ли мъгла,то тя около водоемите е още по-гъста и непрогледна
Както и да е...тръгнахме.По-пътя трябваше да спрем и в няколко села/Зимница,Ветрен и т.н./ и в едно от тях намерих нещо интересно ,което реших да запечатам на снимка.
Това е една ...зелева плантация.Разбира се беше обрана,но от това ,което беше останало от нея си личи как тя се е ширила до където ти поглед стигне
Продължихме,а аз тайно се надявах мъглата поне около и след обяд да се вдигне.Работата на жената беше свършена доста преди планираното като време,а аз имах идея на язовира да сме около залеза,за да направя и някоя снимка.При мъглата обаче,която продължаваше да се стели и сякаш ми се подиграваше на мерака да изпробвам новата Сигма,това снимки на залез нямаше начин да се реализират.Така и така обаче бяхме в района,та...дадох предложение на жената да отидем до потопената църква Св. Иван Рилски в североизточния край на язовира/до този момент аз макар и доста да съм посещавал този водоем,не съм ходил да я видя/,и като няма добри условия за снимки да не чакаме залеза,а да си отиваме по-навреме.
Знаех точно къде се намира и по кой път трябва да стигна до мястото,затова и съвсем скоро Реното/тръгнахме с него,защото никъде по маршрута не се очакваше проблем с проходимостта/,топуртеше вече по камъните на брега на язовира.Мъгла имаше,но за моя радост беше доста по-малко от очакваното и скоро църквата изплува пред очите ни !
Съпругата ми имаше работа да си описва там нещо и остана в колата,а аз с невероятен трепет се доближих до църквата,която както виждате в този момент не беше залята от водите на язовира.
Усещането беше невероятно.Сякаш се докоснах до нещо Велико и Свещено...сякаш се докоснах до...Бог!!!
Чувствата ми бяха едновременно и радостни от досега с нещо непреходно и същевременно тъжни от разрухата и забвението
Стоях,гледах и подвластен на това ,което бушуваше в мен направо забравих да снимам.Приближих се до самата сграда,на нея ясно си личеше до къде е била заливана от водите на язовира.Стана ми странно как вече близо 50г. тя не се е разрушила и все още устоява на природата.Казах си...ами май има кой да бди на тази църква...
Направих още няколко крачки и влезнах през източния вход.Изведнъж порутените останки се замъглиха и пред погледа ми изплуваха различни гледки.
Гледки на кръщенета,гледки на погребения,гледки на сватби,гледки на...един отминал живот.Сякаш сградата ми говореше,а аз освен да стоя безмълвен и да слушам друго не можех да направя.
С доста усилия се откъснах от унеса.Погледнах часовника и не можех да повярвам,че е минал над половин час,без да щракна и един път с фотоапарата
Това беше магия...беше нещо извън нашите материални представи за живота и начина ни на мислене и възприемане.Това не беше просто потопената църква,това беше нещо Велико ...и Неземно...място където човек се чувства толкова малък и нищожен,че чак тръпки те побиват.
Насилих се да направя няколко снимки там вътре...където е кипял живот и хората са дохождали в дома на своя Отец,за да се помолят за здраве и берекет,за да се изповядат и да поискат прошка и ...да търсят успокоение от пошлостите на съвременния свят!
Това май е по-добре да го видите така...
...а това...
...по този начин...
Бавно и с нежелание излязох отвън.Църквата сияеше от пробилото сякаш точно заради нея мъглата слънце
Заобиколих и...останах безмълвен от гледката която се разкри пред мен.Никой...ама никой не може да ме убеди,че това е съвпадение/държа да спомена с големи букви-НЯМА НИКАКЪВ ФОТОШОП-всичко си е както го видях с очите си!!!/
Поисках да снимам църквата от ниска гледна точка и...вижте какво има в небето
След последното видяно,което секунди след снимката се скри,сякаш никога не е било там,повече нямах сили да стоя близо до това място.С треперещи ръце от вълнение и...може би страхопочитание, бавно се отдалечих с идеята да си тръгваме.
Качих се в колата,обърнах и отново топур-топур по камъните се отдалечих от това невероятно място.Вече почти излизайки на пътя поглеждайки в ляво натиснах рязко спирачката и твърдо заявих,че трябва да слезна за няколко кадъра.Не знам какво толкова ме привлече,но сякаш...някаква непреодолима сила направо ме тласна да спра и да слезна за снимки,като ми нашепваше в ухото..."чакай , не бързай толкова да си тръгнеш..."
Трепереното в краката ми сякаш вече го нямаше и аз се отдадох на опити да поснимам около язовира.
Слънцето проби мъглата и светлината му започна да струи над водната шир.
Днешния ден все виждах разни неща...
А вие виждате ли нещо интересно на следващия кадър...?
...ще ви помогна малко.Вижте жълтото оцветяване в небето и отражението...особено частта му към сушата в дясно на кадъра.
Хайде и още една помощ...малко по-наситен същия кадър,за да се открои формата за която говоря
Продължих с моите занимания...
...докато с ужас разбрах,че всъщност залеза за който бях дошъл изведнъж напук на цялата мъгла все пак го имаше, а аз го пропилявах.
Такова бягане към колата не съм правил от доста време.Това стадо биволи да ме гонеше,сигурно щях да бягам по-бавно.Метнах се в колата под ококорените и питащи очи на жената.Завъртях ключа и още със запалването на мотора, вече като състезател въртях Реното на пета сякаш от това ни зависеше живота, а отзад камъни хвърчаха на метри след него.Единственото което успях да кажа на съпругата ми беше..."няма време"...
Стигайки в близост до църквата неистово скочих от колата и бягайки пусках фотоапарата и му правих настройки.Статив...какъв статив...нямаше време за такива екстри,защото всичко продължава ...един миг...
Накрая стигайки на достатъчно разстояние и вдигайки фотоапарата ...за сетен път се оцъклих и забравих да натисна спусъка.Църквата стоеше пак там...на същото място,но сякаш от нея струеше някаква Божествена светлина...
В крайна сметка успях да надвия вълнението и щракнах...
Минах отзад...но магията беше вече изчезнала...
Три кадъра...толкова и всичко свърши...Четвъртия вече показва как слънцето,което сякаш Някой нарочно го застави да се покажи преди да се скрие зад хоризонта,вече се скри...
Свалих бавно фотоапарата и като,че ли очаквах още нещо вълшебно да се случи.Оглеждах се,ослушвах се дори,но...всичко беше свършило.Обърнах се и бавно тръгнах към колата.Сякаш Нещо не ме пускаше да си отида.Нещо,което ми показа днес на небето един символ на любовта,а както знаем в Библията пише..."Бог е любов".
До колата най-много да бяха 50м.,но аз имах чувството,че минах 500..Мисли и чувства бушуваха в мен.Какво беше днес това на което станах свидетел?
Онази Висша сила ли видях и усетих?
И защо пък точно аз...човека който толкова се е отдалечил от Бог?
Та аз не съм достоен за това...и все пак ми се случи...
Това за мен означава надежда,означава,че нищо не е загубено!
В крайна сметка стигнах до колата,мълчаливо седнах вътре под втрещения поглед на жена ми,завъртях ключа и без да отронвам и дума потеглих.Гледах втренчено пътя осеян с множество камъни,но...май по-често поглеждах в огледалото към това което остана зад нас :hmm:
Излязохме на асфалта и дадох гас.Понесохме се по подбалканския и сметнах,че вече си отиваме към дома.Да...ама не...
С неистово настъпване на спирачките под отново учудения поглед на жена ми спрях на една отбивка,за да си кажа довиждане с всичко което ми се случи този ден!
Това беше...всичко свърши...
Невероятен ден изживях.Случи ми се нещо мистериозно,което ме накара да се замисля над живота който водя и над ценностната си система.Накара ме да се замисля...всъщност материалното към което се стремим ли е толкова ценно или непреходното и вечно вътрешно извисяване.
Не искам да ви занимавам повече с моите вътрешни борби и размисли.За съжаление май живеем прекалено материално и не обръщаме внимание на духовното,а то...то е истинското нещо в нашия кратък живот!
Тази нощ сънувах странен сън.Черна маска с пламтящи огнени очи кръжеше на мен и се опитваше сякаш да ме сграбчи,но тъкмо тогава зад нея се появи...същото това бяло сърце от снимката и от него заструи толкова силна светлина,че маската и пламъците се изгубиха,а аз дори не успях да се събудя от кошмара...
Не съм много религиозен,но това което ми се случи и от това което изживях се замислих...
Замислете се и вие приятели!
Весели Празници и една по-добра година ви пожелавам!
Поздрави на всички!
))
Коментар