Tweet
ИСКРИЦАТА
Като цяло едрия лов не ми е страст. Когато има емоции – силни са, ала напоследък са толкоз редки, че ми идва малко на туризъм и релаксация след угрижените и натоварени дни. И днес, в средата на октомври, съм заел пусия в стръмен планински дол – чакам на единия бряг на дерето вардейки проходите на две широки пътеки идващи от отсрещната рядка гора. Долу почти няма вода, като се изключи малка локвичка вляво от мен по склона. На няколко метра пък над нея дерето се разклонява на две – единия улей е водосточен, другия е затлачен с паднали клони и прясна есенна дъбова шума образували невисока копа. И двата улея бяха със стръмни брегове – виждаха се скаличките. Иначе видимостта ми беше хубава – можех да видя дивеча от десетки метри, да не говорим за чуване – окапалата суха шума издаваше дори птичките шетащи отвред – сойките чукаха желъди, които по пътя си към земята предизвикваха резки шумове от ударите си в дърветата и постоянно ме поддържаха в готовност, косове прелитаха из ниските клонаци и свистенето на крилата им ме стряскаше... ала диви свине нямаше – нямаше никаква поличба – бракониери ли, нямане на храна ли, не знам що, но ги нямаше. Обикновено, когато гончетата наддаваха глас гоначите разбираха по начина на гонене, лай и други тънкости, които не знаех, че става въпрос за лисица, чакал, язовец или сърна...ала диви прасета нямаше.
Когато чух приглушения тропот разбрах, че е сърна. Лай почти не се чуваше по дирята. Видях го да тича по широка пътека на към горния проход. Правеше няколко скока, спираше и се ослушваше, после отново изтропваше на към мен, но не ме видя. Беше малко сърне – женско, и или беше изгубило майка си в преследването или въобще беше сирота. Уплашено и треперещо, то приближи проходчето на локвата и там спря. Ослушваше се, въртеше глава объркано, но не ме видя. Пи вода от локвата и отново вдигна уши. После врътна глава право на към улеите над локвата и се напрегна. Нищо не се случваше и то бавно обърна уши назад към пътеката и после към мене. Най-вероятно съм се заблуждавал мислейки, че не ме е усетило, защото независимо, че примигвах и от носа ми излизаше пара, то ме погледна отначало заинтересувано, после отново погледна към задънения улей и без да ми обръща внимание пое по моята страна , изравнихме се , отново се спогледахме и то пое по друга пътека, подтичвайки леко. Когато изчезна се поразтъпках до проходчето и огледах дирята му – малко яре беше и защо самичко...! Някъде зад мен гончетата изведнъж се разшетаха – звънкия им лай огласи доловете и ни накара да се наежим. От високото, лая се спусна накъм корекцията на реката под мен някъде зад гърба ми, после се придвижи успоредно и заглъхна. След десетина минути отново го чух – този път по отчетливо – припкаше по същата пътека насреща ми отново към локвата. Но беше много уморено, а и куцаше – назад по дирята му този път приближаваха със стръвен лай кучетата. Те бяха неуморни, опитни и се застъпваха при преследването , така че винаги имаше пресни сили. Когато стигна локвата отново, спря. Гледаше назад по пътеката, после отново вдигна глава към улея. Когато изхвръкна първото гонче отзаде му, сърнето подскочи тежко, отново се изравнихме, но то не ме погледна и продължи. Помислих си, че мога да го настигна и да го хвана... Секунди след това гончетата стигнаха локвата, отпиха набързо вода и се готвеха да настигнат клетото яре, когато първото изведнъж закова с вдигната нагоре към улея глава – козината на гърба му се изправи. След него и други две изведнъж се обърнаха натам. Като по сигнал вкупом се втурнаха в тясното гърло на улеите със стръвен лай. Не виждах добре какво се случваше, но страшен шум буквално ме накара да се настършелатя и сваля предпазителя. Нещо изфуча при което кучешкия лай пригасна, чу се трошене и тропане – миг след това кучетата изхвръкнаха и се пръснаха – и след тях от там излезе настръхнал, огромен, черен и страшен звяр – много ми заприлича на огромен глиган и реших да го пробвам с един куршум в главата – взе че поддаде и втория изстрел го накара да падне преднишком и да застине – само за да могат всичките кучета да го възседнат начевайки пир. Това дето го разказвам е много постно в сравнение с емоцията, бързата смяна на чувства, рефлекси и действия в тези няколко секунди, които ме разтърсиха. Огледах го почти плахо – наистина огромно животно – трофеен дивеч беше туй. Ама друго ме накара да се разтреперя – животното през цялото време е било там под клонаците, чувало ме е като се движа, мърдам, пуша, ям и пия вода – и не беше помръднало. И как стана така...още първия път сърнето го беше усетило, а кучета не бяха минавали оттам...и сега то ги доведе точно в леглото на този гигант...вдигнах поглед нагоре по пътеката....нямаше го – дали е могло да го осъзнае и да отклони кучетата така или просто се мъчеше да се спаси. То обаче издържа този изпит – пренесе искрицата на поколенията си в своя животец...поне за сега, до другата долчинка, до довечера, до утре или до годините си отредени му от господ, за да я предаде нататък!
Анелин
Като цяло едрия лов не ми е страст. Когато има емоции – силни са, ала напоследък са толкоз редки, че ми идва малко на туризъм и релаксация след угрижените и натоварени дни. И днес, в средата на октомври, съм заел пусия в стръмен планински дол – чакам на единия бряг на дерето вардейки проходите на две широки пътеки идващи от отсрещната рядка гора. Долу почти няма вода, като се изключи малка локвичка вляво от мен по склона. На няколко метра пък над нея дерето се разклонява на две – единия улей е водосточен, другия е затлачен с паднали клони и прясна есенна дъбова шума образували невисока копа. И двата улея бяха със стръмни брегове – виждаха се скаличките. Иначе видимостта ми беше хубава – можех да видя дивеча от десетки метри, да не говорим за чуване – окапалата суха шума издаваше дори птичките шетащи отвред – сойките чукаха желъди, които по пътя си към земята предизвикваха резки шумове от ударите си в дърветата и постоянно ме поддържаха в готовност, косове прелитаха из ниските клонаци и свистенето на крилата им ме стряскаше... ала диви свине нямаше – нямаше никаква поличба – бракониери ли, нямане на храна ли, не знам що, но ги нямаше. Обикновено, когато гончетата наддаваха глас гоначите разбираха по начина на гонене, лай и други тънкости, които не знаех, че става въпрос за лисица, чакал, язовец или сърна...ала диви прасета нямаше.
Когато чух приглушения тропот разбрах, че е сърна. Лай почти не се чуваше по дирята. Видях го да тича по широка пътека на към горния проход. Правеше няколко скока, спираше и се ослушваше, после отново изтропваше на към мен, но не ме видя. Беше малко сърне – женско, и или беше изгубило майка си в преследването или въобще беше сирота. Уплашено и треперещо, то приближи проходчето на локвата и там спря. Ослушваше се, въртеше глава объркано, но не ме видя. Пи вода от локвата и отново вдигна уши. После врътна глава право на към улеите над локвата и се напрегна. Нищо не се случваше и то бавно обърна уши назад към пътеката и после към мене. Най-вероятно съм се заблуждавал мислейки, че не ме е усетило, защото независимо, че примигвах и от носа ми излизаше пара, то ме погледна отначало заинтересувано, после отново погледна към задънения улей и без да ми обръща внимание пое по моята страна , изравнихме се , отново се спогледахме и то пое по друга пътека, подтичвайки леко. Когато изчезна се поразтъпках до проходчето и огледах дирята му – малко яре беше и защо самичко...! Някъде зад мен гончетата изведнъж се разшетаха – звънкия им лай огласи доловете и ни накара да се наежим. От високото, лая се спусна накъм корекцията на реката под мен някъде зад гърба ми, после се придвижи успоредно и заглъхна. След десетина минути отново го чух – този път по отчетливо – припкаше по същата пътека насреща ми отново към локвата. Но беше много уморено, а и куцаше – назад по дирята му този път приближаваха със стръвен лай кучетата. Те бяха неуморни, опитни и се застъпваха при преследването , така че винаги имаше пресни сили. Когато стигна локвата отново, спря. Гледаше назад по пътеката, после отново вдигна глава към улея. Когато изхвръкна първото гонче отзаде му, сърнето подскочи тежко, отново се изравнихме, но то не ме погледна и продължи. Помислих си, че мога да го настигна и да го хвана... Секунди след това гончетата стигнаха локвата, отпиха набързо вода и се готвеха да настигнат клетото яре, когато първото изведнъж закова с вдигната нагоре към улея глава – козината на гърба му се изправи. След него и други две изведнъж се обърнаха натам. Като по сигнал вкупом се втурнаха в тясното гърло на улеите със стръвен лай. Не виждах добре какво се случваше, но страшен шум буквално ме накара да се настършелатя и сваля предпазителя. Нещо изфуча при което кучешкия лай пригасна, чу се трошене и тропане – миг след това кучетата изхвръкнаха и се пръснаха – и след тях от там излезе настръхнал, огромен, черен и страшен звяр – много ми заприлича на огромен глиган и реших да го пробвам с един куршум в главата – взе че поддаде и втория изстрел го накара да падне преднишком и да застине – само за да могат всичките кучета да го възседнат начевайки пир. Това дето го разказвам е много постно в сравнение с емоцията, бързата смяна на чувства, рефлекси и действия в тези няколко секунди, които ме разтърсиха. Огледах го почти плахо – наистина огромно животно – трофеен дивеч беше туй. Ама друго ме накара да се разтреперя – животното през цялото време е било там под клонаците, чувало ме е като се движа, мърдам, пуша, ям и пия вода – и не беше помръднало. И как стана така...още първия път сърнето го беше усетило, а кучета не бяха минавали оттам...и сега то ги доведе точно в леглото на този гигант...вдигнах поглед нагоре по пътеката....нямаше го – дали е могло да го осъзнае и да отклони кучетата така или просто се мъчеше да се спаси. То обаче издържа този изпит – пренесе искрицата на поколенията си в своя животец...поне за сега, до другата долчинка, до довечера, до утре или до годините си отредени му от господ, за да я предаде нататък!
Анелин
Коментар