Tweet
Погледа му обхождаше излъсканите рафтове в магазина със завишено любопитство и интерес. Беше дошъл с приятел, който си купуваше хубава карабина и докато течеше пазарлъка Стойно с тъжна усмивка прочиташе данните на поредното оръжие свиваше устни и рамене и с нечута въздишка продължаваше. Когато отмина новите оръжия се вгледа и в оставени за продаване употребявани пушки. Нямаше намерение да купува в скоро време нещо различноот руската двуцевка и старата трилинейка , ала намираше за необходимо да уважи магазина и дори се приготвяше да закупи няколко патрона и висулки, когато поглед му се спря в края на последната стройна редица употребявани карабини. Недовиждаше добре на притулената светлина и помоли едно момче – помощник на продавача да му я покаже...беше двуцевка с поизтъркани и матови външно цеви, с голям африкански калибър, олющен приклад от който лъхаше на влага или мухъл примесено с някакво масло. Оръжието тежеше, беше някак си чуждо и студено. Отвори я внимателно, но трябваше да понапъне – помисли, че е или от ръжда или не е почиствана. От вътре цевите изглеждаха с грапавини по каналите, но момчета каза, че е така от дебелата смазка, чийто дъх усети.
И така на следващата седмица, Стойно с натъртеното рамо се прибра у дома с негърката. Цената се оказа поносима, мерака развил се веднага след стрелбата – неустоим, домашните пари на привършване. Ако жена му до сега гледаше на това му увлечение с насмешка и примирение, при вида на новата пушка сви ядно устни и попита ехидно:
На първия едър лов Стойно обра всички насмешки на колегите си, а и повечето изобщо не искаха да са около него – един рече: „И зад дърво да се скрия улучиш ли дървото ще падне отгоре ми...”! Стана така, че успя да стреля на две диви свине, но не улучи – отново трудно свали предпазителя, това го забави, а бързите изстрели му докараха и два ритника в рамото и бузата. Вечерта беше бесен и почти се отказа от ловът на следващия ден с това оръжие. Бяха в ловна хижа в планината и ако за повечето от ловджиите това беше по-скоро разтуха и приятно преживяване, то за Стойно пребиваването беше свързано с болка и яд. И както си се ядосваше, някак си инстинктивно и по навик почистваше оръжието... През нощта дървената хижичка пламна...по-скоро в едната си част където имаше огромен варел вместо печка. Кучетата се разлаяха, а подпийналите мъже наскачаха чевръсто. Едни гасяха, други изнасяха бързо багажите. Стойно успя да изнесе своята раница и `връхните дрехи и понечи да се върне за оръжието – ала точно там огънят обви език около дървеното гордеробче. Стойно остана за миг вгледан и си представи, как пламъка взема оръжието донесло му болка и срам. И изведнъж се втурна напред...”Къде бе Стойно , върни се бе, чакай сега ще угасим...” се чуха викове. Ала Стойно като в сън премина огъня отвори овъглената вратичка на гардеробчето, хвана цевта на пушката...желязото го изгори, но той не пусна и бързо се върна навън. Дланта му замириса на изгоряла кожа, но не я усещаше. Огледа негърката, взе парче и я забърса!
По Коледа получи неочакван дар – приятелят му Бенко имаше покана, заедно с още един ловец да гостуват при отстрелването на мечка в Румъния. В същност ставаше въпрос за опасно животно – стръвница подлудила местните села в близост да ловен резерват! Естествено някой беше решил да изкара и пари от това така, че от българската страна се явиха двамата. Имаше определени условия и едно от тях беше наличието на мощно оръжие – в това отношение Стойно нямаше притеснения. Едър ловен водач обаче му каза, че ако той е късметлията едва ли ще може да ползва кожата за трофей...
И тези неща се случваха според наличните пари... Стойно се оказа в края на пусията на скаличка до която лесно се стигаше по дивечова пътека минаваща по-отдолу. Чудна работа беше, как точно подгонено животно щеше да мине в този край – открито пространство имаше много, видимостта се ограничаваше само от към надвисналия планински склон и изобщо надеждите в този сняг и студ дори да види нещо бяха мижави. Така си беше – първия ден – нищо. На втория отново беше поставен там. Чуваше от далече виковете на гоначите и изведнъж някъде там в ниското кучетата подгониха нещо. Предната вечер разбра на лош влашки, че на два пъти мечката се е измъквала точно в средата на гонката, някой успял да й стреля, ама кръв нямало, и че кучетата тръгвали по меча диря оставяйки всички други. Сега обаче не разбра какво точно гонеха, ала инстинкта му го накара да вземе в ръка пушката и на няколко пъти да я вдигне и замери на различни места. Усещаше тежината й в ръцете си, но този път това го успокояваше. Някакво непознато чувство на сигурност се появи, това го стопли вътрешно и накара да се усмихне. Нейде под себе си видя как по пътечката към него се вдигаше животно. Погледна през бинокъла и съзря кошута – с грациозни скокове в снега животното взимаше преднина пред преследвачите си – двата копоя, които не си даваха много зор. Стойно се огледа в замръзналата картина – плитко било под него, стръмен дол със смесена побеляла гора, скърцаш студен въздух...стори му се, че лаят на двата копоя изведнъж се промени с приближаването им – от вял и тънък се удебели и стана яростен...
Двамата гоначи вървяха и си приказваха – умората вече си казваше своето и двамата се наговаряха за вечерта. За втори сезон им се налагаше да преследват проклетата мечка, единият бе загубил две ловни кучета от нея и телна крава, ала така и не успяваха да видят този таласъм. Чуваха я да реве високо в планината, и току виж нападнала нейде близо...хората не излизаха вечер и сами. Когато кучетата смениха лаят двамата спряха и се загледаха към високото. „Поарта(мечката)” ...рече тихо единият. Чу се приглушен рев и в същото време силен гръм, кучетата замълчаха за миг и отново се понесоха. „Кой е там ?” – попита единия, другия отвърна „ Един българин...давай да бързо” и двамата възможно най-бързо тръгнаха към мястото от което дойде изстрела. Когато наближиха чуха ръмженето на кучетата и се разделиха вдигайки пушките. Едновременно се показаха иззад камъните и очите им се разтвориха до край. На пусията видяха огромното тяло на мечката, разтърсвано от кучетата, при това не можеше да се разбере, дали животното беше живо или не. Снегът наоколо бе червен от кръв, а под тялото на мечката се виждаше човешка ръка и глава потънала в кръв. Единия изкрещя нещо. Човекът помръдна и направи усилие да изпълзи. Тогава се спуснаха да му помогнат забравили за опасността. Успяха да измъкнат Стойно изпод мечата прегръдка, издърпаха го в страни и го поставиха да седне. Ловецът беше полужив и трудно идваше на себе си. Двамата го питаха нещо , даваха му вода и разтриваха лицето му със сняг без да подозират дали това не му вредеше. След време Стойно се окопити – той беше силен мъжага, ала му трябваше време да разбере какво е станало. Успя да се съвземе едва когато и другите дойдоха. Имаше и лекар, който го прегледа обстойно, макар и на бързо. В това време бяха напалили огън, стоплиха чай, пренесоха Стойно на близо и го заразпитваха – вярно в тази конгломератна група повечето бяха чужденци, ала това с езика, като че ли не беше никакъв проблем. По едно време Стойно се обърна и потърси с очи... бяха извадили негърката изпод мечото тяло и я бяха подпрели в дърво. Той я взе и вдигна я пред очите си я загледа със странен поглед. И в съзнанието му ясно изплуваха последните му мигове преди тази страшна среща.
Когато чу как кучетата промениха лаят си Стойно направи две крачки напред почти до прага над пътечката, но не видя нищо... тези крачки бяха грешка – когато се върна за да застане отново на позиция усети движението – по отклонението към него с невероятна скорост нарастваше черна лавина и в съзнанието му се мярнаха двете зли огънчета и оголените й зъби...нищо разстояние и време в което не можеше и да прикладва...и тогава ръката, която стискаше пушката се отдели, насочи цевите към врихлитащата смърт, палеца с леко движение свали предпазителя, а показалеца притисна спусъка...не усети болка в ръката, а само лекичко потръпване...
Стойно се сгуши зиморничаво в шубата си и се придърпа към огъня, отделен от околната суматоха – палеца му леко върна предпазителя, после пак съвсем леко го пусна...и пак и пак !
„Браво колега – каза едни от германските ловци – направо си й откъснал главата – не става за трофей! „Защо да не става – рече Бенко – става не ами... за цял живот...”. Стойно не ги чу – леко допря приклада до бузата си – този път шепота беше разбираем и весел :
"Усетих мъжката ти доброта и сила
и огънят в душевните ти ритми,
това за мене стига -
любовнико любими! "
Анелин
- От къде е ? – попита Стойно.
- Ами аз не зная точно...клиент я е оставил да се продава...ама е много силна за нашия лов, патроните са скъпи, но иначе ги има...ама и тежи...безнадежна работа е ! – отвърна момъкът. Сви някак си безучастно рамене и отиде към друг клиент.
Стойно усещаше тежината й и се учуди какво ли ще е усещането да гръмнеш с това малко топче. Усмихна се някак вглъбено и я вдигна към тавана. В миг, като че ли усети тих шепот до страната си и се дръпна. Огледа приклада внимателно и сякаш му се стори, че по замазаното от времето и попротъркано дърво имаше нещо – някакви фигурки или знаци, ама едва различими. Прикладва отново, и погледа му се спря в лампата – точно там гледаха и слепите очи на оръжието. Стойно се зачуди, свали пушката и внимателно я остави на масата. Всичко това, обаче не убягна от окото на приятеля му, който финишираше своята покупка. После двамата излязоха и както си му беше реда, започнаха лека и бърза покупка на необходимите провизии за семейното отбелязване на това събитие. Вечерта, когато масата беше преполовена, жените си говореха за моди и дрехи, децата летяха по стаите пременени с мечове и пластмасови шлемове, двамата седнаха на верандата и между дребни чашки с ароматен коняк, силно кафе и ароматни папироси се заприказваха:- Видях те братле как гледаше онова чифте – продавача рече, че била негърка – рече приятелят му – Светеха ти очите, а?
- Ами светят – отвърна пийналия Стойно – от блещене ще да е било! Не бях виждал такава пушка – какво животно трябва да е за да го биеш с тоя звяр! Тук при нас няма такъв лов – те за това я и продават сигурно.
- Знам те аз – ухили се тънко приятеля – знам те...
Тази част от разговора им бе чута от жената на Стойно и тя добави из зад гърба им :- Пак ли ! Това остана пак желязо из къщи...хайде стига вече ! – ала тя беше добродушна, обърна се и потъна в хола.
След седмица Стойно посети стрелбището в едно с продавача и негърката – заплати няколко патрона и поиска да я изпробва. Продавача беше опитен човек нагледал се на какви ли не образи и в началото реши да похвали оръжието, ала не се сети с какво и смирено потегли със Стойно. Оръжейника с почуда огледа пушката, и някак смутено я подаде на мераклията с думите: „Аз с такова не гръмвам! Ама иначе си е добре де!”. Стойно постави два патрона и с мъка затвори цевите. После прикладва – виждаше мишената кацнала върху мушката и това го изненада. Понечи да свали предпазителя с палец, но колкото и да напъваше желязото не помръдваше. Най – после успя и понеже беше и притеснен и ядосан прикладва отново и дръпна първия спусък. Не беше тласък, а ритник от силните и не беше гръм, а взрив. В миг почти изпусна оръжието, но се овладя и погледна в страни. Нещо говореха онези двамата, ала не ги чуваше. После оръжейника дойде до него и почти викайки му обясни, че трябва да прикладва по-здраво иначе ще падне. Втория път Стойно се отпусна, притисна силно оръжието и внимателно и плавно натисна втория спусък – ала резултата не беше много различен. Когато отидоха да видят мишената с учудване установих, че и двата изстрела са почти в центъра и един до друг...не беше за вярване.И така на следващата седмица, Стойно с натъртеното рамо се прибра у дома с негърката. Цената се оказа поносима, мерака развил се веднага след стрелбата – неустоим, домашните пари на привършване. Ако жена му до сега гледаше на това му увлечение с насмешка и примирение, при вида на новата пушка сви ядно устни и попита ехидно:
- Това за какво ти е ... по мене ли ще стреляш ... не вярвах, че ще купиш такъв трофей!
Ала трофей беше последното нещо, което можеше да се каже за нея! Веднага с поставянето в касата, като че ли тя заяви недвусмисленото си присъствие. Отвореше ли вратата, погледа му спираше на нея и почти не поглеждаше верните си пособия до нея. Понякога нощем Стойно ставаше, изваждаше я и попиваше с очи. И в тишината отново и отново чуваше онзи странен и непознат шепот. Преди сезона започна основна подготовка, при което негърката беше основно окъпана във всякакви мазила и почистена до блясък. Реши да пооправи приклада и ложата и ги занесе на майстор. Майстора го попита да запази ли онези странни знаци, но Стойно реши да скъса с историята. Ала когато взе дървенията забеляза, че знаците отново бяха изплували след перфектната обработка. Не им обърна внимание, макар, че винаги бяха първото нещо което спираше несъзнателно погледа му. Другия проблем – предпазителя, който трудно се движеше така и не успя да се оправи. Оръжейник разгледа подробно механизма, похвали Стойно за добрия избор, без да се досети за какво ще се ползва тази мощ, и му каза, че това е така фабрично. Всъщност оръжието бе на доста години, но почти ново.На първия едър лов Стойно обра всички насмешки на колегите си, а и повечето изобщо не искаха да са около него – един рече: „И зад дърво да се скрия улучиш ли дървото ще падне отгоре ми...”! Стана така, че успя да стреля на две диви свине, но не улучи – отново трудно свали предпазителя, това го забави, а бързите изстрели му докараха и два ритника в рамото и бузата. Вечерта беше бесен и почти се отказа от ловът на следващия ден с това оръжие. Бяха в ловна хижа в планината и ако за повечето от ловджиите това беше по-скоро разтуха и приятно преживяване, то за Стойно пребиваването беше свързано с болка и яд. И както си се ядосваше, някак си инстинктивно и по навик почистваше оръжието... През нощта дървената хижичка пламна...по-скоро в едната си част където имаше огромен варел вместо печка. Кучетата се разлаяха, а подпийналите мъже наскачаха чевръсто. Едни гасяха, други изнасяха бързо багажите. Стойно успя да изнесе своята раница и `връхните дрехи и понечи да се върне за оръжието – ала точно там огънят обви език около дървеното гордеробче. Стойно остана за миг вгледан и си представи, как пламъка взема оръжието донесло му болка и срам. И изведнъж се втурна напред...”Къде бе Стойно , върни се бе, чакай сега ще угасим...” се чуха викове. Ала Стойно като в сън премина огъня отвори овъглената вратичка на гардеробчето, хвана цевта на пушката...желязото го изгори, но той не пусна и бързо се върна навън. Дланта му замириса на изгоряла кожа, но не я усещаше. Огледа негърката, взе парче и я забърса!
По Коледа получи неочакван дар – приятелят му Бенко имаше покана, заедно с още един ловец да гостуват при отстрелването на мечка в Румъния. В същност ставаше въпрос за опасно животно – стръвница подлудила местните села в близост да ловен резерват! Естествено някой беше решил да изкара и пари от това така, че от българската страна се явиха двамата. Имаше определени условия и едно от тях беше наличието на мощно оръжие – в това отношение Стойно нямаше притеснения. Едър ловен водач обаче му каза, че ако той е късметлията едва ли ще може да ползва кожата за трофей...
И тези неща се случваха според наличните пари... Стойно се оказа в края на пусията на скаличка до която лесно се стигаше по дивечова пътека минаваща по-отдолу. Чудна работа беше, как точно подгонено животно щеше да мине в този край – открито пространство имаше много, видимостта се ограничаваше само от към надвисналия планински склон и изобщо надеждите в този сняг и студ дори да види нещо бяха мижави. Така си беше – първия ден – нищо. На втория отново беше поставен там. Чуваше от далече виковете на гоначите и изведнъж някъде там в ниското кучетата подгониха нещо. Предната вечер разбра на лош влашки, че на два пъти мечката се е измъквала точно в средата на гонката, някой успял да й стреля, ама кръв нямало, и че кучетата тръгвали по меча диря оставяйки всички други. Сега обаче не разбра какво точно гонеха, ала инстинкта му го накара да вземе в ръка пушката и на няколко пъти да я вдигне и замери на различни места. Усещаше тежината й в ръцете си, но този път това го успокояваше. Някакво непознато чувство на сигурност се появи, това го стопли вътрешно и накара да се усмихне. Нейде под себе си видя как по пътечката към него се вдигаше животно. Погледна през бинокъла и съзря кошута – с грациозни скокове в снега животното взимаше преднина пред преследвачите си – двата копоя, които не си даваха много зор. Стойно се огледа в замръзналата картина – плитко било под него, стръмен дол със смесена побеляла гора, скърцаш студен въздух...стори му се, че лаят на двата копоя изведнъж се промени с приближаването им – от вял и тънък се удебели и стана яростен...
Двамата гоначи вървяха и си приказваха – умората вече си казваше своето и двамата се наговаряха за вечерта. За втори сезон им се налагаше да преследват проклетата мечка, единият бе загубил две ловни кучета от нея и телна крава, ала така и не успяваха да видят този таласъм. Чуваха я да реве високо в планината, и току виж нападнала нейде близо...хората не излизаха вечер и сами. Когато кучетата смениха лаят двамата спряха и се загледаха към високото. „Поарта(мечката)” ...рече тихо единият. Чу се приглушен рев и в същото време силен гръм, кучетата замълчаха за миг и отново се понесоха. „Кой е там ?” – попита единия, другия отвърна „ Един българин...давай да бързо” и двамата възможно най-бързо тръгнаха към мястото от което дойде изстрела. Когато наближиха чуха ръмженето на кучетата и се разделиха вдигайки пушките. Едновременно се показаха иззад камъните и очите им се разтвориха до край. На пусията видяха огромното тяло на мечката, разтърсвано от кучетата, при това не можеше да се разбере, дали животното беше живо или не. Снегът наоколо бе червен от кръв, а под тялото на мечката се виждаше човешка ръка и глава потънала в кръв. Единия изкрещя нещо. Човекът помръдна и направи усилие да изпълзи. Тогава се спуснаха да му помогнат забравили за опасността. Успяха да измъкнат Стойно изпод мечата прегръдка, издърпаха го в страни и го поставиха да седне. Ловецът беше полужив и трудно идваше на себе си. Двамата го питаха нещо , даваха му вода и разтриваха лицето му със сняг без да подозират дали това не му вредеше. След време Стойно се окопити – той беше силен мъжага, ала му трябваше време да разбере какво е станало. Успя да се съвземе едва когато и другите дойдоха. Имаше и лекар, който го прегледа обстойно, макар и на бързо. В това време бяха напалили огън, стоплиха чай, пренесоха Стойно на близо и го заразпитваха – вярно в тази конгломератна група повечето бяха чужденци, ала това с езика, като че ли не беше никакъв проблем. По едно време Стойно се обърна и потърси с очи... бяха извадили негърката изпод мечото тяло и я бяха подпрели в дърво. Той я взе и вдигна я пред очите си я загледа със странен поглед. И в съзнанието му ясно изплуваха последните му мигове преди тази страшна среща.
Когато чу как кучетата промениха лаят си Стойно направи две крачки напред почти до прага над пътечката, но не видя нищо... тези крачки бяха грешка – когато се върна за да застане отново на позиция усети движението – по отклонението към него с невероятна скорост нарастваше черна лавина и в съзнанието му се мярнаха двете зли огънчета и оголените й зъби...нищо разстояние и време в което не можеше и да прикладва...и тогава ръката, която стискаше пушката се отдели, насочи цевите към врихлитащата смърт, палеца с леко движение свали предпазителя, а показалеца притисна спусъка...не усети болка в ръката, а само лекичко потръпване...
Стойно се сгуши зиморничаво в шубата си и се придърпа към огъня, отделен от околната суматоха – палеца му леко върна предпазителя, после пак съвсем леко го пусна...и пак и пак !
„Браво колега – каза едни от германските ловци – направо си й откъснал главата – не става за трофей! „Защо да не става – рече Бенко – става не ами... за цял живот...”. Стойно не ги чу – леко допря приклада до бузата си – този път шепота беше разбираем и весел :
"Усетих мъжката ти доброта и сила
и огънят в душевните ти ритми,
това за мене стига -
любовнико любими! "
Анелин
Коментар