Tweet
КАРААЛИ
/ЧОВЕК ПРЕДПОЛАГА – ГОСПОД РАЗПОЛАГА/
Не спеше вече добре! С наближаването датата на операцията сънят му се примесваше с действителността всяка нощ. И скачаше нощем с рязък стон и потно лице взирайки се налудничаво през малкото прозорче. Булата вече спеше при синчето им в другата стая , а през деня го гледаше все по-тревожно , но и по – ядно!
Караали беше здрав мъжага, ходеше в дърводобива и всички в селцето го уважаваха, заради добрият му и благ нрав. Винаги беше поканен и хората се радваха да го видят на софрата си и на мюсюлманските и на християнските празници. Добър и силен човек, усмихнат и отзивчив беше Караали. Но от преди няколко лета се промени – първом някак неусетно, после хората видяха, че усмивката си отиде от юнашкото лице. Стана тих и хрисим, и двойно по-отзивчив, но мъката се настани на иначе ведрото мустакато лице, а широките плещи някак си свиха.
Очакваше раждането на детенцето след около три месеца – и винаги когато тръгваше на лов се заканваше да вземе трофей , който да е първия дар за новодошлото – бащин мъжки дар за юначето му. И днес се настани удобно на самотна скаличка откъдето можеше да стреля във всяка посока. Основно пазеше широка дивечова пътека на отсрещния бряг по която минаваха и елени и свине. Не мина и час и от към забуления връх долетя яден лай на мурчаците – три палаша, които не оставяха и птичка около себе си, когато бяха на лов. Лаят беше въз дебел и чест и Караали се приготви за голямо животно. Зависеше от трофея дали ще стреля или не. По пътечката сякаш изплува едро тъмно тяло – не се чу никакъв звук от копита, падане на камъчета, а само меко тупкане. Докато осъзнае що за животно е пред него се плъзна мечка. И Караали примеси учудването си с изстрела, но кое беше първо...Мечката падна напред на пътеката без звук, после изведнъж се изправи на задните си крака – едната лапа висеше отпуснато, а с другата замахна няколко пъти във въздуха. После притисна отпуснатата си лапа към гърдите, изскимтя болно и седна. Главата й се въртеше във всички посоки, а очите търсеха нещо – това нещо не беше Караали – него тя видя веднага. Ловеца се приготви за втория изстрел, когато иззад животното изведнъж изскочи мече – хвърли се на гърдите на майка си, но това й причини още болка и тя почти изплака. Мечето застана на задни лапи и се обърна към Караали. Беше и уплашено и объркано, но вида му стана застрашителен. Мурчаците наближаваха бързо, ловеца наблюдаваше ситуацията над цевта, но нищо не се случваше. Тогава майката пристъпи на трите си лапи, държейки едната във въздуха и със стон тръгна към гъст шубрак под пътеката. Едва тогава мечето, като че се отърси и я изпревари. Преди да потъне в гъстото, мечката се обърна и погледна Караали. Нямаше гняв в очите – само болка и учудване. “Едничко ли ти беше... “ му мина тогава през главата. Свали пушката и с рязък глас спря кучетата.
Оттогава всяка седмица носеше фураж към скалните пещери където се криеха мечките. Не носеше дори и нож. Можеха да го убият когато поискат – той не ги видя повече никога, а само дирите им наоколо. И така няколко години вече.
На сутринта щяха да тръгнат за града – идваше време за операцията вече. Караали отиде тихо до леглото на синчето си и огромна мъка целуна слепите му очички. “Господи не го оставяй – то ми е едно!”
На площадчето имаше изпращачи. Когато колата със семейството на Караали замина, хората се разотидоха. И някъде от джендема ехото донесе слаб и глух рев на животно , който премина през всички къщи и накара хората де се взрат в планината. Ходжата се загледа първом в тази посока, после се приближи до висок и сух старец подпрян на овчарска гега и рече: ” Сполай ти бай Марине – какво е това ?”, “ Мечка е ходжа – мечка” и после добави тихо: “ Тя му прощава ходжа – затова го изпраща , дано ще и господ!”
Анелин
/ЧОВЕК ПРЕДПОЛАГА – ГОСПОД РАЗПОЛАГА/
Не спеше вече добре! С наближаването датата на операцията сънят му се примесваше с действителността всяка нощ. И скачаше нощем с рязък стон и потно лице взирайки се налудничаво през малкото прозорче. Булата вече спеше при синчето им в другата стая , а през деня го гледаше все по-тревожно , но и по – ядно!
Караали беше здрав мъжага, ходеше в дърводобива и всички в селцето го уважаваха, заради добрият му и благ нрав. Винаги беше поканен и хората се радваха да го видят на софрата си и на мюсюлманските и на християнските празници. Добър и силен човек, усмихнат и отзивчив беше Караали. Но от преди няколко лета се промени – първом някак неусетно, после хората видяха, че усмивката си отиде от юнашкото лице. Стана тих и хрисим, и двойно по-отзивчив, но мъката се настани на иначе ведрото мустакато лице, а широките плещи някак си свиха.
Очакваше раждането на детенцето след около три месеца – и винаги когато тръгваше на лов се заканваше да вземе трофей , който да е първия дар за новодошлото – бащин мъжки дар за юначето му. И днес се настани удобно на самотна скаличка откъдето можеше да стреля във всяка посока. Основно пазеше широка дивечова пътека на отсрещния бряг по която минаваха и елени и свине. Не мина и час и от към забуления връх долетя яден лай на мурчаците – три палаша, които не оставяха и птичка около себе си, когато бяха на лов. Лаят беше въз дебел и чест и Караали се приготви за голямо животно. Зависеше от трофея дали ще стреля или не. По пътечката сякаш изплува едро тъмно тяло – не се чу никакъв звук от копита, падане на камъчета, а само меко тупкане. Докато осъзнае що за животно е пред него се плъзна мечка. И Караали примеси учудването си с изстрела, но кое беше първо...Мечката падна напред на пътеката без звук, после изведнъж се изправи на задните си крака – едната лапа висеше отпуснато, а с другата замахна няколко пъти във въздуха. После притисна отпуснатата си лапа към гърдите, изскимтя болно и седна. Главата й се въртеше във всички посоки, а очите търсеха нещо – това нещо не беше Караали – него тя видя веднага. Ловеца се приготви за втория изстрел, когато иззад животното изведнъж изскочи мече – хвърли се на гърдите на майка си, но това й причини още болка и тя почти изплака. Мечето застана на задни лапи и се обърна към Караали. Беше и уплашено и объркано, но вида му стана застрашителен. Мурчаците наближаваха бързо, ловеца наблюдаваше ситуацията над цевта, но нищо не се случваше. Тогава майката пристъпи на трите си лапи, държейки едната във въздуха и със стон тръгна към гъст шубрак под пътеката. Едва тогава мечето, като че се отърси и я изпревари. Преди да потъне в гъстото, мечката се обърна и погледна Караали. Нямаше гняв в очите – само болка и учудване. “Едничко ли ти беше... “ му мина тогава през главата. Свали пушката и с рязък глас спря кучетата.
Оттогава всяка седмица носеше фураж към скалните пещери където се криеха мечките. Не носеше дори и нож. Можеха да го убият когато поискат – той не ги видя повече никога, а само дирите им наоколо. И така няколко години вече.
На сутринта щяха да тръгнат за града – идваше време за операцията вече. Караали отиде тихо до леглото на синчето си и огромна мъка целуна слепите му очички. “Господи не го оставяй – то ми е едно!”
На площадчето имаше изпращачи. Когато колата със семейството на Караали замина, хората се разотидоха. И някъде от джендема ехото донесе слаб и глух рев на животно , който премина през всички къщи и накара хората де се взрат в планината. Ходжата се загледа първом в тази посока, после се приближи до висок и сух старец подпрян на овчарска гега и рече: ” Сполай ти бай Марине – какво е това ?”, “ Мечка е ходжа – мечка” и после добави тихо: “ Тя му прощава ходжа – затова го изпраща , дано ще и господ!”
Анелин
! Обаче от снимката ме гледаше ухилен идиот мръвкар...такива работи брат!
, а не мога да ти плясна още една звезда. Радваш ме много. Мерси!
Коментар