Tweet
РИМСКИЯТ ПЪТ
Летните утрини около Дунав са едно омайно и красиво явление. Заревото на изток осветява притихналите стърнища и само ранни птици нарушават тишината. Това е времето когато извеждам сетера , препасвам патрондаша и зареждам пушката. Колата е спряна на равно твърдо място под сянката на малка върба до един от каналите. Чакам първите плахи гласове на пъдпъдъците и когато започват тръгвам. Свежия въздух , утринната ведрина , пъдпъдъчия зов и сновящото куче на фона на алените отбясъци на изгряващото слънце ме карат да спирам и с широко отворени очи да бродя по високите тополи , обраслата дига и равните простори , чак до тъмния силует на Балкана в далечината и цялото ми тяло да потръпва от силата на околната природа. Настроил съм се за лов обаче и обхождам стърнището така , че речния повей да е срещу мен , което улеснява и кучето. Като правило другите сетери от околността тръгват отдалеко и постепенно приближават ловеца , но с моя глезльо нещата са обратно. Той започва да снове на зиг-заг и усещам приятно напрежение , когато кучето замръзва. Но това в което се е вторачило се намира някъде зад малка могилка и към канала обрасъл с тръстика и аморфа. Приближавам се в готовност , когато виждам черникав лисугер да преследва птица която притичва на интервали и прехвръква накъсо. Когато улисани в смъртната гонка двете животни наближават , виждам че е пъдпъдък – нищо подобно не бях виждал дотогава. Лисугера явно смята да приключи с птичката ускорявайки и без да подозира , че сетера на свой ред смята да приключи с него. В последния момент пъдпъдъка се вдига рязко и поема към полето , като че ли нищо не се е случило , а разочарованата муцуна на преследвача почти стига на два метра от замръзналата угроза. Изведнъж съзрял зловещата физиономия насреща си лисугера отчаяно се втурва към канала досущ настиган от кучето. С невероятен пирует се измъква изпод захапката , сменя рязко посоката и прави великолепен скок през канала – точно като за изстрела ми. После потъва в отсрещната аморфа , секунда след него там изчезва и сетера. Аз обаче съм обезверен , но след минута сетера се връща с провисналото тяло на чернушкото. Поздравявам се за точния изстрел с глътка студена вода и отново се отправяме навътре в полето. И така – стойка , изстрел, успех – стойка , изстрел , пропуск та до към десет часа. Слънцето вече не е красивия изгрев а започва сериозно да препича , което слага край на сутрешния лов. Прехвърляме дигата и се озоваваме на брега на Дунав – равно място след ивица тополи , където мой приятел е наредил въдици , разпънал е широк чадър и се наслаждава на спокойствието. После отваря хладилната чанта и ми подава студена бира. Приказваме известно време за хобито си . Сетера слиза по-долу по течението и навлиза в реката. Не след дълго го последвам и приятната прохлада на реката ме изпълва със свежест и бодрост. Усещам течащата вода – изникнала някъде далеч в планините , плъзнала се по бреговете на различни държави , носеща в себе си веруюто на народите нагоре по течението. По средата на течението температурата се понижава , а скоростта се увеличава и усещаш силата , която те носи . Тук не е за начинаещи – но вече съм доволен и полека се отклонявам към брега. На румънския бряг се чува глъчка – млади хора празнуват под дебелата сянка на крайречни дървета. Приятелят ми ме осведомява за някои исторически аспекти на местността – малко по-нагоре на брега се намира стара каменна колона – останка от бакърения римски мост свързал навремето двата бряга и пътя отиващ до Улпия Ескус . От крепостта тръгва Виа Траяна – каменния път към Сторгозия , Мелта , Состра , Беклемето и Филипополис. А на изток е друг път – през селището Усти в делтата на река Вит и стигащ през крепоста Нове чак до Русе. Слушам го с любопитство , но когато зноят се засилва се настанявам и аз под сянката на високи брястове , и се отпускам на тревата и раницата. Сетера остава на пост , а аз се унасям в блажена почивка. По някое време дочувам ясната песен на гласовито влахинче оттатък реката и ми става някак още по унесено и приятно. В късните следобедни часове окончателно се пробуждам – правя лека закуска и се осведомявам от рибаря дали смята да си ходи с оглед бързо приближаващи се облаци от към Карпатите. Човека обаче не намира заплахата за сериозна и ми пожелава слука.
Връщам се на полето и отново започваме старата игра – стойка , изстрел , успех- неуспех – все така. Наближавам колата , а и облаците наближават и просветват мълнии. Непосредствено преди да излезем на пътя сетера замръзва – каквото и да е обаче не мога да стрелям защото колата е точно пред него. Прохождам разстоянието и се смайвам когато виждам няколко пъдпъдъка досами гумата. С изключение на един всички останали са маломерни. Птиците също са спрели неподвижно – странен миг! Мисля си дали не е женска повела на спасение още малките си пилета , а в същото време си давам сметка , че няма накъде да избягат и трябва да хвръкнат вече , но те стоят като че ли някой им казва “Не го правете” . Това трае миг – после пилетата изчезват зад колата и се спускат в канавката , и там опират до малко блато. Сетера се втурва , но го спирам. Събирам набързо нещата и с първите ситни капки дъжд потеглям към шосето. Дъждът леко се усилва и усещам , че колата вместо да унася и буксува , започва да се държи по-стабилно. Спирам и слизам преди да изляза на шосето. И когато се обръщам виждам белезникав контур водещ към Дунав. Навеждам се да разгледам почвата и установявам , че са добре наредени каменни плочи – огладени и с правилна форма. Тогава се сещам , че съм бил на Виа Траяна – римския път. Слагам длани на плочите и като че усещам каменното му тяло пресичащо равнината , Балкана и опиращо в Пловдив – стъпките на хората вървящи по него , на животинките пресичащи каменните блокове – лапи , копита , гадинки други... Когато вдигам глава изведнъж съзирам странна фигура изградена от водни пръски – римски легионер подпрян на своето копие застанал по средата на древния път и с протегната ръка – и чувам странен шепот: “Тук съм от 20 века...този път дарихме на благословенната земя...какво ще дарите и вие на нея ...” – шепотът стихва , дъждът се усилва и измива калните следи от каменния път...
Анелин
Летните утрини около Дунав са едно омайно и красиво явление. Заревото на изток осветява притихналите стърнища и само ранни птици нарушават тишината. Това е времето когато извеждам сетера , препасвам патрондаша и зареждам пушката. Колата е спряна на равно твърдо място под сянката на малка върба до един от каналите. Чакам първите плахи гласове на пъдпъдъците и когато започват тръгвам. Свежия въздух , утринната ведрина , пъдпъдъчия зов и сновящото куче на фона на алените отбясъци на изгряващото слънце ме карат да спирам и с широко отворени очи да бродя по високите тополи , обраслата дига и равните простори , чак до тъмния силует на Балкана в далечината и цялото ми тяло да потръпва от силата на околната природа. Настроил съм се за лов обаче и обхождам стърнището така , че речния повей да е срещу мен , което улеснява и кучето. Като правило другите сетери от околността тръгват отдалеко и постепенно приближават ловеца , но с моя глезльо нещата са обратно. Той започва да снове на зиг-заг и усещам приятно напрежение , когато кучето замръзва. Но това в което се е вторачило се намира някъде зад малка могилка и към канала обрасъл с тръстика и аморфа. Приближавам се в готовност , когато виждам черникав лисугер да преследва птица която притичва на интервали и прехвръква накъсо. Когато улисани в смъртната гонка двете животни наближават , виждам че е пъдпъдък – нищо подобно не бях виждал дотогава. Лисугера явно смята да приключи с птичката ускорявайки и без да подозира , че сетера на свой ред смята да приключи с него. В последния момент пъдпъдъка се вдига рязко и поема към полето , като че ли нищо не се е случило , а разочарованата муцуна на преследвача почти стига на два метра от замръзналата угроза. Изведнъж съзрял зловещата физиономия насреща си лисугера отчаяно се втурва към канала досущ настиган от кучето. С невероятен пирует се измъква изпод захапката , сменя рязко посоката и прави великолепен скок през канала – точно като за изстрела ми. После потъва в отсрещната аморфа , секунда след него там изчезва и сетера. Аз обаче съм обезверен , но след минута сетера се връща с провисналото тяло на чернушкото. Поздравявам се за точния изстрел с глътка студена вода и отново се отправяме навътре в полето. И така – стойка , изстрел, успех – стойка , изстрел , пропуск та до към десет часа. Слънцето вече не е красивия изгрев а започва сериозно да препича , което слага край на сутрешния лов. Прехвърляме дигата и се озоваваме на брега на Дунав – равно място след ивица тополи , където мой приятел е наредил въдици , разпънал е широк чадър и се наслаждава на спокойствието. После отваря хладилната чанта и ми подава студена бира. Приказваме известно време за хобито си . Сетера слиза по-долу по течението и навлиза в реката. Не след дълго го последвам и приятната прохлада на реката ме изпълва със свежест и бодрост. Усещам течащата вода – изникнала някъде далеч в планините , плъзнала се по бреговете на различни държави , носеща в себе си веруюто на народите нагоре по течението. По средата на течението температурата се понижава , а скоростта се увеличава и усещаш силата , която те носи . Тук не е за начинаещи – но вече съм доволен и полека се отклонявам към брега. На румънския бряг се чува глъчка – млади хора празнуват под дебелата сянка на крайречни дървета. Приятелят ми ме осведомява за някои исторически аспекти на местността – малко по-нагоре на брега се намира стара каменна колона – останка от бакърения римски мост свързал навремето двата бряга и пътя отиващ до Улпия Ескус . От крепостта тръгва Виа Траяна – каменния път към Сторгозия , Мелта , Состра , Беклемето и Филипополис. А на изток е друг път – през селището Усти в делтата на река Вит и стигащ през крепоста Нове чак до Русе. Слушам го с любопитство , но когато зноят се засилва се настанявам и аз под сянката на високи брястове , и се отпускам на тревата и раницата. Сетера остава на пост , а аз се унасям в блажена почивка. По някое време дочувам ясната песен на гласовито влахинче оттатък реката и ми става някак още по унесено и приятно. В късните следобедни часове окончателно се пробуждам – правя лека закуска и се осведомявам от рибаря дали смята да си ходи с оглед бързо приближаващи се облаци от към Карпатите. Човека обаче не намира заплахата за сериозна и ми пожелава слука.
Връщам се на полето и отново започваме старата игра – стойка , изстрел , успех- неуспех – все така. Наближавам колата , а и облаците наближават и просветват мълнии. Непосредствено преди да излезем на пътя сетера замръзва – каквото и да е обаче не мога да стрелям защото колата е точно пред него. Прохождам разстоянието и се смайвам когато виждам няколко пъдпъдъка досами гумата. С изключение на един всички останали са маломерни. Птиците също са спрели неподвижно – странен миг! Мисля си дали не е женска повела на спасение още малките си пилета , а в същото време си давам сметка , че няма накъде да избягат и трябва да хвръкнат вече , но те стоят като че ли някой им казва “Не го правете” . Това трае миг – после пилетата изчезват зад колата и се спускат в канавката , и там опират до малко блато. Сетера се втурва , но го спирам. Събирам набързо нещата и с първите ситни капки дъжд потеглям към шосето. Дъждът леко се усилва и усещам , че колата вместо да унася и буксува , започва да се държи по-стабилно. Спирам и слизам преди да изляза на шосето. И когато се обръщам виждам белезникав контур водещ към Дунав. Навеждам се да разгледам почвата и установявам , че са добре наредени каменни плочи – огладени и с правилна форма. Тогава се сещам , че съм бил на Виа Траяна – римския път. Слагам длани на плочите и като че усещам каменното му тяло пресичащо равнината , Балкана и опиращо в Пловдив – стъпките на хората вървящи по него , на животинките пресичащи каменните блокове – лапи , копита , гадинки други... Когато вдигам глава изведнъж съзирам странна фигура изградена от водни пръски – римски легионер подпрян на своето копие застанал по средата на древния път и с протегната ръка – и чувам странен шепот: “Тук съм от 20 века...този път дарихме на благословенната земя...какво ще дарите и вие на нея ...” – шепотът стихва , дъждът се усилва и измива калните следи от каменния път...
Анелин
Коментар