Tweet
От: ФИЗИЧЕСКА,СТРЕЛКОВА И ТАКТИЧЕСКА ПОДГОТОВКА В БА
Норматива за 3000 метра дето беше около 13 минути е за по гуменки и шорти.
В пост 110 изказах едно крайно мнение.
Намерих време и мога да почна да излагам доводите си, че според мен подготовката на войниците ни е била правена повърхностно и отстрани може да е изглеждала впечатляващо, но от вътре си беше зле.
Това се отнася за времената на Варшавския Договор. Предполагам, че и сега е така.
Представял съм се и друг път, но да кажа къде съм наблюдавал подготовката. Първото място е НШЗО "Хр. Ботев" в град Плевен. Мотострелковия батальон. Година на постъпване 1988.
Най-общо като оценки: физическа подготовка - удовлетворил, стрелкова - добър, тактическа - слаб.
Да започнем със стрелковата подготовка. Слагам и "добър", защото поне се научихме да стреляме с АК и ПК от позиция "лежешком" със и без страничен упор. Също и стрелба от куполната установка на БТР-а. От там нататък - или крайно недостатъчно или нищо. Тук някой колеги споменаха за изстреляни 10 000 патрона за 4 месеца служба. Напълно постижимо и излишно според мен. Имам някакъв спомен, че изпитното упражнение за АК и ПК беше с 35 патрона. Обикновено на една огнева го правихме 2 пъти с АК, един път с ПК. Това са общо 105 патрона. Да добавим още 35 патрона за ПКТ-то на куполната установка и нямам спомен колко, но едва ли повече от 12 патрона за КПВТ-то. Това са 152 патрона на огнева. При една огнева седмично, при около 40 ефективни учебни седмици, това са максимум 6 000 патрона за една година на един боец.
Мога да ви кажа, че упражнението още на края на втория месец (8 или 9 огневи) го изпълняваха за отличен над половината от ротата. До към края на третия месец, още около половината от останалите почна да го изпълнява за отличен. При никой нямаше подобрение след третия месец. Кой както стреляше в края на декември, така стреляше и на изпитите през август. Ако това не показва безплодност на методиката, не знам кое. Удвояването на изстреляните боеприпаси едва ли би добавило още майсторлък при стрелбата. По-ценно би било ако променяха упражненията така, че непрекъснато да се повишава сложността и от 70-80 те процента изпълняващи изпитното упражнение за отличен, да се получи делене на по-добри и по-посредствени стрелци.
Самото оръжие - АК-то ми беше произведено 1962 година, модел 47 с фрезована цевна кутия и дървен приклад. Работеше добре. Нямах случай да натисна спусъка и да не последва изстрел. Бях си го прострелял, така че уцелвах. Даваше добра групираност на попаденията, въпреки че не беше виждало ремонт или друга поддръжка от доста време. Цялата оксидация беше опадала, но не се забелязваха раздувания на цевта или наранявания по механизмите.
Отдельонното ПК, за което отговарях, си беше стандартно 7.62 ПК, сравнително ново. Поради разбиване на затилъка на приклада беше пратено за ремонт. Върнаха ни го след около два месеца и беше като ново. Бяха правили нещо и по цевта. С просто око се виждаше по-добрата групираност на попаденията от преди ремонта. Имаше и някаква простелка, но на мен ми беше неудобна. Прострелях си картечницата отново и направо ми "лепна" това оръжие. Въобще много повече харесвах ПК-то от АК-то още от самото начало. По-удобен приклад, по-удобно разположени мерни прибори. След около месец спрях да обръщам внимание на по-голямата тежест. Даже нещо в допълнителната маса ме кефеше. Съжалявах, че нямаше предвиден щик за картечницата. Отката от доста по-мощния патрон не го усещах. Единствено ми липсваше удобна полуложа за стрелба от ръка.
При стрелбата и с двете оръжия бяхме стигнали до много добра или отлична подготовка. Като цяло мишените се сваляха още докато механизма ги изправяше и то успявахме да задържим по 3 - 5 изстрела да попаднат в силуета, ако стреляме със страничен упор. За упражненията се зареждаха пет трасака, като първите патрони да са трасак, обикновен пет пъти, а нататък обикновени. Влизаха по 2 или 3 трасака в първата мишена. Ротния държеше да уцелим мишената не с един изстрел, ами да задържим кратък ред в нея. Подобни ни бяха резултатите и от стрелбата с куполната установка на БТР-а.
От там нататък - пълна скръб. С ПМ имам не повече от 30 патрона, включително и изстреляните на изпитите. Как успях да уцеля мишената на втори изстрел за "добър" нямам идея. С РПГ-то имахме по един или два изстрела, но аз бях на тази стрелба дневален и нямам нито един. То цялата смяна, които тогава бяхме наряд нямаме по нито един. Втора огнева с РПГ нямахме. При това бяхме с доста архивното РПГ5.
Ръчни гранати хвърляхме само веднъж по едно РГД 5 (спомен. Тия дето бяха наряд - ами останаха си с хвърлянето на учебните с истински УЗРГ-М.
От тук нататък са нулите. Нито едно хвърляне на "лимонка" или противотанкова граната. Нито един изстрел от куполната установка на МТЛБ-то. Нито един изстрел по мишената имитираща ниско летяща цел, нито с АК-то, нито с ПК-то, нито с КПВТ-то. А все пак идеята на КПВТ-то е да се пази пехотата от ниско летящи цели. Нито един изстрел от коляно или прав с което и да е било от оръжията, различно от ПМ – с него стреляхме само прави. Станока за ПК го видяхме само на картинка. Играхме с макет на "Стрела" 2М и до там. Научихме се да заемаме перфектната позиция на стрелец зенитчик за снимка. Поне да бяхме "стреляли" с тренажора за нея. БМП не ни ги показаха даже на картинка.
Също не сме правили и огневи след сериозно физическо натоварване – например да изтичаме едни 1000 метра и веднага на позицията за да направим упражнението.
Но всъщност кашиците си станахме подготвени стрелци на фона на останалите. Също голяма част от нас се научиха да прострелват оръжието си, а около половината и куполната установка на БТР-а. А останалите батальони - ами няколко (от 1 до 3) пъти упражнение номер 1. Това с 9-те патрона и толкова. Не знам кой идиот е решил, че с толкова подготовка могат да ходят въоръжен наряд. То освен да си теглят куршума в случай на ЧП, друго няма да могат да направят. Евентуално ако са по-сръчни с приклада или щика биха могли да обезвредят някой, но едва ли. Никой не ни беше учил как се работи с тях. Нито кашиците, нито танкистите, нито тиловаците. Но това не знам къде попада – може би във физическата подготовка.
Физическата подготовка беше удовлетворителна. По нагоре е добре разисквана. Накрая всички покривахме нормативите поне за „удовлетворил“. Издържахме на натоварването от ежедневните занятия нормално. Пренасяхме си боеприпасите и другите материали на произволни дистанции по полигоните „без хър-мър“. Хора, които в най-добрия случай правеха „идеален вис“ в началото, почнаха да правят по 1-2 коремни възлизания или по 5-6 набирания. Нямахме човек да не може да мине полосата и то пак влизайки в норматива за „удовлетворил“. Ами поне ни доведоха до средното физическо състояние, което трябва да има един около 20 годишен, здрав човек.
Иначе пак нищо от по-екстремните упражнения не сме правили. Прескок на кон може да мине за най-рисковото и изискващо смелост.
Сега започват нулите в тактическата ни подготовка. По принцип ми се струва, че тя трябваше да е обединяващата дисциплина. Стрелбата не ни трябва за се кефиме как сваляме двете „бягащи фигури“ едва показали се над земята на пределната за АК дистанция, ами за да се решат някакви тактически задачи. Пак за решаването на тактически задачи ни трябва и да можем да избягаме бързо някаква дистанция. Въобще там трябваше да се обединят нашите умения придобити в останалите учебни предмети. Нищо такова не усетих. От класните занятия по тактика нямам никакви спомени, а полевите са ми останали като за свежи излети сред природата. Явно не са ни назорвали достатъчно.
Който не можеше да се ориентира по карта така и си остана неориентиран. Аз лично си можех от летните ми занятия по ориентиране като пионерче. Търчахме си с картата и компаса и който не се ориентираше търчеше повече или през по-труден терен. Така много бързо се научава човек да прави връзка карта-терен. След 7-ми клас не ми се добавиха никакви умения в тази област. Никой в НШЗО не си направи труда да ни научи да „влизаме“ в картата. Да можем да си представим терена само от изучаването му по карта. А подготовката ни беше уж за командири на взводове. Командира трябва да може по карта да прочете терена и да предвиди всичко за него – къде ще е стръмно, къде ще е пълно с храсталаци, а къде ще е мочурливо. Да не говорим, че никой не се опита да ни накара един да разузнае терена и без карта да може да опише на другите къде да стигнат и как. Та по частта „ориентиране“ – нищо не съм научил в армията. То не ни дадоха и за какво може да ни потрябва ориентирането.
По частта „координация“ – ами пълна скръб. Нито едно занятие при което две групи да имат собствени задачи и по време на тяхното изпълнение да трябва да се координират. Това не беше играно даже в най-прост вариант: например подтискане на огнева точка. Как докато едната група отвлича вниманието на огневата точка, друга група намира по-добра позиция за стрелба и ликвидира точката. Или някаква друга задача. Всъщност май не сме отработвали подтискане на огнева точка въобще. В никакви варианти.
Единственото ни занятие с танкове беше едно ротно занятие, където на около 30 метра зад танковете изтичахме едни 600 метра пръснати във верига. В края танковете спряха, ние минахме между тях и леко пред тях също залегнахме. БТР-ите останаха на около 50 метра зад линията на танковете. Толкова. Никакъв разбор защо ни трябваше това занятие. Не бяхме провели нито едно занятие срещу танкове. То не проведохме и нито едно занятие и срещу другата рота в батальона. Май един или два пъти да сме действали нещо тип взвод срещу взвод, ама бяха неща в кръга на майтапа – засечем се два взвода на един терен и се пробваме дали ще можем да изненадаме другите в гръб. Или те нас.
Та по простата кашишка тактика толкова. Нямаше занятия заедно с други родове войски, нито срещу други родове войски.
А за занятията по кормуване с БТР-а да ви пиша ли? Май сами се сещате, че не са били повече от един път, че тези които са били наряд са ги пропуснали и не сме правили нищо повече от едно кръгче на полигона без да се минават по-трудните препятствия. Като по-трудни препятствия са една стръмна гърбица и водното препятствие. Нещо споменаха за херметизацията им и не влизахме във водата с тях.
Радиостанции ни показаха един път. Специално взехме две от склада. Преровихме няколко преди да открием две работещи. Направихме връзка между една отдельонна и една ротна. Толкова. Нещо ми подсказва, че трябваше да има и взводна радиостанция, но такава не видях. Може да не съм гледал внимателно. Нито едно занятие при което да сме правили мрежа и да се координираме някак по нея. След като радиостанциите са кът, поне да ни бяха научили на флаговите сигнали както трябва и да се координирахме с тях. Ама то нали пропуснахме координирането като дисциплина, та явно и те ни се явяваха ненужни.
Не бяхме учени да опознаваме цели и преценяваме как да ги унищожаваме. Имало си разузнавачи за тази работа. Нашата работа била като ни подадат разузнавачите цел да я унищожим с нашите си средства. Е да де но с вероятност 9 от 10 разузнавачите ги пречукват в една реална обстановка и най-предните кашици поема тази дейност. Стига да знаят как. Май се разчиташе на общата ни култура и в това отношение. Или на неизчерпаем източник на разузнавачи в тила? А то нямам спомен и за занятие – получаваме данни от разузнавач и унищожаваме целта.
Въобще казвам ви, че от полевите занятия по тактика имам най-приятни спомени. Само дето ми се губят спомени за придобити тактически умения.
Мога да отговоря на въпроса какво съм правил една година там. Правил все полезни неща. Чистил съм до блясък подове, тупал съм дюшеци и одеяла, мил съм чинии, премитал плацове. Освен това боядисвал съм бордюри в бяло с вар и в черно с отпадъчен мазут. Това докато си поддържаме жилищната част и учебните корпуси. Също се научих да заварявам с електрожен, да бъркам бетон, да правя кофражи, да връзвам арматура, да слагам хидроизолация на основи и покриви. Също да снаждам многочифтови съобщителни кабели, да сменям аранжировката им на репартитори, да правя дребни ремонти по електромотори, даже участвах в ремонта на една фадрома – смяна на маркуч. А колко копахме с лопатите! Но това може да мине в графата „тактическа подготовка“ – изкопаване на окоп за БТР. Това всичкото го научих докато си преправяхме стрелковия полигон.
Та това е по повод подготовката ми ШЗО-то.
Ако съм издал някоя голяма военна тайна – съжалявам, но това беше положението което видях и в което участвах.
За втората година – ами изкарах си я много добре, но нямам нищо смислено което да мога да напиша. Бях щабен „фазан“ и понеже отговарях и за кухнята, мога да кажа, че с много усилия и бой, заедно с останалите „фазани“, научихме войската да си мие ръцете преди ядене и да ползва прибори. Отчитам го като голям успех.
Норматива за 3000 метра дето беше около 13 минути е за по гуменки и шорти.
В пост 110 изказах едно крайно мнение.
Намерих време и мога да почна да излагам доводите си, че според мен подготовката на войниците ни е била правена повърхностно и отстрани може да е изглеждала впечатляващо, но от вътре си беше зле.
Това се отнася за времената на Варшавския Договор. Предполагам, че и сега е така.
Представял съм се и друг път, но да кажа къде съм наблюдавал подготовката. Първото място е НШЗО "Хр. Ботев" в град Плевен. Мотострелковия батальон. Година на постъпване 1988.
Най-общо като оценки: физическа подготовка - удовлетворил, стрелкова - добър, тактическа - слаб.
Да започнем със стрелковата подготовка. Слагам и "добър", защото поне се научихме да стреляме с АК и ПК от позиция "лежешком" със и без страничен упор. Също и стрелба от куполната установка на БТР-а. От там нататък - или крайно недостатъчно или нищо. Тук някой колеги споменаха за изстреляни 10 000 патрона за 4 месеца служба. Напълно постижимо и излишно според мен. Имам някакъв спомен, че изпитното упражнение за АК и ПК беше с 35 патрона. Обикновено на една огнева го правихме 2 пъти с АК, един път с ПК. Това са общо 105 патрона. Да добавим още 35 патрона за ПКТ-то на куполната установка и нямам спомен колко, но едва ли повече от 12 патрона за КПВТ-то. Това са 152 патрона на огнева. При една огнева седмично, при около 40 ефективни учебни седмици, това са максимум 6 000 патрона за една година на един боец.
Мога да ви кажа, че упражнението още на края на втория месец (8 или 9 огневи) го изпълняваха за отличен над половината от ротата. До към края на третия месец, още около половината от останалите почна да го изпълнява за отличен. При никой нямаше подобрение след третия месец. Кой както стреляше в края на декември, така стреляше и на изпитите през август. Ако това не показва безплодност на методиката, не знам кое. Удвояването на изстреляните боеприпаси едва ли би добавило още майсторлък при стрелбата. По-ценно би било ако променяха упражненията така, че непрекъснато да се повишава сложността и от 70-80 те процента изпълняващи изпитното упражнение за отличен, да се получи делене на по-добри и по-посредствени стрелци.
Самото оръжие - АК-то ми беше произведено 1962 година, модел 47 с фрезована цевна кутия и дървен приклад. Работеше добре. Нямах случай да натисна спусъка и да не последва изстрел. Бях си го прострелял, така че уцелвах. Даваше добра групираност на попаденията, въпреки че не беше виждало ремонт или друга поддръжка от доста време. Цялата оксидация беше опадала, но не се забелязваха раздувания на цевта или наранявания по механизмите.
Отдельонното ПК, за което отговарях, си беше стандартно 7.62 ПК, сравнително ново. Поради разбиване на затилъка на приклада беше пратено за ремонт. Върнаха ни го след около два месеца и беше като ново. Бяха правили нещо и по цевта. С просто око се виждаше по-добрата групираност на попаденията от преди ремонта. Имаше и някаква простелка, но на мен ми беше неудобна. Прострелях си картечницата отново и направо ми "лепна" това оръжие. Въобще много повече харесвах ПК-то от АК-то още от самото начало. По-удобен приклад, по-удобно разположени мерни прибори. След около месец спрях да обръщам внимание на по-голямата тежест. Даже нещо в допълнителната маса ме кефеше. Съжалявах, че нямаше предвиден щик за картечницата. Отката от доста по-мощния патрон не го усещах. Единствено ми липсваше удобна полуложа за стрелба от ръка.
При стрелбата и с двете оръжия бяхме стигнали до много добра или отлична подготовка. Като цяло мишените се сваляха още докато механизма ги изправяше и то успявахме да задържим по 3 - 5 изстрела да попаднат в силуета, ако стреляме със страничен упор. За упражненията се зареждаха пет трасака, като първите патрони да са трасак, обикновен пет пъти, а нататък обикновени. Влизаха по 2 или 3 трасака в първата мишена. Ротния държеше да уцелим мишената не с един изстрел, ами да задържим кратък ред в нея. Подобни ни бяха резултатите и от стрелбата с куполната установка на БТР-а.
От там нататък - пълна скръб. С ПМ имам не повече от 30 патрона, включително и изстреляните на изпитите. Как успях да уцеля мишената на втори изстрел за "добър" нямам идея. С РПГ-то имахме по един или два изстрела, но аз бях на тази стрелба дневален и нямам нито един. То цялата смяна, които тогава бяхме наряд нямаме по нито един. Втора огнева с РПГ нямахме. При това бяхме с доста архивното РПГ5.
Ръчни гранати хвърляхме само веднъж по едно РГД 5 (спомен. Тия дето бяха наряд - ами останаха си с хвърлянето на учебните с истински УЗРГ-М.
От тук нататък са нулите. Нито едно хвърляне на "лимонка" или противотанкова граната. Нито един изстрел от куполната установка на МТЛБ-то. Нито един изстрел по мишената имитираща ниско летяща цел, нито с АК-то, нито с ПК-то, нито с КПВТ-то. А все пак идеята на КПВТ-то е да се пази пехотата от ниско летящи цели. Нито един изстрел от коляно или прав с което и да е било от оръжията, различно от ПМ – с него стреляхме само прави. Станока за ПК го видяхме само на картинка. Играхме с макет на "Стрела" 2М и до там. Научихме се да заемаме перфектната позиция на стрелец зенитчик за снимка. Поне да бяхме "стреляли" с тренажора за нея. БМП не ни ги показаха даже на картинка.
Също не сме правили и огневи след сериозно физическо натоварване – например да изтичаме едни 1000 метра и веднага на позицията за да направим упражнението.
Но всъщност кашиците си станахме подготвени стрелци на фона на останалите. Също голяма част от нас се научиха да прострелват оръжието си, а около половината и куполната установка на БТР-а. А останалите батальони - ами няколко (от 1 до 3) пъти упражнение номер 1. Това с 9-те патрона и толкова. Не знам кой идиот е решил, че с толкова подготовка могат да ходят въоръжен наряд. То освен да си теглят куршума в случай на ЧП, друго няма да могат да направят. Евентуално ако са по-сръчни с приклада или щика биха могли да обезвредят някой, но едва ли. Никой не ни беше учил как се работи с тях. Нито кашиците, нито танкистите, нито тиловаците. Но това не знам къде попада – може би във физическата подготовка.
Физическата подготовка беше удовлетворителна. По нагоре е добре разисквана. Накрая всички покривахме нормативите поне за „удовлетворил“. Издържахме на натоварването от ежедневните занятия нормално. Пренасяхме си боеприпасите и другите материали на произволни дистанции по полигоните „без хър-мър“. Хора, които в най-добрия случай правеха „идеален вис“ в началото, почнаха да правят по 1-2 коремни възлизания или по 5-6 набирания. Нямахме човек да не може да мине полосата и то пак влизайки в норматива за „удовлетворил“. Ами поне ни доведоха до средното физическо състояние, което трябва да има един около 20 годишен, здрав човек.
Иначе пак нищо от по-екстремните упражнения не сме правили. Прескок на кон може да мине за най-рисковото и изискващо смелост.
Сега започват нулите в тактическата ни подготовка. По принцип ми се струва, че тя трябваше да е обединяващата дисциплина. Стрелбата не ни трябва за се кефиме как сваляме двете „бягащи фигури“ едва показали се над земята на пределната за АК дистанция, ами за да се решат някакви тактически задачи. Пак за решаването на тактически задачи ни трябва и да можем да избягаме бързо някаква дистанция. Въобще там трябваше да се обединят нашите умения придобити в останалите учебни предмети. Нищо такова не усетих. От класните занятия по тактика нямам никакви спомени, а полевите са ми останали като за свежи излети сред природата. Явно не са ни назорвали достатъчно.
Който не можеше да се ориентира по карта така и си остана неориентиран. Аз лично си можех от летните ми занятия по ориентиране като пионерче. Търчахме си с картата и компаса и който не се ориентираше търчеше повече или през по-труден терен. Така много бързо се научава човек да прави връзка карта-терен. След 7-ми клас не ми се добавиха никакви умения в тази област. Никой в НШЗО не си направи труда да ни научи да „влизаме“ в картата. Да можем да си представим терена само от изучаването му по карта. А подготовката ни беше уж за командири на взводове. Командира трябва да може по карта да прочете терена и да предвиди всичко за него – къде ще е стръмно, къде ще е пълно с храсталаци, а къде ще е мочурливо. Да не говорим, че никой не се опита да ни накара един да разузнае терена и без карта да може да опише на другите къде да стигнат и как. Та по частта „ориентиране“ – нищо не съм научил в армията. То не ни дадоха и за какво може да ни потрябва ориентирането.
По частта „координация“ – ами пълна скръб. Нито едно занятие при което две групи да имат собствени задачи и по време на тяхното изпълнение да трябва да се координират. Това не беше играно даже в най-прост вариант: например подтискане на огнева точка. Как докато едната група отвлича вниманието на огневата точка, друга група намира по-добра позиция за стрелба и ликвидира точката. Или някаква друга задача. Всъщност май не сме отработвали подтискане на огнева точка въобще. В никакви варианти.
Единственото ни занятие с танкове беше едно ротно занятие, където на около 30 метра зад танковете изтичахме едни 600 метра пръснати във верига. В края танковете спряха, ние минахме между тях и леко пред тях също залегнахме. БТР-ите останаха на около 50 метра зад линията на танковете. Толкова. Никакъв разбор защо ни трябваше това занятие. Не бяхме провели нито едно занятие срещу танкове. То не проведохме и нито едно занятие и срещу другата рота в батальона. Май един или два пъти да сме действали нещо тип взвод срещу взвод, ама бяха неща в кръга на майтапа – засечем се два взвода на един терен и се пробваме дали ще можем да изненадаме другите в гръб. Или те нас.
Та по простата кашишка тактика толкова. Нямаше занятия заедно с други родове войски, нито срещу други родове войски.
А за занятията по кормуване с БТР-а да ви пиша ли? Май сами се сещате, че не са били повече от един път, че тези които са били наряд са ги пропуснали и не сме правили нищо повече от едно кръгче на полигона без да се минават по-трудните препятствия. Като по-трудни препятствия са една стръмна гърбица и водното препятствие. Нещо споменаха за херметизацията им и не влизахме във водата с тях.
Радиостанции ни показаха един път. Специално взехме две от склада. Преровихме няколко преди да открием две работещи. Направихме връзка между една отдельонна и една ротна. Толкова. Нещо ми подсказва, че трябваше да има и взводна радиостанция, но такава не видях. Може да не съм гледал внимателно. Нито едно занятие при което да сме правили мрежа и да се координираме някак по нея. След като радиостанциите са кът, поне да ни бяха научили на флаговите сигнали както трябва и да се координирахме с тях. Ама то нали пропуснахме координирането като дисциплина, та явно и те ни се явяваха ненужни.
Не бяхме учени да опознаваме цели и преценяваме как да ги унищожаваме. Имало си разузнавачи за тази работа. Нашата работа била като ни подадат разузнавачите цел да я унищожим с нашите си средства. Е да де но с вероятност 9 от 10 разузнавачите ги пречукват в една реална обстановка и най-предните кашици поема тази дейност. Стига да знаят как. Май се разчиташе на общата ни култура и в това отношение. Или на неизчерпаем източник на разузнавачи в тила? А то нямам спомен и за занятие – получаваме данни от разузнавач и унищожаваме целта.
Въобще казвам ви, че от полевите занятия по тактика имам най-приятни спомени. Само дето ми се губят спомени за придобити тактически умения.
Мога да отговоря на въпроса какво съм правил една година там. Правил все полезни неща. Чистил съм до блясък подове, тупал съм дюшеци и одеяла, мил съм чинии, премитал плацове. Освен това боядисвал съм бордюри в бяло с вар и в черно с отпадъчен мазут. Това докато си поддържаме жилищната част и учебните корпуси. Също се научих да заварявам с електрожен, да бъркам бетон, да правя кофражи, да връзвам арматура, да слагам хидроизолация на основи и покриви. Също да снаждам многочифтови съобщителни кабели, да сменям аранжировката им на репартитори, да правя дребни ремонти по електромотори, даже участвах в ремонта на една фадрома – смяна на маркуч. А колко копахме с лопатите! Но това може да мине в графата „тактическа подготовка“ – изкопаване на окоп за БТР. Това всичкото го научих докато си преправяхме стрелковия полигон.
Та това е по повод подготовката ми ШЗО-то.
Ако съм издал някоя голяма военна тайна – съжалявам, но това беше положението което видях и в което участвах.
За втората година – ами изкарах си я много добре, но нямам нищо смислено което да мога да напиша. Бях щабен „фазан“ и понеже отговарях и за кухнята, мога да кажа, че с много усилия и бой, заедно с останалите „фазани“, научихме войската да си мие ръцете преди ядене и да ползва прибори. Отчитам го като голям успех.
) и в един момент изръмжа пред строя "Шъ ви напра'я командоси!" и се почна ... 
. Някъде след втората вече не знаех къде съм а когато всичко свършваше имах остра нужда от парче дунапрен между колената за да не посинеят
. Просто си мечтаех да ме накажат с бягане, пък ако ще да е и след команда "Газ!"
Коментар