ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

10.04.2013. АРЕКИПА.

В Арекипа пристигнахме с позитивно настроение. Някои от нас се бяха наспали отлично по пътя. Доброто настроение се подхранваше и от хубавото и топличко слънчице в комплект с безоблачното небе.

На автогарата ни посрещнаха и трансферираха до хотел El Castillo, собственост на един холандец, женен за перуанка. Името се превежда „Замъкът”.



Е, чак замък не е, но пък наистина печели първенството за най-красив до момента измежду хотелите ни в Перу.



Тъй като се изсипахме заедно с куфарите в двора на хотела още в 8 сутринта, трябваше да седнем и да изчакаме да ни дадат стаи. Настаняване преди 14 часа е възможно, когато Мартин се е уговорил предварително за това.





До 10:15 имахме свободно време за закуска, настаняване и релакс. Стаите бяха прилични с хубава баня, а градината бе още по-приятна. Имаше и безжичен интернет, който претоварихме моментално.





От хотела се вижда моста, построен в Арекипа от Густав Айфел.



Първоначално направен за железопътен транспорт от метални части, пренесени от Европа, в наши дни се използва за преминаване на автомобили. Дълъг е около 380 метра и има само едно тясно пътно платно.



Първото нещо, което видяхме, тръгвайки на разходка от хотела към центъра на града, бе именно моста. Не че е нещо удивително красиво. Напротив, даже е грозничък. Има, обаче, знаменит създател, а това, което пък ми хареса на мен бе, че от него се открива приятна гледка към квартала на нашия хотел с фон от заснежени вулкани.



Този ден посветихме изцяло на разглеждането на град Арекипа. С малко повече снимки ще ви покажа как изглежда Белият град, както го наричат. Ще дам информация за него, както и една легенда свързана с един от трите вулкана, които заобикалят града като негови пазители.

В началото тръгваме пеша от хотела към централния площад на Арекипа и по пътя разглеждаме жилищата на местните. Очевидно това е богатата част на града. Нови кооперации и масово използване на електричество по оградите за ограничаване на достъпа.





Улиците тук са чисти и подредени, украсени с много цветя и грижливо поддържани. Типика е името на ресторант, покрай който минаваме. Интересни са кактусите покрай оградата.



Още огради с електричество... В действителност точно в този град няма голяма престъпност.



Е, не навсякъде охраната е брутална. Има старинни на вид къщи, които не навяват страх от крадци.



Малки ресторантчета с интересни имена... Този се казва „Като чесън”.



След около километър приятна разходка стигаме до центъра на града. Веднага забелязваме белия вулканичен камък, от който са направени старите колониални сгради и заради който го наричат Белия град.





Е, не всички постройки са бели, но ако сте забелязали вече – повечето са едноетажни.



Мисля, че е време да дам кратка информация за мястото. Арекипа е вторият най-голям град в Перу с 1,14 млн. жители. Намира се на 2325 м надморска височина, което не представлява никакъв проблем за нас. Казвам го, защото на следващия ден ни очакваше доста по-сериозно изпитание.

За произхода на името има няколко версии, но на мен най-правдоподобна ми изглежда тази от езика аймара – ari (остър връх) и qhipaya (зад). Т.е. имайки предвид вулканът Misti, който явно е острият връх, са искали да назоват мястото зад него.

Още сутринта, докато пътувахме към хотела, местната ни екскурзоводка разказа, че в Арекипа има много различни производства и поради това тук почти няма безработица. Високо в планината около Арекипа има много мини за мед, злато и сребро. Местните жители се имат за нещо повече от гражданите на Лима. Много са гостоприемни и услужливи.

Последно ще спомена за трите вулкана около града, снимки на които ще покажа постепенно. Гледките към тях са емблематични за Арекипа и от древни времена местните са ги почитали като свещени планини.

Първият вулкан – Мисти (Misti), който вече споменах, на езика кечуа означава „господин”. Висок е 5822 м и е активен. От време на време изпуска пара.

Вторият вулкан е Чачани (Chachani). На кечуа това име означава „жената на...”, имайки предвид вероятно Мисти. Този вулкан не е активен, а най-високият му връх е 6075 м.

Третият вулкан и един от най-интересните е Пукчу-Пикчу (Picchu-Picchu). На кечуа пикчу означава „планина”. Наричат го още с името “El indio dormido” или „спящият индианец”. Защо? Това ще разкажа малко по-нататък. Висок е 5669 м и е бил много висок, но при изригване кратерът се е разцепил и са се образували 7 отделни върха.

Последното голямо изригване на вулкан в района е било през 1780 г. През 1440-1450 г. е имало изригване на Мисти, което е убило всички жени в селището. Мъжете са оцелели, тъй като точно тогава са били в друг град надалеч, за да продават продукцията си. Хората, обаче, не се притесняват от изригванията. Много повече ги тормозят многобройните земетресения. Това е и причината сградите в Арекипа да са ниски и с много дебели стени.

Междувременно стигнахме до централния площад, който отново се казва Пласа де армас. По средата има фонтан и градинка, а наоколо катедрала, кметство и важни административни сгради.



Гражданите на Арекипа от всички възрасти и прослойки се срещат на това място и релаксират на пейките в градинката около фонтана, заобиколени от ята гълъби.



Разположен на около 1000 км южно от Лима, градът е основан през 1540 г. от Гарси Мануел де Карбахал, един от лейтенантите на Франсиско Писаро. Като място е използвал долината на река Чили. Година по-късно испанския крал Карлос V с декрет от 7 октомври 1541 г. му е дал статус на град с име Арекипа.

Тук се срещнахме отново с екскурзоводката Кармен, която ни посрещна сутринта на автогарата. Уговорката е да ни разходи из града и да ни покаже основните му забележителности.

Пропуснахме катедралата и се отправихме директно към йезуитската църква Св. Джеймс, която има много интересна декорация на фасадата.



Орнаментите, наред с християнските символи и изображения на Исус, Дева Мария и Йозеф, включват и елементи на местната флора и фауна, на морски раковини и индиански маски. Целта е била да бъдат привлечени местните жители към новата вяра.



Влизаме вътре. Олтарът, както навсякъде, е пищен и всяващ респект.



По-интересно и специфично за Перу е едно от изображенията на стената. Става дума за репродукция на „Тайната вечеря”. Нищо особено, ако не броим, че вместо Юда, тук е изобразен Франсиско Писаро, а вместо печено агне, на трапезата е сервирано печено морско свинче. Интересна интерпретация, нали?



Отляво на църквата са били построени жилищата на монасите. В наши дни метохът е превърнат в търговски център с луксозни магазини, галерия и кафене.



Пасажите са направени с красиви колони от същия бял вулканичен камък, от който са построени повечето сгради. Докато Кармен ни говори, криейки се от слънцето под чадърче, ние се крием под сянката на колоните.



Влязохме в един от магазините, в който продават изделия от вълна от алпака. Тук видяхме и различните качества на материята – от много фина и мека вълна от Викуня на цени от около 400 долара за шал, през вълна от кралска, млада и обикновена алпака, та до по-грубата от лама.



От вътрешния двор на монашеската обител се излиза на съседната улица.



Ние се връщаме, обаче, към мястото, от което влязохме и съвсем наблизо се спираме пред типична колониална сграда – сега банка и музей.



Отново има вътрешен двор с грижливо орнаментирани стени, прозорци и врати.



По средата на деня температурите се покачиха. Ожадняхме. Трябваше да си намерим някое заведение, за да пием по някой сок или коктейл, както и да хапнем по нещо дребно вместо обяд. По пешеходната уличка наблизо стигаме до едно кафене на 3 етажа.





Третият етаж е тераса с красиви гледки. От тук се вижда отлично вулкнът Пукчу-Пукчу със седемте върха във формата на заспал индианец със скръстени на гърдите ръце.



След като си поехме въздух и отпочинахме на покрива на кафенето, взехме таксита за около 2 км до центъра на градския район Янауара (Villa de Yanahuara). На площада се влиза през стена от арки, направени от бял камък.



Близкото пазарче предлага стандартните изделия от текстил и други ръчно изработени сувенири. Отзад, като едва загатнат фон, се извисява Мисти.



Църквата Сан Хуан на площадчето в Янауара.



Кварталът е забележителен с малките си улички, красивите си гледки към града и вулканите, както и с традиционните цветя по стените.



От този район тръгваме пеша към центъра, където в края на нашата обиколка ще посетим манастира Санта Каталина.

По пътя се спираме да погледнем отново вулканите. Този път се виждат доста добре. Първо Мисти с острия си връх.



Чачани не се се вижда от тази страна на града, но за сметка на това силуетът на Пикчу-Пикчу, покрит със снежна шапка, е перфектен.



Версиите на легендата за заспалия индианец са много и различни. Кармен ни даде една, в интернет има други, а най-много ми хареса варианта на Ирене, екскурзоводката ни от следващия ден. Малко изпреварващо ще разкажа нейната версия на приказката за голямата любов.

Преди много, много години, един млад индианец се влюбил в своята съседка – неземно красива индианка на име Чачани. Тяхната любов пламнала с невероятна страст и много скоро те станали неразделни. Когато разбрал, обаче, бащата на момичето й забранил да се вижда с младежа. Въпреки това, двамата се уговорили да се срещнат на върха на близката планина. Момчето тръгнало към мястото на срещата, но бащата на Чачани разбрал и я затворил в стаята й. Влюбеният младеж чакал дълго. Толкова дълго, че по някое време заспал с лице, обърнато към божественото слънце, сякаш с молба да му изпрати любимата. Когато момичето успяло да избяга от своя затвор и се качило на планината, намерило там своя либим, заспал вечен сън! Седнала до него и се разплакала. Толкова много плакала, че и до ден днешен реки и водопади от нейните сълзи текат в подножието на планината.


След около половин час разходка между красивите едноетажни колониални къщи на Арекипа, спряхме до високата ограда на манастира.



Входът на манастир Санта Каталина е оцветен в червени и бели тонове. Цветовете са свежи и създават приятно усещане.



Някои вътрешни части са оцветени в синьо и бяло.



А други са само в бяло.



Преобладаващи са все пак червените тонове. Защо? Не стана много ясно.



Женският манастир Санта Каталина е създаден през 1579 г. Негова основателка е много богатата вдовица Мария де Гусман. Традициите на времето са повелявали вторият син или дъщеря от всяко семейство да служи на бога. В този манастир са приемани само жени от висшите прослойки на испанските фамилии. Всяко семейство е плащало не малко пари, за да бъде приета дъщерята като монахиня в манастира – равностойност на около 150 000 днешни щатски долара. Имало е възможност и не толкова богати сестри да бъдат приемани в манастира, най-често като помощнички. Максималният брой монахини, които са обитавали манастира е бил 450, една трета от които са били прислужници. Всяка е имала собствен дом в някоя от трите части на манастира. Многобройните къщи са били свързани с 6 улици и един пасаж. На входа на къщата се изписвало името на монахинята, която живее там.





Целият комплекс е разположен на около 20 000 кв.м. В наши дни тук живеят едва 20 монахини в една част, която е затворена за туристи. Останалата територия е свободна за посещения и разглеждане. В някои от къщите се влиза и може да се види при какви условия сестрите са живели и работели.





Естествено, има и църква, която се вижда от всяка точка.



До църквата се стига по стъпала, които водят до тераса с красиви гледки към манастира и вулканите. Отново тези вулкани!







Цялата духовна обител е оформена с женски вкус и естетика. Цветята и свежите цветове създават усещане за вътрешно удовлетворение и наслада.



Манастирът разполага и със сериозна картинна галерия с много ценни творби на религиозна тематика. С годините част от тях са били унищожени от пожари.



Разглеждайки всичко това, неусетно времето мина, а слънцето напомни за красотата на залеза. Разделихме се с Кармен след като удовлетворихме молбата й да разгледаме магазина на брат й. Нищо интересно, но беше неудобно да й откажем.

Часът бе около 18 и стомасите ни напомниха, че не е лошо да потърсим място за вечеря. Идеалният вариант бе да съчетаем удоволствието от добрата храна с насладата за окото от златистия цвят на сградите.



По съвет на Мартин седнахме в някакво заведение на Пласа де Армас с изглед към площада и катедралата.



Доста време откарахме в приказки и бира. Слънцето отдавна се беше скрило, но Арекипа оживя отново с ефектната си вечерна премяна.



Строежът на катедралата е започнал още с основаването на града на 15 август 1540 г. Поради силната вулканична и сеизмична активност в района, църквата е претърпяла множество частични и сериозни разрушения. Следвали са реконструкции и реставрации, после нови катаклизми и т.н. Последното голямо земетресение в Перу от степен 8,1 по Рихтер на 23 юни 2001 г. е разрушило лявата кула и повредило сериозно дясната. На 15 август 2002 г., обаче, по случай празненствата от основаването на катедралата, кметът на града е приключил с реставрацията и днес имаме възможност да се насладим на цялата й красота.

Тръгваме на нощна разходка по улиците на Арекипа. От Пласа де Армас до хотела има 1,5 км – една приятна дистанция.







Арекипа е спокоен град. За разлика от повечето малки населени места, тук си личи, че хората са по-заможни, а обществените места подредени и поддържани. Мястото се класира в категорията „Задължително да се види!”.

Прибрахме се в хотела и се отдадохме на сърфиране из интернет. По някое време съм заспал на едно кресло на рецепцията, тъй като обхвата на рутера не достигаше до стаите. Преместих се в стаята и съм заспал дълбоко, но не чак като „Спящия индианец”.


Следва...

[0rpheus]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Страхотен пътепис и снимки благодаря за споделеното . Чакам с нетърпение продълженията

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

11.04.2013. ОТ АРЕКИПА ДО ЧИВАЙ.

Навсякъде в Перу закуските бяха еднакви. Е, не съвсем... Различаваха се по липсата на нещо от стандартното меню: фреш, прясно мляко, йогурт, мюсли, маслини, шунка, кашкавал и/или сирене, масло, сладко, питки хляб, нескафе, чайове и листа от кока за специален чай против височинни мъки. В хотела в Арекипа имаше всичко от изброените.





На втората снимка се вижда купичката с листа от кока. Почти всеки си взе по малко за предстоящото високопланинско пътуване. Нали трябвало да се дъвчат...

В 9:00 се натоварихме на голям микробус (или малък автобус) Мерцедес, управляван от шофьора Фелипе. Екскурзовод този ден щеше да ни бъде перуанката Ирене. Много лъчезарна млада жена с добър английски и голямо желание да ни се хареса в професионален план.

Тъй като понякога хората ми правят забележки, искам да направя уговорката, че информацията, която публикувам е основно от записките ми по времето на пътуването. Понякога може някой екскурзовод да ни е наговорил глупости, за което съжалявам, но няма как да го избегна.

На излизане от Арекипа, Ирене ни посъветва да спрем в някакъв магазин и да си купим листа от кока и вода. Това е важно – големите височини, които ни предстоеше да преодолеем, много бързо обезводняват организма. За листата от кока се говори, че също помагат.

След това поехме по единственият път през планината, по който се стига до Пуно, Куско, Боливия, Бразилия, мините за благородни метали... По него ще се насочим към Чивай.

До Пуно с автобус се стига за 5 часа, а с влак – за 10. Затова влаковете вече не превозват пътници – използват се само за товари.

В покрайнините на Арекипа има доста бедни, даже по-скоро мизерни къщи.



От къде идват всички тези бедни хора? През 1985 г. е имало голям проблем с организирана терористична група, която тормозела населението. Много хора от малките селца избягали към големия град. Преселниците окупирали разни парчета земя около града и си правели къщички. Не е законно, но нямали особен избор. Властите ги гонели, но с не особено голям успех. Нямат вода, нямат електричество, нямат канализация... Част от методиката за справяне с проблема е да ги узаконят. Наскоро са им пуснали електричество, но вода все още нямат.

Къщите се строят и никога не се завършват. Първо, защото има традиция след време да се надстрояват за децата и внуците и второ, защото данъците, когато строежа не е завършен, са значително по-малки. Подобно нещо бях виждал в Йордания, а сигурно такава практика има на много места по света.

В забавни разговори между нас и разкази на Ирене по пътя времето минава неусетно.



Изкачваме се все по-високо и по-високо. Пустинята на Арекипа е продължение на Атакама от северната част на Чили и стига до Боливия. Няма дървета, но има много кактуси. И тъй като стана дума за растителността на тази височина, Ирене помоли Фелипе да спре на една отбивка, за да ни покаже нещо.



Забихме се встрани от пътя, за да видим кактус, висок колкото нас. Плодовете му се ядат, а дали са узрели се познава по това дали игличките му падат или са здраво прикрепени.





Продължихме по пътя. Пътувахме по някакво огромно плато и върховете на различни вулкани разнообразяваха пейзажа. Толкова са високи, че даже в края на лятото и началото на зимата са покрити със снежни шапки. Всеки от тях си има име и история. Древните индианци са ги почитали като свещени.

Спираме за снимка на три важни вулкана. От ляво на дясно: Ампато, Сабанкая и Уалка-Уалка. Намираме се на височина 3900 м.



Левият, Ампато, е висок 6288 м. На кечуа името му означава „жаба”.

Средният, Сабанкая, висок 5976 м, заедно с вулкана Мисти, е един от най-активните в Перу. На кечуа името му означава „огнен език” и най-вероятно това е свъзано с неговата активност.

Десният вулкан се казва Уалка-Уалка, което на кечуа значи „огърлица”. Висок е 6025 м.

През 1995 г., при едно изригване на Сабанкая, глетчерите на съседния Ампато се отдръпнали и под леда била направена изключително ценна находка – мумията Хуанита. Във вързоп било открито тяло на принесено в жертва момиче. Според дрехите и доброто му здраве преди смъртта се счита, че е било на около 11-15 години от благородно семейство от столицата на империята – Куско. Възрастта на мумията е малко над 500 години, но е изключително добре запазена заради вечните ледове на върха. Малко по-късно, през октомври 1995 г., са намерени още две мумии, а през 1997 и четвърта заедно с много предмети. Вулканът Ампато е бил място за жертвоприношения на инките.

Продължаваме нататък. Честите спирки на мен лично ми се отразяват добре. Пътят в никакъв случай не може да се нарече натоварен. Да, разминавахме се от време на време с камиони-чудовища. Имаше и участъци, в които са ставали тежки катастрофи. Шофирането по тези дълги пътища е по-скоро монотонно, освен ако не сте любители на красивите високопланински пейзажи. Като мен!



Ирене класифицира разнообазната територия на държавата Перу по следния начин:
- брегова ивица или на испански: costa;
- планина: sierra;
- джунгла: selva.
Джунглата има ниска част, каквато е Амазония, и високопланинска, каквато е районът около Мачу Пикчу, например.

Планината се дели на няколко части, в зависимост от височината и съответната за пояса флора и фауна. В планината има два сезона. Лятото, когато валят повече дъждове и е влажно, е през месеците декември, януари, февруари и март. Останалите месеци се водят зима и респективно – сух сезон.

Над 4000 м надморска височина, навлизаме в района на викуня или както се чува, произнесено на испански – „бикуня”. В Южна Америка има 4 основни вида животни от рода на ламите. Два от тях са диви – викуня и гуанако. Другите два вида са домашни и са алпака и лама. Местните ги използват за прехрана – месо, млечни продукти, вълна, пренос на товари... От всичките видове, вълната на викунята е най-ценна и много скъпа. Защо ли? Първо тази вълна е най-меката и качествена, второ – животното е диво и трето – дава едва 250 г на 2 години.



Това са първите викуня, които срещаме. Отзад като фон е вулканът Чачани. Нали помните историята за спящия индианец, която Ирене ни беше разказала?



Погледнато от Арекипа, се намираме зад вулканите Мисти и Пикчу-Пикчу. Територията е резерват – Салинас и Агуада Бланка. Резерват, защото викуните са били на изчезване в близкото минало заради бракониери. Ценната им вълна им е изиграла лоша роля. Правителството се намесило и взело нещата в свои ръце – промяна на закона, определяне на голяма територия за резерват и възлагане грижите за дивите животни на местни жители. Ако сега някой застреля викуня, влиза в затвора за дълго.

Семействата на местните хора взимат викуните под аренда и се грижат за тях. В сухия сезон докарват цистерни с вода, за да ги поят. Стрижат ги веднъж на 2 години като използват специални методи, за да ги уловят. Стриже се, когато козината им стане 2 см и се скъсява само 1 см от нея, защото на високото е студено. Когато животно се разболее го лекуват.



С така предприетите мерки, викуня не само, че вече не са застрашени от изчезване, но се размножават успешно и само в този резерват популацията им е около 4000 екземпляра. Викунята ражда по едно бебе на всеки 11,5 месеца. Майката тежи около 50 кг, а бебето 6-7.

На 4040 м стигаме до кръстопът – надясно е за Пуно, а направо за Куско и Чивай, където отиваме. Тук има паркинг, заведение, пазар за текстил, сувенири и тоалетна! От хапчетата Acetazolamida за височинна болест, които пиехме, се обезводнявахме много и … всички бързахме за WC.



Ирене обърна внимание на една от скалите, че има форма на жаба (sapo).



Вулканът Мисти се издига като самотна пирамида. От тук не се забелязва, че има два кратера.



Влизаме в заведението и се нареждаме за чай.





Поръчваме си te triple или „троен чай” – от кока, муня и чачакома.



Този чай помага за преодоляване на проблемите с височината, които се изразяват в главоболие, гадене, болки в гърдите (стягане) и обща слабост. Всичко това от недостиг на кислород.



На снимката се виждат листата от кока – широки, средно големи. Другите са муня – андинска мента. Чачакома не се вижда или поне аз не я различавам. Такъв чай пиехме навсякъде, където ни предлагаха. Най-често беше само от кока или само от муня. Наистина помага, защото аз и Марто си спряхме гадните хапчета срещу височинна болест и нямахме много проблеми след това.

Тръгнахме отново – предстоеше ни да минем през най-високата точка на пътя.



Спряхме отново на 4400 м, за да снимаме стадо алпака и овце.



Често спирахме за снимки. Наистина, типичните за Перу животни, комбинирани с хубавото време, облаците и безкрайния хоризонт даваха много красиви гледки.



Алпака пасат обикновено мъхове. Това им е любимата храна и точно нея трябва да ядат. Подпочвени извори превръщат платото в нещо като тресавище.



Потегляме отново след краткото спиране. Може би е малко досадно, но мисля, че който не е видял тези гледки, няма как да каже, че познава Андите.



На тези височини оцелява само един единствен вид змия – мачали. Има цвета на земята и не е отровна. На изчезване е, защото местните я ловят и я използват за лечение.

Интересно растение започнахме да срещаме все по-често. Вирее на височина над 3900 м и е от рода на ... морковите!



На около 4800 м спираме на странно място. Навсякъде около пътя има купчинки от камъни, които очевидно не са естествени.



На това място, пътуващите инки са спирали и са давали дар на Пачамама – майката земя. Вадели са три листа от кока от специалната торбичка, която всеки е носел на кръста си и във форма на ветрило са ги затискали с камъче. По едно листо за змията, пумата и кондора – трите свещени животни на инките, символи съответно на подземното царство, на земята и на небесата. Тези купчини на кечуа се наричат апачета. В нашия случай, който няма листа от кока, може да остави и нещо друго свое – например косъм.

Последната ни спирка на тези височини е и най-високото място през което минахме по време на нашето пътешествие из Перу.



Явно всички туристи спират тук, защото перуанките с текстилните изделия ни чакаха с надежда. На никой, обаче, не му беше до тях.



Освен, че едва се движехме заради липсата на кислород, независимо от хубавото време беше и доста студено.

Направихме си колективна снимка на цялата група на височина 4910 метра.



„4910 м нмв. Място за наблюдение на Андите. Участък от вулканичната планинска верига на Централните Анди.”

Наистина, от тук се виждат поне 4-5 вулкана. Един кадър – панорама на Ампато и Сабанкая. Дано се вижда добре в малкия размер на снимката.



От тук до Чивай се спускаме през цялото време. Слизаме от 4910 на 3650 м. Chivay на испански се чува като Чибай, а на кечуа означава „място за гнездене на птици”. Градът е столица на провинция Кайома. Основният поминък са туризма и земеделието. Отглежда се известното растение кинуа, от което правят супа, сокове и какви ли не други ястия. Било единственото което съдържа протеини.

Рецепта за сок от кинуа (за четирима):
2 бр. обелени зелени ябълки без семки + 3 шипки (с цяла длан) кинуа се варят с канела. Може да се сложи и карамфил. Варят се докато кинуа се отвори напълно. Най-накрая се слага мед на вкус и се пие топло.

В Чивай се отглеждат и други важни култури – царевица, картофи, пшеница, грах.

Като че ли се почувствахме по-добре, когато влязохме в градчето и спряхме пред един ресторант, за да обядваме.



Храната беше на бюфет и срещу 25 сола (15 лв.) на човек, получихме разнообразие от перуански ястия с чудесен вкус.



Пиле, шишчета от алпака, чушки с лют пълнеж, някакви други меса, супи от кинуа или пилешка и др. За десерт: плодове от кактус, кремчета от манго, торта.



Единствено се заплащаха допълнително напитките. Който иска си поръчва бира, а който предпочита, фреш от различни плодове. Поръчах си от кактус – леко стипцив на вкус, но сладък и много вкусен.



След ресторанта беше време да се настаним в хотела. Малките улички на Чивай са прашни и без настилка.



На една такава се намираше и нашият хотел.



Настанихме се и си дадохме малка почивка. Качих си сам куфара до първия етаж и се проснах безпомощен въху леглото! В продължение на 3 до 5 минути въобще не можах да стана – бях се изморил като след деветдесетминутна здрава тренировка. Никога не съм предполагал, че 20 кг могат да ми представляват такъв проблем. Явно трябваше да мине време, за да свикнем с височината.

За желаещите Мартин организира посещение на минерален басейн. Изворът се намираше на около 15 минути с автобуса извън града.



Водата, която извира е с температура 85 градуса по Целзий. За да стигне с безопасна за хората температура до басейна преминава през канали за охлаждане.



Имаше надпис, че водата в басейна е с температура 39 градуса, но лично проверих, че там, където влиза, температурата й е 45 и е непоносимо гореща. Киснахме повече от час. Почти до припадък!

Прибрахме се в хотела и понеже в подобно малко градче няма кой знае какво да се прави, имахме организирана вечеря с фолклорна програма в перуански ресторант „Ел Хорно” („печката”).



Програмата наистина беше забележителна и ни показаха основните танци от андинския фолклор. Ще си позволя да дам линкове към клипове, които най-добре ще ви покажат какво точно видяхме.

Традиционна андинска музика:

Танц на любовта:

Танц на Пачамама (Майката Земя):

Танц на маларията:

Маларията като болест е станала известна още от древността, когато мъжете са ходели да продават продукцията си и са се връщали болни. В действителност не са знаели какво причинява заболяването и са мислели, че е от заразна храна (ябълка в случая). С камшика символично партньора гони болестта от тялото. Ударите в клипа са си болезнени, както твърди Марто от личен опит. Опитаха да го дръпнат, но той с рутина отказа!

Танц на вятъра:

Танцьорите нямаха нищо против да ги снимаме, а и да се снимат с нас.





Както се вижда, публиката взима участие във всеки танц. Ирене ни поръча една песен и ни накара да танцуваме всички, защото в противен случай нямало да видим кондори на следващия ден. Как да не стане човек!

Вечерта завършихме в студените стаи. Някои си взехме радиатори... Перуанците нямат отопление в хотелите. Поне в нашите нямаше. Затова, на който му е студено, си търси отоплителен уред или повече завивки. На следващия ден ни предстоеше много ранно ставане и тръгване от хотела, за да успеем да отидем в Каньона Колка и да видим на живо величествените кондори.


Следва...

[Dan7]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Браво Стас! Пътеписът и живописните снимки са прекрасни! А да видиш феноменът на рисунките в Наска си струва, дори и с цената на едно повръщане! Пренесе ме в страната на Инките и без да се усетя изчетох и изгледах всичко на един дъх! Продължавай в същия дух!

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Музиката и танците им ми харесват повече от фигурите Наска. Не че не са нещо загадъчно и странно, но музиката на перуанците създава много настроение.

[arms-bg]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Много благодаря за хубавия пътепис, снимки и описания! Пренесохме се за момента там! Надявам се да сте видели кондори!

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

В началото на следващата част ще търсим кондори.
Тъй като всички танцувахме танца на Пачамама, се надявахме да видим тези величествени птици.

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

12.04.2013. КАНЬОНЪТ КОЛКА. НА ПЪТ КЪМ ПУНО.

Ранна закуска в 5 часа... Кой може да яде толкова рано?! Да, но като не знаеш кога ще имаш друг удобен случай да хапнеш, щеш или не щеш закусваш! И най-важното – пиеш чай от кока, колкото се може повече.

В 6:00 Ирене и Фелипе ни взимат от хотела с целия багаж. Имаме много път и перуанката специално предупреди, че ще спираме по за 5 минути на няколко места и не бива да закъсняваме, защото има опасност да не видим нищо в Каньона Колка. А какво точно? Вече споменах – търсим и се надяваме да имаме късмета да наблюдаваме вестоносците на небесното царство, свещените за инките кондори.

И така, в 6:00 тръгваме от хотела в Чивай, столицата на провинция Кайома, в посока каньона Колка. Още с излизането от града пред нас се открива долината Колка, в която има населени места, но асфалтирани пътища – все още не!

През следващите 43 км ни предстои офроуд с автобус. За разнообразие спираме за снимки в първото село по пътя – Янке (Yanque). Часът е едва 6:30, но местните вече ни очакват с отворени обятия, т.е. сергии.



Тук най-голямата забележителност е църквата и гледката към вулкана Уалка-Уалка (Hualca-Hualca).





Децата в селото или са се приготвили за някакъв празник, или както е по-вероятно са напълно готови да получат някоя монета, за да се снимаме с тях.



Ирене ни беше инструктирала – 5 минути и обратно в автобуса! Сякаш бързахме да се върнем към прашния офроуд.

Животът в долината Колка датира от 5000 г. пр.н.е. Има две групи жители – едните говорят езика аймара, а другите кечуа. Първите са били с издължени глави, а вторите, наричащи се кабанас, с плоски. Деформирали са ги съвсем умишлено. По времето на инките хората са започнали да говорят предимно кечуа, а след пристигането на конкистадорите – испански. В наши дни и трите езика са официални в Перу.

По пътя забелязваме терасовидни земеделски терени от времето на инките, които се използват и в наши дни от местните жители в долината.



Втората ни спирка е в с. Ачома (Achoma или Hachoma). Първите къщи, които подсказват, че влизаме в населено място, са доста ... мизернички.



Едно местно детенце гледаше толкова мило, че нямаше как да не му направя удоволствието да си изработи 1 сол.



В Ачома централната улица, дълга няколкостотин метра, е от калдаръм, който веднага се превръща отново в прахоляк след последната къща.

В долината Колка се срещат няколко важни представители на флората и фауната: националният символ на Перу, свещеното цвете на инките – кантута (cantua buxifolia), заекът от рода на чинчилите – вискача (viscacha), гигантското колибри (patagona gigas), което видяхме при линиите Наска и най-накрая пъстървата, която осигурява прехраната на местните. Всички тези образи се срещат често като мотиви по дрехите на местните хора. Както знаем, текстилът е важен занаят още от времената преди появата на инките.

Лека полека стигаме до третото село – Мака (Maca). Тук отново най-голямата забележителност е църквата. Както забелязвате може да нямат път, но църквите са големи, красиви и всяващи респект.



Може би защото вече минава 7:00 или пък понеже приближаваме все повече точката за наблюдение на кондори, но местните са значително по-подготвени за нас, туристите.



Някакси сърце не дава да ги подминеш без да оставиш някоя пара... Атрактивно ни се стори да се снимаме с ястреб.





След като дадохме своя принос за финансовото благополучие на собственика на птицата, отново се качихме на автобуса и се отправихме към изхода на селото. Ако видите черен път без настилка, да знаете, че сте в правилната посока! Така и ние.



Четвъртото място, на което спряхме се оказа много красиво с гледките които ни предложи.



Точно тук свършва долината Колка и започва едноименния каньон. Поглеждайки назад, пред нас като на длан се простира цялото поречие на Рио Колка.



Поглед напред... Да, напред започва каньонът.



Каньонът Колка е геоложки разлом. При издигането на Андите, Колка пада надолу. Така се е образувал един от най-дълбоките каньони в света – на места достига до 3000 метра. На мястото, от което ще наблюдаваме кондорите, дълбочината му е 1400 м. Рио Колка извира от Андите на височина 5000 м. В продължение на 450 км тя преминава през западната част на планината, за да се влее в Тихия океан. От всичките каньони, които образува, този е най-дълбок и най-дълъг – 100 км. Мястото за снимки, на което сме спрели се явява началото на този феномен.





В долината се виждат още от земеделските тераси, наследство от инките.



Растителността около каньона е предимно пустинна – кактуси и треви на фона на скали и красиво небе. Природата е ненадминат творец и естет!



Междувременно започнаха да ни подминават автобуси с туристи. Време е за кондори!



След два часа и четвърт, включително спиранията, изминахме 43-те км до Mirador Cruz del Condor –точката за наблюдение на кондори в каньона Колка. Мястото е характерно с това, че точно тук живеят над 10 от тези птици, а техният дневен режим позволява на туристите да ги наблюдават. Всеки ден между 8:30 и 9:00 часа, кондорите започват да летят над каньона и да търсят храна. Именно това чакат всички, събрали се тук.

Преди да продължите да четете нататък, препоръчвам да си пуснете като фон ето тази мелодия:
http://www.youtube.com/watch?v=M_gSydN_BYM



Ние бяхме тук малко преди да стане навалица. Местните отново са подготвени за човекопотока и продават всякакви ръчно изработени сувенири – предимно от текстил.



Ако не бяха хората с насочени обективи в една точка, въобще нямаше да забележа, че на скалата зад оградите има няколко кацнали птици.





Кондорът живее до 70 г. и достига размах на крилете почти 3 метра при максимално тегло 12 кг. Живее на височини до 7000 м, което е накарало инките да мислят, че именно тази птица е вестоносецът на Небесното царство. Още повече, че не ловува, а яде умрели животни, което според инките е представлявало взимане на душата и отнасянето й на небето.

Кондорите снасят по 1-2 яйца на 2-3 години и са застрашен вид. Мъжкият има само една партньорка през живота си. Ако женската умре преди него, то той се издига много нависоко, прибира крилата си и се спуска към земята в самоубийствен последен полет. Ако случайно женският кондор надживее мъжкия, то си търси друг партньор. Какво да се прави... борба за оцеляване!

Две снимки на Веско ми помагат да покажа как кондорите демонстрират триметровия си размах на крилете.





По-старите птици са оцветени в черно и бяло. Младите, обаче, изглеждат кафяви.

За радост на събралата се мултинационална тълпа, птиците започнаха да обикалят наоколо и на няколко пъти минаха ниско над главите на хората.







И едно видео за нагледна илюстрация:

Към 9 часа вече бе време да поемаме по обратния път. Минахме покрай всички сергии и се отправихме към нашия автобус, който трябваше да ни чака съвсем близо.



Събирането на групата се оказа малко по-времеемко, отколкото очакваше Ирене. Наложи се да поизчакаме. Истината беше, че за да тръгнем към Пуно и езерото Титикака, трябваше да се върнем обратно до Чивай и след това да тръгнем по онзи път, по който бяхме минали от Арекипа към Чивай. Това означаваше, че отново ще прекосим точката с височина 4910 метра.

Събрахме се, качихме се, тръгнахме и единственото интересно, което видяхме по пътя, бе една безстрашна лисица.



До Чивай този път стигнахме за около час. Постоянно говоря за време, но ситуацията беше на кантар. Трябваше да прекосим доста голямо разстояние до Пуно, пътуването нямаше да е леко, а имахме и допълнителни планове, за които можеше да не остане време, ако се мотаем излишно.

Тъй като предната вечер въобще не успяхме да видим града, днес поне направихме кратък пешеходен тур към центъра. Тръгнахме от малките улички, които естествено са без настилка.



Интересно! По някои огради растяха кактуси. Как ли са се озовали там!? Ирене обясни, че хората по този начин маркират даден имот като частен. Вида на кактусите се подбира специално от най-бодливите.



Най-после стигнахме до улица с някаква настилка. Оказа се, че е пешеходна зона с търговски център отляво и водеща до централния площад Plaza de Armas.



По цялото й протяжение бяха издигнати статуи на танцьори от традиционните танци, които наблюдавахме на живо предната вечер.





Малко по-голямо оживление открихме непосредствено преди да излезем на площада. Пазарче, суетня, живописна гледка и за капак – едно местно такси от типа „тук-тук”.



На табелата на покрива наред с всички служебни надписи пише „Jesus ilumina mi camino”, което преведено означава, че Исус му осветява пътя. Дано го прави добре!

Излязохме на не особено впечатляващия Plaza de Armas на Чивай, където, разбира се, се намират всички административни сгради на провинцията и града, банката, църквата и т.н.



Църквата не е по-хубава от тези в селата по пътя за Cruz del Condor. За сметка на това, обаче, кабелите около нея пречеха на всякакви снимки – изглеждат ужасно!



Перуанците често правят кръстове на близките до населеното място хълмове. В Чивай, на хълма зад църквата, имаше един от растителност.

Някъде към 10:30 тръгнахме. Този път вече към Пуно. Целият ни преход щеше да бъде на височини между 4000 и 4500 метра и с продължителност около 8 часа.

След 90 минути отново стигнахме до кръстопътя със скалата във форма на жаба. Спряхме на паркинга и се отправихме към заведението с хубавия троен чай.



Поръчах си един te triple за 3 сола и сандвич с кашкавал (queso) за 4 сола. Хапнах набързо и излязох да чакам на паркинга, където пътните полицаи вече бяха насмели продавачките от сергиите. Не се разбра защо. За мен остана гледката към вулкана... Кой беше точно?! Мисля, че толкова близо би трябвало да е само Чачани.



От тук тръгнахме на един продължителен преход по високите плата на Андите. Ужким вече бяхме свикнали с височината, но се оказа, че не било точно така. На фона на главоболието, гаденето и слабостта на някои хора от групата, стягането в гърдите ми беше почти безобиден ефект от симптомите на височинната болест.

На 4450 м стигнахме до едно безкрайно красиво блато, в което за пръв път в живота си видях розово фламинго извън зоопарк.





Малко по-нататък спряхме до високопланинското езеро Лагуна Лагунияс (Laguna Lagunillas, 4300 м). Някои хукнаха към постройката на тоалетната, а аз предпочетох Bio-WC. Използвах да направя и няколко снимки. Придвижването по пътечките трябваше да е бавно и равномерно. Всяко задъхване водеше до затруднения с дишането.



Планинските животни алпака и техните стопани, нямат никакви трудности да живеят на високо.



Пуно се намираше някъде зад езерото. Това място се падаше по средата на пътя, т.е. имахме още доста.



Целият път от Чивай до Пуно е около 300 км и можехме да го вземем и за по-кратко време, но спиранията за снимки и тоалетна ни забавиха. А и гледките не бяха за изпускане!

Много часове прекарахме на височина над 4200 метра. В крайна сметка се спуснахме малко по-надолу към езерото Титикака и град Пуно. Височината от 3830 м там се отрази добре на цялата група.

Мартин ни беше обещал още в началото на пътешествието в Перу да намери време, за да посетим не много популярното високоенергийно място Портата на Дявола (Puerta del Diablo). На кечуа се казва Amara Uru. Знаехме само, че се намира някъде по средата на пътя от Пуно до Боливийската граница, т.е. на малко повече от 70 км след Пуно.

Подминахме Пуно и продължихме с автобуса към Яве (Llave), а след това към селището Хули (Juli). До Хули не трябваше да стигаме, защото по предварителните описания Портата се намираше някъде преди него. За съжаление в търсене на мистичното място загубихме ценно време и в 18 часа слънцето залезе. Спряхме да питаме един моторист дали знае къде се намира мястото и той отговори утвърдително. Какъв късмет! Тръгна да ни обяснява, но така и нищо не разбрахме. Тогава Мартин се спазари с него да ни го покаже срещу заплащане. Така и стана! Мотористът напред, автобуса го следва.

В 18:30 часа, в пълен мрак, групата полунормални туристи от Европа тръгна, на светлината от фенерчетата си, да търси Портата на Дявола, която се вярва, че е врата към някакъв друг свят. За най-голямо мое учудване взехме, че я намерихме! И за още по-голямо разочарование на всички – почти нищо не се виждаше! Насред нощта се издигаше една голяма скала, в която имаше някакви очертания. На светлината на фенерите и със светкавицата на фотоапарата на Веско, успяхме да направим нещо като снимка...



За съжаление не бяхме съвсем подготвени и оставихме за следващия ден въпросите, свързани с това място. Надявахме се екскурзоводът ни за езерото Титикака да знае повече от нас.

Смазани от умора и жадни за релакс се качихме отново в автобуса за последните километри – връщането до Пуно. Оставаха само 70 км до хотела!

Бяхме тръгнали в 6 сутринта, минахме през долината Колка, видяхме каньона и кондорите, пътувахме много дълго време по високите части на Андите, където едва дишахме. Видяхме страшно красиви гледки, но се скапахме от умора. Търсенето на Портата на Дявола ни довърши! След 14,5 часа, в 20:30, най-накрая се настанихме в хотела в Пуно.

Стаите изглеждаха доста прилично.





Аз и Мартин трябваше да сме в двойна стая, но явно не стигнаха и ни дадоха една четворна. Всеки от нас можеше да спи на две легла, стига да знае как. В хотела имаше безжичен интернет и компютър за общо ползване на всеки етаж. Преди да си легнем, обаче, решихме да излезем за вечерна разходка, да сменим пари и да вечеряме.

Хотелчето се намираше на 2 преки от Plaza de Armas на Пуно.





Нямаше как да не снимам красиво осветената катедрала, перлата на Пуно...



Обменни бюра имаше на централната пешеходна улица. Там бяха и повечето заведения. Влязохме в едно, което Мартин ни избра.



След като през този ден разгледахме някои забележителни места, пътувахме из високите Анди едва дишайки и търсихме портал към други беше време да се отдадем на почивка.

Успях да говоря с България през интернет, докато Веско не реши да си изтегли някое сериалче за гледане около 2 часа през нощта и интернета тотално спря – сигнал, че беше време за сън.

На следващия ден ни очакваше целодневен тур на езерото Титикака, поради което отново щяхме да ставаме рано.



Следва...

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

13.04.2013. ТИТИКАКА.

На осмия ден от нашето пътешествие се събудихме на перуанския бряг на езерото Титикака. Естествено, пак беше по-рано, отколкото сме свикнали, но когато човек се намира толкова далеч от дома, последното нещо, за което има време, е да се излежава в леглото. Така че станахме в 6, закусихме и се качихме в микробуса, с който дойдоха да ни вземат от хотела.

Нашият екскурзовод за деня се казва Енрике и е преподавател по андинска космология в университета в Пуно. Много интелигентен човек с прекрасен английски, който ни разказа изключително интересни неща, а и не отказваше да отговаря на всякакви въпроси, които му задавахме.

Град Пуно е разположен на брега на високопланинското езеро Титикака и е столица на департамента Пуно. Надморската височина, на които са разположени градът и езерото е около 3830 м. Климатът тук се определя от значителния размер на водния басейн – през деня водата се нагрява и нощем излъчва топлина, така че температурният контраст не е толкова голям, колкото би бил нормално за такава надморска височина. Микроклиматът позволява отглеждане на някои земеделски култури, въпреки голямата надморска височина – основно картофи, кинуа, ечемик, овес и боб. Като растителност на тези високи и студени плата около Пуно расте само тревата ичу, с която се хранят домашните животни. Както всички може би сте чували, Титикака е най-високото плавателно езеро в света. Има и няколко по-високо разположени от него, но са плитки и в тях придвижването става само с малки лодки, т.е. не са плавателни. По размерите си прилича на море – площ от около 8500 кв.км, от които 60% са в перуанската част, а останалото е на Боливия. Де факто границата между двете държави минава през езерото.

В 7:30 стигнахме до пристанището на брега на езерото и се качихме на едно от многобройните туристически корабчета.



Още с тръгването ни дадоха основната информация за езерото. Пропуснах да кажа, че тук не може да се плува – температурата на водата е около 18 градуса и ... не, мерси! За сметка на това, обаче, са установили, че условията са идеални за отглеждане на пъстърва и са си внесли такава от Канада. Оказало се грешка! Условията били толкова подходящи, че рибите започнали да стават огромни (до 1 м) и да се размножават прекомерно. Започнали да нападат останалите видове в езерото и да ги унищожават. Наложило се да ги изловят. Не питайте как са го направили – не знам! На мен ми се стори невероятно, но така каза водачът от корабчето. Сега пъстърва се отглежда само в заградени рибарници покрай брега.

На излизане от залива на Пуно се виждат многобройни тръстики покрай брега. За тях ще стане дума след малко.



Нещото, за което с нетърпение чакахме да ни разкаже Енрике, беше Портата на дявола, която намерихме предната вечер и за която не знаехме почти нищо. Оказа се, че нагазваме в мътни води. Никой не е съвсем наясно какви са точно функциите на Портата на Дявола, но е установено, че тя е част от три свързани храма на културата Тиауанако (Tiahuanaco, 500-900 г.). В древността планините са били свещени, а върховете им са били почитани като богове. Още от тогава кондорът, пумата и змията са били свещени животни.

Построени били три храма, съответстващи на трите големи планински върха на околните планини като всеки е бил свързан с едно от трите свещени животни. И така, храмът на змията (Indica) се намира на боливийски остров в езерото. Храмът на пумата (Puma Punku) се намира в град Тиауанако, също в Боливия. Третият, храмът на кондора, се нарича Арума Уру (Aruma Uru) и е точно този, които посетихме предната вечер в тъмното. „Арума” означава нощ и се свързва с тъмнина. „Уру” означава ден и съответства на светлината. Името на храма е нещо като „Нощ и ден” или „Тъмнина и светлина”.

Трите са разположени в триъгълник и по някакъв начин са свързани с появата на инките. В Тиауанако има Порта на слънцето, в Перу – Порта на дявола... Тези портали са някакви силноенергийни места, за които не се знае нищо конкретно.

Енрике разказа как е водил преди години група американци, които искали да посетят Портата на дявола и изпълнили там някакви церемонии. Като човек, който не вярва в мистики, гледал с обикновен интерес. Американците твърдели, че точно на това място имало силни енергии, които лекували неизлечими болести. Впоследствие някакъв роднина на Енрике бил излекуван по стечение на обстоятелствата точно чрез такава церемония при Портата на дявола.

Друго, което ни разказа Енрике е, че местните шамани твърдят, че в света има 7 каменни диска на 7 велики култури. Това са инките, атлантите, египтяните, маите, арабите, елините и китайците. Тези загадъчни дискове според легендите са пръснати по света. Дискът на инките според преданията лежи на дъното на езерото Титикака и е с размери 3х4 метра. Жак Ив Кусто е идвал да го търси с подводница, но не го е открил.

В 9:00 часа пред нас се появи първият плаващ остров. В Титикака има 67 такива, обитавани от племето Уро. Индианците са от култура, предшестваща инките и говорят езика Аймара. Имат си особени традиции и затова преди да слезем от кораба ни казаха, че тук се поздравява с „камиса раки”, което означава добър ден/добре дошли. Отговорът е „уалики”.



Местните ни гледат с неприкрито любопитство, особено децата. Всички са пременени в ярки цветни дрехи, изработени собственоръчно.



Островът на който сме спрели се казва Манко Капа Титино. Приемат ни с охота и се настаняваме в кръг около Енрике, който ще ни разкаже повече за плаващите острови и уросите.



Един такъв остров е дом на едно или няколко семейства. Общо на 67-те живеят около 2500 човека, които си имат президент, училище, болница. Тук няма плодове и месо от лама и алпака, поради което те не консумират такава храна. Прехранват се от самото езеро – 5 вида риба, гигантски жаби (до 45 см размер), диви патици, яйца от птици.

Най-често използваната за храна риба е карачи. Правят я на супа.



Защо тези хора живеят така? Как се е стигнало до създаването на подобни водни селища? Обяснението не е никак сложно. Преди 600 години те са живели на сушата. Урос са били съседи с Кояс. Всичко е било мирно и тихо между тях, докато един ден кояс не откриват сребърна мина на територията на съседите си. За да я присвоят, те ги нападат и завладяват. За да се спасят, урос се качват на лодките си и бягат към средата на езерото. С годините променят начина си на живот и прехрана. В началото са живели в канута, след това за около 10-15 години построили къщи на лодките си. Най-накрая откриват техниката за строене на острови от кили – кал с корени на тръстика. Отдясно на Енрике се виждат две големи буци кили.



Кили плуват като корк. Намират се само през лятото, когато изплуват на повърхността. Едно парче е с размери от около 2х6 метра до 3х7 метра. Свързват се едно за друго с евкалиптови клинове и въжета.



Островът, на който сме в момента, е съставен от 12 кили парчета и тук живеят 6 семейства. Дебелината на кили е между 1 и 1,5 метра. След като ги съединят, индианците ги застилат отгоре с тръстики, докато достигнат обща дебелина около 3 метра.



Когато островът стане готов е време да се направят на него и къщи за живеене. На местата за готвене се настилат камъни като средство против запалване на тръстиковия под. Един остров има срок на годност между 20 и 30 години, тъй като килито с времето се размива. Построяването отнема една цяла година. Накрая се избира място за острова и за да не се движи се фиксира с 8 котви, за които се връзва с въжета. Ако при по-силен вятър се скъсат въжетата или котвите, връщат острова обратно с лодки.

Някой се сети да попита къде се намира тоалетната. Странно, нали? Урос пият водата от езерото и някакси не е подходящо да я замърсяват. Оказа се, че си имат специален остров-тоалетна, до който всеки, който има нужда, ходи с лодка.

Като започнахме да говорим за прехраната на семействата, споменахме, че ловят риба и птици. Понякога им се налага да купуват неща от града с пари. За да печелят, урос продават улова от езерото на пазарите в Пуно. Друг източник на средства за уросите са туристите. Местните изработват ръчно различни сувенири като сламени модели на лодки и различни текстилни изделия – най-вече бродерии.







Ако искаме да помогнем на тези хора, водещи толкова тежък живот, чисто и просто можем да уважим техния труд и да си купим сувенири. Даже и да дадем повече пари, то знаем, че ще бъдат използвани за оцеляването на уросите. На бакшишите не се гледа с добро око – обидно е да се дават.





Докато се шляехме из тръстиковия остров и пазарувахме, забелязах, че по него се разхожда черен ибис. Явно птиците не се страхуват от хората тук.



Една типична къщичка за живеене, снимана от Весо:



Други детайли – кухнята, направена така, че да не предизвиква пожар.



Предишният президент на Перу е подарил на племето соларни панели, за да могат да слушат музика и да имат електричество за елементарни нужди. Панелите са малки и едва ли вършат много работа.



Като стана дума за президент... Този на уросите се избира веднъж на 4 години и всеки, навършил 18 може да гласува.

Срещу 10 сола на човек имахме възможност да се возим на тръстикова лодка. Колко ни трябва! Vamos!



Единодушно се включихме в обиколката с лодка на съседния остров.



Тези тръстикови лодки се правят от 6 човека за 1 месец и издържат 2, максимум 3 години. Това научавам, докато се отдалечаваме от острова.



Децата на уросите стават много бързо независими – още на 2-3 години образуват групички с по-големите и сами ходят с лодка на училище.

Едно дете, само в лодка, ни настигна с едно гребло, защото второто беше в нашата. Взе си го и ни остави. Момчето е племенник на нашия лодкар и е на 6 години. С още няколко деца 5 пъти седмично гребат по час и половина в едната посока до училището.



Приближихме съседния остров.



Местните клюкарки бяха залегнали върху оранжевата лодка и с любопитство ни наблюдаваха.



Междувременно продължих да си говоря с лодкаря. Управлението на тръстиковия плавателен съд изглеждаше лесно – с един дълъг прът се отблъсква от дъното.



От дума на дума и индианецът ми предложи най-сърдечно да опитам и аз.



Искам да кажа, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. За няма и една минута, насочих лодката в напълно погрешна посока. Това с отблъскването с дълъг прът въобще не е лесна работа. Буташ, но лодката отива накъдето си иска!

Върнахме се обратно на острова, но не благодарение на мен! Услугата е изпълнена, човекът си чака парите.



През това време, на съседния остров, вече се бяха събрали 3 туристически корабчета.



За нас времето напредна. Тръгнахме си, а след нас друга група се нареди в кръг, за да изслушат разказа на своя гид и на свой ред да подпомогнат съществуването на тези забележителни хора.



Местните наблюдават с голям интерес потока от туристи.





Всички жители на Титикака работят, независимо от възрастта.





Тръгнахме си с нотка на съжаление, но с много красиви впечатления. Нашият кораб се отправи към вътрешността на езерото, а от покрива гледката бе най-красива. Разрешаваха да се качваме най-много по 10 човека.



Вдясно, най-отпред на снимката, седи един колумбиец, когото тук срещнахме за пръв път, но по някаква случайност по-нататък го срещахме още 3-4 пъти из различни части на Перу.

Забравих да кажа, че Титикака означава „сива пума” и се изписва Ти Ти Кха Кха. Езерото имало форма на въображаема пума.

След като напуснахме плаващите острови, се отправихме към естествения остров Текиле (Tequile), където живеят потомците на инките от племето капачика. Наричат ги още текиле по името на острова. Езикът, който говорят за разлика от уросите, е кечуа.

По пътя, който е повече от час, минаваме покрай остров Амантани.



След това пред нас се откри гледка, която показва колко голямо е в действителност езерото. В далечината се виждаха бреговете на Боливия, а облаците покриваха високите върхове на боливийските Анди.



Акостирахме на остров Текиле. Тъй като кеят е само един, то корабите спират един до друг и за да слезем трябваше да минем през всичките, пристигнали преди нас.



От кея пристанището изглежда съвсем чисто и диво... Още първото впечатление е, че мястото има напълно запазена естествена среда.



Преминаваме през нещо като врата-арка, след която започва пътеката към единственото селище на острова.



Почти веднага срещнахме симпатични малки дечица, застанали зад импровизирани сергии за продажби на всякакви джунджурии.



Още на кораба ни предупредиха, че на Текиле пазаренето е недопустимо. Цените, които местните обявяват са твърди и коментарите са излишни.

Започваме едно катерене по пътеката нагоре... Взе ни се здравето! От пристанището до върха на острова, където се намира центърът на селото, трябваше да преодолеем денивелация от 200-220 м. В нормални условия това изглежда смешно малко. Когато става дума, обаче, за изкачване от 3830 до 4050 метра, нещата изглеждат съвсем различно!



Някъде по средата останахме без въздух. Опитваш се да вдишаш дълбоко от свежестта наоколо, но нещо не се получава.



В този момент се намеси Енрике. Попита ни дали има такива, които дишат трудно. Всички вдигнахме ръце. Тогава перуанецът се разходи до близката полянка и откъсна някакво растение.



Раздели откъснатите листа между нас и ни показа как да си ги сложим между дланите, да ги стрием и след това да вдишаме рязко аромата. О, чудо! Дробовете сякаш се отпушват изведнъж и успяваме да си поемем въздух. Оказва се, че това е същата онази муня или андинска мента, която пиехме почти всеки ден под формата на чай. Инките са я използвали за преодоляване на трудностите с височините наред с листата от кока.

Пътеката се изкачваше плавно нагоре, но като не бяхме свикнали ни се налагаше на всеки 50-100 м да спираме и да вдишваме муня.



Местните, обаче, нямат никакви проблеми с издръжливостта.



На остров Текиле живеят около 350 семейства или общо между 2000 и 3000 души. Енрике обясни, че всички те работят индивидуално. Основните им поминъци са: текстил, замеделие (царевица, картофи, боб) и туризъм. Къщите на местните са разположени по склона и около тях са нивите им. В някои от домовете се предлагат нощувки на туристи, а в други – домашно приготвена храна. Жълтите тенти на следващата снимка са сенниците за туристи, под които са разположени дълги маси за хранене.



Може и да изглежда малко мизерно, но със сигурност е чисто и естествено красиво.



Гледката от острова към езерото Титикака и боливийските Анди в далечината е вълшебна! Човек забравя за всичките си грижи и притеснения, съзерцавайки естествената красота на природата.



Минахме покрай една от жълтите тенти. Там вече имаше настанена група туристи, а около тях беше пълно с местни продавачки на текстилни изделия.



Скоро и нашата група седна за обяд и се превърна в интересен обект за местните.



Изгодна сделка тук е меню от супа и основно ястие на цена 20 сола (12 лв.). Супата е от кинуа и освен, че е много полезна, е и вкусна. Истинският бисер на трапезата, обаче, беше печената пъстърва с гарнитура. Като допълнение аз лично си поръчах комбиниран чай от кока и муня.



Толкова вкусно приготвена пъстърва досега не бях ял. Великолепен вкус!

В края на обяда Енрике ни изнесе следващата лекция на тема шапки.

На остров Текиле шапките играят много важна роля за социалния живот на хората. Първо искам да уточня, че както всичко останало, и шапките се плетат традиционно от мъжете. В зависимост от възрастта, социалния статус и положение, всеки жител носи различна шапка.

Първият вид е изработена от бели и червени конци. Тя е за деца между 3 и 6 години.

Вторият вид е пак от бяло и червено, но с различни мотиви по нея. Тя е за по-големите деца от 6 до 15 години.

Има трети вид от кафяво и червено, която се носи от момичетата на същата възраст.

Четвъртият вид шапка е бяло-червена с помпон и я носят ергените. За нея ще поговорим по-подробно.



Както вече казах, шапките се плетат от момчетата/мъжете. Този вид конкретно има голямо значение, защото когато си търси партньор, момичето отива, грабва шапката от главата на момъка и я пълни с вода! Изненадващо, нали? И какво от това! Много просто – ако водата изтича бавно от шапката, то момчето я е оплело много добре и момата го харесва. Тогава му предлага и започват да живеят заедно около 1-2 години без брак. След това, ако си пасват, се женят. Още нещо важно за този вид шапки: когато пискюла е отзад, това означава, че момчето не е женено, но си има годеница. Когато е отдясно значи си търси гадже, а когато е отляво означава, че не харесва момичето. Колко проста система за любовна комуникация!

Петият вид е шапката на женените.



Шестият вид е шарена шапка с красиви разнообразни цветове. Това е шапката на лидерите на островното общество.



Когато върху шапката на лидера има поставена още една черна, то това означава, че лидерът е действащ.

Друг важен аксесоар на местните жители е чантичката за листа от кока.



Тук никога не се поздравяват с ръкостискане, целувки или прегръдки. Когато двама души се срещнат и искат да се поздравят, те просто си разменят листа от кока. Примерно – една шепа. Затова тази чантичка за кръста е много важна. Трябва да отбележа, че коката не се пуши, а се дъвче.

Последният аксесоар, който ни показа Енрике е пояс за кръста. Направен е от женски коси и козина на алпака. Основната му функция е да носи основната тежест на товара, когато носят нещо на гръб. Това пази хората от гръбначни проблеми.



След като приключихме с обяда и изслушахме интересната лекция на Енрике, беше време да продължим към другата страна на острова, където щеше да ни чака корабчето. Още не бяхме стигнали даже до средата на пътя – площада на селото.

Едно от най-пленителните неща тук е чистотата на природата и невероятните гледки, които те зареждат със спокойствие и душевна сила. Не знам дали някога сте усещали как съзерцавайки нещо красиво и величествено, ставате сякаш по-леки и се чувствате щастливи. Аз да – тук и сега!





Хората на острова живеят в пълна хармония с природата.



Минавайки покрай църквата на селото, излизаме на централния площад.



Построено на върха на острова, от това място се разкрива цялата красота на езерото. Тук се намират църквата, кметството, министерството на здравето и всички общински служби. Това е и място за релакс на всички туристи, впуснали се в трудното изкачване до 4000 метра височина.



Има една червена сграда, за която май казаха, че е училище. На партерния етаж, обаче, има магазин за плетени изделия, изработени от мъжете на острова.



Най-модерната сграда е на кметството и на министерството на здравето. От любопитство погледнах съобщенията, залепени на вратата – бяха за различни мероприятия и по-интересното бе, че изрично пишеше, че присъствието на всички е задължително. Значи жителите си имат колективни задължения и задължението да се справят заедно с общите проблеми.



По страничните улички човек можеше да се качи още малко нагоре и да стигне най-високата точка на острова. Нашата цел, обаче, не беше това, а да попаднем на пътеката, която води надолу към кея от другата страна на острова.





Малко по-нататък стигнахме като че ли до най-високата част и след това започнахме да се спускаме.





Пътеката надолу минава покрай другата част на селото.



Най-долу в ниското се вижда пристана, на който вече ни чака кораба.



Някои от групата са изплезили езици...



В 14:50 стигнахме до кея и се качихме на корабчето, за да се отправим обратно към Пуно.



Прекосявайки пеш острова по късата му страна се насладихме на прекрасни гледки и видяхме в детайли как живеят хората тук. Предстоеше ни да минем 35 км обратно до Пуно покрай бреговете на езерото Титикака.





След 2,5 часа пристигнахме на пристанището в момент, в който слънцето вече залязваше.







Какво следва? Прибрахме се в хотела към 18 часа. Имахме почти 2 часа свободно време, преди да отидем заедно на вечеря в ресторант, в който Марто ни беше направил резервация. Аз лично се разходих пеш из града като посетих някакъв огромен съботен пазар. Имаше всякакви местни плодове и зеленчуци, дрехи, домашни потреби и какво ли още не! Най-вече имаше много местни колоритни жители, с които се смесих неусетно. На моменти мислех, че ще се загубя в голямата лудница...

Върнах се навреме в хотела и всички заедно се отправихме към пешеходната зона, където се намираше ресторант Балконите на Пуно (Balcones de Puno).



В него имаше фолклорна програма и много вкусна храна. Изкарахме си вечерта страхотно – с весела музика и перуански танци на живо, с много смях и оптимизъм.

Вижте видеоклиповете от ресторанта – мисля, че ще ви подобрят настроението.

На последния клип се виждат красивите и оригинални костюми на танцьорите, които обаче не можаха да издържат до края. От резките движения на главата маската все се разместваше.

С това приключи нашата програма в Пуно. На следващия ден ни предстоеше пътуване към Куско с много нови впечатления.


Следва...

[ISG]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Офтопик - Стас - кога ще ходиш до Венецуела, щото съм чувал, че там били най-красивите жени в Южна Америка?
И тогава да те видя кое ще снимаш - природата или ...
Иначе - знаеш, че съм ти фен и няма да кажа нещо ново - разказ, снимки, детайл, визия - невероятно добър си!

[Ангел Иванов/sereco1/]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Невероятно!Браво!

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Хихи! Венецуелките са една интересна тема. Не съм го планирал още, но ще се случи!
На мен в Азия ми харесаха много японките. Не знам дали си видял снимките... Перуанките определено не са в челните места, въпреки че тук таме има красавици.

За следващата част съм приготвил отново нещо интересно. Да се надявам, че до края на уикенда ще успея да го пусна.

Благодаря за отзивите!

[Nik]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Браво! Страхотно преживяване!

[lubashki777]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

До тук чета на един дъх и...лекичко благородно завиждам
Прекрасен разказ и снимки/за последните бих задал въпроса с какъв апарат и обектив/ви си правил фотото?/
С интерес очаквам продължението!
Поздрави и...БЛАГОДАРЯ за споделеното!

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Здравей Любашки. Снимам си с един Canon 5D Mark II, а обектива е 24-105L.

От техниката съм доволен, но от себе си - не винаги. То за съжаление човек не винаги има време да направи хубавата снимка... Някои кадри се правят с дни, но когато обикалям това просто не става. Така че разчитам предимно на момента и техниката, за да се получи нещо.