Tweet
СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
02.10.2012 – 15.10.2012
©2012 г., Станислав Бояджиев.
Моля да не използвате текста или части от него, както и снимковия материал за други цели или публикации без разрешението на автора.
Измина повече от година от първото ми посещение в Япония. Ще припомня, че то бе по случай Световното първенство по Го за аматьори през 2011 г. Ето ме отново тук, но със съвсем различна цел. За разлика от предишния път, когато се потопих в очарованието на дълбоката провинция, сега, заедно с малка група приятели си поставихме за цел да посетим най-важните културно-исторически забележителности, да се запознаем по един нестандартен начин с най-привлекателното, което един гайджин може да види и усети в тази загадъчна страна. Най-накрая трябваше да останем с чувството, че сме се докоснали до сърцето на Япония.
Тръгнахме от София в оптимална група от 10 човека – нито сме много, нито малко. Миналата година горките японци преживяха изключително тежка трагедия два месеца преди да ги посетя. Точно се отърсиха от последствията от аварията във Фукушима и моя милост реши да ги посети отново. Този път имаха късмет и се разминаха леко – 2 дни преди тръгването ни ги удари тайфун, който макар и доста силен, не можа да ги отчая. Нашата група, обаче, усети затихващия ефект на бурята през първите два дни, но за това после.
Седя си аз на летище София в един Airbus A-320 на Lufthansa и се чудя кога ли ще се сетят, че имат да спазват график на полетите. Трябваше да сме тръгнали в 12:50, а вече е 13:10 и няма признаци за готовност.
Моментът за раздяла с българската земя настъпи най-накрая в 13:30 – някакви си 40 минути закъснение! В резултат кацането ни на летището в Мюнхен в 15:00 бе само 30 минути след като самолетът за Брюксел трябваше да е излетял с част от пътниците от нашия полет и само 15 минути след полета на самолета за Дюселдорф с друга част. Всички самолети чакаха нашия. Комично! Ние, обаче, имахме време.
Докато се разхождах из летището в Мюнхен и се регистрирах за 30-минутно безплатно използване на интернет, с досада открих, че съм забравил да си взема адаптор за ток за Япония, а тези в магазините тук бяха твърде скъпи. Остана да си търся като пристигна на място.
Полетът от Мюнхен до летище Нарита се оказа дълъг около 11,5 часа, но за сметка на това големият A-340 на Lufthansa е значително по-комфортен от всичките самолети Боинг, на които съм се возил. По време на полета около Мартин настана оживление от възрастни японки и влязохме в продължителни разговори на мъчителен японо-английски. Разказваха и питаха, питаха и разказваха всякакви неща... Оставиха си координати да ги търсим, а едната даже предложи да ни покаже японското си жилище от 45 кв.м в центъра на Токио.
В 10:25 часа местно време, с едва 10 минутно закъснение, кацнахме на летище Нарита, Токио. Чувстваме се добре дошли!
Мартин купи билетчета за влак до центъра. Летище Нарита се намира до градчето Нарита, което съвсем не е в Токио, ами си е на около 70 км от него. Има още едно летище, наречено Ханеда, което си е баш в града, но японците го използват предимно за вътрешни полети.
Пътуването с влак е около 90 минути и си е весело преживяване, особено за хора, които ги чакат 2 седмици приятни емоции.
С нас във влакчето се оказа и дамата от самолета, която ни покани да й разгледаме апартамента, за което в крайна сметка така и не остана време.
Именно тя ни показа рекламата за българско кисело мляко Мейджи, което щяхме да търсим по-нататък в супермаркетите.
Слизайки от влака си хванахме точно три на брой таксита до хотела. Едвам ни събраха 10-те куфара в трите коли.
Тук е моментът да отбележа, че последствията от тайфуна бяха първите ни впечатления. Посрещна ни мрачно време с последващ дъжд, който продължи да вали почти през целия ден с кратки прекъсвания. Това, разбира се, успя да провали предварителната ни програма и се наложи Мартин спешно да импровизира.
Хотелът ни е от веригата Toyoko Inn и се намира в един от много удобните за туристи квартали – Асакуса. Не ни настаниха по-рано от определения час за чекиране и си оставихме багажа на съхранение, докато се опитаме да спасим поне част от дневната развлекателна програма.
3.10.2012
ТОКИО
Първата и може би най-важна задача се оказа спасяването на групата от гладна смърт! В Япония храната е специфична и не всеки европеец я харесва. На мен лично ми допада. Естествено, харесването е функция от силата на глада и празния обем на стомаха, така че бяхме готови на всичко! Турски дюнери по 500 йени спасиха мен и още един член на групата, а супермаркетът с предлаганите вътре порции суши – останалите. Имаше и хора, предпочели пиците. Всичко това се развива през ранния следобяд на 3 октомври – нашият първи ден в Токио.
Тръгваме по улицата при съвсем леко ръмящ дъжд. Мъжете са мъже и чадъри засега не ползват. Колкото и да сме мъже – като заваля по-силно ползвахме.
Руди пръв, а аз след него, най-грижливо проверяваме дали турските дюнери насред Токио са вкусни.
Такива ниски промоционални цени в магазин, не видяхме повече никъде в Япония след това. Това бе и най-добрата цена за кока-кола – кен от 500 мл за 77 йени или някъде около 1,50 лв.
Добре дошъл безистен точно срещу нас ни спасява от нежния дъждец. Това място бе удобно за да изчакаме цялата група да се събере. Тук някъде си намерих един чадър-еднодневка за 300 йени (3 евро), достатъчен да ми пази главата и фотоапарата.
От тук нататък помемаме към будисткия храм Senso-ji (Сензо-джи). Попътно очите ни залепват по витрините. Ето този ресторант за суши ми привлече вниманието.
Ето и типични порции, но в конкретния случай на доста високи цени:
Началото на всеки храм в Япония се бележи от порта. При шинтоистките е малко по-различна и се нарича „тории”. Портата на будисткия Сензо-джи се намира на едно оживено кръстовище.
От тук в далечината се вижда и съвсем новата кула Tokyo SkyTree, но сега не сме тръгнали към нея.
Интересното е, че вратата не е никак близко до самия храм. Минаваме през нея и от другата страна започва 250-метровата търговска уличка Nakamise-dori, която свършва именно при самия храм.
Втората порта на храма. Дъждецът упорито продължава да дразни.
И самият храм от другата страна.
Преди да влязат в храма японците се мият с дим от ароматни пръчици, за да станат „по-умни и здрави”. Ако оставим шегата настрана – така се пречистват. След това се измиват по специална процедура с изворна вода и чак след това се отправят за молитва.
Храмът Senso-ji е построен през VII век и е най-старият будистки храм в Токио. По време на Втората световна война е бил бомбардиран и частично разрушен. След това е възстановен и в наши дни изглежда прекрасно.
За който иска да знае повече – кратки разяснения на таблото:
В градината около храма се намира пагодата на Сензо-джи и един красив шинтоистки храм, в който се съхранявали светини и е построен в чест на създателите на Senso-ji.
Времето не е особено подходящо за снимки, но градината си заслужава да бъде отбелязана.
След храма Senso-ji се отправихме с токийското метро към известния с магазините си за електроника квартал Акихабара или така нареченият от Мартин „електронен квартал”.
Тук думите са излишни! Многото светлини са като магия. А изобилието няма равно. Е, цените са като за японци, но пък тук можете да видите най-новите модели на всички марки. Успях да си намеря адаптор за ток, благодарение на който мога да си ползвам зарядното на компютъра, телефона и фотоапарата. Късмет!
След кратка разходка се върнахме обратно в нашия квартал Асакуса и продължихме по моста над реката, за да видим по-отблизо красиво оцветената кула SkyTree. Времето продължаваше да е ужасно.
Тръгнахме обратно към хотела по малки улички с живописни японски магазинчета, които отдавна бяха затворили.
И за къде сме, ако не се отбием да снимаме Senso-ji, приятно осветен вечер. Мартин каза, че това е задължително мероприятие.
И отново по уличките...
Качихме багажите по стаите и на среща в лобито на хотела стигнахме до единодушното мнение, че сме гладни и ще ядем нещо японско. По това време все още не ни беше писнало.
Излязохме и си намерихме някаква долнопробно изглеждаща квартална кръчма за вечеря.
Както и изглежда, така и се представя! След като се изръсихме над 200 лв. за 6 човека, така и не успяхме да се нахраним, не пожелаха да ми дадат кода за техния интернет и освен това си тръгнах с опасението гадните панирани тлъсти меса от пиле да не ми направят стомашен проблем.
Напазарувах си в супермаркета напитки за през нощта и се отбих да хапна един турски дюнер, с който най-накрая се нахраних!
Прибрах се и си легнах, защото дългото пътуване със самолет и целия ден ходене из Токио ми изпиха напълно силите. През нощта няколко пожарни коли забързано минаха с вой на сирени, така че не може да се каже, че спахме съвсем спокойно.
Първият ни и не съвсем цял ден в Япония мина и въпреки остатъчното лошо време от преминалия тайфун, все пак успяхме да поразгледаме нещо.
Следва продължение...
02.10.2012 – 15.10.2012
©2012 г., Станислав Бояджиев.
Моля да не използвате текста или части от него, както и снимковия материал за други цели или публикации без разрешението на автора.
Измина повече от година от първото ми посещение в Япония. Ще припомня, че то бе по случай Световното първенство по Го за аматьори през 2011 г. Ето ме отново тук, но със съвсем различна цел. За разлика от предишния път, когато се потопих в очарованието на дълбоката провинция, сега, заедно с малка група приятели си поставихме за цел да посетим най-важните културно-исторически забележителности, да се запознаем по един нестандартен начин с най-привлекателното, което един гайджин може да види и усети в тази загадъчна страна. Най-накрая трябваше да останем с чувството, че сме се докоснали до сърцето на Япония.
Тръгнахме от София в оптимална група от 10 човека – нито сме много, нито малко. Миналата година горките японци преживяха изключително тежка трагедия два месеца преди да ги посетя. Точно се отърсиха от последствията от аварията във Фукушима и моя милост реши да ги посети отново. Този път имаха късмет и се разминаха леко – 2 дни преди тръгването ни ги удари тайфун, който макар и доста силен, не можа да ги отчая. Нашата група, обаче, усети затихващия ефект на бурята през първите два дни, но за това после.
Седя си аз на летище София в един Airbus A-320 на Lufthansa и се чудя кога ли ще се сетят, че имат да спазват график на полетите. Трябваше да сме тръгнали в 12:50, а вече е 13:10 и няма признаци за готовност.
Моментът за раздяла с българската земя настъпи най-накрая в 13:30 – някакви си 40 минути закъснение! В резултат кацането ни на летището в Мюнхен в 15:00 бе само 30 минути след като самолетът за Брюксел трябваше да е излетял с част от пътниците от нашия полет и само 15 минути след полета на самолета за Дюселдорф с друга част. Всички самолети чакаха нашия. Комично! Ние, обаче, имахме време.
Докато се разхождах из летището в Мюнхен и се регистрирах за 30-минутно безплатно използване на интернет, с досада открих, че съм забравил да си взема адаптор за ток за Япония, а тези в магазините тук бяха твърде скъпи. Остана да си търся като пристигна на място.
Полетът от Мюнхен до летище Нарита се оказа дълъг около 11,5 часа, но за сметка на това големият A-340 на Lufthansa е значително по-комфортен от всичките самолети Боинг, на които съм се возил. По време на полета около Мартин настана оживление от възрастни японки и влязохме в продължителни разговори на мъчителен японо-английски. Разказваха и питаха, питаха и разказваха всякакви неща... Оставиха си координати да ги търсим, а едната даже предложи да ни покаже японското си жилище от 45 кв.м в центъра на Токио.
В 10:25 часа местно време, с едва 10 минутно закъснение, кацнахме на летище Нарита, Токио. Чувстваме се добре дошли!
Мартин купи билетчета за влак до центъра. Летище Нарита се намира до градчето Нарита, което съвсем не е в Токио, ами си е на около 70 км от него. Има още едно летище, наречено Ханеда, което си е баш в града, но японците го използват предимно за вътрешни полети.
Пътуването с влак е около 90 минути и си е весело преживяване, особено за хора, които ги чакат 2 седмици приятни емоции.
С нас във влакчето се оказа и дамата от самолета, която ни покани да й разгледаме апартамента, за което в крайна сметка така и не остана време.
Именно тя ни показа рекламата за българско кисело мляко Мейджи, което щяхме да търсим по-нататък в супермаркетите.
Слизайки от влака си хванахме точно три на брой таксита до хотела. Едвам ни събраха 10-те куфара в трите коли.
Тук е моментът да отбележа, че последствията от тайфуна бяха първите ни впечатления. Посрещна ни мрачно време с последващ дъжд, който продължи да вали почти през целия ден с кратки прекъсвания. Това, разбира се, успя да провали предварителната ни програма и се наложи Мартин спешно да импровизира.
Хотелът ни е от веригата Toyoko Inn и се намира в един от много удобните за туристи квартали – Асакуса. Не ни настаниха по-рано от определения час за чекиране и си оставихме багажа на съхранение, докато се опитаме да спасим поне част от дневната развлекателна програма.
3.10.2012
ТОКИО
Първата и може би най-важна задача се оказа спасяването на групата от гладна смърт! В Япония храната е специфична и не всеки европеец я харесва. На мен лично ми допада. Естествено, харесването е функция от силата на глада и празния обем на стомаха, така че бяхме готови на всичко! Турски дюнери по 500 йени спасиха мен и още един член на групата, а супермаркетът с предлаганите вътре порции суши – останалите. Имаше и хора, предпочели пиците. Всичко това се развива през ранния следобяд на 3 октомври – нашият първи ден в Токио.
Тръгваме по улицата при съвсем леко ръмящ дъжд. Мъжете са мъже и чадъри засега не ползват. Колкото и да сме мъже – като заваля по-силно ползвахме.
Руди пръв, а аз след него, най-грижливо проверяваме дали турските дюнери насред Токио са вкусни.
Такива ниски промоционални цени в магазин, не видяхме повече никъде в Япония след това. Това бе и най-добрата цена за кока-кола – кен от 500 мл за 77 йени или някъде около 1,50 лв.
Добре дошъл безистен точно срещу нас ни спасява от нежния дъждец. Това място бе удобно за да изчакаме цялата група да се събере. Тук някъде си намерих един чадър-еднодневка за 300 йени (3 евро), достатъчен да ми пази главата и фотоапарата.
От тук нататък помемаме към будисткия храм Senso-ji (Сензо-джи). Попътно очите ни залепват по витрините. Ето този ресторант за суши ми привлече вниманието.
Ето и типични порции, но в конкретния случай на доста високи цени:
Началото на всеки храм в Япония се бележи от порта. При шинтоистките е малко по-различна и се нарича „тории”. Портата на будисткия Сензо-джи се намира на едно оживено кръстовище.
От тук в далечината се вижда и съвсем новата кула Tokyo SkyTree, но сега не сме тръгнали към нея.
Интересното е, че вратата не е никак близко до самия храм. Минаваме през нея и от другата страна започва 250-метровата търговска уличка Nakamise-dori, която свършва именно при самия храм.
Втората порта на храма. Дъждецът упорито продължава да дразни.
И самият храм от другата страна.
Преди да влязат в храма японците се мият с дим от ароматни пръчици, за да станат „по-умни и здрави”. Ако оставим шегата настрана – така се пречистват. След това се измиват по специална процедура с изворна вода и чак след това се отправят за молитва.
Храмът Senso-ji е построен през VII век и е най-старият будистки храм в Токио. По време на Втората световна война е бил бомбардиран и частично разрушен. След това е възстановен и в наши дни изглежда прекрасно.
За който иска да знае повече – кратки разяснения на таблото:
В градината около храма се намира пагодата на Сензо-джи и един красив шинтоистки храм, в който се съхранявали светини и е построен в чест на създателите на Senso-ji.
Времето не е особено подходящо за снимки, но градината си заслужава да бъде отбелязана.
След храма Senso-ji се отправихме с токийското метро към известния с магазините си за електроника квартал Акихабара или така нареченият от Мартин „електронен квартал”.
Тук думите са излишни! Многото светлини са като магия. А изобилието няма равно. Е, цените са като за японци, но пък тук можете да видите най-новите модели на всички марки. Успях да си намеря адаптор за ток, благодарение на който мога да си ползвам зарядното на компютъра, телефона и фотоапарата. Късмет!
След кратка разходка се върнахме обратно в нашия квартал Асакуса и продължихме по моста над реката, за да видим по-отблизо красиво оцветената кула SkyTree. Времето продължаваше да е ужасно.
Тръгнахме обратно към хотела по малки улички с живописни японски магазинчета, които отдавна бяха затворили.
И за къде сме, ако не се отбием да снимаме Senso-ji, приятно осветен вечер. Мартин каза, че това е задължително мероприятие.
И отново по уличките...
Качихме багажите по стаите и на среща в лобито на хотела стигнахме до единодушното мнение, че сме гладни и ще ядем нещо японско. По това време все още не ни беше писнало.
Излязохме и си намерихме някаква долнопробно изглеждаща квартална кръчма за вечеря.
Както и изглежда, така и се представя! След като се изръсихме над 200 лв. за 6 човека, така и не успяхме да се нахраним, не пожелаха да ми дадат кода за техния интернет и освен това си тръгнах с опасението гадните панирани тлъсти меса от пиле да не ми направят стомашен проблем.
Напазарувах си в супермаркета напитки за през нощта и се отбих да хапна един турски дюнер, с който най-накрая се нахраних!
Прибрах се и си легнах, защото дългото пътуване със самолет и целия ден ходене из Токио ми изпиха напълно силите. През нощта няколко пожарни коли забързано минаха с вой на сирени, така че не може да се каже, че спахме съвсем спокойно.
Първият ни и не съвсем цял ден в Япония мина и въпреки остатъчното лошо време от преминалия тайфун, все пак успяхме да поразгледаме нещо.
Следва продължение...
.
Благодаря!Очаквам продължението
Чудесни снимки ! Япония има невероятна притегателна сила !! Достатъчно е един път да си стъпил на приказната й земя и когато се прибереш у дома тя ще е непрестанно в мислите ти и ще искаш отново да се заврънеш ....
Коментар