Tweet
Нали сме офроуд форум, калта има специално значение. Чувал съм да се говори за "калчицата" с въодушевление и нетърпение ("няма ли да се окаляме най-после").
Ето, че тя е и една нелоша отправна точка да си спомним страшните и славни събития точно преди 100 години, точно в тези дни и седмици - Балканската освободителна война.
***
Мисля си за три неща.
1. Почти всички войни и кампании на България след Освобождението започват в сезон, неблагоприятен за настъпващия, т.е. за нашите сили. (В Сръбско-българската война също сме настъпващи - след Сливница, 6-7 ноември 1885-та.) После имаме 1912-та, 1915-та, 1916-та, 1944-та.
2. Около началото на ХХ век се явява едно противоречие, особено неприятно за по-бедни страни, каквито са балканските. Има доста модерно въоръжение, включително много тежко, с по-тежки боеприпаси. Например обсадната артилерия - вкопани гаубици (оръдието на снимката не е такова но е закарано до Одрин и "хранено" там, нали). Армиите са големи, изискващи големи снабдителни потоци. Същевременно обаче жп транспортът е недоразвит, пътищата - лоши, автомобилите - рядкост. Разчита се на добрата стара животинска тяга...
3. В Балканската война печелим не само с юначния войник, атаки "На нож" и т.н. Оказваме се много добри и стратегическото надиграване изискващо бързи маневри и движение на големи части и подразделения. Такъв забележителен офроуд е преходът на Трета армия през Странджа, осигурил превземането на Лозенградската крепост на 10-11 октомври 1912 г.
От мене е това. По-нататък привеждам откъси от няколко книги по въпроса за пътищата и транспорта през Балканската освободителна война.
***
Кирил Косев. Подвигът. 1912-1913, Военно издателство, София, 1983. (Книгата на ген. Косев е ценна преди всичко със събирането на данни и свидетелства от много източници. Тук ще видите едни числа, над които човек няма как да не се замисли.)
Заваляха дъждовете. Студени есенни дъждове. Земята подгизна, пътищата се покриха с непроходима кал. От родината към бойните поля се проточиха безкрайни върволици от хиляди коли. Студеният вятър носеше дъжда и го плискаше по мокрите колари и измъчените волове.
От ранна сутрин до късна нощ, пък и през нощта се движеха тези върволици, носещи храна и боеприпаси за синовете и внуците, които газеха същата кал, в същия дъжд и вятър и с кръвта си искаха да направят живота на поробените си братя свободен. С воловете крачеха възрастните бащи, дядовците.
За редовното снабдяване на войската с храна и боеприпаси "трябваше в крайните пунктове всекидневно да пристигат по 2000 коли, което означава по едното направление да имаме 20 000 коли и по другото толкова - всичко 40 000; на началните и крайните пунктове трябваше да имаме 12 000, а на пунктовете за дневни почивки - 6000. Или всичко около 60 000 коли. Освен тях бяха нужни още 15 000 коли, които да носят храната и фуража на самите транспорти. Горното количество коли ние почти имахме".
Това бяха, по груба сметка, най-малко 75 000 колари и 150 000 волове, биволи и коне. Всъщност, те бяха повече. А пътищата бяха дълги - до 200 км и повече - от Ямбол до Чорлу, от Странджа до Черкезкьой. В тия лоши условия и големи разстояния вървяха побелелите колари в мразовитите дни и нощи, в дъжда, мъглата и мрака, превъзмогваха страшната умора. Вървяха през току-що освободените български земи, разговаряха с освободените братя. И все напрад - тамъ кадето на техните синове и внуци бяха нужни патроните, снарядите и хлябът, и топлият поздрав от родината, от дома. И гледаха нищко да не се развали, да не се похаби.
"На едно място виждам един старец цял трепере от студ - писа Спас Икономов.
- Нямаш ли дреха да се завиеш?
- Имам бе, но я хвърлих върху колата, та да не се измокли хлябът.
Погледнах. Върху хляба и колата бе наметнат ямурлукът на стареца.
- Но ти ще изстинеш, ще се разболееш.
- Па нема нищо. Мен студ ме не хваща. Страх ме е, че добичетата не ще утраят. Ще умрат по пътя. Тежък път. Калта достига чак до осите. Може ли така да се върви?"
Когато добичетата умрат от изтощение, коларите съжаляват, че не са могли да изпълнят дълга си, и затова искат пушка - да го изпълнят докрай. Френският кореспондент на "Еко дьо Пари" Сегонзаг писа, че когато офицер казал на един колар, че след войната ще му заплатят умрелите добичета, коларят отговорил:
"Няма какво да правя с вашите пари. Аз ви дадох синовете си, дадох ви и воловете си. В замяна но това искам само пушка и едно място във войската."
Разхвърлят товара от опустялата кола по другите коли и върволицата отново тръгва напред пред дъжда и калта, през студа и нощта, движена от волята и великото себеотрицание на побелелите мъже. Отново и отнво затъват колите - воловете не могат да ги изтеглят. Тогава по 7-8 души се хващат, изваждат затъналата кола, изтикват я, докато воловете я поемат. И отново върволицата потегля натам, откъдето се дочува артилерийският грохот, откъдето вятърът донася българското "Ура!", "На нож!"...
Не случайно генерал-лейтенант Радко Димитриев казва, че когато скулптор прави паметник на българските победи, трябва да извае телата "на един вол и един бивол, защото те също имат голяма заслуга към отечеството"...
(Любопитно е, че има такава скулптура от 1913 г. - тя е на Иван Лазаров, казва се "Те победиха" и представлява възрастен селянин с пушка, който води бивол. Но дали Лазаров е чувал препоръката на ген. Димитриев, не знам; би могъл да се сети за същото и сам.)
***
Подполковник Н. Д. Янакиев. Карагач - Чонгора. Действията на 4-а пех. Пресл. Дивизия от 15-20 октомврий 1912 г. Печатница на С. М. Стайков, София, 1914 год. (Събитията са в рамките на Бунархисарско - Люлебургазката операция точно прези 100 години; Карагач и Чонгора са две села на линията между двата града, от които първи пада Бунархисар. Книгата е една от многото публикации на участвали във войната офицери. Представлява добросъвестно и строго, почти техническо описание на 6-дневните сложни военни действия. Транспортният въпрос е засегнат съвсем накратко.)
Вследствие на глинестата почва, която преобладава тук, всичките пътища в дъждовно време се разкалват много и движението по тях за артилерията и обозите се твърде затруднява.
...
На 19-и и 20-и октомври валя продължителен дъжд, който размегчи силно почвата. Това се отрази лошо на движението на войските, главно на артилерията.
***
За Карагач по същото време имаме и друго свидетелство. То е в дневника на шуменския свещеник Иван Дочев, издаден тази година от изд. "Изток Запад" под заглавие "Сага за Балканската война". (Това е книга, която горещо препоръчвам на всеки, който се интересува от една жива, детайлна и реалистична картина на войната.)
6 октомври
Още от сутринта личи, че времето ще се развали. Обаче ние се молехме Богу да почака още... за да имаме време да преминем пътя от Мансарлии (днес с. Победа, Ямболско) до границата в сухо време, защото почвата тук е чернозем и като се намокри, става лепкава и непроходима.
20 октомври, с. Караач (Караагач)
Тоя ден валя изключително дъжд с ветър от север. Целия ден събираме с кола убити войници. Обаче работата не спори. Почвата, жълта глина - накипнала и не дава да се стъпи по нея. Колата затъват до главина.
24 ноември
Осъмваме с дъжд. Цела нощ вали и капе в землянките ни... Конят ни остава без покрив. Той стои буквално на дъжда и ветъра, сгънат под мокри чулове. Некои коне от частите биле умрели. Липсвала и храна за добитъка... Войната сега става чувствителна. Дойдохме при хубаво време със здрави добитъци и войници, ще се върнем с болни.
26 ноември
...Един от нашите се завърна от станция Кабакча и казва, че сума коне има измрели и затънали кола, оръдия и пр. Пътят бил просто задръстен.
2 декември
Утро. Ситен дъждец ръми. Засъхналите пътеки отново ще се разкалят и пътищата ще се развалят. Горките добичета. Не стига, че им липсва храна и от това са станали живи сенки, но при това тегло - и липса на удобни пътища. Едни артилерийски ракли 5 чифта коне ги теглят и пак запират. От това може да се види колко са намалели конските сили. Какви беха, когато ги изпращахме в Преслав - снажни, силни, игриви, а сега - просто сенки, потопени в кал. Ако има холера за войниците, има зло и на добитъка.
***
Подп. Иван Русев (началник щаб на 8-а пехотно Тунджанска дивизия, по-късно генерал.) "Офицерски спомени", Военно-исторически сборник, книжка 56, декември 1943, година ХVII.
Гледайки мъчителното движение на частите в непрегазимите калове, учудвах се постоянството на людете да преодоляват мъките. Удивявах се на безгрижието на нашите държавници през мирното време да не снабдят войската с платнища, за да могат людете поне на биваците да се подслонят и прикрият от ветровете и дъждовете. Запитах се - как ще изтраят тези юнаци. И се мъчех - безсилни бяхме да помогнем. Слава, слава на нашите юнаци, които тъй беззаветно слагаха пред отечествения олтар и здраве и живот.
(Поп Иван Дочев също неведнъж изразява в дневника си възмущение си от калпавото снабдяване на войските. Засега няма да го цитирам, че стана много дълго.)
Ами, това е. Както се казва, запазвам си правото да добавя още, ако намеря други интереси свидетелства по "калния въпрос".
Поздрави!
Ето, че тя е и една нелоша отправна точка да си спомним страшните и славни събития точно преди 100 години, точно в тези дни и седмици - Балканската освободителна война.
***
Мисля си за три неща.
1. Почти всички войни и кампании на България след Освобождението започват в сезон, неблагоприятен за настъпващия, т.е. за нашите сили. (В Сръбско-българската война също сме настъпващи - след Сливница, 6-7 ноември 1885-та.) После имаме 1912-та, 1915-та, 1916-та, 1944-та.
2. Около началото на ХХ век се явява едно противоречие, особено неприятно за по-бедни страни, каквито са балканските. Има доста модерно въоръжение, включително много тежко, с по-тежки боеприпаси. Например обсадната артилерия - вкопани гаубици (оръдието на снимката не е такова но е закарано до Одрин и "хранено" там, нали). Армиите са големи, изискващи големи снабдителни потоци. Същевременно обаче жп транспортът е недоразвит, пътищата - лоши, автомобилите - рядкост. Разчита се на добрата стара животинска тяга...
3. В Балканската война печелим не само с юначния войник, атаки "На нож" и т.н. Оказваме се много добри и стратегическото надиграване изискващо бързи маневри и движение на големи части и подразделения. Такъв забележителен офроуд е преходът на Трета армия през Странджа, осигурил превземането на Лозенградската крепост на 10-11 октомври 1912 г.
От мене е това. По-нататък привеждам откъси от няколко книги по въпроса за пътищата и транспорта през Балканската освободителна война.
***
Кирил Косев. Подвигът. 1912-1913, Военно издателство, София, 1983. (Книгата на ген. Косев е ценна преди всичко със събирането на данни и свидетелства от много източници. Тук ще видите едни числа, над които човек няма как да не се замисли.)
Заваляха дъждовете. Студени есенни дъждове. Земята подгизна, пътищата се покриха с непроходима кал. От родината към бойните поля се проточиха безкрайни върволици от хиляди коли. Студеният вятър носеше дъжда и го плискаше по мокрите колари и измъчените волове.
От ранна сутрин до късна нощ, пък и през нощта се движеха тези върволици, носещи храна и боеприпаси за синовете и внуците, които газеха същата кал, в същия дъжд и вятър и с кръвта си искаха да направят живота на поробените си братя свободен. С воловете крачеха възрастните бащи, дядовците.
За редовното снабдяване на войската с храна и боеприпаси "трябваше в крайните пунктове всекидневно да пристигат по 2000 коли, което означава по едното направление да имаме 20 000 коли и по другото толкова - всичко 40 000; на началните и крайните пунктове трябваше да имаме 12 000, а на пунктовете за дневни почивки - 6000. Или всичко около 60 000 коли. Освен тях бяха нужни още 15 000 коли, които да носят храната и фуража на самите транспорти. Горното количество коли ние почти имахме".
Това бяха, по груба сметка, най-малко 75 000 колари и 150 000 волове, биволи и коне. Всъщност, те бяха повече. А пътищата бяха дълги - до 200 км и повече - от Ямбол до Чорлу, от Странджа до Черкезкьой. В тия лоши условия и големи разстояния вървяха побелелите колари в мразовитите дни и нощи, в дъжда, мъглата и мрака, превъзмогваха страшната умора. Вървяха през току-що освободените български земи, разговаряха с освободените братя. И все напрад - тамъ кадето на техните синове и внуци бяха нужни патроните, снарядите и хлябът, и топлият поздрав от родината, от дома. И гледаха нищко да не се развали, да не се похаби.
"На едно място виждам един старец цял трепере от студ - писа Спас Икономов.
- Нямаш ли дреха да се завиеш?
- Имам бе, но я хвърлих върху колата, та да не се измокли хлябът.
Погледнах. Върху хляба и колата бе наметнат ямурлукът на стареца.
- Но ти ще изстинеш, ще се разболееш.
- Па нема нищо. Мен студ ме не хваща. Страх ме е, че добичетата не ще утраят. Ще умрат по пътя. Тежък път. Калта достига чак до осите. Може ли така да се върви?"
Когато добичетата умрат от изтощение, коларите съжаляват, че не са могли да изпълнят дълга си, и затова искат пушка - да го изпълнят докрай. Френският кореспондент на "Еко дьо Пари" Сегонзаг писа, че когато офицер казал на един колар, че след войната ще му заплатят умрелите добичета, коларят отговорил:
"Няма какво да правя с вашите пари. Аз ви дадох синовете си, дадох ви и воловете си. В замяна но това искам само пушка и едно място във войската."
Разхвърлят товара от опустялата кола по другите коли и върволицата отново тръгва напред пред дъжда и калта, през студа и нощта, движена от волята и великото себеотрицание на побелелите мъже. Отново и отнво затъват колите - воловете не могат да ги изтеглят. Тогава по 7-8 души се хващат, изваждат затъналата кола, изтикват я, докато воловете я поемат. И отново върволицата потегля натам, откъдето се дочува артилерийският грохот, откъдето вятърът донася българското "Ура!", "На нож!"...
Не случайно генерал-лейтенант Радко Димитриев казва, че когато скулптор прави паметник на българските победи, трябва да извае телата "на един вол и един бивол, защото те също имат голяма заслуга към отечеството"...
(Любопитно е, че има такава скулптура от 1913 г. - тя е на Иван Лазаров, казва се "Те победиха" и представлява възрастен селянин с пушка, който води бивол. Но дали Лазаров е чувал препоръката на ген. Димитриев, не знам; би могъл да се сети за същото и сам.)
***
Подполковник Н. Д. Янакиев. Карагач - Чонгора. Действията на 4-а пех. Пресл. Дивизия от 15-20 октомврий 1912 г. Печатница на С. М. Стайков, София, 1914 год. (Събитията са в рамките на Бунархисарско - Люлебургазката операция точно прези 100 години; Карагач и Чонгора са две села на линията между двата града, от които първи пада Бунархисар. Книгата е една от многото публикации на участвали във войната офицери. Представлява добросъвестно и строго, почти техническо описание на 6-дневните сложни военни действия. Транспортният въпрос е засегнат съвсем накратко.)
Вследствие на глинестата почва, която преобладава тук, всичките пътища в дъждовно време се разкалват много и движението по тях за артилерията и обозите се твърде затруднява.
...
На 19-и и 20-и октомври валя продължителен дъжд, който размегчи силно почвата. Това се отрази лошо на движението на войските, главно на артилерията.
***
За Карагач по същото време имаме и друго свидетелство. То е в дневника на шуменския свещеник Иван Дочев, издаден тази година от изд. "Изток Запад" под заглавие "Сага за Балканската война". (Това е книга, която горещо препоръчвам на всеки, който се интересува от една жива, детайлна и реалистична картина на войната.)
6 октомври
Още от сутринта личи, че времето ще се развали. Обаче ние се молехме Богу да почака още... за да имаме време да преминем пътя от Мансарлии (днес с. Победа, Ямболско) до границата в сухо време, защото почвата тук е чернозем и като се намокри, става лепкава и непроходима.
20 октомври, с. Караач (Караагач)
Тоя ден валя изключително дъжд с ветър от север. Целия ден събираме с кола убити войници. Обаче работата не спори. Почвата, жълта глина - накипнала и не дава да се стъпи по нея. Колата затъват до главина.
24 ноември
Осъмваме с дъжд. Цела нощ вали и капе в землянките ни... Конят ни остава без покрив. Той стои буквално на дъжда и ветъра, сгънат под мокри чулове. Некои коне от частите биле умрели. Липсвала и храна за добитъка... Войната сега става чувствителна. Дойдохме при хубаво време със здрави добитъци и войници, ще се върнем с болни.
26 ноември
...Един от нашите се завърна от станция Кабакча и казва, че сума коне има измрели и затънали кола, оръдия и пр. Пътят бил просто задръстен.
2 декември
Утро. Ситен дъждец ръми. Засъхналите пътеки отново ще се разкалят и пътищата ще се развалят. Горките добичета. Не стига, че им липсва храна и от това са станали живи сенки, но при това тегло - и липса на удобни пътища. Едни артилерийски ракли 5 чифта коне ги теглят и пак запират. От това може да се види колко са намалели конските сили. Какви беха, когато ги изпращахме в Преслав - снажни, силни, игриви, а сега - просто сенки, потопени в кал. Ако има холера за войниците, има зло и на добитъка.
***
Подп. Иван Русев (началник щаб на 8-а пехотно Тунджанска дивизия, по-късно генерал.) "Офицерски спомени", Военно-исторически сборник, книжка 56, декември 1943, година ХVII.
Гледайки мъчителното движение на частите в непрегазимите калове, учудвах се постоянството на людете да преодоляват мъките. Удивявах се на безгрижието на нашите държавници през мирното време да не снабдят войската с платнища, за да могат людете поне на биваците да се подслонят и прикрият от ветровете и дъждовете. Запитах се - как ще изтраят тези юнаци. И се мъчех - безсилни бяхме да помогнем. Слава, слава на нашите юнаци, които тъй беззаветно слагаха пред отечествения олтар и здраве и живот.
(Поп Иван Дочев също неведнъж изразява в дневника си възмущение си от калпавото снабдяване на войските. Засега няма да го цитирам, че стана много дълго.)
Ами, това е. Както се казва, запазвам си правото да добавя още, ако намеря други интереси свидетелства по "калния въпрос".
Поздрави!
Коментар