От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Такаааа. Фразата "нема лесно" в това начинание е като припев на песен, но пък и нашите хич не са от лесно отказващите се. Пътешествието започна, защото вече са в Судан. Вече, вече направо са на 1/3 през него.
Ето и последните 2 поста от sahkow.

"Дни 10-11 (28 § 29.11)

Този ден трябваше да реши съдбата на одисеята ни - до обяд чакаме вести от изследванията на съпругата на колегата. Тогава щяхме да правим план за връщане или да продължим до края на света, до Иглен нос. Мистър Боб (Али, 23- годишен таксиджия, маркетингово преименувал се за европейците) ни чакаше пред хотела в уреченото време. Той, както и мнозина други в Египет, страдат от значително намалелия туристически поток след революцията. От това май си патят най- вече останалите няколко капки туристи, тъй като стремежа на местните да продадат стока и услуга или просто да заработят бакшиш, дебне на всеки ъгъл. В един момент ставаш по- добър от партизанин в избягване на търговци и „доброжелатели“ или на малоумен- те ти предлагаш, ти се хилиш и гледаш тъпо, докато опасността отмине. Досадно, но въпрос на оцеляване за част от египтяните. Залезите и изгревите над Нил са изживяване, което всеки трябва да види. В спокойните води на реката се отразяват и Скарабей (изгрева) и Амон Ра (залеза), напудряйки небето в червено. Ако в същото време фелука или туристически кораб наруши хармонията на огън, вода и въздух, спиращите дъха фотографии са вързани в кърпа. Селяните, обработващи малките парчета плодородна земя, пустинята, която хищнически дебне зеленината и даряващия живот Нил са кръговрат, който не се е променил от времето на Тива – старата столица на Египет (сега Луксор) и господарите на тези земи – фараоните. Мистър Боб ни отведе на западния бряг на Нил, където Храмът на Хатшепсут, Долината на царете и колосите на Мнемном бяха цел и посока. Подробности относно тези забележителности всеки може д открие в уикипедия. Отвъд това си заслужава да споменем тактиката на местните за допълнителен доход. В Долината на царете е забранено снимането. Пред всяка гробница има пазач, а в нея – частни агенти. Ако те видят да снимаш с телефона си – получаваш смъртна заплаха за глобите и любезно затваряне на очите срещу 20-30 паунда за владеещите изкуството да преговаряш с египтянин и стотина за останалите. Ако пък останеш сам в погребалната камера, оставен съзнателно за малко, пристига бдителен египтянин и настоява да види телефона ти. Той не е видял, но знае, че си снимал със сигурност – турист ли си, виновен си по презумпция. В нашия случай поискахме легитимация, а той – сам да провери галерията на айфона – и да го обхване внезапна амнезия след образа на египетските паундове.
Добрата вест дойде по обедно време – съпругата на колегата няма да се оперира, проблемът може да се оправи с медикаменти и връщането засега остава от Кейп Таун. Продължаването сам надолу отпада и нашата задруга няма да се разпадне. Фокусът отново се върна върху ферибота, дизела и оцеляването сред толкова желаещи за ти продадат каквото и да е египтяни. За да не скучаем с предизвикателствата се оказа, че кабелът за зарядното на фотоапарата е хванал пътя – едва ли има по- сериозна задача от това да намериш кабел на приемлива цена в град като Луксор.

В Долината на царете имахме късмета да видим и току що отворената гробница на Меренпта, след което се дивихме на Храмът на жената-фараон Хатшепсут. Разкопките в околността продължаваха по същия начин, както Картък преди век е открил гробницата на Тутакамон – с много работна ръка, никаква механизация и доза късмет.
Върнахме се обратно в Луксор на източния бряг, за да разгледаме Карнак – храмов комплекс, чийто мащаб и история карат бъбривите да немеят, а мълчаливите – да гледат и слушат с отворени уста. На входа предприемчив египтятин се кандидатира за наш гид и спечели сърцата и джобовете ни с твърдението, че е египтолог и разкопава един от храмовете в Карнак, заради което може да ни вмъкне в нетуристическата част. Хм.
Ето по памет малка част от разказаното от него:
Карнак е строен от 2100 г п.н.е до 300 г п.н.е от над 90 фараона. Основният храм, посветен на Амон Ра е построен от Рамзес II. Имал е 134 колони, на колкото къса е бил разкъсан Озирис в братоубийствената му битка с Сет заради Исис – богиня на вълшебствата. Идеята на Сет била Исис никога да не може да съживи Озирис. Частите били изпратени из цял свят, но тя съумяла да ги намери с изключение на пениса. Легендата продължава, че от сълзите й се е появил Нил. От сълзите на бащата на двамата богове – Атом пък се образувало езерото до храма. Тъй като всеки човек имал убийствения огън на Сет в себе си от рождението си, ако се изкъпе в езерото, го потушавал. Не полюбопитствахме много какво се е случило все пак с пениса на Озирис. Карнак е възстановен от Александър Велики, чийто образ и картуш все още са много добре запазени на една от камерите.
Втория и третия храм не били отворени за посетители, но гида ни с малко връзки и наша финансова помощ ни разведени в част от тях. Най- интригуващо беше влизането в тъмна камера без осветление, мислите ни, че можем завинаги да останем тук да правим компания на боговете и 6 000 – годишна статуя на Акмет – дъщеря на Амон, принесена от Мемфис и все още скрита за братята туристи.
По препоръка на гида посещаваме фотографско магазинче. Учуден и заинтригуван съм от десетките употребявани зарядни и нито един кабел. Все пак след малко суетене кабел е намерен, пазарлъка започва от 100 паунда за продавача и 20 за купувача. Имаме сделка и остава време да побъбрим с Атеф – баща на лоши зъби и 3 деца, който взимал 20% от продаденото в магазина. Обсъдихме тежките времена и колко важно е образованието на децата му. Боботаксито ни върна в хотела за кратка почивка като по пътя Мистър Боб ни взе и литър и половина прясно изцеден сок от тръстика- с цена за местните 5, а като за туристи-балъци – 20 паунда. Двойния ефект – освежаване и пречистване – ни ободри.
След поредния свръхестествен залез над Нил, тръгнахме към храма в Луксор. Мистър Боб ни пресрещна и предложи безплатно да ни отведе, тъй като основия булевард бил до преди минути блокиран и все още опасен. Осъдили следобяд местен митничар на 10 г и 1 милион паунда глоба, с което предизвикал протеста на роднините на осъдения. А той явно е имал голямо семейство, съдейки по 20-ината полицаи, препречили в пълно бойно снаряжение за справяне с безредици пресечката към съда в Луксор.
Храмът на Луксор хвърля ръкавицата с 3-километровото авеню на Свинксовете до Карнак и липсата на посетители след залез. Тук е мястото, където древноегипетското, римското имюсулманското са се преплели и омесили по свой си начин.

Ранно ставане и стягане на дисагите, за да можем да стигнем до обяд в Асуан, където местен агент ни очакваше с нетърпение. Дано траги-комедията в Александрия няма второ действие в Асуан. Пътят е бавен с магарета и бабуни, но живописен с Нил, нивите и все по- видимата Сахара. Почти рязко се променят и хората – по- мургави и почти всички с тюрбани и галибая – дълга до кокалчетата риза без яка. Намираме най- препоръчвания хотел в Асуан в tripadvisor – Фила е хотел, където еманципиранат собственичка намира набързо парко място и ни настнанява в суперчистите за тукашните нрави покои. Цените на хотелите тук са необичайно високи предвид нетуристическия статус на едномилионния град. Агентът ни също пристига, прави копие надокументите на колата и се анагажира да съдейства да заредим солар (дизел) без да чакаме края на света през декември. Остатъкът на деня е за местния пазар, качване на сними и почивка – на другата сутрин ще станем в 3 сутринта, за да посетим Абу Симбел.
Асуан е по- различен от останалия Египет – по- спокоен и разтоварен, без нахални продавачи и напъващи водачи на фелука, таксита или обикновени файтони. "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

тука вече сме и с ентъртейнмънт :-)

Ден 12-13 (30.11-1.12)
Денят започна от нощта, тъй като станахме в 2.30, за да тръгнем към Абу Симбел. В 4 се оформя конвой, който пътува към храма на Рамзес II. Конвоят представлява събиране на такса от полицията, попълване на списък с желаещите автомобили и хаотично движение през пустинния път. Решихме да не ползваме Дефи поради дефицитния солар, което впоследствие се оказа грешка – бусчето, с което ни взеха, беше тясно, некомфортно и с подозрителен шофьор, който караше на зигзаг полуспейки.
Рамзес II е съградил огромен храм и втори, посветен на съпругата си Нефертари в Абу Симбел. Храмовете служели и като предупреждение към Царството Куш за мощта на Египет. Нумибия по това време вече е била част от империята на фараона, особено важна заради 9-те си златни мини. Рамзес може би е основоположник на еманципацията, тъй като статуите на Нефертари са толкова големи, като тези на господаря Рамзес II.
Ако за момент се опиташ да влезеш в сандалите на войн от Куш и стигнеш границата, от която започва страната на врага, построил огромен и страховит храмов комплекс, дълго ще разсъждаваш дали не е по- добре да се отдадеш на земеделие и скотовъдство.
Целият комплекс е разглобен и поставен на ново място заради заливащия района язовир Насър в края на 70-те.
Връщането е отново под стори и в конвой, включващ записване на номера на бусчето на тръгване от Абу Симбел. Теоретично ще имаме още една среща с храма, този път по вода, когато пътуваме за Судан след няколко дни.

Следобед агента Мохамед ни прикани да се изстреляме към близката бензиностанция, където скоро очаквали доставна на солар (дизел). Преди нея срещнахме агент на нашия агент, който ни вкара като първа кола пред колонката чакащи, чийто край се губеше в маранята и далечината. Потресаващата част дойде, когато пред очите ни служители опитаха да пуснат помпата на колонката – изляха се десетки литри гориво, изкъпаха се много зяпачи, шофьори и дребни спекуланти. И защо не при тази цена на дизела от 26 стотинки – по- евтино от литър вода. Когато видеото говори, всички ние мълчим:

Вечерта, изхабени от път, комфорт в бусчето като за копърка и величествени гледки, останахме в хотела за вечеря. Менюто включваше:
Супа Молокхия – питателна и супер здравословна супа от ситно нарязани млади листа на местно растение. Супата, твърдят очевидци, била част от диетата на фараоните.
Основното беше бамя - както й викат и по долината на Нил. Довлякохме се до стаята и бързо потънахме в блажена забрава на съня.
1.12
Днес по план график Мохамед – агента ни, ще ни вземе от хотела и заедно ще оправим документално тръгването на колата утре. Все още носим бремето на недоверието, скепсиса е на устата ни, а подозрението към агента, местните държавни и общински, всъщност египетски власти, е обилно.
Пред портала на морската гара, ако така може да се нарече дупката, през която минава целия трафик между Судан и Египет по суша! лениво се бяха изтегнали войници, полицаи, администратори и прочие отговорни фактори. След кратко съвещание по телефона, агента тревожно ни съобщи, че всъщност сега трябва да натоварим колата. Имало судански дипломат с 3 коли, който настоявал да се качина първата баржа и египтяните в израз на справедливост решили да ни качат днес, за да дойде той в неделя и да му покажат, че няма място за него и неговите автомобили. Не чакахме много, за да се заформи опашка след нас от желаещи да напуснат Египет. Мохамед докара различни служители, за да огледат колата, да ни кажат Добре дошли и да получат лептата си. Скоро бях в стаичката на най- отговорния от отговорните в пристанище Асуан. Мистър Искандер, дис ис дъ дженерал! – тържествено изчурулика агента със страхопочитание и благоговение едновременно. Ако е генерал на това, което виждам, бедния той генералисимус. Подписа ни 5-6 листа бюрокрация и дори не погледна агента, мен или нашата лепта за семейното му добруване.
Оттам се наредихме като първа кола пред портала на баржата – утре щяха да тръгнат точно 5 коли и един мотор, а желаещите бяха два пъти повече.
Беше нереално колко бързо и гладко се нареди всичко като се има предвид кошмара в Александрия, възрадвахме се и се оттеглихме в сянката да чакаме да се натоварим. И за да не падне гарда ни в борбата с пречките и трудностите, колегата реши да заключи колата с двата ключа вътре. Отново бяхме в режим Ние ще надделеем! Дойдоха зяпачи, помагачи и други овърлендъри да се учат на занаят как се отваря Дефи с подръчни средства. Впуснахме се в търсене на тел, тънки пластини и прочие инструменти, нужни за ендоскопската операция на Ланд Ровъра. Получихме и оферта от професионалист за сериозна сума пара.
В крайна сметка fixer Кемал с много усилия и напътствия проби защитата и успяхме да не изпуснем и този ферибот.
Баржата представляваше престаряло корито, пълно с торове и фураж, което можеше да поеме каквото и да е още, но без гаранции, че няма да изпуши още на тръгване. Вкарахме колата с помощта на 10 души и техните напътствия, една преносима ламарина и много полугаз. След нас се настаниха другите 4 коли и един мотор. Девойка, на име Клеър бе тръгнала сама там, където не е и за мъже, при това с мотор. Щяхме да имаме време за приказки на пътническия ферибот, който тръгва в понеделник. Баржата с колите тръгва в неделя и двете пристигат по едно и също време в центъра на цивилизацията, наречен поселището Вади Халфа.

С оставането на Дефи на баржата падна голям товар от плещите ни, но с това и нашата малка собствена територия си отиде. Бяхме самотни лъвове насред сред глутница местни хищници.
На връщане видяхме стената на язовира, от която зависи на практика цял Египет – спира наводненията, дава електричество и вода.
След това с моторна лодка се отправихме към близък остров, на който са преместили храма на Исис (по гръзки и нашенски – Изида), същата богиня, която жалила съпруга и брат си Озарис.
Храмът е голям, красив и съсипан от гръцки, латински и френски надписи, копски кръстове и обикновени вандали. Значителна част от каменните образи са заличени. Храмът е строен отПтоломеите – династията, управлявала Египет след превземането му от Александър Велики. Греко-римския стил се забелязва, особено за вече тренираното наше око и беседите на дузинаегиптолози или нормални гидове. Златната скулптура на Исис и ладията, с която е пренасяна, отдавна са в Европа.
Вечерта пробвахме местния специалитет кошари – микс от макарони, ориз, леща, нахут и домати. Вкусно, евтино и приятно. Изпрахме каквото имахме, готвейки се за пътуването през голямата вода след 1 ден и чудейки се какво ли ни чака занапред. "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Принципно, всички постове ги има в страницата на експедицията six-a.net .

[boiko73]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Е, като гледам СПОТ-а вече са в Хартум, което означава, че са имали невероятния късмет за малък престой във Вади Халфа. Надолу не вярвам някъде да имат спънки като тези в Египет.

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Ето на това му разбирам аз Африка :-)

"Дни 14-16 (2-4 декември)
Информираме се, че в Лусака е Ливингстън има наводнения – както всеки път с началото на дъждовния сезон. Можем само да се надяваме дъждът да си отиде с нашето наближаване. Сега обаче основна грижа ни е бюрокрацията по напускането на Египет.
Мохамед ни взима от хотела и ми оставя шофьора, който трябва да подаде нужните документи в пътна полиция (че нямаме нарушения), отписване на колата, след което да ни издадат билети за пътническия ферибот. Трябвам само като лице, живото Аз на документи и паспорти.
Следва познато чакане с часове и нищослучване. Един от fixer-ите ме познава и урежда да вляза през задната врата, буквално. След 15 минути работата е свършена и вече можем свободно да си тръгнем след като си вземем билетите.
Продажбата на билети за ферибота е процес сложен и изискващ въображение, нерви като обелиск и широка душа. Чудесен пример в това отношение бе друг Дефендър с 3-ма пътуващи, които бяха изпратили вече колата. Служителят просто и ясно им каза, че само двама можел да качи на борда, какво щяло да стане ако качва по трима. На възражението кротко си затвори гишето. Беше време за агрисевни паунди-преговори, заради което напуснахме бойната сцена, където логиката е нищо, парите са довод.
Вече е икиндия, когато посещаваме едно от най- интересните поне за мен места тук – недовършеният обелиск. Тежащото 1100 тона масивно парче червен гранит е изоставено в кариерата завинаги от своите създатели. Тук нагледно можеш да видиш титаничните усилия на старите майстори в сътворяване на обелиски, които днес красят Истанбул, Париж и Ню Йорк. Никой не знае защо е изоставен или за какво е бил предвиден, но недовършеният масивен обелиск само затвърждава въпроса „Защо и как са го направили?“. Пътя до теориите за извънземни и божествени сили е кратък.
Вечерта имаше шествие или демонстрация на ученици – вестите от Кайро също не бяха добри – многохилядни демонстрации. Мохамед бе доста критичен към новата посока на Египет и гледа с лека носталгия към времената на Мубарак.
Последния залез в Египет посрещнахме във фелука, обикаляйки остров Елефантина, прага на Нил и нилометър – скала, с която се определяли ежегодните данъци на селяните в зависимост от нивото на реката. Казахме сбогом на Амон Ра с последните отблясъци на Асуанското слънце.

Понеделник, 3.12.

Мохамед ни взе от хотела в 9.00 часа. Ферибота тръгвал в 17, но влизането първи на борд е златния шанс за добри места. Разделяме се с него с приятни спомени и олекнали джобове и ни поема fixer Камал, за да ни преведе през тълпата нубийци, египтяни, суданци и представители на други светове и Вселени, съдейки по изражението на лицата и действията им. Минаваме леко петорната блокада от униформени блюстители на реда, обикновени чиновници и всякакви кръвопийци.
Стъпваме на ферибота сред първите и заемаме цяла пейка във втора класа. Имало първа класа, но не помнели случай европеец после да не се качи да спи отгоре на палубата – толкова хубава била. Река от народ, пот, стока и целеустременост руква малко след нас. Всеки носи по минимум половин камион кашони – перални, телевизори, фураж и окупира всяка част, на която може да се складира или сяда или спи. Ние самоотвержено браним завзетата територия от непрестанни атаки, атмосферата се сгъстява, във въздуха висят бухчи, самари и борещи се пътуващи. Оттук минава значителна част от търговския обмен между Судан и Египет – при това на ръце.
Може би не е толкова странно защо по над 1000-километровата граница между Египет и Судан единствения начин да я пресечеш е по вода, веднъж седмично, ако си късметлия.Враждата от хилядолетия и последвалите векове колониално управление са вероятно част от тях. Ако европеец иска да мине сам или с автомобил, най- добре е да ползва т.нар. fixer. Ние се запознахме с двама, които срещу скромна такса се оправят с документи, бюрократи и разпределят паричните стимули по веригата. Те дават съвет кое кога да направиш, свързват те с техен колега във Вади Халфа и изобщо държат съдбата ти в отрудените им от нетуъркинг ръце.
С напредването на деня и изсипване на всички очаквани 600 пътници, мисията да опазим територията започна да става безсмислена. Въздухът във втора класа стана прекалено изискваща за нас. Намерихме другите овърландери, излегнали се отвън на палубата пред капитанския дек и се присъединихме незабавно, пробиващи си път през амбразурите багаж.
Бяхме в най- добрата класа на всеки кораб- под звездите и бриза. Докато не падне нощта, разбира се.
Няма да отделям много на тоалетните на този ферибот. Ще кажа само, че Светата Инквизиция може само да завижда на санитарните помещения на кораба. Всеки ще признае с радост вещерски умения и съзаклятия с дявола, но не и да бъде оставен сам ако не е с противогаз и тъмни очила.
В размисли минаха последните часове, преди ферибота да отплава. Чакахме с нетърпение 17.00 часа и малко преди да усетим вибрациите на винта, бидехме разтикани от група правоверни – тази палуба беше мястото за молитви. С края на вечерната молитва ферибота продуха ушите на пътуващите. Със залеза напуснахме пристанището на Асуан в преследване на Дефи, мигрирал някъде на юг.
Всички пречки и несгоди обаче си заслужават изживяването, което дойде с падане на нощта. Движиш се бавно сред водите на Нил, вперил поглед към небето, а оттам в отговор милиардитепримигващи звезди постилат пътя ти с лунна светлина.
В такива моменти са сам с цялата Вселена и изпадаш в транс на съзерцаниее и спокойствие, което тази вълшебна нощ ти подарява. Тази награди ни стига за всичко, което преживяхме до сега.
Разбира се, пронизващия вятър и късната доба постепенно те дърпат обратно в материалния свят на боботещия и препълнен кораб. Спалният чувал (ако си носиш такъв) влиза в действие , сънят е сладък, твърд и мразовит.
Като добри бивакуващи на палубата, отделени от местните предприемачи, ставаме с първата зора, някои се пристрашават да помислят за тоалетна, втори мият зъбите на място, трети се спасяват с тонове ментови дъвки. Колегате целенасочено е намалил консумацията на вода, за да намали и посещенията в мястото, което променя всеки. Всеки път. Пада ни се пак да видим Абу Симбел – този път от водата. И пак изживяването е страхотно с гигантските фигури, пазещи древен Египет от враговете му. В 12.30 часа местно време успешно акостирахме във Вади Халфа.
Дефендърът ни стоически се поклащаше на баржата без видими следи от повърнато гориво или изтекли води. Ако ферибота се товари 7 часа в Асуан, в задачата се пита колко време е нужно в Судан всичкото стока, услуги, хора и пари да се саморазтовари? Всеки отговор за над 1 час е грешен. Пристанището на пустото нубийско селце се оживи от прииждащи пикапи, камиони, работници, полицаи и пласьори на местни судански паундове.
Предубежденията към Судан бързо отпаднаха с приятелското заговаряне от минаващи, бързия паспортен контрол и усмихнати хора. Мазаар взе нещата в свои ръце и скоро свалихме колите от баржата и минахме проверка на шасито. Клеър, самотната мотористка и двойка южноафриканци, връщащи се у дома след 12-годишен гурбет в Лондон, бяхме клиенти на Мазаар. Останалите два автомобила – на чехи и южноафриканци опитаха да се оправят сами. Което беше грешен стратегически ход впоследствие, тъй като ние вече пътувахме по поречието на Нил, а те очакваха съдбата си на пристанището.
Услугата на Мазаар струваше разумните 120 паунда и съкратени много часове чакане. Тъй като и втората ни виза за Етиопия, която взехме в Кайро, изтече, бързахме към Хартум, за да стигнем преди петък и кандидатстваме трети път за виза за Етиопия. Можем пък след време да кандидатстваме за Гинес като хората, получили най- много визи за Етиопия, при това от различни посолства в света. И тъй като нищо не ни задържаше във Вади Халфа, нито имаше по сведения на живи очевидци начин, който да накара жив турист да спи в местните локанда (нещо като къща за гости), решихме да караме до Донгола през пустинята. Там мъждукаше надеждата за по- сносно място за спане, което според Лонли планет се наричало Lord Hotel.
В 10 вечерта намерихме хотела – лабиринт от отделни помещения от кал с метални врати с катинар, като се предлагаха и 1-2 коптора с отделна баня и тоалетна. Стаята беше измазана с кал, леглата бяха окуцели от старост, а чаршафите – с изсмукан от ползване и пране живец. Имаше и термо дамаджана с вода, вентилатор и прабабата на климатиците. Санитарното помещение,хмммм, беше по стандарта на корабните такива, но сравнително чисто, неопетнено от хиляди посетители.
Платих 60 паунда, взех спалния чувал и се гмурнах за душ. Душ без вода обаче не е душ, така че не ми остана друго, освен да потъна в света на неспокойните сънища в Донгола. Колегата, неплюл си в пазвата, реши да спи в колата – събираха му се вече три дни без душ, миене на зъби и нормално легло. "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Дни 17- 20 (5- 7 декември)



Нощта беше насечена от звучно трептене на мощна цикада. В 6 сутринта имаше лека струйка от крана, който беше на 15 см от пода. Освежен и ободрен се измъквам от минус 10-звездния хотел и колегата, който спа в колата, ме прибира. По- късно в Хартум срещаме двойка французи, които караха дребна шарка. В течение на разговора се оказа, че са спали в съседен ходел в Донгола, а дребната шарка са десетки ухапвания от местни хотелски насекоми като бълхи, комари, паяци и един суданец знае какво.
Пътят е перфектен – прав, равен, през пустинята. Полицейските постове са чести, за разлика от Египет сме спирани на места, но отношението е подчертано приятелско. Контрста с Египет е очеизваден – тук хората не чакат бакшиш, знаят Стоичков (някой и Бербатов) и са много любопитни към света.

В Мерое търсихме дейта сим карта и се озовахме на местния пазар. Карта не намерихме, но пресен хляб и банани да. Продавачът на сергията за камилско, плодове и зеленчуци ни даде да опитаме по банан, преди д купим – добра търговска практика, рядко срещана у нас. В магазина за хляб имаше безалкохолна бира (в Судан алкохола е строго забранен), кисело мляко, сирене и други типично нашенски стоки.
Карима е село от типа на Донгола, което не привлича с хотелските си комплекси – нивото им е около и под това в Донгола. Въпреки това шепата туристи, пътуващи към Хартум могат да спрат и разгледат пирамидите, останали вероятно от 18-тата династия на фараоните. Няма огради, билети, търговци – пирамидите са оставени сами на себе си. Дефи без грижи преодолява пясъчните дюни и си сгушва в сянката на една от пирамидите. Изживяването е още по- наситено, тъй като наблизо се издига свещената планина Жебел Баркал, а малко по- надолу - пълната с живот долина на Нил. Бързо забравяме за възможни скорпиони, докато мислено се връщаме 3000 години назад. Цялата зона около карима е под защитата на ЮНЕСКО.
Тук е зима, но преходът през вътрешната пустиня Баюда е нажежен – навън е над 35 градуса,слънцето изсушава пейзажа, а погледът присвито обхваща отразяващите дюни и редките храсти и дръвчета. Но живот има – камили лениво преживят до пътя, гигантски скакалци са се отдали на слънчеви бани и секс, странни кактуси на места са превзели части от пустоща.
Мерое, долкокото има известни и познати места в Судан, е мястото, където продължава нашето пътуване в Мероетичното царство на фараоните. Пастелно море от тиквено-оранжев пясък обгражда царската гробница. Краткият преход от входа до двата комплекса може да се преодолее на гърба на едногърби камили. Може да се окажете единствените посетители за седмица напред, което е видно от следите в пясъка. Потънали в безвремието и далеч от масовия туризъм, този комплекс лесно те вкарва във фунията на времето, когато сърцето на света е туптяло във водовъртежа на Нил и пясъците на Сахара.
Пътят след Атбара е тежък с неестествено дългите композиции тирове, прелитащи судански кучета и селяни с бели магарета.
В столицата Хартум хотели почти няма, така че загърбваме търсенето на качество и се съсредоточаваме в разумния компромис на чисто, приятелско и спокойно място.


6 декември, четвъртък
Днес е ден за администриране – визи за Судан, регистрация в полицията, разрешително за снимане. Събрали сили след битови премеждия, които тоалетните на ферибота и хотелите на Донголани предоставиха с пълни шепи, сме заредени с търпение, настойчивост и светски мирис. Първата спирка е посолство на Етиопия. Новата и огромна сграда на посолството се оказва спирка и на десетки суданци. Чакаме търпеливо, докато конлулката ни повика. Третата виза за Етиопия трябва да вземем на всяка цена днес, тъй като следващите 2 дни тук се почива. Получаваме бърз удар под кръста – това посолство не обслужвало българи. Консулката завършва серията със съвета да отидем до Виена, тма облсужвали такива като нас. Благодарим за грижата се радваме на виенски шницел, докато чакаме издаването на визи и избегнали нокаут контраатакуваме. Посолството на Етиопия в Австрия е затворено от поне година. Втори аргумент – вече имаме визи от Кайро. Дръннн! Третия удар попада в жалостивото лице на суровата консулка – в събота трябва да сме в Етиопия, МОЛЯ. Тя се предава, приемайки папирите и изтъква, ще че поеме риска и нашите 40 долара да ни издаде визи.
Купуваме местна сим карта, която обаче не работи в мобилния рутер. Поне минута разговор с България е стотинки.
Хотелът поема тегобата да ни регистрира в полицията – таксата на държавата за удоволствието да разгледаме Судан е близо 50 долара на човек. В допълнение на 100-доларовата виза, дадена с голям зор. Отделно ще ни изкарат и разрешително за снимане.
Остава малко време да разгледаме сука в стария град Ондурман. Тук тупти сърцето на 8-милионния град. Старият пазар е разделен тематично на видове стоки – иначе не можеш да се ориентираш в безкрайните лабиринти от сергии, магазини, ресторантчета и хм, барове за пресен сок, посетители и търговци, търговски дискусии и рекламни подвиквания се сливат в общо жужене, нарушено само от вечерната молитва.
8-милионен хартум е разположен точно където Сини и Бели Нил се сливат. Обикновената презумпция за неразвит и западнал град констрастира с модерните сгради, които се издигат около реките Нил. Снимането на моста, където най- дългата река в света се обединява, е забранено. Както и снимането на мостове, държавни учереждения и военни обекти. Не са малко туристите, запознали се с местните арести, след като са насочили обектив към бързите води на Сини Нил и мързеливите на Бели Нил. Разликата в цвета можеш да видиш с просто око.
Вечеряме на покрива на хотела, докато зяпаме Транспортер с арабски субтитри.


7 декември, петък

Улиците са празни – днес е ден за молитва, предвижването е по- лесно. По принцип трафикът е много по- приемлив, стила на каране е близък до европейския, клаксон почти не се ползва. Минаваме през улица на магазинчета за сувенири – нищо не работи. Затова тръгваме на сложна и опасна мисия през улици, пясъчни пътчета и липсващи в навигацията земни места, за да открием пазара на камили. Тук става срещата между големи потребители като Египет и солидни производители от южен Судан. Минаваме през вълни пазари за употребявани автомобили, магарета и кози. Днес камилите на пазара не са много – може би вече са спазарени, тъй като е следобед. Разглеждаме в стария град гробницата на Мехди – основател на Ондурман, както и музея на халифа – негов наследник. Купуваме вода за другия ден и зареждаме Дефи. С вълнени разбираме от показанията на колонката, че резервоарът ни е 95 литра, а не както твърди Ланд Ровър – 75. Спорът с местния тарикат е безсмислен, плащаме и отпрашваме към гробището, където се намира джамията на Хамед ел Нил. Там в 17.00 часа ще станем свидетели на Халт Зир – церемония на танцуващи дервиши в чест на Аллах.
Паркираме в самото гробище както всички останали, малко притеснени от мястото, където оставяме християнския Дефи. Скоро група европейци се присъединяват към оформящото се множество местни.
До залез слънце, дервишите танцуват и пеят в оранжевата пепел пред джамията. След античната страна на Судан, ставаме свидетели на по- нови, но пак древни ритуали, в които сме реален участник тук и сега. Боготворенето на Аллах, сърцето и душата в церемонията и раздаването радват, увличат и изпълват с увереност, че мнозинството хора са добри и не спят с бомба под дюшека.
По време на церемонията ме заговарят няколко местни, любопитни от къде съм, как се живее в България, какво мисля за Судан. Любопитството е детско и добронамерено, без задни мисли.
Последната ни вечер в Хартум е възнаграждаваща, спокойна, окончателно скъсала с напрегнатото очакване, когато влизахме през Вади Халфа.

[Nik Nikolov]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Много добър стил на повествование.
Бравос !

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Става все по-хубаво. Евала на пътешествениците!
"Дни 21- 23 (8-10 декември)

Ставаме рано, за да успеем да пресечем границата с Етиопия при Галабат, тъй като работи само до 18.00 часа. Чакат ни близо 700 км до Гондар, затова с пукването на зората ние сме отново на път. Полицейските постове не са рядкост, някои ни проверяват паспортите, други се задоволят с познанието от къде сме. Целия район е земеделски, равнинен, изпъстрен със кирпичени къщи, говеда, магарета, кози и друг селски инвентар. С напредването на юг къщите стават сламени, говедата се редуват с камили и цялата равнина се обработва. Границата минаваме за 2 часа – по един за всяка страна. Едночасовото оформяне на вноса на колата е като смяна на гумите на F1 – зрелищно и невероятно бързо. Струва ни само един комплект моливи от кашона, който носим за училище в Лалибела.

Трябва да коригираме и понятията си за време. Изгревът в Етиопия бележи 12 часа, наше време 6. Залезът отбелязва затваряне на кръговрата – тогава е отново 12.00. Разликите стават още по- трудни за разбиране, тук сме в 2005 година, а Новата година е започнала през септември.
И без граница можеш да усетиш, че си в друга държава. Рязко хората изглеждат по различен начин – като физиономии, бедно облекло, всичко се случва на пътя. Буквално хиляди говеда, пастири, кози и талази магарета са буквално навсякъде – без край. Всъщност се движим по огромен тротоар, където колите са веднъж на полуден. Скоростта ни пада внезапно, а опасността бебе или яре да притича пред колата са толкова чести, колкото сърдити буги или магарета, които не отстъпват територия на Дефи. Равнината постепенно се губи в Етиопското плато, за пръв път от седмици се радваме на планини и облаци.
В Гондар предприемчиви хлапета с туктук ни отвеждат до най- добрия хотел в града. Етиопска вечеря с фрешове – 8 лева. В нещото, което те наричат бар – бира, печен ечемик и сок, други 8 лв,нощувката беше 66 долара.
Нека нагледно покажа защо живеем в глобално село. В ресторанта на хотела срещнахме французойка, която живееше в Лондон, посещаваше Етиопия и пееше български народни песни. На другия ден записахме видео и тя стана едно от лицата на експедицията.

9 декември
Нощта беше кратка, тъй като беше неделя и още с пукването на зората църковни песнопения огласиха целия град.
В близката до замъка църква, месията беше в пълна сила. Стотици жени с бели забрадки изпълваха двора. Бяхме приканени за малко търпение, за да опитаме от свещения хляб.
Средновековната столица на Етиопия, Гондар е известна и като Камелот на Африка. Дворцовия комплекс на Фасилидис, строен от 1 635 година с добавяни нови сгради от наследниците му е достатъчно добра причина Етиопия да се гордее с историята си. Ако добавим и Аксум, Етиопия никога не е била колониална държава, приела е християнството първа и е развила култура и цивилизация, малко известни днес.
Особено децата са много бъбриви в Етиопия. Някои молят за пари, за други си прозорец към света, трети, може би най- хитрите – опитват и двете. Младеж на 13 години ни обясни колко обичат футбола, как нямат топка и как ще се радват ако им купим да се снимат с нас. Можело гумена. Но най- добре кожена, щяла да изкара дълго. 250 бирр (около 25 лв) и сбъднахме мечтата им. Това хлапе имаше потенциал да стигне далеко.
След замъка на Гондар се отправихме към църквата Debre Berhan Selassie, построена от император Ейасу II през XVII век. Това е една от- красивите ортодоксални църкви, които човек може да посети. Сламения покрив е приютил стотици истории, изрисувани по стени. Тавана е уникален с изографисаните глави на ангели, Разменихме няколко думи с отеца, който беше искрено развълнуван да посрещне православни. Храмът беше остров на духовното безвремие в прашните и пренаселени Симиенски планини.

Религиозността на местните хора е близка до тази на грузинците, например. Всяка меса се посещава от цялото село, ритуалите при влизане в храм са задължителни, църквите и манастирите са стотици. Неслучайно в Гондар църквите са 44 при население от около 300 000.
След Гондар бързахме да стигнем до Аксум – друг емблематичен град в Етиопия, където може би е заровен и Кивота. Пътят, който водеше към мисията на Индиана Джоунс минава през живописни селски райони, където тучните ливади се редуват с блокове ечемик, и както няма 50 метра, в които да няма дете, пастир, човек, запътил се нанякъде с торба, по- голяма от него или добитък. След 100 км пътят се превърна в неравен прах и чакъл, а скоро – непроходими бабуни от разрита пръст и камъни. А не бяхме минали и една трета от пътя. Решихме да пропуснем Аксуми да стигнем Лалибела.
Планинският път, който се вие между 2100 и 3200 метра надмосрка височина не е проблем за колата, но непрестанната върволица от хора и непослушни животни ни караше да мечтаем за пустинята на Судан. Едно от правилата за шофиране в Африка е да не се кара по тъмно. С последните пурпурни лъчи на слънцето фосфорициращите очи на буги, диви зайци и чакали и милион местни. Пътят е завой след завой, урва до урва в непрогледна тъма и постоянна денивелация. Затова и не ни учудва, колко близо бяхме до животозастрашаващ инцидент. Малко след един завой в нашето платно бяха нахвърляни няколко скали. Ако не беше Дефендъра, щяхме да изхрачим картера още на първата. 4 метра след тях цистерна беше преобърната и препречила почти целия път. До сега не разбирахме скалите на пътя като сигнализация. Спряхме на 30 см от цистерната с зачервени спирачки и секнал дъх. След като избегнахме най- лошото, стигнахме до лошото – изглежда пътят беше блокиран. До минутата, в която друг тир не се промъкна през банкета отсреща, което говореше, че преобърнатата цистерна е там от дни, седмици или месеци. Най- голямото изпитание за Дефендъра обаче предстоеше – 64-те км второстепен път си бяха изпитание за всеки нит на колата, всеки мускул на краката и шофьорски умения. Непрогледната тъмнина,порпастите от двете страни и траповете, редуващи се с тлъсти камъни бяха курс за оцеляване. Бяхме само ние, етиопските диви зайци и желанието да стигнем целта си – вълшебната религиозна Лалибела.

10 декември
Хорът на стотици птици и яркото слънце са добър будилник за туриста, намерил подслон в Лалибела – една от духовните столици на Етипопия, която мери сили с бившата столица Аксум. Тук са създадени 11 монолитни църква, издялани от камък отгоре надолу.
Император Лалибела решава да построи град, който да е достоен за всеки пилигрим, отправил се към Йерусалим. В късните години на XII век, Роха, старото име на Лалибела, стартира строителството на 11 масивни каменни църкви, които ще изпратят във вечността местното градче. Десетки години и стотици майстори усърдно копаят местните базалтови и вулканични скали, за да издълбаят и изваят невиждани и до днес храмове, свързвани с дълги тунели и обгръщани от гробници и монашески килии. Кападокия е засенчена от инжинеринга и целеустременността на етиопските християни.
Заслужава си да се спомене, че входът за черквите е по 350 бирр на човек, а догодина планирали вдигане до 800 (80 лв). Местен гид добавя още 400 бирр към богоугодната сметка.
Тукашните свещеници не признават пилигрими православни от България. Влизането в църквите е без обувки, което отказва колегата от очарованието на каменните монолитни постройки, по детски нарисувани съвременни плакати-икони и десетките легенди на гида.
След пирамидите немеем пред гения, проектирал и издълбан надолу в скалата 11-те храма. Символиката е навсякъде, от думите на водача ни не остава много, но духовната столица на Етиопия има основание за това определение.
Всички църкви са действащи и в някой монаси и свещеници репетираха за коледа, 7 януари, когато над 40 000 поклонници от цялата страна ще се съберат в Лалибела.
По обедно време се върнахме при колата, тъй като последната църква – Св. Георги е затворена до 14.00 часа, пардон 8 часа местно време.
Под чистачките имахме 6 билета за паркиране. Нямаше нито знак, нито ред, нито намек дори, че в страната с най- много магарета има синя зона. Броячът, под формата на местен лалибелец чинно чакаше на сянка, за да си прибере таксата от 5 брр за всеки половин час. Друг местен искаше български монети, трети – да обменим евроцентовете му. Само търговец на магарета не ни чакаше да предложи стоката си.
Помолих гида да купи местен мед, за да избегнем надценката Тлъст европейски шаран-турист, след което сменихме хотела.
Църквата Св. Георги е най- емблематичната, внушителна и красива от всички 11 в града. 15-метровата църква с гръцки кръст на покривае изваяна в базалтовите скали на Роха, чезнеща от погледа само на метри от заобикалящата я скала.
В една от камерите до храма стояха костите на пилигрими, дошли от Рим и Александрия на поклонение и молили се Господ да ги остави да умрат в това свещено място.
Тунелната система на самите църкви е забавна с ниските си тавани и неизвестност в коя черква ще попаднеш.
Тетрадките и моливите, които носим от България, намират своя получател в лицето на директор на местното начално училище.
След това решаваме да посетим още един храм до Лалибела, изваян в карстови скали и събиращ вода от тавана си, която се освещава. Входът е 150 бирр, а свещеникът е готов да бъде манекен, демоснтрирайки различни одежди, кръстове корони, които ползва при различни празници. Показва и 600-годишна църковна книга, направена от ярешка кожа. Посещението завършва с напръскването ми 3 пъти със въпросната светена вода, процедура, гарантираща благословия за следващите ми 40 поколения.
Осигурил доброто им бъдеще, се връщаме в градчето и пълним резервоара. Тук дизелът е по долар литъра – една безкрайно несправедлива цена на фона на комунизма в Египет и Судан.
Вечеряме с 3-ма холандци и един американец в „7 маслинови дървета“. Разговорът върви по- добре от местните специалитети и завършваме късно вечерта в разговори за световното положение и особеностите на местните скотовъдци. "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

"Дни 24 - 26 (11-13 декември)
Съмва се, преди да се покаже слънцето. Заради голямата надморска височина и веригите планини около Лалибела, изгревът предупреждава за себе си много преди първите лъчи да огреят платото. Надяваме се, че другият път, който свързва Лалибела със света ще бъде асфалтов. Взимаме първите 60 км за 2 часа и половина – сигурен съм, местните могат да са по- бързи пеша. Дневно в Етиопия пеша се изминават милиони километри. Единствените коли, които могат да са забележат на ден са няколко камиона и маршрутки.Хора и домашни животни вървят безспирно по главните пътища – за вода, на училище, пазар. Голямата разходка обаче е свързана с ужасяващи битови трудности – питейната ти вода е на 15 км от дома. Или майка, превита от тежестта, носи дърва за готвене. Всички живеят в колиби, изградени от евкалиптови дървета и кал. Месо на практика не се яде, при нужда от лекар разчиташ на местния свещеник. Хората притежават единствено живота си, който обаче зависи от природата най- вече.
Тадессе, с който се запознахме, идва от семейство с 8 деца. И майка му и баща му отдавна са починали, а братята и сестрите му – живеят в Адис или Бахир Дар и работят за по 1000 бирр на месец.
Просещите за храна не са изключение и религията е колоната, на която се крепи целия свят на селяните. Нищетата е част от живота, а достъпът до образование, забавления и здравеопазване се изчерпва до единствения телевизор в селото, ако изобщо има ток.
До Гондар колегата споделяше, че всъщност Дефендър не ни трябва – можем да се справим и с нормално SUV – пътищата са асфалтови и много добри. След като поставихме рекорд по най- дълго каране на първа скорост, съпроводено с непрестанно изкачване, преминаване през дерета и заобикаляне на скали и полудиви говеда, сме убедени, че от Дефендър започва изборът за най- подходящ автомобил и завършва с верижен булдозер.
Започнахме калкулации ако взимаме 60 километра за два часа и половина, колко седмици ни трябват, за да продолем 640-те км до Адис, без да блъснем крава или не потрошим колата.
Отговорът дойде с появата на колеблиб асфалт и оживеното движение на хора и тяхната жива стока.
456, 457, 458 хилярното магаре по пътя беше изпитание за спирачките на колата и преценката ми на шофьор. Следваха, не по реда на изброяването им – свличане на скали буквално пред колата, няколко камиона, каращи в нашето платно, магаре,с което се разминахме на една конска муха разстояние, биещи се буги, няколко реещи се пастири, разярен мъжки бабуин.
След 13 часа пътуване с едно спиране за 2 минути, влязохме в местната метрополия. Адис Абеба предлагаше на всеки гост разкопани улици и кални странични улички. Избрахме хотела с най- бързия интернет в града, според пътеводителя, хапнахме набързо бисквити в стаята и заспахме бързо с все още вибриращи глави. А още не бяхме стигнали Мояле.
12 декември
Първата ни задача за деня бе намирането на застрахователен офис, където да си направим COMESA жълта карта – Гражданска отговорност за Кения, Танзания и Замбия. Застраховка може да се направи на всяка граница, но ще струва в пъти повече. В близкия базар ни дават ценни указания – до Ню Йорк кафе е нашето място. Булеварда до там е изкопан, но движението – свободно. В офиса на NIB Insurance цари делова атмосфера- малцината кандидат- застраховани търпеливо чакат попълването на десетки формуляри, започващи с броя заварки в колата и завършващи с цвета на лака на третата ти братовчедка. Срещу бюрокрацията и 500 бирр спестяваме чакане и много пари на юг.
С това изречение отдаваме дължимото и на жените на Етиопия, много по- различни от тези в Египет и Судан, а немалка част и красиви по европейските разбирания с фини черти и тела.
Адис Абеба е развиващ се град, както и да го погледнеш. Развива се културата на гражданите как и къде да си изхвърлят боклука, развиват се колибите във високи блокчета, дори китайци развиват градска железница.
В Националния музей се запознахме с Люси – братовчед на homo sapience и свързващо звено в нашата еволюция. В пустинните места на североизток от Адис са намерени повечето останки на нашия еволюирал вид. Експозицията е кратка, но добре подредена и демонстрираща теорията на Дарвин.
Катедралата Св. Георги, Пиацата и местния пазар са другите забележителности. Фаранджи – месното название на туристите, правят впечатление само на просяците и таксиджиите със синьо-бели Жигули.
Най- типично местно ястие е инджера – палачинкообразен (или сюнгероообразен) тъмен хляб с кисел вкус. Яде се подправена с местната люта гордост бербере в яхнии, телешко или овче. Храната е като самата Етиопия – самобитна, натурална, понякога трудна за поглъщане.
Заредихме Дефи с вода и дизел за дългия преход на другия ден. Дизелът тепърва щеше да се покачва с влизането ни в Кения и Танзания. Тук бе 17 бирр – 1.70.
Адис Абеба е само 4 милиона при 85 жители в цяла Етиопия. Само 70 г. по- рано в тази страна са живели 15 милиона души.
В края на деня посещаваме местен базар, прикрит под модерното Мол. Търсим естествени камъни с кристали, който приятел ме е заклел да му купувам от всяка държава. Камъни не намерихме, но се разговорихме със собственик на магазинче за сребро и злато. Бизнесът западал, тъй като държавата била единствен преразпределите и износител на ценни метали и камъни. Магазинчето му беше подстлано с ароматни треви – днес тук празнуват рожденния ден на Св. Дева Мария.
Оформяме снимките от деня, докато чакаме най- бързия хотелски интернет в града да стигне и до нас.

13 декември
Днес и утре ни предстоят едни от най- тежките преходи. От Адис до Мояла с предизвикателните 750 км, а после до Марсабит в Кения по легендарен 250-км път, на който много картери иполуоски и още повече гуми и човешки съдби са останали завинаги в кенийската калдера. Чули сме, че условията за спане и почивка в Мояле успешно конкурират тези в Донгола, Судан.
Пътуваме по протежението на разломната долина на Рифта, драматична депресия, започваща от Йордания и стигаща до Мозамбик. Образувана от сблъска на две текточни плочи и мега вулканите, действали някога, долината е изпъстрена с дълбоки езера и високи планини.
Повечето мъже носят пръчки, които подпират на вратовете си и простират на тях ръцете си. Има обаче една по- особена порода, която носи автомати или пушки по същия начин като масовата мода. Хубаво е, че етиопците са спокойни и лажерни хора, поне тези, покрай които минахме.
Почти навсякъде има покритие на GSM мрежата, сателитния ни телефон засега е излишен – разчитаме на подкрепата на Виваком във връзката със света.
С напредването на юг района стана равнинен, видяха се 2 комбайна и огромна оранжерия за цветя. После навлязохме във влажна зона, нашарена с колиби, бананови дървета и гигантскицаревица.
Всъщност Етиопия има разкошни природни дадености – планини, умерен климат без зима, живописни долини и изключителна култура. Войните, липсата на образование и корупцията подяждат иначе тази великолепна страна.
Първите 100 км са претрупани с камиони и бусове от 70-те години. Следващите 200 са отличен път, а останалите 450 са с дупки в добрата си част и липса на път в лошата. Китайска компания удвоява пътя към Мояле. Дефи се държи достойно дори и през големите трапове, конкурирайки багери и камиони.
Продавачи на банани, ананас и авокадо подканят фаранджи да си купят на тройни и четворни цени. Стимулираме местните фермери – бананите са с червеникави оттенъци и по- различен, приятен вкус. Като всяко соц дете за мен бананите имат специално място в сърцето ми. Може би и заради това през деня, докато караме, опустошаваме по 1-2 кг от тях.
За втори път колегата се разминава да си тръгне предсрочно, което е добра новина и за планираното разглеждане на Нгоро Нгоро и Серенгети. Този път заради служебни проблеми.
С падането на нощта птици, насекоми и бозайници наизлизат включително на пътя – шофирането става въпрос на късмет за нас, етиопски зайци и малки антилопи.
По тъмно влизаме в Мояле, бензиностанцията е затворена, утре отваряла в 1.30. Трябва ни малко време, за да си припомним тукашните отмервания на времето. Хотелът отвън изглежда обещаващо. Така е изглеждал за талази хлебарки, ята комари, локални котки и други буби. Плащаме 370 бирр, но колегата решава да спи в колата – стаята ще ползва само за номер 2.
Барът на хотела е прототипа на бара от Междузвездни войни 4. Музиката е директно заета, а странните индивиди, набиващи инджера или питиета, са от поне няколко Вселени.
Задоволяваме се с по банан и всеки по къщята – аз в стаята, запасил се с тропическо мазило против комари, а тежката артилерия е електрически унищожител. Колегата – в колата, вече негов втори дом.
В 2 след полунощ ме посещава, за да вземе спрея против комари – след дълга обсада и много чужда кръв кръвосмучещите са превзели Дефендъра. Вече сме твърдо в маларийна зона. "

...................to be continued ............

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Пътешествениците са в Танзания от няколко дни, а и те и Дефи-то са ок. До вчера бяха в Нгоро Нгоро, а днес тръгнаха.. като гледам към Занзибар.

[boiko73]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Ето и един клип от хард участъка на маршрута от Кения.
Moyale - Marsabit - Isiolo

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Ето и един клип от хард участъка на маршрута от Кения.
Moyale - Marsabit - Isiolo

А ето и краткото описание на Сашо за този маршрут.

"Дни 26 -28 (14-16 декември)
Ставането в 5.30 е вече оттрениран рефлекс – оставаш подсъзнанието да действа, докато ти все още се опитваш да се задържиш в Страната на Моргей.
В 6.10 цъфваме на границата, за да ни информират любезно, че отварят в 8. Тъкмо време за закуска – пред митницата разполагаме импровизираната кухня – газов котлон, тенджерка и сухи нудъли. Нито колегата, нито етиопски котарак са привлечени от идеята.
За половин час оправяме формалностите – нов световен рекорд. За още 15 мин минаваме и в Кения – вече имаме олимпийски рекорд.
След дългия преход вчера – 750 км през великолепни образци на неподдържаните пътища или саванните такива, напускаме родината на кафето и сме ентусиазирани да покажем какво можем ние и колата.
С което започва най- великото изпитание, което може да съществува за човек и машина. Пътят е най- страховитата комбинация от пясък, скали, прах, камъни, макадам, кал, кал до колене, кал до шнорхела на Дефендъра, спечена кал, трапове, ями и насечености. 250 километра вкарваха прах, високочестотни вибрации и стенания от минаващите покрай нас стари пикапи. Пътят се вие от савана, от най- приятното - пустиня до стряскащ лунен пейзаж, изпълнен с вулканични камъни.
Убеден съм, че това е най- доброто трасе за тестване на автомобили, нерви и наапредничави методи за лекуване на камъни в бъбреците. Нещо повече – това е перфектното място за тестване намарсоходи. Средната скорост е около 10-15 км/ч, но тракането на зъбите отмерва как времето едва се точи между дупката, бабуната и коварния пясък. За да сме сигурни, че можем да минем през всичко, заваля и дъжд. На места праха се превръща в суха коричка, на други траповете стават езерца, червеникавата пръст – в блато. Не е само това обаче. Този път в сърцето на Африка е ловна територия за бунтовници и крайпътни разбойници – за да бъде по- забавно на малцината, дръзнали да го покорят, камионите се движат в конвой от Мояле – за другите остава случайността.
Но Кения не е само този път. Още с влизнаето си видяхме: папагали, тукан, диви токачки, маймуни, гепард, лешояд. Магаретата, кравите и камилите не броим в сметките.
В разказа пак се намесват китайци – започнали са строителство на нормален път до Етиопската граница – последните месеци и години на истинските мъже и коли тук са преброени. Вече бяха в Судан, Етиопия, дали и танзания беше в сфертаа им на влияние?
След Марсабит, известен като домакин на хотели тип Донгола, решихме без да спираме да продължим за Исиело. Пътят минава покрай десетки угаснали вулкани, посипани с дървета и населени с всякакви създания, борещи се за ресурси, оцеляване и потомство. Докато се лашкаме по безкрайната шир след Морсабит, срещаме хора от Самбуру и Масаи. Пътят е все така лош, а дъждът, който поизми черения прах на пустинята, ни накара да тестваме качествата на колата в кал до колене.
Полицейските постове са на често и са заградили пътя с метални шипове. Заснех един блюстител на реда до България. Само не беше ясно от коя точка щях да продължа одисеята без приятел.
Единственият лодж в Исиоло ни приюти без уговорки. Датчанката, която го управлява, ни обяви за странни като установи от къде идваме и за колко време сме взели разстоянието. Което не й попречи да ни приготви вкусна късна вечеря.
Всяка вечер гледаме звездите и се опитваме да доловим има ли разлика с нашенското небе. Това помогна да наблюдаваме най- ясното, продължително и зебележитлно падане на метеорит! Беше близо до нас, дебело ядро и дълга огнена следа – страхотно, дори вълшебно и малко плашещо. В такива моменти немеещ пред толкова тривиалните вселенски работи и толкова забележителни за нас човеците. И пак си припомняш за безсмислието на всекидневните проблеми и изхабени нерви.
Стаята беше много приятна, а уютът се създаваше от колониалните мрежи, обвили в пашкул всяко легло. Докато заспивах, все още чувствах вътрешни вибрациите и лашкането от тези невероятни 450 км средновековна магистрала.
проверява колата пред нас. Органът дойде при мен и учтиво обясни какъв грях съм сторил със документиране на служебна проверка. На три пъти, докато разказваше престъплението ми ме възпираше да изтрия снимката – 1$ и греха беше опростен.
Имахме цялото време на света, за да се радваме на екваториална Кения и да обсъдим кога колегата ще трябва да се прибере преждевременно в България – все пак нямаше как да го избегне. На мен щеше да се падне честта да достигна до Иглен нос сам и натоваря колата.

15 декември
Събудиха ни не часовникът, а екваториалният бърз дъжд. След него дойдоха невероятните аромати на цветя и дървета. Изумителната комбинация от свежест и наситени флорални ухания те принасят в свят, в който чудеста са ежедневие, а сетивата – пълни с райски усещания – май става и за реклама на прах за пране. Това са малките неща, които правят тази одисея толкова специална.
След вчерашните титанични усилия на шофьор, навигатор и машина, оглеждаме добре пораженията по Дефендъра. И разбираш как е възможно 80% от произведените първи бройки все още да са движение.
Щетите са, по реда на тяхното установяване – паднало болтче от вртата на колата, 1 вертикален пръст червен прах навсякъде, включително тавана и разбъркан багаж. Горе на багажника ситуацията е по- различна – два скъсани колана, с които можеш да дърпаш автомобил и отвинтена капачка на празна туба за вода. Нагледно виждаме природните сили, които са действали върху колата и нас вчера. Слагаме резервни колани, поизмиваме отвън нашия луноход и се радваме на твърдо стъпила на масата закуска. В Исиоло теглим местни шилинги – 85 за долар и зареждаме Дефи.
След стотина километра влизаме в Нанюки, а в края му и в южното полукълбо. Минутата за снимки се превръща в едночасово разглеждане на местни магазинчета за сувенири. След известно време можеш и да откриеш нещо интресено, пазаренето е задължително, всякакви търговски трикове са позволени.
Пътят е приятен, дори се превръща в китайска магистрала покрай тучни поля – минаваме през ананасницата на Кения и бързаме да се запасим с няколко ананаса – 3 за 200 шилинга.
Найроби изглежда силно цивилизационен след пустошта на последните 1300 км. Виадукти, тежък трафик и модерни сгради криеха лошата слава на Найроби като един от най- опасните за туриста места.
Ние станахме живи свидетели на което, при това изпатили си от ръката на закона. Оневиняващите обстоятелства бяха неактулана навигация, кола с ляв волан и ляво движение и непознат град. Нарушението – обратен завой при двойно-непрекъсната линия. Рокер-полицай ни настигна незабавно и спря:
Полицаят към колегата: Бъдете джентълмен и се извинете, но дори и да го направите, сте арестуван. След два дни съда ще отвори и тогава съдията ще реши съдбата ви, но минимума ще е 15 000 шилинга.
Аз към полицая: Ние наистина съжаляваме, моля за разбиране.
Той към мен: Аз не говоря на теб, арестувам водача и ти ми пречиш да си върша служебните задължения.
Аз: Но аз съм водача!
Ченгето към колегата: А! А! Ок, ок, значи ти си свободен, арестувам другия! Следвайте ме до полицейския участък.
Ние: Да разрешим темата по друг начин?!
Влязохме в полицейския участък почти убедени, че ще висим тук до понеделник и ще си търсим адвокат.
Полицаят: Ако имаш нещо да ми кажеш, сега е моментът и аз те слушам.
Аз: Вие сте нашият човек, вие кажете как все пак довечера да сме в Аруша, Танзания.
Той: 10 000 шилинга, за да бъда милостив. Ела ми купи и една енергийна напитка, докато си лафим.
Аз: 100- включих на търговски преговори- и бонус един Ред Бул.
Без съдия присъдата беше издадена, платихме си лептата от 2 000 шилинга и 2 редбула като получихме и ескорт до края на града с екстра спиране на движението специално за нас.
В Наманга приключихме набързо формалностите, заредихме с останалите шилинги, поговорихме с местни масаи стрини и след 36 часа на кенийска територия влязохме в Танзания.
По тъмно след много лутане и питане почти се отказахме да търсим препоръчвания в Лонли планет лодж. Намерихме го, видяхме стаите и се отказахме след като чухме цената. На тръгване до нас спря Дефендър. Юнакът ни попита всичко наред ли е, отговорихме утвърдително и тръгнахме. Спря ни девойката, прочитайки надписа на Виктория на кирилица – нашият партньор, който покрива застраховката на колата. – говорител и руски – попита тя. С което получихме почти двойно по-ниска цена и късна вечеря. Поговорихме за живота, вселената и всичко останало и Катя обеща на сутринта да ни препоръча човек за посещение на резерватите Маняра и кратера Нгоро Нгоро.

16 декември
На сутринта установихме къде сме попаднали - 50 акра гори и поляни, езеро, рибарник, редки видове диви маймуни и птици, конюшня, био зеленчукова градина и отлично обслужване. Струваше си и първата цена, ако не беше над бюджета ни. Основната къща на Нгаре серо е построена от германците през 1905 година. После англичаните изградили стена и пуснали малка електроцентрала. Катя дошла за 5 дена до Танзания, на първия се запознала с Тим и оттогава, вече 2 години са заедно. Преди месец са се и оженили.
Тим е активист за устойчиво развитие, създал еко лодж в близкия природен резерват, преработил един от 10-ината си Ланд Ровъра на биоетанол и почти затворил кръга на комплекса по отношение на изхвърляни боклуци, CO2 и устойчиви еко практики. Освен това е фен на Дефендър, твърдо убеден, че там, където другите джипови спират, Ланд Ровър минава безпроблемно.
Предиобяд потегляме със Силвестър и неговата 30- годишна кола на сафари – първоначално планираната 1 седмица компресираме до 2 дни заради тръгването на колегата.
Масаи пастири разнообразяват пейзажа от кафени плантации и бананови дървета. Няколко млади масаи войни, облечени в черно и намазали лицата си с бяла боя, контрастират на асфалтовия път и колите.
В Маняра се пулихме на бабуни, жирафи, слонове, хипопотами, токачки, зебри, биволи и незнайни за европейския оверландер видове, населели горите на резервата. Близката планина е източник за водата, на която разчита джунглата.
С много маневри напред и назад станахме пърпорещ свидетел на лъвици, пъдещи стадо слонове от територията им. Най- големият сухоземен бозайник се нуждае от 300 кг паша на ден, така че време за сън много не остава.
Вечерта стигнахме до Райно лодж в короната на кратера Нгоро Нгоро. Пред стаята кротко пасяха стадо едри антилопи. Токът тук се гасеше след 9, а разходките в района стават само с Масаипридружител. Близък рев на лъв нагледно илюстрира естеството на тези правила.
Ние бяхме в джунглата, както и част от хранителната й верига – за да оцелеем, трябваше да се съобразяваме с нейните правила. "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

От вчера са в Ливингстън, а ето и последния пост от Сашо.

"Дни 30 -32 (17-19 декември)


Танзанийския шилинг към долара е 1600:1 (1 лев е 1000 шилинга), а литър дизел е 2100.
Ранно ставане е силно препоръчително, ако искаме да имаме по- голям шанс да видим обитателите на кратера. Някога, Нгоро Нгоро е бил вулкан, по- висок от Килимаднжаро. С милионите години короната е пропаднала, а кратера заравнил и населил. Заради изолираността на мястото и голямата му площ, кратерът е самостоятелна екосистема, в която растенията и животните са намерили баланса.
Гледката от короната е впечатляваща и трудно обхваща цялата площ на Нгоро Нгоро. Зебри, антилопи Гну и Томсън са първите, които наблюдаваме – понякога на метър от колата. Самотен черен носорог скучае в саваната, жерави и щрауси пасат сред брадавечести прасета, ослушвайки се за 10-те прайда, който обитават резервата. Бял череп на слон припомня, че животът е част от смъртта. Или обратното. Езерото в кратера е солено, затова дърветата започват едва в основата на короната, което обаче не пречи на хиляди розови фламинго да ровят постоянно за дребни ракообразни.
Биволите след първите 300 не впечатляваха никого, нито хиени и чакали, ослушващи се за потенциална закуска.
Намирането на лъвове беше предизвикателство за Силвестър. Не мина много време и намерихме оглозган през нощта бивол, над чийто остатъци се конкурираха хиени и чакали. Къде ли си почиваше прайда след успешен лов и последвалия пир.
Първо съзряхме възрастна лъвица, която стигна почти до колата, направи си сутрешния тоалет и се скри в сенките на близките храсталаци. Решихме, че тя е водач на прайда предвид размера и многобройните следи по тялото й. Малко след нея открихме 2 лъва да медитират блажено. След минута сянката за единия изчезна,а смаянта на позицията му ни даде поглед над 250- килограма мускули и инстинкт за убиване. Същото се повтори с втория след минути. Накрая от другата срана се заточиха 4-те лъвици, почиващи в саваната. Препичащото слънце ги прогонваше към хладната сянка на дерето и храстите и ние бяхме на пътя им. Надойдоха още коли, а от създадената сянка за малко се възползва една от лъвиците, оглеждайки района за потенциален обяд. Когато си изправен буквално очи в очи с върховия хищник, не се чувстваш натрапил се гостенин, а потенциална част от менюто му.
Маймуни и орли опитваха да отмъкнат храна от ръцете ни, докато почивахме до едно от езерцата, в което се плискаха стадо хипопотами. По- на юг дядо им, омазан целия кал, се беше изтегнал на брега, а местна чапла ползваше 5-сантиметровата му кожа за ресторант с единствено меню хипопотамски паразити.
В края на престоя ни наблюдаваме майка носорог с малкото си, акомпанирани от мъжки кандидат-жених. Майката твърдо отказваше компанията му и сблъска рогове с натрапника, който позорно побягна. Бяхме в потока на истинския живот!
Следобед напуснахме кратера, били мълчалив свидетел на дива Африка, днес ограничавана все повече от нас, човеците.
От върха на короната казахме До скоро на нгоро Нгоро, докато облаците изливаха тонове дъжд върху саваната, където бяхме преди 30 минути.
На път за лоджа спряхме в магазин за сувенири. 10-тината дървени фигурки и местен камък бяха калкулирани за 1300$, което ни убеди да избягваме този тип туристически места.
Вечерта прекарахме в приятни разговори със собственика Майк и двама гости от Канада. Жената беше работила за имиграционните служби на канада и сподели, че българските роми, кандидати за убежище преди години, не били като Унгарските или румънските или унгарските заради белия свят на кожта. Не споменахме, че вероятно товаса били българи, представили се за роми заради лесната процедура по натурализиране.
Поговорихме с двамата Масаи – нощни пазачи на лоджа и се прибрахме за бърз сън.

18 декември

Преди първите лъчи оглеждаме за последно Нгаре Серо. Туканопроодни птици стоят гнездо, докато семейство маймуни вече се оглеждат за закуска.
Местните, както и кенийците говорят суахили – смесица между арабски и местни диалекти. В наши дни арабската азбука е заменена от латиница. Нашият суахили не беше добър, за да се разберем с Масаи пазачите, затова се сбогувахме на английски и се насочихме към Моши, където се надявахме слънцето и вятъра да погонят облаците над Килиманджаро. Нямахме късмет с най- високата планина в Африка, затова се отдадохме на червени банани.
Поне за нас беше изненада да разберем, че банановото дърво дава веднъж плодове и после умира. Новото избуява от корените на старото. Целия цикъл се случва за около 18 месеца.
До края на деня трябваше да стигнем до Морогоро, което е на 650 км от Аруша. Пътя беше приятен, обсипан с малки селца, плодопродавачи и зли полицаи. Всичките бяха екипирани с лазерни радари и работеха от свое име и за своя сметка, както разбрахме в 4-те спирания и търговски преговори.
Първия път се предадохме лесно, но следващите танзанийски блюстители на правилата за движение по местните пътища получаваха разумна и за двете страни полза. Все пак при ограничение 50, чиято табела отдавна я няма, минавахме с 65. Особено внимание заслужаваха местните полицайки – стабилни мами с чорапи до коленете и бяла униформа и мнооого строга намусена физиономия. Ако бяхме се сблъскали с такава, бих изчислил шанса да не подадем с треперещи ръце полагащата се глоба в двоен размер на незначителен. Щяхме да бъдем респектирани я от чорапите, я от масивното тяло, в краен случай от хвърлящите жупел очички.
Жегата ни натискаше, но нямахме време за почивка. Кокосовите орехи подобряваха положението ни (500 шилига броя), купихме един дориан – крушоподобен няколкокилограмов плод за 3 000, който мислехме да заколим в Мбея.
Морогоро не е град, който не трябва да пропускате. Хотелите защитаваха тази му слава и дори добавяха пикантни нотки. Намерихме най- прилично изглеждащия отвън и наехме стая в луксозното му крило. Водата в банята беше тъмна, мътна и миризлива. Пропуснахме да добием преки впечатления от ресторанта и закрепихме положението с ананасите от Найроби и каквото мравките не бяха отнесли от бисквити и друга сухоежбина.

19 декември

Други 650 км ни чакаха до Мбея, затова преди местните петли да се усетят, напуснахме хотела и започнахме отново да дишаме с пълни гърди. И този път пренебрегнахме ресторанта и закуската.
Местната полиция изглежда започва работа от около 8.30-9.00, тъй като до тогава никой не ни обвини във всички пътни престъпления, нито ни увери колко милиона са глобите. Трафикът, както в Етиопия, се състоеше от камиони и по- рядко летящи бусове и матату.
Пътят към Мбея дава добър бонус на ползващите го, защото минава през резервата Микуми. Без да плащаме, се радвахме на слонове, зебри, антилопи, биволи и много маймуни. Една двойка шебеци извърши животоподдържащи действия за стадото до калника на Дефендъра, намерила внимание и възможност за изява.
Микуми беше пълен с живот, оазис на дивото и естественото сред пренаселената савана.
Безкрайните поля със сезалови храсти отстъпиха място на домати, царевица и дървета манго. Бананите от крайпътния асортимент на производителите отстъпиха пред червен лук, чесън и зелени домати.
Опитахме да закусим с купеното предния ден кашу (10 000 шилинга за килограм), но ефекта беше краткотраен. С изчезването на боабабите от 400 м надморска височина постепенно се изкачихме на 1700. След Иринга пейзажът се промени рязко. За първи път десетки километри карахме през евкалиптови гори без села и хора. Силният дъжд напомняше, че влизаме в Замбия през дъждовния сезон.
Вечерта намерихме тих пристан Утенгуле кофи лодж в Мбея. Лоджът бешетъкмо обратното на хотела в Морогоро – сред кафеени плантации с дух и присъствие. И с басейн, който пробвах, докато навън се изливаше поредната порция тропически дъжд. С падането на нощта звуците на цикади, птици и неидентифицирани пълзящи субекти огласяваха района. Огромен черен бръмбар си проправяше път, докато тлъста стоножка маршируваше нанякъде.Легнахме рано, тъй като на другия ден отново бяхме на път. "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Честита Коледа на всички. Много здраве и късмет, занапред.

Ето и поредните постове, от все още двамата пътешественици!
"Дни 33 - 35 (20-22 декември)

Да станеш в 5 е вече заучен рефлекс за пътешественика. Границата в Тундурма отваря в 7.30, а имаме да минем 1200 км до Лусака. Като за Африкански пътища това звучи почти невъзможно, но сме решени да опитаме.
Преди да напуснем Танзания, трябва да уточним, че Хакуна матата не съществува буквално и образно. Всеки жител на Африка се бори за ресурси и оцеляване. Няма понятия като жестокост или несправедливост – те съществуват само в човешкия свят. В естествения е част от кръговрата на Вселената. Апропо, и на суахили не съществува израз като Хакуна матата, но Холивууд знае най- добре.
След като се забихме с 40 минути заради неработещия терминал на хотела за кредитни карти, стигаме до Тундума към 8. Местен fixer – посредник, който ти помага да се оправиш с бюрокрацията и дребните детайли, бързо ни надуши и поехме по трънливия път на граничните формалности. Мини Асуан се беше ширнал пред нас и ни очакваше с нетърпение, за да изплюе изпотени, изнурени, обеднели и изнервени български пътешественици.
Отне ни два часа да минем двете граници, но Замбийското време е час назад, така че отново бяхме и на българско такова.
50$ виза, 30$ пътна такса и 25 000 квачи за местната община (1$ = 5000 квачи). Най- изненадани бяхме от въглеродната такса. Всеки автомобил в Замбия следва да заплати такса за замърсяване на въздуха с въглеродни съединения.
Подобна прогресивна такса има в повечето западноевропейски държави. С нея се цели по- малко замърсяване и създаване на фонд, който да компенсира изхвърлените отработени газове. Още нещо, от което родните власти могат да взимат пример. Подобна практика е инвестиция за бъдещето на нашите деца и нашата Земя (дано не звучи патетично, защото е факт).
След границата пътят беше само наш. Без села, добичета, дори автомобили. Замбия е една от най- рядко населените африкански държави, което в случая беше огромно предимство. При територия, 7 пъти по- голяма от България, населението е едва 12 милиона. Липсваха и много бензиностанции по пътя, компенсирани от високата цена на дизела – 7508 квачи.
Небето, облаците, играта на слънчевите лъчи е невероятна в Африка. На североизток се изсипва порой, а на юг облак във вормата на имперски разрушител се е изпружил на припек.
Докато пълнехме очите, попълнихме и програмата до края на одисеята. Колегата щеше да лети от Уиндхук, аз трябваше да стигна до края – до Иглен нос. След него – Кейп Таун и точно след Нова година да натоваря колата за България. Малка подробност бе, че нямахме никакви вести от местната митническа агенция, а втора Александрия беше крайно нежелателна.
Замбийските банани имаха по- различен, мек и плътен вкус с аромат на яйчен крем. Всъщност си имаха вкус на банани, но все пак по- различен. Проливния дъжд беше по- честа спирачка за нашия устрем към Лусака, отколкото рехавите полицейски проверки и двете спирания да докладваме какви сме и защо сме. На места пътят буквално минаваше по границата с Конго.
С напредването на запад, денят ставаше по- дълъг. Слънцето преди Лусака залезе към 19.00 часа (20.00 танзанийско време) докато в Танзания залязваше към 18.30. Същото може да се отбележи и за изгрева. Което е чудесно – дава ни повече време за безопасно шофиране.
Благодарение на навигацията намерихме бързо Еурека лодж в Лусака. Докато се регистрирахме прибягаха 3 зебри на метри от нас, прилепи колкото чайки прехвърчаха, цвърчейки. Бунгалата в местен стил бяха просторни и гостоприемни. Даваха подслон на комари, огромни паяци, едри бръмбари и какви ли не божии създания. Спрея против насекоми от България като че ли им въздействаше благотворно и се стичаха нови от тавана и тъмни ъгли. Още по- голям проблем беше, че едната стена целенасочено бе направена от рядко наредени греди. Освен звуците от нощната гора и първите лъчи на слънцето, през тях можеха да се проврат стадо хиени или поне ято лешояди. Беше твърде късно да търсим нов лодж, затова се примирихме и поразбутахме няколко стоножки и непознати нам буби и се опитахме да заспим. Матраците бяха меки, може би твърде меки, живи и мърдащи – поне европейските ни несвикнали с дива Африка сетива си мислеха така.

21 декември
Мястото все пак е фантастично, стига да не се налага да делиш жизнено пространство с всички тези подозрително изглеждащи членестоноги. Къмпинга бе пълен живот не само в бунгалата, но и отвън. Птичия песнопой и рано събудилото се слънце подобриха настроението, а липсата на отрязани крайници и вампирски ухапвания помогнаха да приемем леко изминалата нощ. Дарианабеше поразвален, затова го изхвърлихме, закусихме нудъли и бързо се изнесохме от царството на дивия лусашки живот.
Ливингстън ни очакваше на 460 км и не биваше да губим време. Нямахме интернет вече трети ден, а имахме да подготвим много неща – резервации за хотели покрай Коледа и НГ, самолетен билет за колегата, промяна на моя маршрут съобразно новата ситуация, посъбрани снимки и впечатлени.
Последните три дни бяхме минали към 2500 км и пейзажа беше зелен, влажен и равнинен. Защо тази безкрайна поляна не се обработваше беше странен факт, който може би има своето рационално обяснение. Или пък не.
В Мазабука теглихме пари от банкомата на Баркли и влязохме в един от двата! местни супермаркета. В Spar цените бяха по- високи от българските при асортимент, близък до селски кооп. Бутилка минерална вода – 9 000 квачи. Позаредихме проклятия на съвременната цивилизация – чипс, вафли, кутии сок и продължихме по пътя си. Който беше корито на река – валя в продължение на часове – по- силно и по- кротко. Камиони профучаваха покрай нас, много често задръстили пътя, катастрофирали, изоставени. Нямаше и хора по пътищата. Замбия страда от СПИН както никоя друга държава. По тази причина средната продължителност на живот преди 3 години е била 40 години.
Влязохме в Ливингстън, наречен на името на първия европеец, зърнал района и водопадите, към 13.30 часа. Огледахме 3 хотела и избрахме този, който ни се видя с най- доброто съотношение цена: качество и който имаше безжичен безплатен нет и в стаите. Надвечер разгледахме града, за който никой не би съжалявал ако мине транзит. Широка централна улица, 2 пазарски центъра и подозрително изглеждащи ресторанти и лоджове. Градът беше оставил на подивелите водопади Mosi-Ou-Tunya динамиката и приключенията. Тук безметежието и безвремието не бързаха да развиват Ливингстън.
Колегата имаше лека температура и се самодиагностицира, че комарите в Мояли са го заразили с малария. Което, ако беше ситна, е много сериозен проблем. Медицинските центрове, които посетихме, изглеждаха по- скоро като ветеринарни кабинети от по- миналия век. От хотела повикаха докторица от бившите съветски републики. Бърз тест на кръвта. Негативен. Което не означава задължително липса на малария. Затова му предписа индийски хапове, с които за 1-2 дена и да има, няма да има помен от паразита. Беше желязна тьотка, както само може да бъдерускоговоряща мома от Азърбайджан в отдалечен район на южното полукълбо. Поизпрахме по- дребните неща, по- едрите дадохме на хотела за дезинфекция, третиране с вар и пускане през водопадите за всеки случай. Никога не можеш да си сигурен какво и кой е решил да свие гнездо в собствените ти дрехи.
Проверихме пощите, качихме малко материали от миналите дни и ровихме да намерих хотел по Коледа. Тъй като в Австралия вече беше 22.12., а света не беше свършил дори и за тях, поръчахме лежерна вечеря. Краят на света вероятно се отлагаше за по- добри времена. Последните 3 дена бяхме само на път, тоест бяхме истински хора!

22 декември
За 11 часа имах заплануван полет над водопадите Mosi-oa-Tunya или Виктория, както ги е нарекъл Ливингстън преди 170 години. Световно наследство под защитата на ЮНЕСКО, водопадът е считан за може би най- големия в света без да е най- високия или най- широкия. Поради сезонността в дебита му, големината варира. Най- пълноводен е между февруари и май с пик през април, с на- малък дебит – през есента. Когато е в пълната си сила, водните пари и пръски не остават много за виждане освен грохота и пръските на милионите кубици вода на река Замбези.
15-минутния полет с хеликоптер дава точна представа за този природен феномен. Река Замбези, стичайки се през напълно равно плато, внезапно пропада 108 метра и продължава пътя си пред тесен каньон. Ветрилото на водопада е концентрирано в няколко по- големи потока разбесняла се вода, а с приижднаето на водата то расте и покрива по- голяма площ. Mosi-oa-Tunya не е Ниагара с концентрирания воден стълб, но е неземно красив с мащаба и странното спокойствие на реката на сантиметри от ръба на ждрелото.
Уловил мащаба от въздуха, немееш пред мощта и водата от ръба на отсрещната стена на клисурата. Къпеш се в пръските на Замбези и споделяш гледката със стада бабуни, които са по- заинтересувани от търсенето на храна, отколкото от великолепието на природния феномен.
Ако ти стиска, можеш да отидеш до остров Ливингстън – там скалите са създали изолиран вир на сантиметри от пропастта. Можеш да се изкъпеш, но можеш и да се подхлъзнеш.
В района има два природни резервата, биволи, слонове и хипопотами са част от пейзажа за местните и атракция за препускащия турист.
Поне през декември местните са много повече от западните туристи може би и заради драстичната разлика в цената на билета за едните и за другите, но като цяло и двете групи са малко. Това ти позволява да блуждаеш сред пръските и грохота без да те притесняват излишно. Ако не броим любопитните бабуни, които пият фанта, минават с теб по моста или просто претърсват колата ти за нещо вкусно, си сам с природата.
Ливинсгтън е едно от най- интересните и важни природни забележителност на Африка не с урбанистичните си решения, а с уникалния феномен Mosi-oa-Tunya (гърмящ облак). АКо има рай, вероятно водопадите са копирани оттам.
Надвечер зареждаме колата, на другия ден ни чака още един сериозен преход от близо 1000 км до Грутфонтейн в Намибия. Минаваме през местния супермаркет, в който почти всичко е произведено в Южна Африка, а цените - невъзможни на фона на местния стандарт.
С много търсене и размяна на мейли намираме хотел в Суакопмунд, където ще посрещнем Коледа. Не такъв е късмета ми за места за спане в Южна Африка – освен със значителни цени, стигащи до 600 лв на вечер, къщите за гости са пълни, а с напредване на времето дори и тези с по- нисък рейтинг се ангажират – пика на туристическата индустрия там е сега.

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

"Дни 36 - 38 (23-25 декември)

Стотината километра до границата минаха незабелязано. Мостът на Замбези беше разделителната линия между Замбия и Намибия. Въпреки това успяхме да излезем от Замбия и влезем в Намибия без да разберем. Едва когато подпечатаха нов лист в карнета и отказаха да заверят замбийския, разбрахме, че сме чисти закононарушители и нелегално излезли. Върнахме се обратно, оправихме формалностите и обменихме пари. 1$ = 8.65 намибийски долара. Толкова е в южноафрикански рандове. В Намибия можеш да плащаш с местна валута, както и с тази на бившите окупатори от юг. Литър дизел е 11.5 намибийски долара, обикновен сладолед - 16
Ако не броим плащането на пътна такса в Намибия – 220 долара, това бе границата, която минахме най- бързо и безболезнено. Още в началото всичко изглеждаше по- подредено и прилично – като да влезеш от Факултето в квартал Люлин. Ограничението на скоростта е 120 км, а пътя – прав, равен и пуст. Намибия е с площ 820 000 км2 и население от само 2 милиона – идеалната страна за обичащите уединението и самотата.
Рехавите селца се виеха по пътя през ръкава, ограничаван от север от Ангола и Замбия и на юг от Зимбабве. Дълъг около 350 км, краят му се подчертава от река Окаванго.
Постепенно пустошта се замени с пустош с огради – ферми или ловни резервати стигаха досами пътното платно. Полицията и тук имаше често постове, които правеха проверки най- вече на шофьорската книжка, рядко на пътната такса. Винаги понечваха да ми искат книжката, когато осъзнаваха, че Дефендъра е с ляв волан и бързаха да заобиколят и поправят грешката си с колегата.
650 км минаха като на шега – и как не с такива пътища и ограничение на скоростта. Гротфонтейн е едно чисто и добре подредено градче – първия полъх на западната цивилизация след толкова различни разбирания за архитектура и благоустройство. Виждаш пред себе си света, с който си свикнал, но е и някак различен с цвета и дизайна на къщите и жиците ток над масивните им огради
Хотелчето беше разточително със спалнята, двете легла и детска кушетка, но още по- приятен беше ресторанта му – тук телешкото е цар. Безжичния интернет работеше сравнително добре, но това не помогна да намеря подходящи места за спане в Южна Африка – получих към 40 отрицателни отговора – явно половината свят или поне 2 китайски села се стичаха тук за празниците. Възрастен немец се разговори с нас и вечеряхме заедно, бистрейки бъдещето на Гърция, ЕС, че и това на Африка. Втора година през декември наемаше кола и обикаляше по- цивилизованите африкански страни. Нова година щеше да изкара във въздуха на път за Германия. След като подредихме новият световен ред, беше време за почивка.

24 декември
Тропичния климат не помагаше много за коледното ни настроение. Всъщност само персонала на хотела, надянал коледни фетиши като рога, светлинки, рогца и прочие, ни връщаше към един от най- хубавите празници изобщо.
Имахме леките 550 км до Свакопмунд, затова тръгнахме в 8 от хотела. На 18 км от градчето се намира лобното място на най- големия запазен метеорит на Земята – Хоба. 50-те тона основно желязо не бяха избегнали земната гравитация и преди 80 000 г в грандиозно спускане се е разбил в района на Каванго. Докосваш се до този извънземен материал, а всъщност живееш на същото формирование каквото в крайна сметка е нашата планета. В обгорялата повърхност на Хоба се събира дъждовна вода – любимо място за водопой на тукашните пеперуди. Мястото е страхотно и с десетките видове птици, конкуриращи се за изобилието на насекоми – пълзящи и хвърчащи. Окичени като Коледна елха, някои дървета приютяваха по 10-15 екзотично изглеждащи гнезда. Изолираността му и липсата на посетители може да е чудесен повод за кратка почивка или добра фотография.
Подобно изпитание за хората и автомобила като пресичането на цял континент винаги е съпроводено с тежки моменти и трудни решения. Съжителстването на двама души седмици наред в 10 м2 ражда полемики и дискусии, затова е ключово да имат дълга и положителна история заедно. Бях късметлия, че двамата с колегата винаги се разбирахме, понякога не веднага, но винаги винаги. Задругата се крепеше на повече от обща цел с нисък хоризонт. Дните минава бързо, а трудностите приемахме с усмивка (невинаги), радостите – споделяхме.

С напредването на юг затваряхме кръга – стартирайки от познатата цивилизация, която постепенно затихва, достигайки тревожно ниски нива в средата на континента и постепенно влизайки отново в добре подредените и познати нам светове. Дали беше ирония на съдбата, че на местата, където се е родил собствения ни вид, днес са по- близо до тогавашните времена, отколкото до модерния свят? И дали това непременно е лошо?
Апропо, ценово нещата не стояха точно така. На север беше най- евтино и цените на всичко следваха плавна прогресия, за да достигнат западните в Намибия и Южна Африка. Друга интересназакономеррсност бяха кражбите – колкото по- бедна е една общност, толкова по- малко кражби, колкото разделението е по- голямо, толкова кражбите са ежедневие и залогът – по- голям.
Пейзажът бързо опустя след Гротфонтейн и вместо савана, храсти и дървета, пясъкът стигаше до хоризонта. На границата на двата свята реките буквално бяха от пясък – зеленина, корито на река, а в него само пясък. Минавахме по главния път Транскалахари – равен, промушващ се през пясъците на неизвестна нам пустиня линия асфалт. На юг беше пустинята Намиб, а на югоизток –Калахари.
Свакопмунд е градчето, където пустинята се слива с Атлантика. От Свакопунд могат да взимат пример сънародниците им от истинска Германия. Населено основно с немци, всичко тук бе чисто, подредено, поддържано, в строг ред. Една странна Европа ни пожела добре дошли в навечерието на Рождество. Къщата за гости бе същата като градчето – безупречна чистота и поддръжка, светли тонове и много практичност. След бърз душ и преди вечеря се разходихме по пустите улици, теглени от крайбрежието. Ако къщите с оскъдно озеленени дворове и павирани улици скриваха пустинята, тук пясъкът се целуваше с океана, сливайки се с водата. Морската пяна делеше пастелната охра на пясъка от зелено-сините води на Атлантическия океан. Ако ги нямаше къщите, нямаше да има плажна ивица, а безбрежна пустиня, миеща се в солената вода на океана.
Малкото млади хора се разхождаха или играеха на пясъка, но на практика никой не се къпеше във водата. Беше средата на лятото, но температурата на водата дори сега трудно скача над 15 градуса. Кеят - главната атракция на градчето, е отлично място да изпратиш слънцето в това сюрреалистично съчетание на пустиня с океан. Таг -може би най- добрия ресторант в Свакопмунд, кацнал до кея, работеше на Бъдни вечер, но дори с резервация не бе лесно да се докопаш до свободна маса. Там ни изненада отново германец и заедно седнахме на бара в очакване, залъгвайки глада с мохито. Дори слабият алкохол действа благотворно на закоравели пътешественици, отвикнали от чаша вино. Ефекта се появява с мощен блясък в очите, минава през весела бъбривост и най- вече ускорява времето, размивайки мислите и предизвикателствата ни. Вечерята беше много приятна с пресните риби и морски дарове, а южноафриканския совиньон внесе празнична нотка на последното място, на което съм си представял да изкарам Коледа. Тананикайки си Driving home for Christmas, се прибрахме в къщата, мислейки за близките си в снежна България.
25 декември
На закуска имахме по коледен комплимент от къщата – без да сме ги сурвакали получихме пакет домашни курабийки и други лакомства. Кабелът, който купихме от Луксор за зарядното на фотоапарата, буквално се разтопи и остави сираче самото зарядно и нас. Беше ни писано пак да търсим кабел.
От предния ден си резервирахме разходка с лодка – малък катамаран трябваше да ни покаже залива на Walvis bay – най- голямото пристанище на Намибия и едно от двете дълбоководни в южна Африка. Първо ни дистрибутираха до центъра им, където чинно платихме в очакване да ни откарат към пристанището. Бидохме забравени и самотно се забавлявахме с двата папагала, живеещи в сградата. Все пак дистрибуцията се коригира и се присъединихме към бусчето, препускащо към дивия морски свят на Намибия. Още с напускане на кея, големи тежки пеликани накацаха по перилата на лодката – постоянното даване на риба за радост на туриста ги бе превърнало в домашни птици без значение за месната промишленост. След порядъчни фотосесии и килограм замразени херинга, навлязохме във водите на тюлените. Този път посетителите бяха не от въздуха, а от морето – симпатични и лакоми, научили по някой дребен номер, за да получат лесна храна. В определен участък един тюлен слизаше и се качваше друг, демонстрираше добронамереност и миловидност и отнасяше риба или две. Бяхме катамарана на забавленията и пиршенствата. Само мъжките ни посещаваха, женските или гледат малкото си или зачеват ново – средно положение няма.
Плавно навлязохме в море от ферми за стриди, а след това акостирахме до края на залива, за да се радваме на колонии фламинго и стотици тюлени – бебета, младежи и възрастни, излежаващи се, гмуркащи се, ухажващи или каращи се. Океанът тук трябва да е много щедър на рибни запаси, за да издържа на такова потребление. Следваше излизане в открити води за среща с местни семейства делфини. Докато се оглеждахме за тях, пеликани и тюлени акостираха на катамарана, вперили влажен поглед в нас и гладен към хладилната чанта. Конкуренти им бяха чайките, опитващи до докопат някоя рибна хапка. Една от тях остави много перушина и честта си, стрелкайки се за парче хвърлена във водата херинга. Лапнала рибата, на тюлена до нея не му остана друго, освен да лапне чайката и я потопи под водата. Без много размисъл, птицата пусна плячката, изплува на повърхността с оскубана трътка и спасен живот и отлетя да оправя нараненосамочувствие, а тюленът шмръкна спасената мръвка рибешко и се скри в дълбините.
Делфините не закъсняха и за кратко плуваха и си играеха около катамарана.
Следваше най- важната за мнозина част – приятно хапване включително на стриди, шампанско и ягоди – организаторите знаеха кое върти света и как да оставят доволни изнурените от толкова много див морски живот туристи.
На връщане към Свакопмунд се убедихме защо е столицата на екстремните спортове в Намибия. Делтаплани, бъгите и ентусиасти пореха дюните и въздуха, радвайки се на морски бриз и пустинно слънце.
Решихме вечерта да изкараме в Уиндхук – колегата летеше следобеда на другия ден, трябваше ни кабел за зарядното, а на мен – съвети от местни как да вляза в Сесрием – врата към Сосевил – края на плоската Земя.
Не можехме обаче да пропуснем Брега на скелетите – продължителна крайбрежна ивица на север от Свакопмунд, чието име мъглите, скалите и пустинята бяха предопределили. Безчет кораби и техните екипажа са останали завинаги в една от най- враждебните и безводни територии в света. Португалските изследователи са наричали тези брегове As Arreias do Inferno – пясъците на ада.
100-ината километра безкрайна пустиня и безкраен океан бяха осеяни с изоставени кораби и къмпингуващи, някой – риболуващи в бурните води на океана. Красиво и легендарно опасно е в този край на Африка.
Тъй като ми отказаха промяна в резервацията за парка Галагади в Южна Африка, се налагаше да променя целия маршрут надолу. Планирането е добър начин да уплътниш времето в колата, но липсата на интернет го прави неточно и непълно. Нямахме и потвърждение от спедиторската агенция, което правеше ненадежден целия график, с първия работен ден се надявахме всичко да се отпуши. Занапред щеше да е предизвикателство воденето на дневник на пътуването, тъй като сам щях да се справям по- трудно с шофиране, навигиране, писане, снимане и дивене на природните красоти и социализиране с местните.
Първите 100 км бяха чакъл и пясък през пустинята, на който поддържахме около 90 км/ч, които вдигнахме с подобряване на настилката. 400-те км минаха като песен, влизахме в сърцето на намибийската цивилизация. "