Очарованието на Лесбос

[elinz]

Течаха последните минути от деня преди очакваната годишна отпуска. Горещ летен ден. При това беше събота – поредното отработване. Така в началото на месец септември 2011 г. се получаваха три почивни дни. Нас това не ни засягаше. Според годишния график за отпуските сега настъпваше нашето време за почивка. Трудно ми беше да се съсредоточа върху приключването на последните задачи и ангажиментите по предстоящото пътуване, въпреки че багажът в общи линии бе готов. Въпросът “къде ли ще сме утре по това време?” беше често в главата ми.
Всеки път има някакво особено вълнение при предстоящо пътуване, но този път бе по-различно. Тази година плановете ни включваха – о.Лесбос. Идеята за това бе на мъжа ми – пътуване до там през Турция, с ферибот от Айвалък. (Идеята се роди при пътуването ни в Турция през пролетта на същата година http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=144842. Кой не би прегърнал подобна идея?
И така, много рано сутринта (в същност през нощта-около 4.00 ч.) тръгнахме- аз и съпругът ми. На една сграда в центъра на София имаше огромен плакат-реклама (не помня точно на какво беше - може би на някакви аеролинии), но имаше надпис “Азия на една усмивка разстояние”. Та това се отнасяше за нас –само след няколко часа път сме там. Много бързо излязохме от София (все пак беше през нощта) и за наше учудване по магистрала “Тракия” имаше сравнително интензивно движение. Нали предстояха три почивни дни. В седем сутринта бяхме на границата. Зареждане с гориво, тъй като за цените му в Турция се знае колко са солени. Бързо преминаване през границата и от двете страни. Турският митничар доста учудено ни погледна, първо нас двамата и после багажа ни и попита - “Персон багаж?”. Действително багажът ни изглеждаше като този на големи турски фамилии, пътуващи от и за Западна Европа.
Маршрутът ни до ферибота в град Айвалък минаваше през Одрин, Кешан, Гелиболу и Еджеабат. От там ферибот през Дарданелите, после Чанаккале, Езине, Айвачък, Едремит, Айвалък.
В продължение на километри пътувахме сред ниви, засети със слънчоглед и памук. На много места отстрани на пътя имаше търговци, продаващи плодове, зехтин, маслини. Решихме да направим пазар в Айвалък. Жегата започваше все по- осезаемо да се усеща.


















В Чанаккале направихме кратка почивка.











По предварителна информация от нета, фериботът за остров Лесбос тръгва в 18.00 ч. С този ранен час на тръгване и сравнително леко пътуване в ранния следобед пристигнахме в Айвалък. Жега – 35 градуса. Спряхме близо до познания ни зеленчуков пазар.











Потърсихме нещо за хапване,



след това пазар и в 17,00 ч. бяхме на митницата.



Тук има офиси на няколко фирми, които предлагаха билети за ферибота.





Билетите за ферибота бяха общо 100 евро - двама човека плюс кола, отиване и връщане. Основно пасажерите бяха гърци, имаше и 3-4 коли.





Впоследствие разбрахме, че голяма част от пасажерите ходят на евтин пазар в Айвалък, като разписанието на ферибота изцяло е съобразен с тях. Сутрин тръгва от Лесбос и вечер обратно.
Минахме паспортния контрол безпроблемно, но изпуснахме нещо важно – за колата и отписването й от паспорта на шофьора. Чакахме да тръгнем, когато някой се развика “Булгаристан проблем” и махаше с ръце -това се отнасяше за нас. Мъжът ми се върна отново на митницата и оправи документите. Фериботът бе на фирма “Cunda Lines”.



Джунда/Cunda/ – така се казва изкуствено свързаният със сушата полуостров в непосредствена близост до Айвалък.
Пътувахме близо час и половина по посока югозапад.

[elinz]

От: Очарованието на Лесбос

Когато пристигнахме в Митилини – главния град на остров Лесбос, вече се свечеряваше.







Сравнително бързо минахме паспортния контрол, а колата записаха в някаква тетрадка.



Точно до пристанището има множество туристически фирми, които предлагаха безплатни карти, всякакви брошури и информация за острова.
Според данни от Уикипедия, Лесбос е третият по големина остров в Гърция. А по наша оценка – едно от най-красивите места, съчетало в себе си чисто море, тихи и спокойни плажове, исторически и природни забележителности. Няма да пропусна и още нещо важно и характерно – истинско хубаво узо и зехтин с превъзходно качество.
Денят отиваше към своя край, беше тъмно. Плановете ни включваха да отседнем на такова място, което да бъде еднакво близко или далече от основните селища на острова. По предварително ориентиране по картата това бе Калони. Предпочитаме тихи и спокойни места. Определено Митилини не отговаряше на нашите изисквания за почивка, въпреки препоръките на служител от граничния контрол. Като цяло островът не е засегнат от масовия туризъм, какъвто е Халкидики или Тасос (или други известни курорти по островите). Поехме към вътрешността на острова. Непосредствено след Митилини се намират малки и спретнати хотели, вили и студия, разположени около залива Гера. Пътят завива и продължава през планински възвишения към средата на острова.
След близо 40 км. пристигнахме до Калони, намиращо се на пресичането на пътищата от северната и южната част на острова, а на около 1-2 от него Скала Калони. Бяхме много уморени и нямахме много време да обикаляме и търсим място за нощувка. Установихме се в първото студио, което видяхме. Студио “Viсky”(39.212503,26.206234) - цена–30 евро http://www.vicky-studios.gr/. Домакините–мъж и жена на средна възраст бяха много гостоприемни и любезни - Вангелис, който по цял ден седеше под асмата, пиеше кафе и четеше вестник и Васа, която непрекъснато вършеше нещо. За „добре дошли” домакинята ни почерпи мляко с ориз.



Впоследствие това беше обичайна практика – всяка вечер, когато се прибирахме, на масата имаше нещо за почерпка – домати, чушки или смокини от градината или домашно приготвен сладкиш. Често вечер ни изненадваше с агнешки ребърца на скара, панирани зеленчуци, наденички. Нещо, което ни се виждаше много странно. На свой ред ние също ги почерпихме с неща, които носехме от България - със суджук и българска бира.



Студиото е доста просторно, с напълно оборудвана кухня, тераса, климатик, TV, Wi-Fi. (Явно това е стандарт, който се поддържа почти навсякъде).





Дворът е потънал в зеленина – палми, върба и много цветя. На сутринта, по светло видяхме къде сме отседнали. Мястото бе далеч от плажа (ние такова предпочитаме).







Скала Калони е селце, разположено в едноименния залив-Калони. Крайбрежната зона в залива, близо до Скала Калони е място, което представлява единна екосистема и естествен подслон на защитени видове птици. Може би поради факта, че самият залив е пълен с риба сардина. За десет дни обаче, не успяхме да видим нито едно фламинго или пеликан. Може би вече бяха отлетели на юг. Около залива има множество солници.
Самото селце е разположено около брега и предлага малки уютни хотели, ресторантчета и кафенета. Има и малко пристанище, от където може да се купи прясна риба. Между другото навсякъде в острова се предлага голямо разнообразие от морски дарове, както по рибните магазинчета, така и по ресторантите – сардини, ципура, лаврак, риба тон и др., които изобщо не бях чувала или виждала. По отношение на цените на рибата – не са никак ниски.

















Самият залив е голям –нещо като вътрешно море и пълен с водорасли.





Има и кабинки за преобличане, както и душове със сладка вода. Да лежим на плажа не е нашата почивка, затова още същият ден тръгнахме да обикаляме острова.











Скала Ересос – разположено в югозападната част на острова. Заобиколено е от голи скалисти хълмове. В началото на селото има голям паркинг. Повечето от улиците са затворени за автомобили. Всъщност паркирането не представлява проблем никъде из острова.



















Родно място на древногръцката поетесата Сафо и култово място за лесбийките от цял свят. Традиционно в началото на септември се организира фестивал на жените от цял свят. Действително, на много места – по кафенета, на плажа или по уличките се движеха по двойки или в малки групи жени. Не липсваха и мъжки двойки.









Плажът на скала Ересос е широка пясъчна ивица. Навътре в морето има огромна скала, а срещу нея на брега е статуя на Сафо.











Оскъдната растителност тук включва красивото цвете – морски еделвайс.

[bochkata]

От: Очарованието на Лесбос

Чудесен пътепис и прекрасни снимки! Благодаря.

[elinz]

От: Очарованието на Лесбос

След Скала Ересос продължихме на северозапад.





Вкаменена гора – уникална природна забележителност, резултат от естествено природно явление. Намира се между Скала Ересос и Сигри. До там стигнахме по "прекия" черен път със 180 градусови завои. Пейзажът е лунен – нито едно дръвче, скали и тук- там тръни.













Това природно чудо е резултат от действието на вулкани преди милиони години. По това време районът е бил покрит с всякаква растителност. Вулканичната активност и последвалите химически реакции създали това чудо. Вкаменената гора е разположена на около 15 хил. хектара. Районът, в който се намират вкаменелостите, е ограден. За съжаление бе затворено и не успяхме да влезем и отблизо да разгледаме експонатите.
Сигри – малко селце, разположено в най-западната част на острова. В него се намира музей за естествена история.





























Музеят е много добре уреден. Вход 5 евро. В няколко изложбени зали се съхраняват вкаменелости – дървета, корени, листа. Видео стени с научно-популярни филми. Снимането не е позволено.



Около селото, по голите баири има множество вятърни електроцентрали.

Някъде бях чела, че пиенето на узо е изкуство. Не знам дали е така, но определено ни харесва и е вкусно. Ценители споделят още, че “часът на пиене на узо, не е часът за ядене, а часът на компанията”. За нас тези часове са равносилни и обикновено са привечер.

.....

Но за градчето и неговото очарование: Пломари – градът на узото - втория по-големина град на острова – намира се на около 40 км от Митилини. Пътят е тесен, живописен и с много завои, пътува се бавно и създава усещането за изминати доста километри. Тук се произвежда известната марка „Барбаяни”, както и популярното узо„Пломари”.
Фабриката Барбаяни е създадена през 1860 г. и впоследствие се е развила индустрията за производство на узо. Обиколихме почти целия остров, но не видяхме лозови масиви. Технологът на фабриката обясни, че виненият дестилат се доставя от Патра, а тук се преварява, разрежда се с изворна вода и се оставя да отлежи с анасонови зърна и други билки, пазени в тайна. В общи линии, добре узрелите зърна на анасона плюс други билки се съхраняват в платнени торби. Етиловият алкохол, анасонът и билките се изсипват в специални казани. След това сместа зрее в резервоари от неръждаема стомана, а преди бутилирането се разрежда с чиста планинска изворна вода, така че да се получат различните проценти алкохол. Разгледахме технологията при производството му – традиционна (като нашенски казан за варене на ракия) и в същото време модерна технология за дестилат. Разходката бе последвана от дегустация на различни видове узо – със син, зелен, черен етикет.








Музеят на “Барбаяни” – тук могат да се видят оригинално оборудване, използвано за направата на етикети и бутилки, много снимки, проследяващи историята при производството от създаването до днешни дни. За съжаление снимки не бе разрешено да се правят, но тайно успяхме да направим няколко.







Архитектурата на градчето е типично средиземноморска – белосани къщи със сини капаци на прозорците. Цялото градче е разположено на тераси над морския бряг.







И тук улиците са много тесни. Изискваха се доста маневри в случай, че срещу нас идваше кола. Такова бе положението в по-голямата част от населените места в острова.





В малкия център има множество кафенета и обичайната за тях гледка – възрастни хора (предимно мъже) седят, бистрят си политиката, пият кафе и премятат броеници в ръцете си. Като че ли времето е спряло. Никой за никъде не бърза. По тесните улички се разхождат туристи.



















Продължихме по пътя за Ватера.

[elinz]

От: Очарованието на Лесбос

Ватера – малко селище с огромен плаж. Това може би е най-прекрасният плаж, на който сме били до сега. Синоним на спокойствие и истинска почивка на плажа. Намира се в южната част на острова и от него се вижда остров Хиос.









Тук прекарахме основната част от времето за плаж. Дължината на плажа е около 9 км. Покрай него има малки хотелчета, кафенета и таверни.







Случихме на много горещо време. Пясъкът се бе нажежил до 67 ° С.



В същото време водата в морето бе хладна. Сравнявам я с тази по бреговете на континенталната част, където пак по това време на годината бе значително по-топла.









Василика –селце, разположено във вътрешността на острова между Скала Калони и Ватера. Пътят минава през борови и маслинови гори. Къщите са разположени амфитеатрално, сякаш са накацали една върху друга. Оживено селце, с няколко църкви.



Няма начин да не направи впечатление спретнатият вид на църкви и параклисчета из цялата територия на острова. Това го видяхме навсякъде, където сме пътували из гръцко.(И нещо друго, споделям го като го пиша в скоби – гробищните паркове, поддържани, чисти, с цветя. Личи отношение към паметта на починалите. Не знам кой и как поддържа този ред, но е нещо което прави впечатление.)


На около 20 км на северозапад от Скала Калони е градчето Петра – малко живописно градче, носещо името на скала. Легенда разказва, че по време на Троянската война, на това място Ахил хвърлил котва. Днес селцето е оживено от многобройните туристи. Има хубав пясъчен плаж. По крайбрежната улица са разположени малки ресторанчета, кафенета, магазини и хотелчета.

















Над селото се намира малка църква “Дева Мария”, до която се стига по 114 каменни стъпала. Легенда разказва, че по време на силна буря, кораб акостирал до бреговете на селището. Капитанът бил силно религиозен и винаги носил икона на Света Богородица. На сутринта, след бурята, капитанът потърсил иконата, но не я намерил. Вечерта, той видял странна светлина от брега. Изкачил се на скалата и намерил своята икона. Взел я със себе си на кораба, но на другата сутрин отново я нямало. Била отново на скалата. Тогава капитанът решил да построи малка църква на върха на скалата, тъй като очевидно това е било желанието на Божията майка. Историческите факти около църквата показват, че първоначално тя е била построена през 1609 г, а сегашният й вид датира от 1747 г.



Митимна или Моливос – може би най-живописното градче на острова и най -туристическо. Намира се в североизточната част на острова. От там се вижда отсрещният турски бряг. Митимна е древното име на градчето. Построено е върху скалист хълм.



Архитектурата на къщите из острова, в частност Моливос, малко се различават от традиционните бели варосани къщи. Къщите са изградени от камък с малки прозорци.



Всичките са боядисани с най-различни цветове –червени, сини, зелени капаци по прозорците. Повечето са двуетажни.
През 1965 г. е въведена забрана относно ползването на друг строителен материал, освен камък и дърво.











Старата част на града е разположена върху стръмен склон в подножието на крепостта. Това разположение на града предопределя и тесните и стръмни улички. На практика свободно пространство няма или е сведено до минимум. Историческите епохи, през които е преминало градчето, са дали своя отпечатък върху местната архитектура.























Има и много арт магазинчета за сувенири, бижута, сапуни със зехтин и други традиционни стоки, като зехтин, маслини и узо. Особеното очарование на това място се свързва и с ароматите от морски ястия, жасмин и смокиня. По пътя към крепостта, в една от преките, където къщите са толкова близко, че спокойно от едната можеш да се пресегнеш и достигнеш другата, чухме българска музика. (нещо от “Folklor TV”). Може би туристите бяха българи, не знам. За десетдневният ни престой обаче, не срещнахме българи, освен паркирана кола с ловешка регистрация.
На най-високото място на хълма се намира доста запазена средновековна крепост. За съжаление крепостта бе затворена и не успяхме да я разгледаме отвътре. Отвън - дебели, каменни стени с надписи на арабски.



Агия Параскеви –тихо, спокойно селце във вътрешността на острова с красива архитектура. Разположено е на около 4 км от Скала Калони. Наред с красивите и добре поддържани къщи, впечатление прави и училището. То е построено в началото на 20 в. и е една от най-атрактивните сгради на острова. Строителството му било финансирано от печалбите, реализирани от производството на зехтин в онези години (1922-1930 г.).



























По основната уличка са разположени множество таверни, където се води активен социален живот.









В началото на селото се намира музеят на зехтина, показващ технологията и етапите при производството му. Вход 3 евро, но в деня, когато го посетихме нямаше ток и влязохме без такса вход. Самият музей е комплекс от каменни постройки, датиращи от началото на 20 в. (1910 г.). От 1987 г. действащата до тогава фабрика е превърната в музей. Във всяка една от залите на музея са разположени експонати и машини, проследяващи промените в технологията на различните етапи при производството на зехтин. В най-голямата зала са съсредоточени основните етапи – смачкване на маслините, пресоване на маслиновата паста, разделяне на зехтина от водата. В двора на музея са разположени складовете за маслини – 11 на брой, които за съжаление бяха затворени. Те също са превърнати са в музей на народното творчество. На няколко места в комплекса на разположение на посетителите има монитори, където можеше да се проследи на филм съвременното производство на зехтин. Понеже нямаше ток, не успяхме да видим това. Поинтересувахме се къде може да видим действаща фабрика за зехтин. Оказа се, че малко по встрани от музея има такава, но в момента бе затворена. Производството ще стартира през ноември.



























Матамандос –селце, разположено в североизточната част на острова. Традиционните дейности в градчето са производство на сирена и изработката на керамика. Красиво място с калдъръмени улици, традиционна архитектура, малки таверни, магазинчета за сувенири.

[Диян Дончев]

От: Очарованието на Лесбос

Чудесен преразказ в снимки за което благодаря. А има ли продължение...?

[chrichri]

От: Очарованието на Лесбос

Разкошен пътепис и снимки!

[elinz]

От: Очарованието на Лесбос

Митилини – главният град на острова, разположен на няколко хълма. Забързан град на фона на общото спокойствие и безвремие на острова. Главната улица е около пристанището. Основният транспорт – забързани мотоциклети, които си пробиват път от всички страни. В южната част на града е новото пристанище – тук акостират корабите от почти всички острови в Егейско море.



















В непосредствена близост до брега се намира средновековна крепост, заобиколена от гора. Точно под нея е централният плаж на Митилини.





В централната си част, около пристанището и по продължението на главната търговска улица са съсредоточени хотели, кафенета, туристически агенции и извисяващата се над тях църква Св.Терапон.



Статуята на свободата, вероятно вдъхновена от тази в Ню Йорк, представлява младо момиче, което държи запалена факла в дясната ръка. Намира се на входа на пристанището на Митилини.



Почивката бе планирана за една седмица. Но в деня, в който бяхме решили да си тръгнем, митническите власти в Гърция обявиха двудневна стачка. Дали това ще продължи само два дни? Служителите от туристическите фирми отговаряха уклончиво. Как да не се ядосваш? Кафенетата около пристанището бяха пълни, в супермаркетите гърците пазаруваха като за последно. По нищо не личеше, че при тях има криза.
Наложи се да останем още два дни. Лежахме на плажа и гледахме турския бряг - на една ръка разстояние и в същото време толкова далече.



Стачката на митническите власти свърши след два дни. Рано сутринта бяхме пред митницата. Фериботът на фирма “Cundа” чакаше да отплава по посока към турския бряг. И ние също.



В този час (8,30ч. сутринта) тръгваха два ферибота.





Преди обяд пристигнахме в Айвалък. Разположен е в тясна крайбрежна равнина и заобиколен от ниски хълмове, покрити с маслинови горички.



Историята разказва, че до 1922 г. Айвалък е почти изцяло населен с гърци. Следва период на преселение на турски жители от Гърция. Населението, което заменя бившата гръцка общност, са турци от остров Лесбос. Много от джамиите в града са гръцки православни църкви, които впоследствие са превърнати в мюсюлмански джамии.



По улиците може да се чуе гръцка реч, не само от туристи, а и от местните.























Тук се произвежда най-добрият турски зехтин.







Около града са разположени 23 островчета, най-големият от които е Cunda. Много красиво място, особено старата част. Трябва да се види и най-вече почувства атмосферата по тесните калдъръмени улички, каменните къщи с старинна архитектура и големи порти.







На много места има малки магазинчета за сувенири. Около брега са разположени множество ресторанти и сладкарници, в които се предлага турска и гръцка кухня. От тях се разкрива панорамна гледка към островите.











Новата част на острова предлага малки и уютни хотели.



В един от тях нощувахме срещу 100 лири с включена закуска http://cundaotelleri.org/Yoresi/496-rodop-chalet.
На другата сутрин поехме към Одрин. Беше делничен ден и движението по пътищата бе натоварено. Въпреки че бе средата на септември, жегата не отстъпваше. По пътя, на около стотина километра от Чанаккале бе станал някакъв инцидент. Движението бе спряно. Коли започваха да обръщат и търсят алтернативни пътища. Докато се чудим какво да правим, един шофьор преди нас ни подвикна въпросително “Чанаккале?” и направи знак да тръгнем след него. Колкото километра бяхме изкачвали и пътували в силно натоварения трафик, толкова спускахме по черен и прашен път по посока на морето. След това поехме по пътя, който следваше очертанията на брега. Минахме през малки курортни селища и къмпинги, а отсреща- Лесбос.



Отново излязохме на главен път. Махнахме си с ръка за “благодаря” на човека, който ни преведе по този път и спаси от чакането в спрялата колона от автомобили. След малко се показа Чананккале.





В ранния следобед бяхме вече в европейската част на Турция, а привечер в Одрин. Решихме да пренощуване и сутринта на спокойствие да си тръгнем за България. Така видяхме очарованието на нощен Одрин.













Тук нощувахме в хотел “Tuna” (цена 80 лири с вкл.закуска) – в центъра на града в близост до покрития пазар.
На другия ден преди обяд вече бяхме в България.
За десет дни прекарани на Лесбос не успяхме да видим цялата му красота, но усетихме духа и очарованието на това прекрасно място.
Сега, когато отново си мисля за моментите прекарани на Лесбос, лятото настъпва с пълна сила. Време е да погледнем към Хиос.

[gibi13]

От: Очарованието на Лесбос

Браво. Направо съм впечатлен.

[sparkybg]

От: Очарованието на Лесбос

Благодаря за споделеното.

[Девора]

От: Очарованието на Лесбос

Здравейте и много благодаря за прекрасната информация за Лесбос. С пирятели сме се насочили в началото на сетмеври натам. Нещо не можем обаче да се ориентираме откъм разписание и цени на ферибота. Много ще съм благодарна ако споделите нещо за това или ни насочите къде да търсим. На всякакви търсачки, които пробвах излиза единствено, че фериботът тръгва към
Лесбос в 18,00 ч . и рано сутринта около 09,00 към Айвалйк. Но за цени не се уточнява. Дадени са някакви, но те много се разричават едни от други.
Предварително много благодаря.
Усмихнат ден!

[elinz]

От: Очарованието на Лесбос

Здравейте,
Радвам се, че съм била полезна с информацията. Месец септември е много хубав месец за морска почивка особено по на юг. По отношение на разписанието на ферибота - ние също търсихме инфо в нет-а. За цени се посочваха 140-160 евро, но на място нещата бяха други - 100 евро /за двама + кола/. До самата митница има представители на туристически фирми, които обикалят, търсят клиенти и предлагат билети за ферибота. Доста се усъмних на предложената цена от 100 евро, но всичко бе в ред, нямаше нищо съмнително. Незнам защо има разлика в цените по нет-а и на място - може би първото е някаква резервация, незнам. Сега търся информация за Хиос - сигурно на място пак ще е по-различно.
Приятно прекарване!

[green]

От: Очарованието на Лесбос

Браво!!! Чудесна разходка си направих и аз с вас..макар и от тук

[Bogoljub Gagic]

От: Очарованието на Лесбос

"Св. Терапон" е Свети Терапонтий - популярно име в бъзици с попска тематика в българския градски фолклор. Става дума за Свети Врач (лечител, от "терапия")
От Айвалък има две фериботни линии до Митилини - едната е само пътническа, другата вози и МПС. Досадни са гръцките паспортни проверки и понеже не сме в прословутия Шенген, нарочно те подреждат да чакаш при фереджетата. Айвалък на практика е най-удобното място за достъп до Лесбос, както и до някои забележителности в Турция, които обикновено българските туроператори прескачат "поради липса на интерес" - Троя и Асос. Курортът е евтин, но е симпатично местенце и добра отправна точка за кратки екскурзии.