Tweet
Изгубеното село
Всичко се почна от тук: http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=103843
Мария не дойде, защото подгони мотора на някъде другаде, което беше жалко. То за малко сам да отида, ама нали като си наумя нещо и нямам спирка. Доста неприятна черта понякога - даже и за мен самия
Е, тоя път нямаше нищо неприятно. Митето и Дани ни събраха събота вечер у тях, че отдавна не се бяхме виждали. Прекарахме чудно и покрай сладкото бъбрене се разбрахме, че не можем нищо да се разберем за неделната разходка. Остана да се чуем на другата сутрин и да го измислим тогава.
Моят план беше много строен - да стана в 8, да сложа калните гуми до 9 без нещо и в 9 да взема Митето и Дани и да ходим да видим Тъмраш. Бях прекарал последните 3 дни в ежедневни "разходки" с безплодна бизнес цел до Пловдив и обратно и не можех да спра да се кефя на природата, която се е развихрила в момента в страхотни цветове! Та за разнообразие бях решил да си прекарам и неделята в същата посока - този път малко преди Пловдив, в планините над Перущица.
Като казах Перущица... Ние с Митко и Дани си го знаем много добре тоя район. Е, аз най-добре го знам от тримата, но това е друга тема с много ракия.
Та така в неделя тръгнахме. Жоро и Нели не дойдоха. Жоро е на работа, което от неговите уста звучи почти извинително. Дани и тя не дойде - болеше я глава. То чудно защо мене не ме болеше, след всичкото вино, което изпих предната вечер у тях и смяната на гумите в ранни зори, която продължи повече от час. Всеки път се учудвам защо пак съм се хванал сам да си сменям гумите, след като нееднократно съм установявал колко е изморително и времеотнемащо. Трябва поне да си купя професионален крик или поне да намеря къде да захващам хайджака, който имам от толкова време. Или пък да осъществя идеята на Митето, но това е технологична тайна...
Тръгахме в 11 и половина, вместо в 9.
Пътьом, вече наближили Брестовица, спряхме да разгледаме красивите крайпътни лозя. Беше съвсем в унисон със земеделските дискусии, който ни съпровождаха през голямя част от пътя. Чудно как от всички земеделски идеи, който Митето засегна и който доста време съм ги прехвърлил като бизнес планове, така и не засегнахме винар0-лозарската. Чак сега се сещам. Трябва следващия път непременно да обсъдим и това.
В брестовица вече взехме по-сериозно да разглеждаме картата. Разбира се, не става дума за някаква проста хартиена карта. След като офроуд картата на България върху мобилния ми телефон не се оказа достатъчна, нито пък Google Mpas-а върху Iphon-а на Митко даде нужната информация, отворихме лаптопа. Така разбрахме, че изобщо не е трябвало да ходим до Брестовица. По скоро е трябвало да минем през Храбрино. Храбрино, между другото, е едно от четирите села - основни противници на Тъмръшката република.
Бях прочел в Интернет за Тъмръш, но не много. Столица на Тъмръшката република. И "столица" и "република" трябва да са в кавички, защото Тъмръш е било едно малко по моите представи село, каква столица да е, а пък Тъмръшката република не е била никаква република, доколкото разбрах. Просто малко след освобождението по разни причини помашкото население между реките Въча и Чая не са искали да са много близки с официалната власт на Източна Румелия. Нито пък с тази на Османската империя. Едната от причините е била да не плащат данъци. Пак са имали данъци, но по-ниски. Всъщност по този начин, на чисто пазарен принцип, са били привлечени за идеята голяма част от селата - участници във въпросната република.
Другата причина е, че са се страхували от реваншистки настроения заради участието на хората от Тъмръш в потушаването на Априлското въстание и основно в клането в Перущица. Тази причина (както и първата, де) изглежда съвсем резонна, тъй като доста след края на съществуването на Тъмръшката република, през 1912 година, село Тъмръш е било изгорено, при това този път окончателно, от хората от Перущица. Казвам "този път", защото не му е било първия. И преди е било горено, предполагам пак по подобни причини, и то доста преди Тъмръшката република.
След 1912 жителите на селото са се преселили в село Тъмраш кьой (Timraskoy) - някъде в Анадола. Дали пък да не минем от там при някоя екскурзия. Малко ни е калпава историята, да ви кажа...
Разбира се, беше много трудно да накарам Митето да се върнем по асфалта до Храбрино. Пък и май не положих кой знае какви усилия. Та по тая причина взехме да кръстосваме улиците на Брестовица и да търсим някакъв набелязан от Митко "обещаващ" път.
Междувременно аз си харесах една къща за купуване:
Близо до къщата видяхме и двама местни младежи в камуфлажни дрехи, мотаещи се около две Витари. Решихме, че са надежден източник на информация за маршрута ни. В чест на истината, въпреки първичното впечатление на ловци, което оставяха, ни дадоха полезни съвети. И разбиха на Митко идеите за прекосяване на планината през най-високата й част, след която беше директно долината на реката, която местните наричат Тъмръшка. Упътиха ни как да стигнем по черно до Храбрино. Излизаме по асфалта от Брестовица, отминаваме кариерата и след това хващаме черния път вдясно. Е, не стигнахме до кариерата - намерихме си черен път преди нея.
Как да му устоиш! Малко лутане насам, лутане натам и видяхме селото. И не само него - цялата долина барабар с Пловдив се виждаше. Пътищата в района са повече от софт. Може и с Варбург да се карат. Природата е страхотна. Заслужава си да се експлорне. За съжаление не мисля, че нашата група ще се заинтересува много - освен ако не изуча предварително всички дерета наоколо и не им направя достатъчно добра хард маркетингова презентация. То пък не може да няма и дерета, егати!
На тази къща не ми хареса толкова архитектурата, колкото на предната, дето си набелязах в Брестовица, но пък гледката й е много по-добра!
Въпросната река, която трябваше да пресечем, я пресякохме чак в Храбрино. А по какво мостче я пресякохме! Ако си бях сложил вече тръбите под праговете, нямаше да минем.
От Храбрино - асфалтовия път към Бойково и не след дълго се отклонихме по прекрасен черен път (даже не офроуд) покрай реката. Пътят беше в много добро състояние - с всяко превозно средство може спокойно да се кара по него. Е, не е разрешено, както се оказа по-късно, но иначе може.
Минахме знак за еднопосочно движение (?!), с бариера (вдигната ) след него, но не им обърнахме внимание. След не много време, втори сандвич от тези на Дани и втора бира решихме, че пак е време да отваряме лаптопа. Бяхме стигнали някакво кръстовище, на което хубавият черен път свършваше, но за сметка на това се появяваха много на брой и в най-разни посоки офроуд пътчета. Някой от тях означени като АТВ тракове на картата, въпреки че са широки колкото си искаш. Други пък изобщо ги нямаше.
Картата от лаптопа каза, че сме в Тъмръш! Гледай ти! А къде е самият Тъмръш? Имаше само един нов ловен заслон и една къща, която много отдавна изглежда е превърната в краварник.
И започна едно обикаляне... Тук Тъмръш, там Тъмръш - няма го. Пък нямаше и жива душа, да питаме. Само някакви крави и бикове. Обиколихме почти всички пътчета, които започващи от там. Вече почти се бяхме отчаяли и аз лично се тюхках, че сме тръгнали неподготвени и без така необходимите ни експерти. И ето!
Намерихме ги! Гробищата на Тъмраш. Разположени от двете страни на пътя, в гъста гора, която явно я е нямало на времето.
После прочетох в Интернет, че гробищата били две. Дали са разделени от пътя между тях, или този път тогава е бил на съвсем друго място, а пък гробищата са били разделени от друго нещо? Или пък сме видели само едното гробище?
Но пък бяха доста големи за такова малко селище. Трябва да са били и двете...
Защо му викам малко селище на Тъмръш, след като не знам колко голямо е било?
Някои от гробовете бяха разкопани, очевидно не за скорошна повторна употреба. Иманярите нямат спирка!
Гробищата добре, но къде е самото село? Пак започна едно обикаляне... Накрая решихме, че трябва да слезем отново долу, където беше ловния заслон, и да опитаме отсрещния хълм. Желязков с неговия историко-архитектурен нюх веднага (е, не съвсем веднага, де) усети, гробищата и селото най-вероятно са на отделни хълмове!
За още по-голяма наша радост долу видяхме двама на коне. Засилих джипа към тях, свалих прозореца и ухилен до уши питам:
- Къде е това изгубено село?
- Страхилов, заместник-председател на ловно стопанство Еди-кое-си, Вашите документи за проверка, ако обичате - с комично-сериозен и самоотвержен тон.
Показа си човека и служебната карта на заместник-председател. Аз пък защо му дадох личната си карта, да не е полицай? Както и да е, де. Чл. 72 (да речем) от закона за лова и опазването на дивите животни (те тия двете как така са в един закон?!) нямаме право да караме по път, който не е изрично указан като разрешен за това нещо. Бая време ни обяснява въпросния член, като няколко пъти натъри, че те основно държат за ловните стопанства, но то важало за навсякъде. Трябва да проверя.
Накрая, доста притеснено, с настоятелно-умолителен тон:
- Вие на лов ли?
Идеше ми да го разцелувам, но в това време конят му доста се разрипа и взе да бие къчове на другия кон, върху който чакаше изглежда синът му, та той без повече официалности се метна отгоре му и отпрашиха с каубойско достойнство надолу.
Малко пресилих може би описателната част на случката, но човекът поне ни даде нужната ни туристическа информация - няма нищо останало от селото. Само някакви зидове тук-там.
Малко разочароващо... После намерих в Интернет снимка, уж от Тъмръш, с цяла запазена къща, но според мен е по-скоро от някое от селата от областа Тъмръш (понеже това е и име на географска област изглежда).
Навигаторът Желязков каза, че няма да се връшаме по същия път (то и никой не искаше да се връщаме по него) и взе да гадае по GPS-а коя е правилната посока към Чурен. Чурен си е наше село, ако някой помни разказа за Върховръх и Череша. И не след дълго попаднахме на път, който вече бяхме минавали в почти същия състав. Само ще кажа, че "почти" съвсем не е достатъчно - този път ни липсваше най-важния участник. Не ни липсваше съвсем, де, защото с нас бяха сандвичите му... (Дани, шегувам се ).
Натам всичко беше ясно - вила Свищов, центъра на ЧУрен, хотел Родопи, и пътя към Перущица. Преди Перущица показах на Митко моята канавка-гордост (обект на последната ми грандиозна проява на глупост). А пък по пътя до Перущица се покефихме за последно на красотата тази част от годината и деня.
Лека нощ, Перущица!
(Мите, тенкс за разходката! Ти си наред със снимките...)
Мария не дойде, защото подгони мотора на някъде другаде, което беше жалко. То за малко сам да отида, ама нали като си наумя нещо и нямам спирка. Доста неприятна черта понякога - даже и за мен самия
Е, тоя път нямаше нищо неприятно. Митето и Дани ни събраха събота вечер у тях, че отдавна не се бяхме виждали. Прекарахме чудно и покрай сладкото бъбрене се разбрахме, че не можем нищо да се разберем за неделната разходка. Остана да се чуем на другата сутрин и да го измислим тогава.
Моят план беше много строен - да стана в 8, да сложа калните гуми до 9 без нещо и в 9 да взема Митето и Дани и да ходим да видим Тъмраш. Бях прекарал последните 3 дни в ежедневни "разходки" с безплодна бизнес цел до Пловдив и обратно и не можех да спра да се кефя на природата, която се е развихрила в момента в страхотни цветове! Та за разнообразие бях решил да си прекарам и неделята в същата посока - този път малко преди Пловдив, в планините над Перущица.
Като казах Перущица... Ние с Митко и Дани си го знаем много добре тоя район. Е, аз най-добре го знам от тримата, но това е друга тема с много ракия.
Та така в неделя тръгнахме. Жоро и Нели не дойдоха. Жоро е на работа, което от неговите уста звучи почти извинително. Дани и тя не дойде - болеше я глава. То чудно защо мене не ме болеше, след всичкото вино, което изпих предната вечер у тях и смяната на гумите в ранни зори, която продължи повече от час. Всеки път се учудвам защо пак съм се хванал сам да си сменям гумите, след като нееднократно съм установявал колко е изморително и времеотнемащо. Трябва поне да си купя професионален крик или поне да намеря къде да захващам хайджака, който имам от толкова време. Или пък да осъществя идеята на Митето, но това е технологична тайна...
Тръгахме в 11 и половина, вместо в 9.
Пътьом, вече наближили Брестовица, спряхме да разгледаме красивите крайпътни лозя. Беше съвсем в унисон със земеделските дискусии, който ни съпровождаха през голямя част от пътя. Чудно как от всички земеделски идеи, който Митето засегна и който доста време съм ги прехвърлил като бизнес планове, така и не засегнахме винар0-лозарската. Чак сега се сещам. Трябва следващия път непременно да обсъдим и това.
В брестовица вече взехме по-сериозно да разглеждаме картата. Разбира се, не става дума за някаква проста хартиена карта. След като офроуд картата на България върху мобилния ми телефон не се оказа достатъчна, нито пък Google Mpas-а върху Iphon-а на Митко даде нужната информация, отворихме лаптопа. Така разбрахме, че изобщо не е трябвало да ходим до Брестовица. По скоро е трябвало да минем през Храбрино. Храбрино, между другото, е едно от четирите села - основни противници на Тъмръшката република.
Бях прочел в Интернет за Тъмръш, но не много. Столица на Тъмръшката република. И "столица" и "република" трябва да са в кавички, защото Тъмръш е било едно малко по моите представи село, каква столица да е, а пък Тъмръшката република не е била никаква република, доколкото разбрах. Просто малко след освобождението по разни причини помашкото население между реките Въча и Чая не са искали да са много близки с официалната власт на Източна Румелия. Нито пък с тази на Османската империя. Едната от причините е била да не плащат данъци. Пак са имали данъци, но по-ниски. Всъщност по този начин, на чисто пазарен принцип, са били привлечени за идеята голяма част от селата - участници във въпросната република.
Другата причина е, че са се страхували от реваншистки настроения заради участието на хората от Тъмръш в потушаването на Априлското въстание и основно в клането в Перущица. Тази причина (както и първата, де) изглежда съвсем резонна, тъй като доста след края на съществуването на Тъмръшката република, през 1912 година, село Тъмръш е било изгорено, при това този път окончателно, от хората от Перущица. Казвам "този път", защото не му е било първия. И преди е било горено, предполагам пак по подобни причини, и то доста преди Тъмръшката република.
След 1912 жителите на селото са се преселили в село Тъмраш кьой (Timraskoy) - някъде в Анадола. Дали пък да не минем от там при някоя екскурзия. Малко ни е калпава историята, да ви кажа...
Разбира се, беше много трудно да накарам Митето да се върнем по асфалта до Храбрино. Пък и май не положих кой знае какви усилия. Та по тая причина взехме да кръстосваме улиците на Брестовица и да търсим някакъв набелязан от Митко "обещаващ" път.
Междувременно аз си харесах една къща за купуване:
Близо до къщата видяхме и двама местни младежи в камуфлажни дрехи, мотаещи се около две Витари. Решихме, че са надежден източник на информация за маршрута ни. В чест на истината, въпреки първичното впечатление на ловци, което оставяха, ни дадоха полезни съвети. И разбиха на Митко идеите за прекосяване на планината през най-високата й част, след която беше директно долината на реката, която местните наричат Тъмръшка. Упътиха ни как да стигнем по черно до Храбрино. Излизаме по асфалта от Брестовица, отминаваме кариерата и след това хващаме черния път вдясно. Е, не стигнахме до кариерата - намерихме си черен път преди нея.
Как да му устоиш! Малко лутане насам, лутане натам и видяхме селото. И не само него - цялата долина барабар с Пловдив се виждаше. Пътищата в района са повече от софт. Може и с Варбург да се карат. Природата е страхотна. Заслужава си да се експлорне. За съжаление не мисля, че нашата група ще се заинтересува много - освен ако не изуча предварително всички дерета наоколо и не им направя достатъчно добра хард маркетингова презентация. То пък не може да няма и дерета, егати!
На тази къща не ми хареса толкова архитектурата, колкото на предната, дето си набелязах в Брестовица, но пък гледката й е много по-добра!
Въпросната река, която трябваше да пресечем, я пресякохме чак в Храбрино. А по какво мостче я пресякохме! Ако си бях сложил вече тръбите под праговете, нямаше да минем.
От Храбрино - асфалтовия път към Бойково и не след дълго се отклонихме по прекрасен черен път (даже не офроуд) покрай реката. Пътят беше в много добро състояние - с всяко превозно средство може спокойно да се кара по него. Е, не е разрешено, както се оказа по-късно, но иначе може.
Минахме знак за еднопосочно движение (?!), с бариера (вдигната
) след него, но не им обърнахме внимание. След не много време, втори сандвич от тези на Дани и втора бира решихме, че пак е време да отваряме лаптопа. Бяхме стигнали някакво кръстовище, на което хубавият черен път свършваше, но за сметка на това се появяваха много на брой и в най-разни посоки офроуд пътчета. Някой от тях означени като АТВ тракове на картата, въпреки че са широки колкото си искаш. Други пък изобщо ги нямаше. Картата от лаптопа каза, че сме в Тъмръш! Гледай ти! А къде е самият Тъмръш? Имаше само един нов ловен заслон и една къща, която много отдавна изглежда е превърната в краварник.
И започна едно обикаляне... Тук Тъмръш, там Тъмръш - няма го. Пък нямаше и жива душа, да питаме. Само някакви крави и бикове. Обиколихме почти всички пътчета, които започващи от там. Вече почти се бяхме отчаяли и аз лично се тюхках, че сме тръгнали неподготвени и без така необходимите ни експерти. И ето!
Намерихме ги! Гробищата на Тъмраш. Разположени от двете страни на пътя, в гъста гора, която явно я е нямало на времето.
После прочетох в Интернет, че гробищата били две. Дали са разделени от пътя между тях, или този път тогава е бил на съвсем друго място, а пък гробищата са били разделени от друго нещо? Или пък сме видели само едното гробище?
Но пък бяха доста големи за такова малко селище. Трябва да са били и двете...
Защо му викам малко селище на Тъмръш, след като не знам колко голямо е било?
Някои от гробовете бяха разкопани, очевидно не за скорошна повторна употреба. Иманярите нямат спирка!
Гробищата добре, но къде е самото село? Пак започна едно обикаляне... Накрая решихме, че трябва да слезем отново долу, където беше ловния заслон, и да опитаме отсрещния хълм. Желязков с неговия историко-архитектурен нюх веднага (е, не съвсем веднага, де) усети, гробищата и селото най-вероятно са на отделни хълмове!
За още по-голяма наша радост долу видяхме двама на коне. Засилих джипа към тях, свалих прозореца и ухилен до уши питам:
- Къде е това изгубено село?
- Страхилов, заместник-председател на ловно стопанство Еди-кое-си, Вашите документи за проверка, ако обичате - с комично-сериозен и самоотвержен тон.
Показа си човека и служебната карта на заместник-председател. Аз пък защо му дадох личната си карта, да не е полицай? Както и да е, де. Чл. 72 (да речем) от закона за лова и опазването на дивите животни (те тия двете как така са в един закон?!) нямаме право да караме по път, който не е изрично указан като разрешен за това нещо. Бая време ни обяснява въпросния член, като няколко пъти натъри, че те основно държат за ловните стопанства, но то важало за навсякъде. Трябва да проверя.
Накрая, доста притеснено, с настоятелно-умолителен тон:
- Вие на лов ли?
Идеше ми да го разцелувам, но в това време конят му доста се разрипа и взе да бие къчове на другия кон, върху който чакаше изглежда синът му, та той без повече официалности се метна отгоре му и отпрашиха с каубойско достойнство надолу.
Малко пресилих може би описателната част на случката, но човекът поне ни даде нужната ни туристическа информация - няма нищо останало от селото. Само някакви зидове тук-там.
Малко разочароващо... После намерих в Интернет снимка, уж от Тъмръш, с цяла запазена къща, но според мен е по-скоро от някое от селата от областа Тъмръш (понеже това е и име на географска област изглежда).
Навигаторът Желязков каза, че няма да се връшаме по същия път (то и никой не искаше да се връщаме по него) и взе да гадае по GPS-а коя е правилната посока към Чурен. Чурен си е наше село, ако някой помни разказа за Върховръх и Череша. И не след дълго попаднахме на път, който вече бяхме минавали в почти същия състав. Само ще кажа, че "почти" съвсем не е достатъчно - този път ни липсваше най-важния участник. Не ни липсваше съвсем, де, защото с нас бяха сандвичите му... (Дани, шегувам се
).Натам всичко беше ясно - вила Свищов, центъра на ЧУрен, хотел Родопи, и пътя към Перущица. Преди Перущица показах на Митко моята канавка-гордост (обект на последната ми грандиозна проява на глупост). А пък по пътя до Перущица се покефихме за последно на красотата тази част от годината и деня.
Лека нощ, Перущица!
(Мите, тенкс за разходката! Ти си наред със снимките...)
Коментар