София - Кейп Таун 2010 - V част - Кения

[boiko73]

И малко цифри.
Валута - Кенийски шилинг.
1$ = 77 Кенийски шилинга.
1 литър бензин = 1$
Виза - на границата и струва 25$.

Все още е 28.06.2010г. и сме на границата Етиопия-Кения. От Етиопска страна вече е ясно как минахме. Тук в Кения ми направи впечатление, че границата е по-чиста и подредена. Отново първо минахме през имиграционната служба, където срещу 25 долара на човек получихме визи и това за около 15 минути. Също толкова бързо минахме и митницата, като ни изненадаха, че за мотор не се плащат никакви такси или застраховки. Така след половин час вече бяхме легално в Кения. Тръгнахме към кенийската част на гр.Мояле. Движението е вече в лявата лента, но все още не мога да усетя разликата. Е малко след границата изчезна всичко - всичко стана по-мръсно, без асфалт, с черни пътища и прах. Познатата африканска мизерия, дори ми напомни малко на Судан. Намерихме си единствения хотел , разтоварихме багажа и малко по-късно вече се разхождахме по улиците, за да си купим някаква храна, карта за GSM и да изтеглим пари от банкомат. Интересно е да се разхождаш из улиците на Мояле. Имаше всякакви образи, но всички ни гледаха еднакво странно. Много е прашно в целия град. Прибрахме се рано в хотела и веднага легнахме, защото утре ни предстоеше най-трудната част от нашия маршрут - прехода Мояле - Марсабит - 240 километра, които трябваше на всяка цена да минем за един ден.

[boiko73]

29.06.2010г. - 27-ми ден.

Станахме рано, стегнахме багажа и в 07.00 часа напуснахме Мояле. Днес трябваше да минем най-тежкия участък от пътуването ни от 240 километра. Бяхме чели много, бяхме гледали записи много, но все пак имаше известно притеснение как ще се получи. Целта ни беше гр.Марсабит. След Мояле пътят беше само пясък, прах, дупки и напречни коловози, а на места имаше насипани допълнително натрошени камъни, защото с тях запълват дупки. Учудващо за мен успявах да държа скорост от 60-70км/час, Мони държеше по-висока и това ни позволи да се движим с прилично темпо. Някак си се успокоих, че няма проблем, ако това е целия път. Все още не бяхме навлезли в истинската пустиня и около нас имаше някаква зеленина. Моторът ми с тия килограми доста поднасяше в пясъка, но се караше долу-горе добре. На места около пътя дори се появиха антилопи. Спирахме за почивки, защото бяхме решили да караме внимателно, без да си даваме много зор. Тук и на двамата с Мони страшно много ни липсваха леките ендура, с които изживяването щеше да е само веселба.



Я, още се усмихвам.



С това прилично темпо стигнахме до първото село Сололо. Там купихме вода, поговорихме с местните, които ни казаха, че нататък ни чака много лош път. Продължихме по все така черния път, със същата скорост. Малко се увеличиха камъните, но пък пясъка намаля.







По тези напречни коловози на няколко пъти хвърчаха бутилките с вода и торби с дрехи, които Мони беше вързал зад него в резервните гуми. Вибрациите бяха доста големи.





Колко ли остава още



Стигнахме и село Торби. До тук бяхме минали 120 километра за 3 часа. Оставаха ни само още 126 километра. Викам си половината е минато, остава още толкова и даже се смеехме, че за обяд сме в Марсабит. Да, ама не. След това село почна истинския кошмар. Предварително се извинявам, че нямаме снимки от най-тежките места, но на никой не му беше до снимане в този момент, а и както винаги на снимките всичко изглежда като магистрала. След Торби навлязохме в истинската пустиня. Абсолютно нищо нямаше освен пясък и върху него камъни. Аз лично за първи път виждам такова нещо. Истински кошмар. Пътят беше само с камъни във всякаква форма и големина, а от двете ни страни - пак камъни. Тук скоростта ми падна 25-30 км/час. Пробвах да давам газ, ама то не било като с лек мотор. На места, където имаше по-малко камъни спирахме да почиваме.







И пак продължавахме и спирахме да почиваме. Водата отдавна беше изхвърчала от багажа и бяхме вече "на сухо". Имахме една бутилка, която си деляхме при почивките, но и тя свърши.









Стараех се да карам внимателно, но въпреки това от мотора се чуваха нечовешки звуци от ударите на камъните по тавата под двигателя, по предната джанта, в задната джанта. Имах чувство, че и аз, и мотора ще се разглобим всеки момент. Малко след последните снимки камъните се увеличиха значително и на всичко отгоре се появиха коловози. Карайки, минах през един камък, давайки газ. Моторът подскочи, извъртя се около левия ми крак и застана в обратна на движението посока. Не паднах, но се усуках добре. Размърдах си крака - ще кара още. Видях, че на едната стойка на куфара е изхвърчал един болт. Хубавото беше, че носих резервни в различни резби и размери. Намерих един, който пасна и успях да закрепя куфара. Продължихме. Тук "пътните строители" бяха решили, че като хвърлят натрошени камъни в коловозите ще направят пътя по-лесен за минаване. Точно на тези места най-много играеше мотора. Така в един коловоз успях и да падна. Мони беше напред и нямаше как да се свържем. Не можехме да държим едно и също темпо, а и се вдигаше адски прах от него, карайки близо пред мен и за това спирах да изчакам да дръпне малко. И така, полегнах си този път на другия крак, ама моторът го затисна и не ще да го пусне. Явно беше решил да протестира и си мисли, че като ме държи няма да продължим. Ама нали беше трошен камък си изкопах камъчетата под крака и се измъкнах. Да са живи и здрави ботушите за ендуро - Alpinestars, че спасиха работата. Вдигнах мотора, настигнах Мони, който беше спрял и тогава видяхме, че стойката на куфара, която бях огънал в Турция е счупена. Супер. Нищо не можеше да направим в момента и спирахме по-често за да я нагласяме. Камъните ставаха все по-ужасни и подвижни. На около 30 километра преди Марсабит се появи малко село с три магазина. Спасение, защото вече бяхме пресъхнали за вода. Спряхме за по-дълга почивка.



Стояхме около 20 минути и продължихме. Вече му се виждаше края. Всичко по тялото ме болеше, а на всичко отгоре сутринта тръгнах с температура, защото една седмица се влачих болен от студа в Етиопия и глупоста да карам без яке. Излязохме от камъните. Последните 3 километра бяха хубав черен път. Естествено веднага спираме за последно събиране на сили.





Снимка с купата за второ място.







По пътя доста завиждах на няколкото камиона, с които се разминахме. Карат и хич не им дреме, макар, че докато бях паднал Мони е видял един микробус как за 500 метра е спукал две гуми.
В 16.30 часа вече бяхме в Марсабит. Аз лично не можех още да повярвам. На моменти имах чувството, че никога няма да стигнем същия ден. 126 километра минахме за 6 часа. Тук няма рецепта как да се кара - прав, седнал, бързо, бавно - кой както се чувства сигурен. Важното е да се минават километри, защото ако човек закъса на това място ще трябва да изкара цялата вечер прав или седнал на мотора. Абсолютно никъде не можеш да си разпънеш палатка, освен ако не дойде багер да разчисти малко камъни. Важното е човек да е мобилизиран и нещата се получават. В Марсабит ни посрещна същата мизерия като в Мояле. Отидохме към резервата за да преспим в Marsabit Lodge. На входа на резервата ни спряха, като ни казаха, че не може да се влиза с мотори. Гледах го младежа и се чудих знае ли какво ще му се случи, ако продължава да не ни пуска. В този момент можех да мина през целия пост с военни като малко торнадо. Спаси положението шефа на резервата. Дойде при нас и ни разреши да отидем до мястото с моторите, което е 3 километра след входа. Платихме по 20$ на човек и по 300 шилинга за мотори и влязохме. Още 3 километра черен път, минаващ в началото през доста стръмен и каменист път и бяхме в лоджата. Невероятна красота. Около нас се разхождаха слонове, биволи и маймуни и страшна тишина.







Настанихме се и решихме да останем две вечери да починем от днешното каране. Тук дори имаше и бира, което беше огромно щастие за нас. Оцеляхме и този ден. Чувствах се разглобен и всичко ме болеше, но пък бяхме щастливи, че успяхме да минем разстоянието за един ден и без произшествия. Моторите се оказаха учудващо здрави и издръжливи.

[boiko73]

30.06.2010г. - 28-ми ден.

Днес поспахме като нормални хора. Вечерта тока спира в 22.00 часа, защото са на генератор, за да пазят резервата и по тази причина си бяхме легнали рано. Станахме в 07.30 часа за закуска и всичко ме болеше от вчерашното каране. Закусихме бавно, без да бързаме за никъде. Голям кеф. Малко след това свалих стойката на куфара и с Мони отидохме до града да търсим заварчик. Намерихме, завари я и се помотахме малко в Марсабит, та чак намерихме и кафе с интернет. Върнахме се в лоджата по обяд и започна готвенето.





Добри спагети и макарони се получиха. Остана само пълната почивка. Тук беше много тихо и освен да се наслаждава човек на природата и да спи няма какво друго да се прави.







Пълен релакс. Все пак за първи път виждах африкански животни в естествената им среда и не можех да спра да гледам как само си стоят и нищо не правят. Така съм и заспал и се събудих от маймунското преселение до бунгалото.









Много интересно е да гледаш животните в тяхната гора. И така в пълна почивка и гледане на животни мина целия ни ден. Хубаво е човек да се наспи. Утре ни очакваха нови 240 километра черен път към Наниуки, за който знаехме, че е малко по-добър.

[boiko73]

01.07.2010г. - 29-ти ден.

От Марсабит тръгнахме около 07.30 часа. Тръгнах с нежелание, защото на това място можех да изкарам една седмица. Знаехме, че ни предстои пак черен път и аз поредна сутрин бях с температура и хрема. Всичко си беше както преди два дни. Излязохме от Марсабит. Пътят вече беше с по-малко камъни, но напречните коловози си останаха. Всъщност това е доста неприятно нещо. Дълбоки са около 10см и са един след друг на разстояние през 15см. Тук единствено трябва да се държи постоянна скорост, защото върне ли се газта мотора гасне, тъй като няма почти никакво сцепление с "настилката". Все пак беше с пъти по-добре от предишния участък от Мояле. Мони тук раздаваше газ, но аз си продължавах да си държа 40-50км/час.







Важното беше, че минавахме километрите и беше по-леко за каране. Така в един участък от пътя видяхме група Кенийски "манекенки". Естествено сами жени в пустинята няма как да пропуснем и веднага спряхме. Малко приказки, Мони ги омагьоса, малко бакшиш и айде да се снимаме. Били моми, ама кой ти вярва, при положение, че тук трудно можеш да определиш местен човек на колко години е. Ние приехме, че са на по 18.













Nice, а ?
Изоставихме момите и си продължихме по пътя. Започнаха отново да се появяват антилопи покрай пътя и стана интересно докато карахме.





Пътят ставаше все по-добър и на места Мони летеше с 90км в час.



След изминати около 160 километра стигнахме в село Серолеви. Тук за първи път в Кения стъпихме на асфалт. Имахме прекрасната възможност да видим с какви темпове и как се строят пътища. Всички работници си вършиха работата. Един не видях нещо да се почесва, да чете вестник или просто да си дреме.
Вече по асфалта продължихме към Изиоло и от там към Наниуки. Пристигнахме в Нанюки около 15.30 часа. Намерихме хотел и се отдадохме на почивка, пиене на джинове и сън. Утре продължавахме към Найроби, където трябваше да стигнем най-късно на 03.07.2010г.

[boiko73]

02.07.2010г. - 30-ти ден.

Днес вече бодри и спокойни, че ни чака само асфалт, не бързахме. Станахме много бавно да не се сецнем нещо, закусихме също толкова бавно, за да не ни стане тежко и пак така бавно потеглихме около 08.30 часа. Веднага след Наниуки спряхме. Тук пресякохме екватора.



Добре, че Мони беше по-наблюдателен, за да види табелата, защото аз направо си я бях подминал.









Тук постояхме около 20 минути. Всъщност екватора не е на тази табела, а на около 10 метра преди нея. Естествено, веднага започнаха да ни предлагат страшния номер как тече водата в две различни посоки, но отказахме, защото знаехме, че точно тук няма как така рязко да си проличи разликата. Още повече, че номерът се прави от двете страни на табелата, а екватора е преди нея. Може американските и немските туристи да се връзват. Продължихме си по пътя и след около 15 километра времето рязко се промени. Максималната температура не се качи повече от 21 градуса. Започна да личи, че отиваме към зимата. Пътят до Найроби беше доста живописен, като по-голямата му част минава покрай планината Кения. На бензиностанциите предизвиквахме огромен интерес и събирахме по около 15 души при моторите.





Отново караме по асфалт, като малко преди града се появява и магистрала. Вече градовете и селата, през които минавахме, станаха доста по-цивилизовани и населени. Имаше бензиностанции на много места и най-различни, та дори и Шел. В Найроби стигнахме около обяд - час пик с огромни задръствания и много ремонти по булевардите. На пръв поглед градът изглеждаше чист, подреден, с модерни жилищни комплекси с по няколко блока вътре в тях и естествено - строго охранявани. Всъщност нямам представа защо навсякъде има такава охрана, като аз лошо не видях, а си походихме на доста забутани места. Намерихме култовото място, за което пишат в много форуми, че е като приют за пътешественици. Казва се Jungle Junction. До момента бяхме чели от много пътеписи, че това е рая. Е, влязохме в рая, чийто собственик е немец - Кристофър. Двора изглеждаше ужасно и върху един доста занемарен участък бяха разпънати три палатки. Кристофър го нямаше и започнахме да чакаме да се появи за да разберем кога ще ни обслужи моторите - трябваше само да се смени маслото и Мони да смени гумите. Около 17.00 часа се появи и Кристофър, но каза, че по-късно ще може да каже кога ще се занимае с нас. Преди да тръгнем на това пътуване доста мейли бяхме разменили с този човек, но това нямаше никакво значение за него. В 19.00 часа ни каза, че утре ще започне с БМВ-то, а в понеделник с КТМ-а, тъй като в неделя не работел, а сега беше петък. Естествено през това време трябваше да стоим там и да чакаме, кога ще ни повика, за което си плащахме нощувки по 40 $, храна и вода. Беше му супер изгодно да стоим повече. Вътре се запознахме с доста други пътуващи с джипове, като някои от тях споделиха, че само чакат да приключи ремонта и веднага се махат. Мястото наистина е ужасно, а Кристофър се държи много нагло и негостоприемно. Защо на всички им харесва това отношение и пренебрежение така и не можах да разбера. Това "райско" място започна да ме дразни, но така или иначе останахме да спим там.







Къщата е доста порутена с легла като в хижа "Рай" в Стара планина преди ремонта и всичко това за 40$ на вечер. Кристофър каза, че смяната на маслото ще излезе около 100$, ама не било ясно какво ще излезе като включи компютъра. Викам си какъв компютър, след като оцеля при камъните в пустинята и мотора си върви без проблеми. Мони също не го устройваше да чака чак до понеделник, за да му обърнат внимание и се обади в дилъра на КТМ да си запази час. Останахме да спим в "рая". Утре ще чакам да ми обръщат внимание, въпреки че тук никой не си дава зор да свърши нещо. За малко излязохме пеша да се разходим из близките квартали. Тук минахме през доста жилищни комплекси, оградени с високи огради с тел и с ток по тях. В същото време хората спокойно си ходят по улиците. Връщат се от работа, чакат по спирки, пазаруват в магазини и не видях нещо необичайно. Всичко си е спокойно. Така и остана загадка защо е тази охрана на жилищата. Единственото различно беше, че движението от Кения до Южна Африка е в лявата лента - обратно на нашето.
Това беше за днес. Вече сме в Найроби, движим се по течението на реките, а не срещу него както до днес и тук ще чакаме семейството на Мони - Силвия, Преслав и Михаил. Но първо да обслужим моторите.

[boiko73]

03.07.2010г. - 31-ви ден.

Днес цял ден чакам някой да ме извика да почнем обслужването на мотора. Нищо не се случва. Идват всякакви хора, обслужват ги, а ние си чакаме. Това мърляво отношение от страна на Кристофър ме изнерви. В 14.30 часа Мони ми уговори час в дилъра на БМВ за понеделник. Единствено остана да изчакаме прането да изсъхне и решихме да се махаме. В този "рай" няма да стъпя повече. В 15.00 часа Кристофър ми каза, че може да почне ремонта, който щял да отнеме един ден, но днес е събота и работят само до 18.00 часа, а утре почиват, та евентуално в понеделник ще го довършат. Идеше ми аз да го довърша за загубеното време. Стоим в някакъв двор и чакаме, а извън оградата се чува живота в Найроби. Разбрах защо Кристофър живее вече 20 години тук в Кения. Разказа, че това било неговото място, чувствал се свободен и още куп глупости в тази посока, но истината е, че с този си мързел в Европа няма да оцелее и един ден. Това култово място се оказа едно голямо разочарование и поредното нещо описано из различните пътеписи като нещо невероятно и единствено, където може да се получи помощ ако си закъсал. Пълни глупости. Найроби е голям град, много развит и тук има представителства на всички марки автомобили, на много масла, гуми и т.н. Няма никакъв проблем човек да си направи сервиза на тези места. Там не хапят и не обядват с хора.
Мони успя само да смени гумите - две гуми за три часа. Събрахме си багажа и напуснахме "рая". А извън оградата пак интересно - хора, коли, клаксони въобще живота си кипи.
Още в България Мони се беше свързал с познат на име Фред, който ни уреди посещение на няколко резервата, нещо като сафари, ама без пушки. С него трябваше да се срещнем след няколко дни в Найроби, в хотел, който ни беше запазил и където трябваше да посрещнем Силвия, Преслав и Михаил. Отправихме се направо към хотела, настанихме се и вече всичко си беше наред. Оставаше само да си запълним времето през следващите няколко дни, докато чакаме.

[boiko73]

04.07.2010г. - 32-ри ден.

Днес е неделя. Всички са на църква, а ние се излежавахме до късно. Прекрасен мързелив ден. Решихме като японски туристи да се поразходим из Найроби, да видим какво интересно има. Гледам всичко спокойно.





И тръгнахме.



Найроби в тази му част се оказа много хубав град с огромни паркове, за които личеше, че се полагат много грижи. Интересното беше, че абсолютно навсякъде е забранено пушенето. Дори минавайки през парк не може да се пуши. Оставено е едно малко място, оградено с мрежа, вътре с пейки, където е за пушачи. Сигурно човек се чувства доста зле, седнал зад мрежата да пуши, а останалите да го гледат като рядък екземпляр. В хотела, в който бяхме отседнали са оставени само три маси за пушачи. И на тях се събирахме по около 10 души.
Разходихме се по центъра, който си приличаше на познатите ни от нашата част на света градове. Модерни сгради, модерни хотели и дори имаше четири големи магазина като MALL. Е, те по-скоро приличат на някогашните ни Универсални магазини с малко по-модерни стоки.













Помотахме се доста време, след което се върнахме в хотела. Тук вече всички бяха почнали да ни се радват, защото за разлика от останалите туристи, ние все се стремяхме да говорим с някой от персонала. Контакта с местните винаги ни е бил интересен и забавен, а и те доста се забавляваха с нас. Тук ми направи най-силно впечатление как се отнасят останалите туристи с хората от хотела. Не знам защо, но се държат доста хладно и нещо приемат местните хора като втора ръка. Доста грешна позиция, която не се приема много добре, но понеже са клиенти ги търпят. Е в такива моменти много се радвам, че съм си роден на Балканите. С темперамента ни винаги беше забавно около нас. Така че, ако някой ходи там нека се държи естествено и така шанса да те изядат е по-малък. Хората оценяват това повече, отколкото ако им дадеш някакъв бакшиш.
Така след обяд се прибрахме в хотела. Имаше интернет и се отдадох на разговор по скайпа с Вики и така чак до вечерта. Мотора само го гледах от разстояние, ама му обещах утре да го изкъпя.

[boiko73]

05.07.2010г. - 33-ти ден.

Още сме в Найроби, но вече е понеделник. Станахме рано и в 06.30 часа излязохме с моторите на път за дилърите на БМВ и КТМ. В сервиза на БМВ изчаках половин час, докато опишат какво искам да правят и ми казаха, че до обяд ще е готов. Нямаше какво да правя и реших да се върна в хотела. Тръгнах пеша с надеждата да си хвана такси по пътя. Вървя, но никакво такси не виждам, а пред хотела имаше доста и все се надявах от някъде да намеря. Оказа се по-късно, че тук такси може да се хване единствено с поръчка по телефона. Няма свободно движещи се както е при нас. Вървях си и гледах как хората отиват на работа. Чисти, с костюми и много странно всички поздравяваха. Купих си и карта за GSM с предплатени минути, защото от тук една минута разговор с България струваше само 0,40$, а самата карта е 10$. Доста евтино и така можех по всяко време да си говоря с Вики. Така вървейки след 16 километра стигнах хотела. Там изчаках и точно в 12.00 часа ми се обадиха, че мотора е готов. Този път си хванах такси. Отидох в сервиза, маслото беше сменено,въздушния филтър също, грешки в компютъра не е имало и всичко си било здраво. Брей, чак не можех да повярвам, че не съм го помлял по камъните. Всичко струваше 106$. Маслото, което слагат тук е само Shell 15W40 - автомобилно и се продава на всяка бензиностанция. Явно тук в БМВ дилъра не са чували за онова специалното масло за боксер двигател с голямата молекула. Сервиза и цялата база бяха точно като в Камор Ауто. Взех си мотора, заведох го на автомивка да го изкъпя и отидох при Мони в дилъра на КТМ.





Там изчакахме около 3 часа и вече и той беше готов.



Прибрахме се в хотела доста изморени, макар да не разбрах от какво точно. В Найроби вече беше час пик.



Сега оставаше само да пристигнат Силвия и децата и да почваме да караме из резерватите.

[boiko73]

06.07.2010г. - 34-ти ден. и 07.07.2010г. - 35-ти ден.

Още два дни мързелуване. Мони посрещна Силвия, Преслав и Михаил. Хубаво е човек в такова пътуване да види познати хора. Двата дни обикаляхме из Найроби. Видяхме се и с Фред, който ни качи трасето на GPS -а за първия ден от сафарито, разказа ни каква е организацията. Ние продължавахме с моторите, а останалите с него с джип, естествено Тойота. Тук друго не се кара. Мотахме се из Универсалните магазини, Мони с децата и Силвия ходиха до зоопарка в Найроби, който бил доста голям и интересен, но аз го пропуснах, защото очаквах да видя животните в естествената им среда. Утре вече тръгвахме отново на път. Доста голяма почивка направихме в Найроби, но тук беше и средата на маршрута ни и трябваше да се подготвим за останалата част. Вече бяхме в по-голяма компания и това ни подейства много добре. Аз лично много се забавлявах. Естествено Вики много ми липсваше, но поне имаше интернет да се виждаме всяка вечер. Успяхме дори да се включим и онлайн на сбирката в сряда.
И така, всичко вече беше готово за да тръгнем към втората част от приключението ни. Моторите бяха чисти, все едно сега тръгваме от София. Предстояха ни още много интересни преживявания.

[boiko73]

08.07.2010г. - 36-ти ден.

Започна и втората част от нашето пътуване. Стегнахме багажа и бяхме готови отново да потеглим на път. Тръгнахме от Найроби в 07.00 часа. Сравнително бързо излязохме от града и посоката ни беше резервата Амбосели. Карахме по второстепенни пътища - асфалтови, но с огромни дупки. След около 60 километра се отделихме от всякакъв асфалт и поехме по черни пътища към резервата. Тук черните пътища са добри и нямат нищо общо с онази част от Кения, която бяхме минали. Предимно пясък и само на места беше по-дълбок, но имаше и ями издълбани от дъждовете. Естествено се вдига голям прах. След още 15 километра заваля и ситен дъжд. Е, тук карането стана вкусно. Трябваше да си отворя визьора на каската за да мога да виждам, онзи прах, който беше полепнал по мен сега стана на кал, но по-интересното, че с отворената каска опитах всичко, което летеше по границата на резервата Амбосели. Не е вкусно. Така изкарахме още 30 километра и дъжда спря. Радвах се на пътя, защото беше много интересен. Мони караше пред мен, аз след него и накрая Фред с джипката, заедно със Силвия, Преслав и Михаил. Така както си карах изведнъж в задната част на мотора нещо започна да стърже и се чу лек трясък. Гледам в огледалото единия ми куфар не върви с мотора, а си стои на земята. Спрях, върнах се да го взема и тогава установих, че стойката му е скъсана на три части. Вярно, че вибрациите бяха големи, ама чак пък толкова. След малко пристигна и Фред.





Свалих целия багаж. Този куфар, преди да се откъсне беше поостъргал джантата, от там е ударил задния спирачен апарат, скъсал е тапата за обезвъздушаване и е изтекла спирачната течност. Извадих спринцовка и от спирачната течност на джипа изтеглих и наляхме в казанчето на мотора. Обезвъздушихме по най-простия начин с ключ и с педала и работеше даже и ABS-а. Това подробно описах за тези които ми разправят, че БМВ имало електроника, дето като стане нещо и тя не работи или най-малко ABS-а отказва. Багажа го качих в колата и сега бях вече като с леко ендуро.





Последните 30 километра не ми беше толкова забавно. Чудех се какво ще правя без куфарите. Стигнахме и лоджата, в която щяхме да спим.





Лоджата е собственост на масай - Леонард, който е учил в Англия и говореше доста добре английски. С парите от нощувките строи водопровод за да достави вода до съседното масайско село, а те пък от своя страна изработват онези шарени накити от мъниста, които продават в неговия къмпинг.



Невероятно място, което за съжаление е слабо посещавано, защото това не е основния път за Амбосели. Ние минахме от тук за да можем да си караме моторите, защото по другия път е забранено. Естествено това, че други туристи рядко се отбиват тук е само техен пропуск. Това е наистина прекрасно място и едно от най-интересни, на които спахме през цялото сафари. Дойдоха и истинските масаи за да ни посрещнат.



Както виждате от горната снимка добре се храним в България. Нещо мънички идват масаите.

Изчакахме около 15 минути, защото тук обичая е всички гости да се посрещат с песен и танц за "Добре дошли". Много интересно беше. Танцът с подскоците бях гледал само по телевизията и сега на това място ми беше трудно да повярвам, че го виждам и на живо.















Масаите са невероятни. Много цветни и много усмихнати. Тук се чувствахме щастливи с тези весели хора в дивата част на резервата и с това топло посрещане. Настанихме се в лоджата. Представляваше 5 големи палатки с навес над тях. Всичко беше много чисто, а в палатката дори имаше баня и тоалетна.













Позабавлявахме се малко. В 15.00 часа заедно с трима масаи и Фред тръгнахме пеша на разходка. Показаха ни дървета, чиито клони използват за чистене на зъбите, от други си правеха дъвки от смолата. Видяхме и следи от животни, като ни обясниха как ги различават и как познават колко са стари. Разходихме се и по пясъчната река, която трябваше да пресечем на следващия ден.





А техниката тук не е чужда.



Следващата спирка беше типично масайско село, в което нашите домакини ни поканиха. Къщите бяха много ниски, целите измазани с кал, което през деня вътре държи хладно, а през нощта е обратно.









Доста ниски къщи с тесен вход. Аз не влязох, за да не оставя някой без къщичка. И тук решиха да ни изненадат с песни, но първо реших да се снимам с момите.









И тук имаше ново строителство.



Тук изкарахме час и половина и тръгнахме обратно към лоджата. Естествено ние трябваше да се отблагодарим и ги поканихме при моторите, които си бяха нашите подвижни къщи.







След вечерята седнахме около огнището, където масаите ни разказваха интересни неща от живота им. Жените се женят между 12-15 годишна възраст, което ме накара да се замисля дали съм се снимал с моми в селото. Всеки мъж можел да има 5-6 жени. Питахме ги и за пиенето на кръв. Обясниха ни, че пиели кръв от животни само при някои ритуали, главно като колят крава. Смесват я с прясно мляко, което засилвало имунната им система, а ако добавят и сок от определено дърво се получавало нещо като енергийна напитка. В селото нямаше деца, защото всички ходят на училище. Така и завърши този ден. Беше истинско приключение и едно от най-вълнуващите преживявания до тук. А колко ли още ни очакваха.

[boiko73]

09.07.2010г. - 37-ми ден.

Днес станахме в 06.00 часа. Фред ни обясни, че километрите за деня са около 120, но само по черни пътища с пясък, като трябва да пресечем и реката, която бяхме видели вчера. В 07.00 часа тръгнахме. Пътят, по който карахме беше начертан от Фред и минаваше през масайски села. Нямаше все още много пясък и беше приятно за каране. А и доста интересно с тази червена пръст.







Тук за първи път видяхме и жираф, който естествено като по-голям беше с предимство на пътя.





Стигнахме и кръстовище в саваната.









Така изминахме около 70 километра, като често покрай нас минаваха различни животни, главно жирафи и антилопи. Последните 30 километра бяха истински кошмар. Много дълбок пясък или по-точно ситен пясък, като прах на много слоеве. Карането стана доста трудно и се качихме в страни от пътя, където имаше камъни, ама нали вече не ни притесняваха ставаше да каране. Мони караше най-отпред и реши да мине по друг път, а не по този определен от Фред. И ние без да знаем намерението му карахме след него. На един участък се озовахме пред доста стръмен баир с камъни. Тук за втори пъти ми липсваше лекото ендуро. Решението обаче за този път беше добро, защото за първи път видях и зебри.







Около 11.30 часа стигнахме в резервата Амбосели до лоджата ни - "Sopa Lodge". Тук вече си беше като хотел и пълно с туристи. Пълно с глезотии и дори имаше интернет.









Нямаше го онова дивото. Починахме малко, след което се качихме всички в джипа за да направим обиколка във вътрешността на резервата.





Всички бяхме щастливи и нямахме търпение да навлезем в дивото.
Тук в резервата дори слизането от кола е забранено. Успяхме да видим много животни. Вече Африка беше точно тази от мечтите ми.































Беше невероятно красиво. Залезът ни накара да си тръгнем и около 19.00 часа се върнахме в лоджата. Беше много приятен ден. За първи път в живота ми бях в резерват с такива животни в естествената им среда. Утре ни очакваше отново преход по черните пътища на път за Танзания.

[boiko73]

10.07.2010г. - 38-ми ден.

И днес станахме в 06.00 часа. Това да ходиш на сафари си било доста уморително. Сутринта на закуска имахме късмета за малко до видим Килиманджаро без облаци. Доста величествено стои над саваната. Някой ден и до там ще се качим.





В 07.30 часа бяхме вече на път. Целта ни беше Танзания, но понеже сме с мотори не можеше да минем през резервата Амбосели и се наложи да го заобиколим. Прекият път минава през резервата и много по-кратък, но ни се стори, че ще е трудно да караме мотори по напречните коловози докато ни гони примерно лъв. Пътищата бяха добри за каране, а до границата бяха 120 километра. Отново карахме по напречните коловози, в които върне ли се газта мотора умира, защото няма никакво сцепление. Точно тези пътища обаче минават през невероятно красиви места, които по друг начин няма как да се видят.









Карахме, спирахме за почивки, наслаждавахме се на природата около нас. Малко преди границата започна да става и по-зелено. Пътищата малко по-лоши, но пък почти бяхме стигнали. Последна цигара в Кения.





Около обяд стигнахме границата на Кения с Танзания при град Наманга. Отидохме до митницата, за да оправим карнетите и установихме, че за Кения е трябвало да платим по 20$, които са за нещо като разрешително за каране. Платихме ги сега. Наредихме се на огромна опашка да подпечатаме паспортите. Точно тук от кенийска страна установихме нещо неприятно. Сутринта при тръгването чантите с багажа ми не са качени в колата на Фред. Супер. Както се казва, останах си по долни гащи. Бях оставил чантите на рецепцията и така и са си останали там, откъдето се и обадиха на Фред, за да му кажат. Е, вече се чувствах напълно свободен. Имах палатка, спален чувал и дрехите на мен. Е и цялата техника беше също с мен, ама тя не топли. Решихме да продължаваме, а Фред да уреди да ги изпратят в Танзания, където продължавахме нашето сафари. Въобще не вярвах, че ще ги видя, но друг начин нямахме. Така и завърши нашето приключение в Кения. На границата с тия дрехи падна голям майтап. Всъщност преживяното до тук нямаше как да ни развали настроението заради едни дрехи. А и Мони имаше купени чисто нови боксерки от Кения, на които от доста време бях хвърлил око.
Хубаво е в Кения. Има толкова места за разглеждане, главно резервати, че един месец няма да стигне да се обходи всичко. Но така или иначе пак ще се връщаме там. Сега ни предстоеше Танзания.

Следва: София - Кейп Таун 2010 - VI част - Танзания

[fozy]

...Маслото, което слагат тук е само Shell 15W40 - автомобилно и се продава на всяка бензиностанция. Явно тук в БМВ дилъра не са чували за онова специалното масло за боксер двигател с голямата молекула.....

Нямам думи, страхотно описано с перфектни снимки. Това с черните, прашни, коловозести пътища го чувствам познато

П.П. А дали стойките са потдали заради старата травма и заради допълнителните чанти в/у куфарите?
Теглил ли си колко тежи тази комбинация?

[boiko73]

Не съм ги теглил, но бяха леки - куфара и чантата върху него. Проблема тук е точно в геометрията на стойките. Така са извити рамките, че точно на местата на захващане към рамата и зад номера напречно, са много слаби. Освен това се захващат със специфични болтове, които ако се изкривят няма оправяне. Иначе куфарите са много хубави, ако се направят с друга стойка. Според мен се счупиха от вибрациите по пътя.