29.06.2010г. - 27-ми ден.
Станахме рано, стегнахме багажа и в 07.00 часа напуснахме Мояле. Днес трябваше да минем най-тежкия участък от пътуването ни от 240 километра. Бяхме чели много, бяхме гледали записи много, но все пак имаше известно притеснение как ще се получи. Целта ни беше гр.Марсабит. След Мояле пътят беше само пясък, прах, дупки и напречни коловози, а на места имаше насипани допълнително натрошени камъни, защото с тях запълват дупки. Учудващо за мен успявах да държа скорост от 60-70км/час, Мони държеше по-висока и това ни позволи да се движим с прилично темпо. Някак си се успокоих, че няма проблем, ако това е целия път. Все още не бяхме навлезли в истинската пустиня и около нас имаше някаква зеленина. Моторът ми с тия килограми доста поднасяше в пясъка, но се караше долу-горе добре. На места около пътя дори се появиха антилопи. Спирахме за почивки, защото бяхме решили да караме внимателно, без да си даваме много зор. Тук и на двамата с Мони страшно много ни липсваха леките ендура, с които изживяването щеше да е само веселба.
Я, още се усмихвам.
С това прилично темпо стигнахме до първото село Сололо. Там купихме вода, поговорихме с местните, които ни казаха, че нататък ни чака много лош път. Продължихме по все така черния път, със същата скорост. Малко се увеличиха камъните, но пък пясъка намаля.
По тези напречни коловози на няколко пъти хвърчаха бутилките с вода и торби с дрехи, които Мони беше вързал зад него в резервните гуми. Вибрациите бяха доста големи.
Колко ли остава още
Стигнахме и село Торби. До тук бяхме минали 120 километра за 3 часа. Оставаха ни само още 126 километра. Викам си половината е минато, остава още толкова и даже се смеехме, че за обяд сме в Марсабит. Да, ама не. След това село почна истинския кошмар. Предварително се извинявам, че нямаме снимки от най-тежките места, но на никой не му беше до снимане в този момент, а и както винаги на снимките всичко изглежда като магистрала. След Торби навлязохме в истинската пустиня. Абсолютно нищо нямаше освен пясък и върху него камъни. Аз лично за първи път виждам такова нещо. Истински кошмар. Пътят беше само с камъни във всякаква форма и големина, а от двете ни страни - пак камъни. Тук скоростта ми падна 25-30 км/час. Пробвах да давам газ, ама то не било като с лек мотор. На места, където имаше по-малко камъни спирахме да почиваме.
И пак продължавахме и спирахме да почиваме. Водата отдавна беше изхвърчала от багажа и бяхме вече "на сухо". Имахме една бутилка, която си деляхме при почивките, но и тя свърши.
Стараех се да карам внимателно, но въпреки това от мотора се чуваха нечовешки звуци от ударите на камъните по тавата под двигателя, по предната джанта, в задната джанта. Имах чувство, че и аз, и мотора ще се разглобим всеки момент. Малко след последните снимки камъните се увеличиха значително и на всичко отгоре се появиха коловози. Карайки, минах през един камък, давайки газ. Моторът подскочи, извъртя се около левия ми крак и застана в обратна на движението посока. Не паднах, но се усуках добре. Размърдах си крака - ще кара още. Видях, че на едната стойка на куфара е изхвърчал един болт. Хубавото беше, че носих резервни в различни резби и размери. Намерих един, който пасна и успях да закрепя куфара. Продължихме. Тук "пътните строители" бяха решили, че като хвърлят натрошени камъни в коловозите ще направят пътя по-лесен за минаване. Точно на тези места най-много играеше мотора. Така в един коловоз успях и да падна. Мони беше напред и нямаше как да се свържем. Не можехме да държим едно и също темпо, а и се вдигаше адски прах от него, карайки близо пред мен и за това спирах да изчакам да дръпне малко. И така, полегнах си този път на другия крак, ама моторът го затисна и не ще да го пусне. Явно беше решил да протестира и си мисли, че като ме държи няма да продължим. Ама нали беше трошен камък си изкопах камъчетата под крака и се измъкнах. Да са живи и здрави ботушите за ендуро - Alpinestars, че спасиха работата. Вдигнах мотора, настигнах Мони, който беше спрял и тогава видяхме, че стойката на куфара, която бях огънал в Турция е счупена. Супер. Нищо не можеше да направим в момента и спирахме по-често за да я нагласяме. Камъните ставаха все по-ужасни и подвижни. На около 30 километра преди Марсабит се появи малко село с три магазина. Спасение, защото вече бяхме пресъхнали за вода. Спряхме за по-дълга почивка.
Стояхме около 20 минути и продължихме. Вече му се виждаше края. Всичко по тялото ме болеше, а на всичко отгоре сутринта тръгнах с температура, защото една седмица се влачих болен от студа в Етиопия и глупоста да карам без яке.Излязохме от камъните. Последните 3 километра бяха хубав черен път. Естествено веднага спираме за последно събиране на сили.
Снимка с купата за второ място.
По пътя доста завиждах на няколкото камиона, с които се разминахме. Карат и хич не им дреме, макар, че докато бях паднал Мони е видял един микробус как за 500 метра е спукал две гуми.
В 16.30 часа вече бяхме в Марсабит. Аз лично не можех още да повярвам. На моменти имах чувството, че никога няма да стигнем същия ден. 126 километра минахме за 6 часа. Тук няма рецепта как да се кара - прав, седнал, бързо, бавно - кой както се чувства сигурен. Важното е да се минават километри, защото ако човек закъса на това място ще трябва да изкара цялата вечер прав или седнал на мотора. Абсолютно никъде не можеш да си разпънеш палатка, освен ако не дойде багер да разчисти малко камъни. Важното е човек да е мобилизиран и нещата се получават. В Марсабит ни посрещна същата мизерия като в Мояле. Отидохме към резервата за да преспим в Marsabit Lodge. На входа на резервата ни спряха, като ни казаха, че не може да се влиза с мотори. Гледах го младежа и се чудих знае ли какво ще му се случи, ако продължава да не ни пуска. В този момент можех да мина през целия пост с военни като малко торнадо. Спаси положението шефа на резервата. Дойде при нас и ни разреши да отидем до мястото с моторите, което е 3 километра след входа. Платихме по 20$ на човек и по 300 шилинга за мотори и влязохме. Още 3 километра черен път, минаващ в началото през доста стръмен и каменист път и бяхме в лоджата. Невероятна красота. Около нас се разхождаха слонове, биволи и маймуни и страшна тишина.
Настанихме се и решихме да останем две вечери да починем от днешното каране. Тук дори имаше и бира, което беше огромно щастие за нас. Оцеляхме и този ден. Чувствах се разглобен и всичко ме болеше, но пък бяхме щастливи, че успяхме да минем разстоянието за един ден и без произшествия. Моторите се оказаха учудващо здрави и издръжливи.