Tweet
Декември месец 2006 година бях на обучение в Мавритания. То пътуването беше по-сложно - преди това прекарах две седмици Дакар на семинар по Линукс, след Мавритания пак през там се върнах. И за това имам какво да разказвам, но дург път...
Това е групата студенти, снимката е на фона на центъра на Франкофонската агенция, която организира обучението (Agence Universitaire de la Francophonie). Аз съм с хубавата черввена риза на раета на втория ред .
Обучението не всеки път е лесна работа - Dolipran е местното решение срещу главоболие.
През единия ден от уикенда (който е петък и събота в Мавритания) си наехме джип (познайте какъв
) и тръгнахме за близката пустиня. Това е началото - на излизане от Нуакчот (столицата) се натъкнахме на пазар за камили.
Понеже тръгнахме набързо, не бяхме нито закусвали, нито пили кафе. Шофьорът ни успокои, че на 70-ия километър от Нуакчот (преди да се отклоним към пустинята), имало ресторант, където ще пием кафе и ще закусим. На тази снимка се вижда кафето, което получихме след около половин час чакане. Сериозно, това е кафето - в купата върху таблата.
Оказа се, че шофьорът е поръчал и закуска. Вижда се колко се кефи. Закуската е агнешка глава, поднесена в тавата, която се вижда на снимката. Ръждата по тавата може да се пренебрегне - все пак е достатъчен шок да те изненадат с агнешка глава в 10 сутринта.
И аз си похапвам от агнешката глава...
Естествено, измихме се, преди да си тръгнем. Това е Франц, който съвсем тактично си отчупи едно съвсем малко парче месо от главата на агнето.
Бяхме възнаградени за мъките с кафето и закуската. Тази снимка е съвсем скоро, след като сме се отклонили от асвалтовия път и сме поели през пустинята. Контраста се вижда с просто око. За пръв път разбрах, че камилите са красиви. Само дето трябва да ги гледате в пустинята.
Е, може и да имат някои смешни черти, но все пак са красиви!
Решихме, преди да се разходим през пустинята, да минем през оазиса (оазис Тенади) да проверим дали изобщо може да се намери нещо за ядене за по-късно. Оказа се, че сме се объркали здраво. Попаднахме на инстински страхотно място, притежавано от хора от класа. Посрещна ни Тенади - старши и след като ни почерпи с мляко от камила, ни разведе из градината.
Градината на оазиса беше определено впечатляваща и красива. Освен дърветата, които се виждат тук, в нея хората отглеждат и всички зеленчуци, които сервират в ресторанта. Омръзнало им да се разправят с търговците - мавританци и взели сами да си произвеждат. Насред пустинята.
Шофьорът, след като хапна хубаво от агнешката главичка, имаше някои естествени нужди да удовлетворява.
Не стига, че е жега и с водата е трудно, но имало и нападения от скакалци там. Когато се зададели, небето не се виждало от тях. Ние нямахме "удоволствието" да ги видим. И изяждат корите на дърветата до шушка. А както се вижда на тази снимка, май и самите клони...
Цялото дърво е оглозгано от скакалци. Доколкото разбрах, живеели съвсем кратко - колкото да се натъпчат и после умирали. Като минели, след тях оставал килим от умрели скаклци.
Тенади - старши (който като нищо е около 60-те), прати малкия си син да ни разведе по пустинята около оазиса, докато стане време за обяд. Малкият имаше такова аристократично поведение, че като се сетя, още се впечатлявам. Викам му Малкия принц.
Щом има малък принц, трябва да има и кладенец.
Доста е дълбок...
След като обядвахме и бърборихме надълго и нашироко с Тенади и синовете му (освен Малкия принц имаше още двама, те си бяха на по 30-ина години), удобно разположени върху рогозки на земята, тръгнахме да обикаляме из пустинята с джипа. Даже карахме с Франц. Хич не е лесно.
Доволен като господар на света.
Има и дървета в пустинята.
Това ми е любимата снимка. Аз съм я правил
Нямам думи. Красиви са и това е.
Малко е размазана, ама...
Минаретата са навсякъде и все са с високоговорители. Да не ви някой да пропусне да чуе правото слово.
Последната от многото дюни, които Франц снима. Искаше да направи по-хубава снимка на дюна от тази, дето идва с Windows XP и да я пусне под GPL лиценз (с отворен код). Според мене доста от снимките станаха по-хубави от онази, известната от Windows десктопа - тямалко ми е поомръзнала вече.
Всъщност всичко това се случи на втория ден от уикенда. Първия ден се поразходих около Нуакчот и попътувахме със шофьора и туристическия агент (този, който ми уреди да наема джипа) до границата със Сенегал. Това е плажът на рибарите до самия Нуакчот. Всичките тия хора на плажа чакат рибарите да донесат уловената риба, за да я носят да я продават. Пъстра гледка...
Определено са много търговците на риба. Всички седят облечени, а пък иначе времето е чудно за плаж.
И лодките, с които ловят риба, са много. Това са само част от "паркираните" пироги. Имат си някакъв ред кой кога да излиза в морето. Човекът с чантата е "туристическият ми агент" - този, който ми даде под наем джипа и шофьора.
Жилищен квартал. Тук някъде живее шофьорът.
Друг изглед от квартала...
Ето го и самият джип - няма по-добро за пустинята. Този до джипа е тур-агентът ми. Тука сме на пътя към границата със Сенегал, където видяхме неговите роднини, на връщане откарахме леля му в Нуакчот (бензинът и наемът на колата, разбира се, са за моя сметка), и накрая беше недоволен, дето не съм му дал достатъчно пари за загубеното от него време. Иначе беше готин.
На връщане, в самия Нуакчот, съм снимал камион със сено. Доста добре е натоварен. Жалко, че не съм снимал маршрутките им. Те представляват микробуси без задни врати, още по-натоварени от този камион, но с хора.
Това е групата студенти, снимката е на фона на центъра на Франкофонската агенция, която организира обучението (Agence Universitaire de la Francophonie). Аз съм с хубавата черввена риза на раета на втория ред .
Обучението не всеки път е лесна работа - Dolipran е местното решение срещу главоболие.
През единия ден от уикенда (който е петък и събота в Мавритания) си наехме джип (познайте какъв
) и тръгнахме за близката пустиня. Това е началото - на излизане от Нуакчот (столицата) се натъкнахме на пазар за камили.Понеже тръгнахме набързо, не бяхме нито закусвали, нито пили кафе. Шофьорът ни успокои, че на 70-ия километър от Нуакчот (преди да се отклоним към пустинята), имало ресторант, където ще пием кафе и ще закусим. На тази снимка се вижда кафето, което получихме след около половин час чакане. Сериозно, това е кафето - в купата върху таблата.
Оказа се, че шофьорът е поръчал и закуска. Вижда се колко се кефи. Закуската е агнешка глава, поднесена в тавата, която се вижда на снимката. Ръждата по тавата може да се пренебрегне - все пак е достатъчен шок да те изненадат с агнешка глава в 10 сутринта.
И аз си похапвам от агнешката глава...
Естествено, измихме се, преди да си тръгнем. Това е Франц, който съвсем тактично си отчупи едно съвсем малко парче месо от главата на агнето.
Бяхме възнаградени за мъките с кафето и закуската. Тази снимка е съвсем скоро, след като сме се отклонили от асвалтовия път и сме поели през пустинята. Контраста се вижда с просто око. За пръв път разбрах, че камилите са красиви. Само дето трябва да ги гледате в пустинята.
Е, може и да имат някои смешни черти, но все пак са красиви!
Решихме, преди да се разходим през пустинята, да минем през оазиса (оазис Тенади) да проверим дали изобщо може да се намери нещо за ядене за по-късно. Оказа се, че сме се объркали здраво. Попаднахме на инстински страхотно място, притежавано от хора от класа. Посрещна ни Тенади - старши и след като ни почерпи с мляко от камила, ни разведе из градината.
Градината на оазиса беше определено впечатляваща и красива. Освен дърветата, които се виждат тук, в нея хората отглеждат и всички зеленчуци, които сервират в ресторанта. Омръзнало им да се разправят с търговците - мавританци и взели сами да си произвеждат. Насред пустинята.
Шофьорът, след като хапна хубаво от агнешката главичка, имаше някои естествени нужди да удовлетворява.
Не стига, че е жега и с водата е трудно, но имало и нападения от скакалци там. Когато се зададели, небето не се виждало от тях. Ние нямахме "удоволствието" да ги видим. И изяждат корите на дърветата до шушка. А както се вижда на тази снимка, май и самите клони...
Цялото дърво е оглозгано от скакалци. Доколкото разбрах, живеели съвсем кратко - колкото да се натъпчат и после умирали. Като минели, след тях оставал килим от умрели скаклци.
Тенади - старши (който като нищо е около 60-те), прати малкия си син да ни разведе по пустинята около оазиса, докато стане време за обяд. Малкият имаше такова аристократично поведение, че като се сетя, още се впечатлявам. Викам му Малкия принц.
Щом има малък принц, трябва да има и кладенец.
Доста е дълбок...
След като обядвахме и бърборихме надълго и нашироко с Тенади и синовете му (освен Малкия принц имаше още двама, те си бяха на по 30-ина години), удобно разположени върху рогозки на земята, тръгнахме да обикаляме из пустинята с джипа. Даже карахме с Франц. Хич не е лесно.
Доволен като господар на света.
Има и дървета в пустинята.
Това ми е любимата снимка. Аз съм я правил
Нямам думи. Красиви са и това е.
Малко е размазана, ама...
Минаретата са навсякъде и все са с високоговорители. Да не ви някой да пропусне да чуе правото слово.
Последната от многото дюни, които Франц снима. Искаше да направи по-хубава снимка на дюна от тази, дето идва с Windows XP и да я пусне под GPL лиценз (с отворен код). Според мене доста от снимките станаха по-хубави от онази, известната от Windows десктопа - тямалко ми е поомръзнала вече.
Всъщност всичко това се случи на втория ден от уикенда. Първия ден се поразходих около Нуакчот и попътувахме със шофьора и туристическия агент (този, който ми уреди да наема джипа) до границата със Сенегал. Това е плажът на рибарите до самия Нуакчот. Всичките тия хора на плажа чакат рибарите да донесат уловената риба, за да я носят да я продават. Пъстра гледка...
Определено са много търговците на риба. Всички седят облечени, а пък иначе времето е чудно за плаж.
И лодките, с които ловят риба, са много. Това са само част от "паркираните" пироги. Имат си някакъв ред кой кога да излиза в морето. Човекът с чантата е "туристическият ми агент" - този, който ми даде под наем джипа и шофьора.
Жилищен квартал. Тук някъде живее шофьорът.
Друг изглед от квартала...
Ето го и самият джип - няма по-добро за пустинята. Този до джипа е тур-агентът ми. Тука сме на пътя към границата със Сенегал, където видяхме неговите роднини, на връщане откарахме леля му в Нуакчот (бензинът и наемът на колата, разбира се, са за моя сметка), и накрая беше недоволен, дето не съм му дал достатъчно пари за загубеното от него време. Иначе беше готин.
На връщане, в самия Нуакчот, съм снимал камион със сено. Доста добре е натоварен. Жалко, че не съм снимал маршрутките им. Те представляват микробуси без задни врати, още по-натоварени от този камион, но с хора.
. 
.
НО ВИНАГИ ВЪРВИ 
Скороста при всички случаи е определяща и е височка колата . Признавам си и аз сьм оттървал завой заради скороста (в пустинята естественно не бих си позволил иначе) ама цепя направо пък после се връщам в пътя
Коментар