Няколко глътки зимна свежест

Рядко вече тръгвам на път без фотоапарата. Няма значение дали става въпрос за градска разходка, на по кафе, още по-малко за някакво пътуване и никога в планината. Ако го забравя винаги съжалявам.
Този уикенд не планувах разходка и започнах днешната неделя с дежурно шетъне вкъщи. Времето така или иначе бе студено, мрачно и влажно и не ме изкушаваше.
Хапвайки на обед, гледайки разсеяно някакво предаване по телевизията скролвам телефона си и чета кой какво е постнал във фейсбук. Поздрави за първи сняг, снежни снимки... и не знам какво ме зачовърка да мръдна някъде наблизо, хей така да разведря мислите си, да почувствам тръпката от пътуването, дори само за няколко часа, да видя къде е този сняг.
Първоначално помислих да се кача някъде на Витоша по официланите пътища, но часът бе 12:30, а в промеждутъка между 11 и 14 часа през почивните дни качването нагоре е забранено. Не ми се чакаше още час и затова избрах друга посока.
Звъннах на едни мои приятелчета с които отдавна не бяхме се виждали и им предложих да ги повозя набързо. Запалих джипа, видях че имам малко повече от половин резервоар гориво, което ми бе достатъчно за набелязаната дестинация. Избрах да се разходим до прохода Петрохан. Там възнамерявах да се кача до хижа Петрохан, да поседим малко и да се върнем. Натоварих си и кученцата и потеглихме през мрачна София. Карах бавно, говорихме си, бях се отнесъл нейде в гледките прелитащи покрай нас...
Малко след Костинброд и преди от Бучин проход забелязах следите от сняг край пътя. Качвайки прохода снежното присъствие се увеличаваше. Преза самият проход "Петрохан" всичко бе бяло.
Не стига тази гледка, но дори небето се изсветли и започна да прозира синьо. Малко по нагоре слънцето се показа неочаквано и всичкият този сняг посипал горите край пътя ни озари. Страхотно е чувството не неочаквано слънце през зимата. Обожавам този момент. Радвах се, че стисках фотоапарата в ръцете си.
Да, така карам...с увесен над врата апарат, държейкики го с една ръка, с рееещ се поглед блуждаещ и обхождащ хоризонта непрестанно, дебнейки за него - впечатляващия кадър.

На превала на прохода отбих вдясно към хижа Петрохан и покрай известната чешма, която рядко съм виждал без коли и хора с туби около нея поех по стръмния и заледен от пробващи се да се качат коли нагоре. И на отиване и на връщане имаше пробващи се с коли само с предно предаване. Мъка и всичко нагоре беше лед. За 4x4 никакъв проблем. Малко по нагоре отних по един пряк път, видно неизползван все още





Телевизионната кула се мерна за миг и се възползвах.





Снегът не бе повече от 10-12 см, но достатъчно зимата да смени есента. Една красота сменя друга. Природата е невероятна, никога няма да ми омръзна да се наслаждавам не нейната нескончаемо рисуваща "ръка" и непоторимата красота, която твори. Ако си тук, добре, ако ли не пропуснал си. Всеки ден, всеки час, всеки сезон, ден и нощ е така!





Излезнах на открито и пред тази бяла панорама



Тук някъде решихме да походим пеш и да се полюбуваме на снега и на това страхотно слънце и гледки.



Трудно е да се опише, по-лесно е да се заснеме. Въпреки, че снимката предава голяма част от тази спираща дъха гледка, липсва "звукът" на тишината, студената целувката на вятъра , галещите лъчи на слънцето, скрибуцащият под краката прясен сняг и едно приятно гъделичкане на всички сетива.





Понор планина изглежда страхотно. Макар и със собствено име, това е обособена карстова част от Стара планина. Изкушавах се да поема нейде по тези извивики, но ще е друг път.













На Запад Билата отвъд "Петрохан" посока вървховете Ком.



И пак поглед към Понор







Детайлите, които на колела рядко се забелязват, но пеш можеш дори да осетиш присъствието им и как обогатяват природната картина.















Това бе. Кратко, но изпълващо и красиво.

Низините заспиват под залезните проблясъци между облаците.