• Реклама

  • Пирамида 246 – край в пустошта

    Защо не дойдохте като имаше бежанци? Сега ги няма...

    Така ни посреща баба Мария в центъра на странджанското село Голям Дервент. Само до преди по-малко от месец, заради близостта му до турската граница (по-малко от 500 метра го делят от граничната бразда), оттам са минавали между 100 и 150 нелегални имигранти на ден. Откакто започва подготовката за изграждането на нова телена мрежа, потокът рязко секва, а в тихото ежедневие на селото се наместват ръмженето на военна техника и огромният интерес на медиите.

    Голям Дервент се намира в югозападния край на Странджа, в слабо населен район – най-близкото до него село е Вълча поляна – 7 км, а община Елхово отстои на 30 км или близо 40 минути с автомобил.

    От няколко дни местните жители вече са привикнали на големия интерес към селото и почти не обръщат внимание на военната техника и телевизионните камери.

    Първият човек, който срещаме, е баба Мария на път към кметството – самотна триетажна сграда, която стърчи на гола поляна в центъра на селото. По това време единственият служител там е пощальонът.


    Макар да не личи, че посреща новодошлите с охота, той задоволява любопитството на всеки, който се интересува от бежанците и границата. „Отсреща е Чалъдере, малко село, като нашето“, разказва ми той, като сочи през прозореца на стаичката, в която се помещава пощенският клон.
    По време на Студената война граничната зона между България и Турция е започвала със строг контролен режим още от Елхово, където граничари проверявали за т.нар. открит лист. Само на стотина метра от центъра на Голям Дервент пък се намирала граничната застава, като между нея и селото се издигала двуметрова телена ограда. След още триста метра на юг – т.нар. буферна гранична зона, е самата бразда, до която се стига единствено по утъпкани от граничарите пътеки.


    Докато разказва за границата, пощальонът, който някога е бил граничар на голямдеревентската застава, ми обръща внимание: „Там“, отново посочва през прозореца към отсрещния баир, „е Тракийският долмен“. И преди да попитам, отговаря: „В интернет пише, ще прочетеш какво е. Ние го знаем от деца. Преди няколко години идваха археолози да го проучват – Маразов, Даниела Агре...“

    Малко по-късно, съпроводен от него, пред кметството отново откривам баба Мария. От нея разбирам, че в селото живеят около 60 души. Някога имало 400. Днес най-старият жител е бай Вангел – на 89 години. Жената разказва и за чужденците. Обяснява, че повечето от тях идвали в селото и казвали: „Полис, полис“, други пък питали за такси, за трети ключовата дума на български била „София“.

    „Какво да ни е страх. Те хората нищо лошо не правят – никой не е откраднал или убил. Аз на някои даже помагах. Имаше един с ранен крак, а аз, понеже съм учила за санитарка, го превързах с бинт. На друг му промивах рана на ръката...“, разказва старицата. Спомня си и за това как една чужденка родила в гората, на път за селото. Друга жена пък преминала пресечения терен бременна в деветия месец. Имало и много деца.



    Местните не знаят как тези хора стигат до тяхното село. Чували, че имало каналджии, но никога не са ги виждали, така както не са виждали и не познават никой от отсрещното турско село.

    Час по-късно, натоварени на армейски джипове, потегляме към границата. Пътят към нея минава през пущинак. Сред храстите се показват части от някогашна ограда. От граничните съоръжения са останали единствено самотни бетонни колове и отдавна неработещи лампи, които някога са осветявали храсталаците по баирите на Странджа. Някъде там, за да демонстрират военна мощ, имало и заровени танкове, с насочени към турската страна оръдия.

    На път за границата, където армията гради ново инженерно съоръжение срещу потока от чужденци, си мисля, че вероятно цялото това „наследство“ ще бъде част от бъдещи археологически разкопки, които обаче ще бъдат лишени от онази мистична добавена стойност, каквато несъмнено притежава близкото тракийско светилище. Ненадейно, встрани от пътя, изкача беседка, която контрастира на пустия пейзаж – поддържана, боядисана, с масичка и пейки. Над входа ѝ виси табела, която отбелязва, че тук, заедно с местната ловна дружинка, писателят Дончо Цончев е черпил вдъхновение за разказите си...


    Съвсем скоро в близост 12 хил. тона метална мрежа с обща дължина 630 км, 20 хил. бетонни колчета и 4 хил. куб. метра бетон, ще променят пейзажа. Тогава триметрова ограда и рокаден път ще очертават границата в продължение на 33 км.

    Само допреди седмици, единственото нещо, което е издавало човешкото присъствие в пустошта тук, е граничната пирамида 246 – бетонен кол, който бележи края на голямдервентското землище и началото на турска Странджа.