• Реклама

  • Турция и Армения

    Тръгнахме на това пътуване без много подготовка. До последно се чудехме дали да поемем пак на изток, основно заради цената на бензина в Турция. Планът, ако може да се нарече така, беше да минем през цяла Турция - навлизайки в кюрдските региони - и после Грузия и Армения.

    Трябваше да караме в южната част на Турция през Кападокия, Немрут, ез. Ван и после на север към Грузия. Решихме да не минаваме през Истанбул, а да се движим на юг и да пресечем с ферибот на Чанаккале. Първите снимки са чак от Одрин:


    Карахме през някакви второстепенни пътища между селата:


    Много пътища в Турция са просто едри едни камъчета, валирани върху битум. Ужасно шумна и груба настилка, но "държи" много.


    Аз имам навика понякога да пипвам с ботуша асфалта в движение, за да усетя колко "държи". Разправяйки на Силвия какъв див асфалт са направили Турците, след малко чух в слушалките: "Спри, спри, спри веднага."

    Пуснала си тя крака като мен, малко по-рязко и абразивните камъчета и "ритнали" ботуша назад, за късмет единствения проблем засега беше силна болка в глезена. Все пак съмненията, че може да има нещо пукнато останаха поне до другата сутрин.

    Спускане към Егейско море, малко след това разпънахме палатка на западния бряг на Галиполи.


    Сутринта се отправихме към мемориалите от Първата световна война свързани с битката за Галиполи. По тези места са загинали около 150 000 войници от Британската империя и 250 000 от Турция.


    Lone pine (Самотния дъб) е гробище на австралийски и новозеландски войници. Цялата околност е пълна с мемориали от войната и много туристи.













    Качихме се на ферибота и се прехвърлихме в Азия и Чанаккале.


    В Чанаккале беше претоварено от туристи, а както някой знаят ние не обичаме туристически места, особен аз. Пуснаx GPS-a на приключенска програма и ни поведе през селата.




    Тук тотално ми се наруши трака. Тръгнахме по съвсем друг път от черновата, но това нямаше особено значение сега. На стъмване стигнахме до град Акхисар. Обикаляйки да намерим хотел до нас спря един младеж със скутер, който говореше английски и каза че ще ни намери някакъв пансион на негов приятел. Собственика се оказа моторист с КТМ, който си имаше система да качва мотора във входа на хотелчето, която ние ползвахме:


    Ето го и Мохамад. Живее в Истанбул, но е от Акхисар.

    Заговорихме се - той си идва два-три пъти в годината. В Истанбул много му харесва и за нищо на света не иска да живее в родния си град. Работеше в някаква фирма за имоти и говореше добър английски. Разказахме му, че отиваме много на изток - към Ван, Карс, Ерзурум. "В Ерзурум бях казарма. Не е хубаво там. Студено е, не е хубаво. Имам само неприятни спомени." Чак по-късно щях да разбера защо не му е било добре.

    В коридора на хотелчето:




    В Турция култа към Ататюрк граничи с религия. Поне в регионите, където секуларизма се поддържа, а тук бяхме точно в такъв регион - често могат да се видят подобни "олтари" със снимки, бронзови отливки и слова на Ататюрк.

    Седнахме да ядем диня в офиса на собственика. Извън обичайните разговори за моторите и ограниченията на скоростта попитах:
    - Интересно ми е какви са тези хора по снимките в коридора?
    - Загинали са във войната.
    - Коя война? - продължавам аз
    - Във войната.
    - Коя война? Втората световна? - разбира се говорех глупости.
    - Не, не. Във войната с терористите.
    - Аха. Ясно.

    Цялата тема е тук
    Тази статия е публикувана първоначално във темата: Турция и Армения започната от damon Преглед на оригиналната публикация