Tweet
В тази жега джипът няколко пъти позагря и спирах редовно за такива почивки, превантивно. Но наклонът на пътя е страхотен и няма прошка. С една натоварена Витарка се редувахме в почивките по пътя.
Тук, като видях този водопад ми се искаше да се изкъпя направо с дрехите. Нямах търпение да се кача на хлад над 2000 метра.
Зопчна да се усеща и хладината на планината. Предполагам тук по острите завои покрай лавинния улей височината е над 1500м.
Снимах доста цветя. Юли на тази височнина си е пролетен месец още. Навсякъде животът кипи с пълна сила. Всичко е зелено и разцъфнало.
Магарешки трън, още малък
Водна пързалка
Тук се качихме над пътя в опит да хвана в кадър всички завои. Перфектното място би било още по-нагоре от една скала, но беше страшно стръмно и хлъзгаво. На няколко пъти се подхлъзнах и паднах и се отказах да катера повече.
Един от Калинините върхове, над 2600 метра.
Това е малкият Калин, предполагам е било езеро, но е преградено допълнително със стена и е станало язовир. Мисля това е най-високият язовир на Балканския полуостров.
Оттук надолу е преливникът му
Тръгнеш ли надолу може и да не спреш скоро....
Тази тлъста преспа ще го подхранва още месец най-малко.
До скоро тази морава е била под снежна шапка, вероятно 2/3 от годината тук е покрито със сняг. Сега е моментът да се покажа в най-красивата си светлина пред посетителите си.
Тази трева няма търпение да порасне, дори без пряка слънчева светлина под преспата.
Поглед и към Голям Калин
Тук сме вече на "Винчето", скалата с тухлената висока постройка играеща го някаква шахта. Тук имаше паркирани два джипа, което веднага ми подсказа, че спускането откъм северната страна към хижа Иван Вазов е все още невъзможно заради преспи.
От ръба на "Винчето" се вижда язовир Карагьол.
Тръгнахме надолу по пътя спускаш северния склон, посока хижа Иван Вазов, но още след 200 метра видяхме преспата препречила пътя. След 15 дни ще е проходимо, но засега няма начин. Огромни камъни и супер твърд сняг с голям наклон.
Пътят надолу изглежда напъмно проходим, но той свършва на стената на язовир Карагьол. До хижа Иван Вазов пътят пеш е около 40 минути. Хижата е видима през цялото време благодарение на сигнално оцветените си стени.
Върнахме се обратно на Винчето. Харесах ме си близкия връх с поглед над Карагьол и с надеждата от другата страна да видим още три Рилски езера.
Тръгнахме по зелените пътеки осеяни с цели миниатюрни букети.
Пътят върви по овален ръб високо над самия язовир. Почти отвесно е. Поглеждайки плахо от необесопасения ръб стомахът ми ставаше на топка всеки път и краката ми блокираха. Страховито си е.
Преспа, една от многото останали в сенчестата част и топящи се бавно.
Пореден поглед от ръба....
Тръгнахме от "Винчето" (кулата на върха на скалата). Заваля ни кратък дъжд, но понеже прегърмяваше стана опасно. Гръмотевици високо в планината , където е открито и няма на близо превозно средство може да са смъртоносни. Гърмят по съвсем различен начин от този чуващ се в градовете примерно. Скрихме се в стил "Оцеляване на предела" под една скала, която ни бе покрив около 15 минути.
След карткия дъжд продължихме нагоре към върха. От него се видяха трите езера от другата страна.
Отново поглед към Карагьол и Винчето в далечината. Там някъде е и джипът, но е толкова малък, че няма как да се види. Пространствеността и размерите на всичко са огромни!
Това е едно от калинините езера от другата страна на Винчето.
Кефехме се на цветовете на дъното на езерото разкрити от директните слънчеви лъчи
и докато се усетиме, върховете Мальовица и Свети Иван изчезнаха в облаци...
Небето отново причерня, Този път зловещо!
От котловината около хижа Иван Вазов от температурната разлика рязко се оформяха странни бели облаци, които със страшна скорост тръгваха нагоре. Беше супер впечатляващо, толкова че не усетихме как попаднахме в капан и отново далеч от джипа. Започна да пръска и трябваше да тичаме.
Тичайки към джипа, се разминахме с други тичащи туристи с другия джип. Възрастен човек ми каза, по най-бързия начин да слизаме надолу, защото това било градушков облак и мъглата щяла да погълне целята местност и няма да виждаме къде караме.
Подкарахме с газ нодолу...
Този индиански знак, на идване се чудехме защо е, но по късно разбрахме. С изгорелите от слънцето по-рано врат и ръце бяхме станали полу индианци.
Мъглата се движеше със страшна скорост. Катери и облива всичко. Поглед към Калинин връх...
От пътя започнаха да се издигат пари. Стана супер впечатляваща атмосфера и гледка и макар и да бързахме надолу все пак спирах за някоя друга снимка.
Решихме да се спуснем до язовир голям Калин, където да изчакаме да отмине бурята.
Аааа да, щях да забравя да кажа за студа. ЗА нула време както изгаряхме от слънцето така стана страхотен студ!!!
Може да премръзнеш за нула време, ако не си подготвен или с автомобил. Пуснахме си даже парното.
Тук отбих до един хълм откъдето се виждаше котловината около Рилския манастир. Бурята се беше насочина натам. Страхотни светкавици удряха някъде там долу. Съжалявам, че е трудно да се снимат, но поне ми се напълниха очите с гледки.
Страховита работа е това. Светкавицата е дълга километри и удря за милисекунди земята.
[img][/img]
Тук сме вече по стената на язовир Калин.
Бурята отмина. Часът беше около 17 и врето рязко започна да се оправя.
За половин час стана като за плаж. Не ни се прибираше, особено като знаехме каква жега е долу.
Много сняг има още на места.
Тук слизаме вече надолу при идеално слънчево време. Влачих се обратно сигурно 1:30 часа....съвсем умишлено :-)
