След като миналата година по непредвидени обстоятелства се наложи да отложим всички пътувания, тази година ще се наложи да наваксваме с плановете. Та, така се роди и пътуването, за което ще разкажа. Беше предвидено да е с мотора, но прогнозата за времето няколко дни преди тръгването се скапа, скапа се и времето и поехме с колата, за което не съжалявахме нито за момент – доста дъжд ни се посъбра.





Дестинацията – Македония. Непозната, но почти родна, слушали сме за нея много и много пътеписи се изписаха, но все пак и ние да се разпишем на стената на славата Всъщност, основната причина да изберем западната ни роднина е Димитър Талев с неговия роман – Самуил, една от любимите ми книги, която съм чел над 6-7 пъти. Това си ми беше стара мечта – да отида по земите, по които е бил и Самуил, нашият си български цар и да видя това, което той е виждал с очите си. Впечатленията наистина бяха много, а красотата на природата още повече.


Е, поехме в неделя. Македонските митничари имаха странно чувство за хумор и „не искаха” да пуснат Гер, че имала роден ден, което се оказа, че било рожден ден и след малко смях и бъзици минахме едната бариера. Следващия се ококори като видя зрителната тръба и не искаше и да повярва, че ще гледаме и птици в Македонията, а то има ли такива и трябваше да демонстрираме как работи това чудо на природата. Най-накрая поехме по страната на завоите към първата цел – римският град Стобе.











Той се намира непосредствено до магистралата, преди град Неготино. Има си огромни табели и ако се съобразявате с тях веднага ще го намерите. Разкопките се простират на над 20 хектара, а още толкова остават за копане. През Първата световна война, немски войници започнали да копаят окопи и така случайно се натъкнали на останките. По малко, по малко успели да разкрият доста неща. Последните двадесетина година разкопките се финансират от американци, има построен информационен център, който сега е в ремонт, но във входната такса си влиза и лекция за мястото. Тя е 4 лв. на човек. Могат да се видят доста хубави мозайки по подовете на сградите, а и архитектурата на града е представена по подходящ начин. Между другото беше пълно и с пчелояди, които изпълняваха доста сложни въздушни фигури.


Последва скоростно препускане до Охрид, където се настанихме в квартирата препоръчана от приятел – 80 лв. за двама за три дни. Хазайката Софка веднага ни внесе яснота относно поминъка на местното население и даде важни съвети за „оцеляването” в нощния град. След кратка разходка по брега на езерото, открихме най-рокерското заведение със страхотни пици, а какво се случи после, историята мълчи и не казва ...





Втория ден станахме доста рано, че ни чакаше път. Плана беше Охрид да ни е база за нощувка, а ние да пообикаляме наоколо. Речено – сторено и след час бяхме в Битоля. Тук се намира римският град Хераклея, вдясно от пътя за Гърция. Не беше разрешено да се снима, ама след нас се изсипаха три автобуса с немски туристи всеки с фотоапарат и се сляхме с тълпата. Римският град е втория разкопан подобаващо в страната и има много интересно построен музей на три нива.








Следващата спирка се оказа ски курорта Вигла - Писодери на 1543 м. в Гърция. Тук малко да поясня – искахме да посетим Преспанските езера, а те са разположени на територията на Македония, Гърция и Албания. Езерата са част от големия природен парк „Преспа” създаден от трите държави. Асфалта в гръцко беше перфектен, а хубавите завои започнаха да ме карат да съжалявам, че не сме с мотора. Гледките са много красиви и само ветрогенераторите на върха на планината грозяха пейзажа.





По едно време стигнахме до езерото Мала Преспа. Тук отново се откриха едни страхотни гледки, направо не е за разправяне, ама ние се забихме в едно укритие за наблюдение на птици, част от прорамата ни беше колонията на къдроглавите пеликани. Птиците вече имат малки, възрастни летят наоколо и е много красиво. Също успяхме да наблюдаваме големи гмурци, няколко вида чапли и корморани. Езерото е с големина 48 кв.км, само за сравнение – най-голямото, естествено езеро в България е Вая до Бургас – 28 кв.км.











До остров „Свети Ахил” се стига по понтонен мост, който много приятно се клати от вълните и вятъра. Най-голямата забележителност на острова са останките от голяма базилика, в която са били мощите на Св.Ахил и в която е бил погребан и цар Самуил. За съжаление самата базилика, както и всички сгради на острова са били разрушени от западноевропейски наемници през 1073 г. при потушаване на едно от възстанията срещу византийското робство. Както и да е, от самия остров се откриват страхотни гледки към близките планини и езерата. Ние бяхме единствените посетители в този ден и спокойствието, което цареше наоколо беше уникално.

















От тук се вижда идеално колонията на къдроглавите пеликани. Те са около 1100 двойки, като се предполага, че през зимата част от тях идват в да зимуват в Бургаските езера.











След малка разходка по околните баири, похапнахме и се насочихме на север към езерото Голяма Преспа.
За да стигнем до него се наложи да преминем в Албания през една каменна кариера, а оттам отново в Македония. По пътя успяхме да спасим една костенурка, която пресичаше нерегламентирано пътното платно. От какво я спасихме, тъй като бяхме единствената кола на километри наоколо, не знам, но тя изобщо не се стресира и бързо се шмугна в тревата.





Македонските митничари нещо се правеха на интересни, може би защото ние бяхме единствените без никакъв багаж, а останалите коли бяха препълнени на макс с всякакви нещица. Сканираха ни документите, провериха багажа и най-накрая ни пуснаха да влезем. След границата отново започнаха уникалните гледки. Самото езеро е голямо около 275 кв.км. и интересно, че в него само се вливат няколко реки, няма излаз на водата на открито. От няколко пещери тя се просмуква под планината Галичица към Охридското езеро.








Е, стигнахме отново и до него – Охридското езеро. Площта му е 354 кв.км. и си е доста впечатляващо. Първият поглед към него успяхме да хвърлим от превала на Галичица, от около 1800 м надморска височина. Горе си беше доста студено, но много красиво, а залязващото слънце предоставяше идеалната светлина за снимане.











Вечерта отново пообикаляхме нощен Охрид.


Последният ден започна с проливен дъжд, но по обяд слънцето се показа.














Хазяйката ни каза, че в България е станало земетресение, ние се радвахме, че сме избегнали тази емоция. Трябваше да посетим традиционните места за посещение в града. Започнахме с обиколка на стария град и по-точно с традиционна къща музей на няколко етажа. Всички, които са обикаляли из България са виждали такива. Следваше работилница за производство на хартия по стар метод, от която бяхме доста впечатлени. Самуиловата крепост си беше на мястото – най-отгоре на града, а сувенирите пред нея успяха да изкушат Гер. Последва обиколка на стария град, кафе на брега на езерото, среща с многобройни военни от различни страни (оказа се, че до Охрид има база на НАТО, в която се обучават военни за Афганистан) и накрая прибиране за отмора в квартирата.



































За края на деня си оставихме посещението на манастира Свети Наум. Уж задължително за посещаване място, но реалността е друга - страшен комерс, който тотално те отблъсква. Навсякъде се продават разни нещица, в църквата в самия манастир има входна такса, по-голямата част от сградата е хотел с ресторант. Яко се печели от туризъм, а идеите на Свети Наум са останали някъде там, далече в миналото ...








Малко зад манастира се намират изворите, от които се пълни с вода Охридското езеро. Водата идва от Преспанските езера през планината. Супер бистра и студена е.








Ето този музей не успяхме да посетим, защото вече беше затворен ...





Вечерта въпреки, че вече стана тъмно и заваля много силен дъжд, отскочихме до град Струга, който се намира на около 15-ина километра от Охрид. От тук се източват водите на Охридското езеро и дават началото на река Черни Дрин. Бяхме разбрали, че центъра на града е много интересен за разходки, но дъжда ни прогони бързо, бързо.


Следващия ден го запомнихме единствено с 850 км маратон до Бургас, спасяването на още една костенурка (тук вече наистина я спасихме от профучаващите автомобили), пътя – Разлог – Велинград (ако имате възможност го избягвайте) и прекъснатата осева линия, която дълго след като затворих очи в леглото си, продължаваше да се движи пред мен.