Откога не бяхме яли козунаци – едри, домашни козунаци, – все нещо ще се случи. Я баща ми ще е в командировка, я мама – дежурна. Едната година брат ми се ожени, после пък аз отидох войник. От време на време, естествено, купувахме от магазина – но бледата увехнала плът на тези купени козунаци и най-бегло не можеше да замести великия чар на направените вкъщи. И така, залисани в прости човешки грижи, от година на година я карахме без козунаци. Като слънчево зайче само бягаше из далечната ми памет и все не можех да го стигна спомена за онези козунаци, които баба ми замесваше всяка пролет, докато живеех на село. Приличаха те на дарове небесни, повече от двайсет парчета, както бяха оставени в топлата соба да бухват. Предния ден баба ми нищо не похващаше, но и последната лъжичка захар вече трябваше да си е на мястото: няма да забравя товарите яйца, брашно и захар, които дядо изнасяше на гръб от мазата. А баба ще почисти единствено нощвите и ще ги нареди край кладенеца да съхнат. После ще се изкъпе, ще си почине. Една усмивка само тихо лягаше на лицето ú, вглъбена, странна усмивка. Рано заспиваше баба, все така унесена. А на другата сутрин никой не можеше да каже кога е станала – с брат ми я сварвахме боса, по една риза само и с провиснала потна коса да се щура като луда покрай тестото, да му приказва нещо и час по час да хвърля дърва в пещта. Не ни даваше изобщо да припарим до козунаците, но все пак зървахме по нещо – огромните равни късове тесто, намазани с яйце и жлътнали се като слънца в тавите, червеното сияние на пещта, очите на баба, захласнати и диви.
Целият разказ...