Tweet
Баткун и неговото землище са богати със старини още от времето на траки и римляни. Въз основа на надпис, вероятно от ІV в. пр. н. е., се предполага, че Баткун е било селище, което имало същата уредба като гръцките градове. То е притежавало и храм на бог Аполон. През средните векове Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко. Бил е околийски център и седалище на митрополит. След основаването на Пазарджик през 1485 год. постепенно Баткун загубва славата си и в началото на 19 век се очертава като малко село.
Направих си следната класация на обектите, които искам да видим:
- Средновековната църква Св. Димитър или както местното население са я наричали Св. Кутрулещница. В черквата е намерена мраморна плоча с надпис, от който се вижда, че основателят е византийски велможа : "Направи се от Григорий, протосватарий и дукс на Пловдив Куркуа 1090 г.". Паталенската църква е една от малкото добре запазени кръстокуполни църкви в България. Паметник на културата от национално значение. Запознах се и с легендата за опазването на църква от турците и как според нея (легендата) никога не е била разрушавана, а достига до нас такава, каквато е била и през далечната 1090.
- Светилището на Асклепий - изградено през втората половина на І век и функционирало до края на ІV век, когато е опожарено. В самия храм са открити кости от различни животни-овце, биволи и елени, вероятно принесени в жертва на бог Асклепий. Представлявал е квадратна зала с размери 19х19 метра. Стените са били изградени от тухли и камъни. Залата е била покрита с дървена конструкция, опираща се на стените и на вътрешни дървени подпори. В тази зала се е намирал свещен извор, известен като светилището на Асклепий.
- Баткунската крепост – тук нещо ми говори, че нищо съществено няма да видим и може да пропуснем…
- Баткунския Манастир Св. Св. Петър и Павел.
Времето е страхотно. Въпреки, че като се сетя за Пазарджик не подскачам от възторг пред природните му дадености, районът на Паталеница определено е хубав. Пръв на пътят ни е манастирът. Основан през 12 в, 2 пъти разрушаван, като след 1774 е възстановен отново, но с променено място и по-малък.Манастирът е давал подслон на много известни местни хайдушки войводи - Тодор Банчев, Бейко Гащанов и на техните хайдути. Тук е отсядал и Васил Левски. Днес манастирът прилича на нещо средно между градина и двор на институт по животновъдство с каменна черква по средата.
Задушница е и има служба. Надничаме плахо, като хора, които нямат религиозно образование и представа за правилното поведение в божия храм. Вътре е свещенникът, едно момче и една госпожа, която ни обръща внимание. Привлечена съм от видимо много старите икони. „Да, казва госпожата, те са от старата църква, сякаш споенава 13-ти век, но тя не е била точно тук, а …(незнам си къде)”. Питам я за крепостта. Незнае. Питам и за светилището. То било над манастира, по коларски път се тръгвало… обаче къде точно… И понеже продължавам да разпитвам получавам благо порицание – Как може да се интересувам от такива не свети неща в Божия храм! Незнам откъде ми дойде това възпитание да замълча и да не развия размисли на тема „Що е то святост и има ли почва у нас”. Обясних, че ме интересува единствено историческата страна на нещата и се изнесохме с 200.
Следваща сцена – намира ме се на селски площад с хубава чешма, хубава вода и интересни хора.
От една къща се изстрелва Дядо Ви и право при нас. Дядо Ви е на 78 г., с един зъб в устата, хем фъфли, хем заеква и нищо не може да го накара да млъкне.
Питам за Старата църква. Ааа, тук сме в Бактун, пък тя била в Паталеница, ама ако съм го качала на мотора той щял да ми покаже къде е и после да го върна. Откланям поканата. Но пък там бил Бактунион (крепостта), искаме ли да ни води? Да ни води, защо пък не, близо било. Пита ме от къде съм и въпреки уклончивия ми отговор „от софийско” (никога не казвам директно от София”), научавам за дъщери и внуци, всичките от София. Прехвърлям топката на Нели -„А тя е от Бургас
” ООО, той и там имал познати, бил ходил на море от Дома за деца и юноши. И така стигаме до едно зидче метър дълго на 80 санта високо, Дядо Ви се хваща за него и започва с възторг „ Ето, това е Бактунион, как са го градили,вижте колко е здраво, още не е паднало...”. Възхиващаме се на още 2 такива зидчета, черпи ни с „истинска балканска вода”, съжаляваме пред „Дома за деца и юноши”Получаваме няколко съвета за живота, включително „И като се зажените момичета много внимавайте, то е като да бръкнеш в торба със змии!”. Мотор имал преди, пък сега само ладичка. „ Караш ли я?”, „Карам я, всичко правя аз – и тук снишава глес, все едно някой ще го чуе, а и да го , трябва и да го разбере – само по булки не ходя, защото вече не мога”.
Добър екскурзовод имахме, само дето нямаше нищо за гледане.
И ето ни пред „Св. Димитър”. Заключена е зад висока ограда, но има телефон за контакт и след учтив разговор сме помолени да почакаме 10 мин.
Чакаме...
Идва г-жа Стойна ...(за мой срам не съм запомнила фамилното име). Тя с голяма всеотдайност ни разказва за църквата, за историята на селата, за защитниците им, отговори на различните ни въпроси и изобщо дали съм запомнила и половината от информацията... Била е бибиотекарка в селото, докато благодарение на упорството и Пазарджишкия музей разкрива щатно място, за да може църквата да бъде показвна на желаещите.
Ето я легндата, оказала се истина: По време на турското нашествие хората решават да запазят църквата и я зариват с пръст, на мястото се образува могила ,те се отдават на робство, а църквата потъва в забрава.
През (около) 1840 г. , по време на силна буря, дървото на върха на могилата, чиито корени били прораснали в купола пада и зейва дупка. Решавайки, че е кладенец, двама души от селото се спускат долу и къде попадат! – в пищната църква, запазила се непокътната. И тук вече г-жа Стойна цитира спомени на реални хора, как на празници водачът на хорото довеждал хората при могилата и всички се включвали в изнасянето на пръстта. От стоенето под земята обаче, се е образувал конденз, който бил поктил старите стенописи с прозрачна солна пелена, хората не оценли стойността им и нанесли най-голямата вреда в историята на Св. Кутрулещница – измазали я едно хубаво и я изписали наново. Също така, тъй като била тесничка за всички миряни я разширили и всичко това им отнело над 20 години.
И така до 1970 г. когато проф. Ат. Божков разкрива старите стенописи, прави сравнение с подобни паметници на културата в Гърция, Италия, Македония и др., датира изграждането и изписването на църквата към края на ХІІ век и определя изключително високата и стойност. Църквата е рестврирана при затворени врати, в тайна от обикновенните хора и заключена.