• Реклама

  • Африка за ценители



    Зебра

    Ботсвана. Четирима души. Два ландровера, екипирани с брезентови палатки на покрива и прочие такъми за същинско сафари. Обядваме с диня и бяло сирене край напечена от слънцето бензиностанция. Току след границата. Под сянката на тухлен дувар, боядисан в националните цветове - светло синьо със зебрени ивици. Зебра: националното животно на Ботсвана. Продължаваме по шосето. Глоба. Африкански пазарлък – почваме от 190 пари, стискаме си ръцете на 100 пари. Пазарлъкът буди респект в погледа на кибиците (не е ставало дума да го правим тайно) и укор в погледа на борците с корупцията. Франсистаун. Вторият по големина град в Ботсвана. Вдигаме палатки по тъмно. Текат ведра пот, докато хванем цаката. Вечеряме с местния специалитет - seswaa sa kgoma with mabele and morogo. Научаваме, че означава недонакълцано говеждо с царевично-полентова гарнитура.
    На сутринта зареждаме с нафта и бира и продължаваме по право като шосе до пановете - плитки (на теория) сезонни езера с плоско като тепсия дъно и диаметър от няколко метра до неколкостотин километра. През дъждовния сезон изглеждат дълбоки. Стигаме портата на националния парк Най панс. Най-после зарязваме разрешаващия над 120 км в час хубав асфалт в плоза на пясъчните коловози. Дълбоки и тесни. Шокова терапия за шофьори!

    Баобаби

    Зебри, орикси, импали, рибоци, слонове, чапли, бозави орли ... подвижните и неподвижните африкански забележителности. Неподвижни са например баобабите на Бейнс. Има и сезонно-подвижни забележителности. Или поне сезонно-променливи - от рода на състоянието на пътищата. Тук там сух път, тук там - кален. Кръщаваме колата на кал. Четем в пътеводителя: за да стигнем до баобабите да сме минели по заобиколния път, че през дъждовния сезон прекият по пана криел неизветности. Къде ти? Не е валял дъжд няколко дни и вече е пресъхнал. А кой изобщо е този Бейнс? Дали не е известен, само защото е оставил името си на тези няколко баобаба.



    А на входа на лагер ни посреща слон. Даваме му път да се оттегли с достойнство, преди да продължим към бариерата. Вдигаме палатки по светло и без пот. Установяваме със задоволство наличието на слоноустойчив клозетен блок, субсидиран от Европейския съюз. Бира. Скара: чакалачена наденица и стекчета. Само едни съседи в целия къмпинг. Двойка на средна възраст с по-компактна от нашите палатка, разпъваща се от каросерията на пикап нисан с по-аеродинамична от нашите класики форма. Отдалеч не чуваме отчетливи думи, но ни се струва, че говорят на немски. Малко по-късно - на френски. От бирата да не е? Елементарно Уотсън - швейцарци са.



    Буксир

    Изсулваме се от парка, без да се обадим на дежурния, защото миналата вечер нещо не му е харесало във ваучера ни. Никога не бил виждал ваучер. На 25 км преди да се върнем на асфалта моята кола закъсва. Температурата скача, мощността пада, нещо пръска черно масло под капака на двигателя. Какъв в планът? Теглене до дупка. Тоест до град Маун на около 150 км. Стоманеното въже се къса (по-точно - куката му) още на пясъка. Оставаме на лента. Нервно! Лентата е къса, а скоростта гони сто. А ако се наложи внезапно спиране? Глупави козички самоубийци – колкото искаш. Че и магаренцата им се вързват на акъла да пресичат шосето заедно, което усложнява ситуацията. Имаме късмет - спирането е плавно. На бариерата на полицията. Не е разрешено да се теглите! Оставете колата тук и идете да си докарате влекач с твърд теглич от града. Или се обадете по телефона. Ама няма покритие. Колко е далече градът? 50 км. Така ли - 50 км, ще ги вземем на собствен ход, заявявам аз. Бай Ганьо ако един ботсвански полицай, ако не може да преметне… След първия завой вадим лентата и продължаваме с тегленето на буксир. И как иначе, като е пробит радиаторът и не държи вода. Все пак малко преди града спираме за обяд край една автобусна спирка с козарник, разполагаме масата, разстиламе покривката, и нарязваме динята за удоволствие и очарование на кибиците от профучаващите маршрутки. И швейцарците от снощи. И привикваме механика Майк. Бял южноафриканец, отворил доходоносна работилница в град Маун, за да обслужва такива като нас. Ботсванските граждани не се хващат да бачкат! Чужденците им вършим всичката работа тук. И само за нас важат правилата. Например кой къде с какво може да се тегли.



    Юпита и хипита

    Оставя ни на къмпинг на моравата на хотел Седия. Точно до барчето с басейнчето. И швейцарците са там. Биричка, стекове и бушфелдски лакърдии. Вместо на изток били свърнали в западния дял на резервата и видели лъвове. Останалите клиенти се изсипват от типичен оверландърски камион с типични за тоя вид туризъм ... физиономии. Едното момиче едва ли не го разпознавам като същото, което съм срещал във всички подобни групи навсякъде в Африка. Оверландъри-юпита. Или изгряващи в кариерите си юпита. Но тук са и последните овърландери-хипита. Или по-точно - поддържащи нюанс на хипария в овърландерския си имидж двойка германци. Тръгнали от Пасау на Дунава с 60-годишен камион, самоделна каросерийо-каравана и мотопед за локално придвижване, товарен върху караваната с нарочна лебедка. Дали все още съществува вариант да прекосиш Африка с кола, който да ти излезе по-евтино, отколкото със самолет. Съмнявам се. Особено, ако включиш параметъра време в уравнението...



    Чудя се как слоновете и антилопите търпят врявата, вдигана от квакащите цяла нощ жаби. Да бяхте млъкнали ли, що ли. Всички разбрахме, че сте тук...

    Хиени

    Чакаме да запушат радиатора. Убиваме времето с разходка до централата на националните паркове, откъдето да добием правилната документация.
    Остава ни време да караме по светло само до портата на резервата Мореми, където съвсем естествено, не ни правят никакъв проблем да си разпънем палатките. В най-тихия (и мокър) сезон никакви други посетители не се мяркат. Но хиените са тук. И са гладни. И се навъртат на по-малко от хвърлей около бивака, докато си готвим болонезките макарони и им святкаме в очите с фенерчета. Гадни сме и не им хвърляме даже огризки. Най-малко две са и то от конкуриращи се видове - кафеви и петнисти. И бушбебета - дребни лемурчета – се навъртат. Те пък се опитват да ни омилостивят със серенади. И досадни пърхащи нощни пеперуди, които не налитат на храната, а на светлината. А какво щяха да правят, ако не им бяха дошли туристи да си запалят фенерите, а?
    И от закуската с бекон, яйца и боб (любителят готвач сред нас е англичанин) няма да им оставим на хиените.



    Мопане

    За такъв ден си заслужава да се живее в Африка и да се инвестира в сафарита. С ландровери и палатки на покрива. Навлизаме бавно, но сигурно в сърцето на делтата на Окаванго по Мопаненото езиче. Клинообразен полуостров покрит с характерните пеперудолисти дървета мопане. Една от малкото зони в делтата, които позволяват някакво придвижване по суша. Но бавно! Три и половина часа ни отнемат 50-те километра до лагера Трети мост. Локви, дълбока кал и скрити под калта изненади от рода на ехидно изкопани от слонове и брадавичести прасета ями, в състояние да глътнат цяло колело. Наколко бъка от любопитни сеирджии – освен ехидните слонове и брадавичести прасета - импали, зебри, жирафи, червени лечвета, щъркели (прелетели от България?), свещени ибиси, щрауси, гвинейски кокошки, гушести жерави, сини жерави, корморани, яребици най-различни и прочие, и прочие. Спираме за обяд в пустия лагер точно до езерото под носа на излязъл с риск да слънчаса ненаситил се нощес на паша хипоптам.



    На стоп в леговището на лъва

    Дали да останем да нощуваме тук? Рано е още. Хайде да се вдигнем до Каканака (първото и третото "к" се пишат с хикс и произнасят с прецъкване) да видим и там каква е хавата. Пътят е още по тежък, но шокът е, че налитаме на стопаджии. Бели! Момче и момиче по шорти и тенски като за плаж на Индийския океан! Позапотени. Бързали са да ни пресрещнат, защото не било съвсем ясно по кой коловоз между кои баобаби и акации сме щели да минем. И те били с кола, но заседнали в някаква локва по алтернативно трасе между същите два лагера и преценили, че с чакане в колата няма да се оправят предвид пустия откъм почти всякакво човешко движение сезон в резервата. Решили да се придвижат пеша до лагера (около 15 километра) и там да търсят съдействие от някакъв рейнджър, който иначе щял да се сети за тях чак вечерта. Евентуално. На теория това е най-неправилното решение. Освен че могат да се загубят, местността, в която са закъсали, се казва ... Лъвски парк. Надали е безоснователно. Но в случая с нас имат късмет. Докарваме ги благополучно, а те ни дават ценна информация, че снощи са минали по прекия път от Южната порта, при това - по тъмно, ще рече - отворен е. Съмнявали сме се защото сме получили противоречива информация, че с малки изключения пътищата в Мореми са наводнени. Все пак за делтата на Окаванго става въпрос!



    Слизаме на водата за кратка разходка в плоксодънна моторница, за да усетим делтата и от тази гледна точка. Лилии, тръстики, орли-рибари, ситатунги. Ситатунгата е рядка езерна антилопа, която в делтата се чувства като дявол в коприва.

    Джапане с джипиес

    Да се обикаля Африка с кола през дъждовния сезон спрямо сухия е като зимно ходене на планина спрямо лятно. Придвижването е по-тежко, изисква по-сериозна екипировка и не всички преки пътища са открити. Но това е Африка в най-красивата си премяна (Като че ли е скатала Африка и грозна премяна в някоя ракла. Нищо подобно!) . А освен това е и по-топло.



    Същевременно е тест за издържливост на шофьорските нерви. И на гумите. Сменяме една спукана. Оставаме с една резервна за двете коли. До най-близкият град, който е на поне 3 дни път. А тук 180 километра ни отнемат около 9 часа. II скорост - III скорост - I скорост - пак II - пак I - и така – през 20-30 метра. Други участници в движението по пътищата, доколкото може да се говори за пътища, не срещаме цял ден. Препятствията са от рода на дълбоки локви, дълбоки бавни пясъчни коловози, плитки локви (за които обаче не си сигурен дали са плитки), съборени от слоновете дървета и храсти и слонове, събарящи дървета и храсти в реално време. За крокодили не сме съвсем сигурни. Но се налага да газим през наводнените зони напук на риска да им се натъкнем, за да отгатнем трасето, по което някой някога е минавал. Женски роботски глас се опитва да помага от джипиеса, но и тя, естествено, не ги знае коловозите. Обаче знае да се изнерви и да ми натяква да правя обратни завои и да се въртя в кръг около сезонните блатца за забавление на патките и гъските. А понякога стига до изблици на истерия превключва на хашлашки жаргон - примерно "Завийте." преминава във фалцетно "Свийте!". Поне в един момент газенето се е оказало от критично значение. Метър вдясно да бяхме свили, бихме потънали до козирката. На ландровера.



    А както внимаваме за препятствията, така се и разсейваме и любуваме на зеленината. И на душевния мир на обитаващата я многобройна фауна. Сред която мнозинство държат слоновете.



    Просто защото най-трудно се крият в тревата. И жирафите. Защото са дългучи. И импалите. Защото са многобройни. Горките - според дебелата книга заради многобройността си, си били изкарали прякор „хлебарки на буша”. Но късметът ни се усмихва и с мимолетни явявания на по-редки сърнички. Примерно стенбок. Или едно друго, за което Б. твърди, че го е разпознал по картинките в справочника като грейсбок на Шарп. Птичето царство в този сезон е неизброимо по видове. И българските щъркели са тук. И националната птица на Ботсвана - лилавогушестата червеношийка. Впоследствие ще ни бъде разяснено, че Ботсвана всъщност нямала официална национална птица. Това било туристическа залъгалка. Правителството не се поддавало на натиска да я обяви в Държавен вестник. За да не се обезцени положението на кралската дропла кори, най-едрата летяща птица в Африка, вековен символ на племенната власт.

    Прогизнало газибо

    Крайната цел за деня е Савути - лагер с гледка към презсъхналия през 80-те естествен канал, в наши дни населен с мирно пасящи си импали и прочие безобидни животинчета. Б. предполга, че около становете на хората се чувстват в по-голяма безопасност. Чунким хиените се страхуват от хората. При положение, че изобщо дойдат да нощуват хора. Освен рейндърите някъде зад хълмчето. Хълмче? Да! Изненадващо релефно разнообразие след няколко дни по равната като тепсия савана. Да има къде да нощуват леопардите. И в Савути не забелязваме други палатки. Но забелязваме кокетничещи пред огледалото на колата жълточовчи рогочовки от оранжевочовчия подвид. И ококорено любопитни червеночовчи яребици.



    Среднощна буря! Скачаме от палатките да спасяваме вдигната във въздуха походна тента (gazebo, англ.). Трудна работа след попитото вечерта край скарата винце. Щяло е да стане зян, защото мехчето е тръгнало да се пука от подскачене по бабуните, та сме му видели сметката. И едната диня е паднала жертва на бабуните. Палатките подават от бурята. А конструкцията им е такава, че ако влезе вода се събира по средата, на сгъвката по кръста ти. Доспиваме си на прогизнали тюфлеци без перспектива за скорошно изсъхване. Слънцето грее на сериозно само сутрин, докато сме в движение.

    Глиган в банята

    Африка за ценители! След цял ден сравнително еднообразно каране по два безкрайни пясъчни коловоза сред непроницаем гъсталак сме достигнали до лагера Ихаха на брега на река Чобе в едноименния национален парк. Тъмна, но ясна нощ. Звезди, огнище, мъждукащи светлинки на намибийския бряг отсреща. А Африка знае ли, че това отсреща е друга държава? И трябва ли и да знае. Отново сме съвсем самички. Ако не броим: слоновете, които в хрупат храста на една ръка (буквално!) разстояние зад паркиринте с разпънати палатки на покривите коли; хипопотамите, които са излези от реката и хрупат тревата на брега току пред нас; жабите, които държат исото на нощния хор; и ... брадавичестото прасе в банята. Б. ме беше предупредил, но ...
    Отивам да си хвърля един душ и измия праха от пътя и потта от вдигането на палатките. Докато водата тече, чувам шумове отвъд стената, но решавам, че ги издава Р., която си взима душ в женската секция под общия сламен покрив. Приключвам и излизам. От другата кабинка излиза глиганът. Пълногабаритен мъжки екземпляр (Без съмнение, ако беше женски, би влязъл в женската баня). Гледаме се взаимно с недоверие - и двамата голи - и след кратко изучаване и двамата съобразяваме, че е по-добре да отстъпим назад - всеки в кабинката си и да затворим вратата. След още кратко изчакване, пак едновременно открехваме и надникваме, след което аз му давам тактично път и той недоволен, че е допуснал да го надмина по джентълменство, напуска помещениети и се оттегля в буша. За кратко. На сутринта П. го заварва пак под душа, но този път - безпомощно залостил се - и го пуска на свобода.
    Свобода ли? Само да си тръгнете и се връщам в банята!



    Тръгваме си. Бавно по серпантините на реката. Внимаваме да не пропуснем някое рядко животно. От рода на ендемичната за този резерват антилопа пуку. И сме възнаградени. Диви кучета! Усещаме, че са наоколо по паниката сред импалите. Цяла глутница. Е, те обикновено се движат на глутници. И са много по-редки от лъвовете, за които всъщност се оглеждаме. Ама ги няма никакви. Сигурно са във ваканция на море в Намибия.



    Ферибот

    Река Замбези. Граница. Ферибот. Един на всеки 30-40 минути. Хващаме третия ужким с помощта на доброволци ходатаи-разпоредители на опашката. Опашката е от има-няма пет коли, но на всеки курс се превозва по един тир и остава място за не повече от три. Поне не се редим на същата опашка с тировете. Тяхната е километрична. Ходатаите предлагат услугата уреждане и заплащане на замбийските гранични такси в замбийски квачи, каквито пришълецът няма под ръка, ужким срещу минимален бакшиш от $2. Уловката е в курса на долара, по който ти се смятат квачите, но с умерен пазарлък нещата си идват на мястото така, че всички да са доволни.



    Бунгала

    Даваме почивка на палатките и се настаняваме в бунгала в добрият стар Замбези Уотърфронт край град Ливингстън – лодж с прилични бунгала и къмпинг, барче и басейнче на брега на реката, любимо място за срещи на овърландери и всякакви други пътешественици. Едни ще потеглят за Найроби, други - за Кейптаун, а трети просто си почиват по средата на пътя в една от двете посоки. Ама вие за никое от нашите туристически занимания ли не се записахте? От коя компания сте? Пита дебеличката какичка, която ни сервира биричките, имайки предвид с кой овърландерски оператор се придвижваме. От никоя. Ние си караме колите сами. Ето онези двете калните с палатки на покрива. Просто сега сме дошли тук да си починем за ден-два от палатките. Ама в палатките не си ли почивате? Добър въпрос. Но пък и бунгалото е добро. Просторно, ухае на слама, а сутрин маймунки играят хоро на терасата. А вечер - комари под чаршафа, даже и да си си пуснал мрежата балдахин.
    Отбелязвам, че за последните пет години наоколо са изникнали като гъби няколко нови лоджа и чисто новичък шопинг мол, излязъл като от en-ското южноафриканско провинциално градче - и като архитектура, и като представени фирми и заведения. А навремето до града се минаваше през голо поле едва ли не. Не, че самият град е цъфнал и вързал нещо. Същият си е - една главна улица с повехнали фасади в стил дълбокопровинциално арт деко и прашни дюкяни за основни необходимости. Нашата необходимост е кръпка за автомобилна гума. Намираме.

    Водопад

    Всъщност за поне един турстически капан сме се изръсили - полет с въртолет 15 минути на водопада Виктория. На някои им е сефте. Последвано от традиционната баня под пръските на самия водопад. Всички доволни. Включително и продавачът на ръкоделия, който със сладки приказки и лакърдии успява да ме убеди да наруша обета си за безсувенирност и ми пробутва за $1 едно нями-нями. Каквото и да значи това, както се изразяваше Жабока Кермит по адрес на мана-мана в Кукленото шоу.



    Обратно с ферибота. В тази посока е по-малко натоварването. Минаваме за около час. Чобе сафари лодж. Много приятно! Нашият стил на пътуване доказва предимствата си. Спиш за $4 на палатка в двора на хотела, а имаш непосредствен достъп до басейна и другите удобства от рода на бар и открита гледка към реката и отвъд към Намибия. Разходка с плоскодънно корабче по дъжд и по залез. Виждат се много повече животни, отколкото по Замбези. Хипотами, слонове, червено лечве. А вечерта някои от тях се проявяват и на бюфета - каварма от куду и спрингбок на пещ. Тежка нощ. Горещо е, мрежата от комари пуска, а еспресото действа на сънните нерви.

    Бариера

    Но вие носите говеждо месо! Трябва да си го сготвите или да ги изхвърлите, разпорежда чиновникът на изненадалата ни ветеринарна бариера, северно от село Ната. Ние сме очаквали да е далеч на юг. Изхвърляне означава да му ги оставим надениците на него. Вадим примусите и тиганите и почваме да пържим. Напрежението идва не от загубата на време (Време? Какво време? В Африка времето не важи.), а от настъпващите от юг черни облаци. Бурята че няма да ни се размине няма, но поне надениците да не удавим в пороя.



    Разминава ни се! Облаците подвиват опашка и променят посоката си. Дали не са се уплашили от примуса? Къмпингчето е закътано оазисче съвсем наблизо в буша. Буш-бижу. Не ми бил буш от храсти мопане тоя път, най ми били трънливи дървета. Полеви душове сред тръстиките. Добре зредено със студена бира барче. Солена вода от чешмата! Помпат я от сезонните гьолчета. А като пресъхнат? Имаме проблем! Трябва да караме с цистерна. Разходка с колата по единствения пробит сред трънките песъчлив път до едно подобно гьолче на десетина километра навътре. Земята тук е частна и се пада в зоната за селско стопанство. Но Ботсвана е много слабо населена и в голям радиус няма да срещнеш никави селски стопани, нито пък заблуден добитък. Вместо това слоновете се чувстват като у дома си, така и не разбрали, че тая бариера и за тях важи. Заобикалят я. Но са по-недоверчиви към хората от слоновете в националния парк. Извардват ни в гръб край гьолчето, докато ние се залъгваме с богомолките и клечковидните насекоми полепили се по мрежата на радиатора. Гледаме се доста време, докато мълчаливо си поделяме територии по брега му. Междувременно ни застига двойката англичани с ландровера, с които ске пресичали реката на един и същи ферибот. И те са си пекли месото пред бариерата. А къде ли са сега швейцарците от Най панс? По-късно вечерта ще ни настигат и четири скандинавски русалки (или по-точн - амазонки - предвид уменията им в играта на стрелички).

    Носорози

    Носорози в Ботсвана има само в малкото частно резерватче Кама край тежкоиндустриалното селище Серове. Неочаквано дълъг път до там. Нещо не сме преценили добре разстоянията по картата. Забелязваме силно военно и жандармерийско присъствие по шосето. Учение ли провеждат или преврат ще правят, ще разберем утре от вестниците? Лесно откриваме носорзите току преди залез слънце.



    Избираме си място за къмпиране на разумно разстояние от хралупата-кошер на диви пчели. Вали. Пържим наденички под чадър. С пюре и английски боб от консерва. И червено вино от Рида на бодливите свинчета.

    Великото прекосяване на Мотлоци

    А сме си мислели, че приключенията с наводнения са далече зад гърба ни в Чобе и Мореми и колкото по се приближаваме до Южна Африка, толкова по-лесен ще става пътят. Голяма заблуда! Не сме взели под внимание географията на блока Тули в най-източното ъгълче на Ботсвана и някои сезонни незакономерности. Не случайно и на Родеската железница и се е наложило да го заобиколи. Дъждовете предишната седмица са отнесли преливния мост на река Мотлоци. Но ние това го научаваме късно следобед, току пред самото препятствие. А женският глас на джипиеса настоява да я прекосим, защото лагерът ни е само на 30 км отвъд. А заобикалянето до първия мост нагоре по течението е 180 км по комбинация от асфалтови и черни пътища през селището Бобононг, през което вече сме минавали и не ни се е сторило чак толкова привлекателно, че да повтаряме. А дали пък не можем да пресечем? Нали караме ландровъри? Селяните и пътните работници ни гледат с удивление как изобщо размишляваме по върпоса и лека-полека почват да се трупат да гледат сеир. Никой не е минавал, откакто е отнесен бетонтът. Докарали са фадроми да го оправят, но кога точно, по африкански не е възможно да се предвиди. Тъкмо да се откажем, гледаме каручка с магаренца, прекосява реката без никакви затрудения. Животните затъват до малко над коляното.
    Ха! Детска играчка. И тръгваме.



    Да, ама не е. Водата е плитка, но пясъкът на дъното е дълбок. Буксувам. Ни напред, ни назад. На помощ се притичват строителите. С дружни усилия на мотора и живата сила съпротивлението на пясъка е преодоляно.



    Идва ред на П.. Той пренебрегва правило номер 1 на мокрото придвижване - при възможност карай точно в коловозите на миналия преди тебе. Щом той е минал, вероятно ще минеш и ти. На него му се струва, че 2 метра в ляво е по-плитко. Затъва по-дълбоко. Няма мърдане. И бутането е безнадеждно. Вадим въжето на лебедката. Дърпам от отсрещния бряг. Къса се, без колата да мръдне на йота. Но фадромата е наблизо. Предлага помощ с издърпване назад. А защо не напред? Ами вие какво си мислите - и аз не мога да я пресека реката. Тежък съм и затъвам още по дълбоко от вас. С останките от стоманеното въже импровизираме някаква система от възли. Сега пък се оплита в колелата. След дълга поредица гмуркания на няколко добровлци го разплитаме. Фадромата дръпва. Упех.



    Ако за успех може да се приеме връщането на колата в изходно положение. Прави втори опит – този път в моите коловози. С подходяща инерция, дух и постоянство успява да прекоси препятствието на свой ход със съвсем малко бутане. Успех?



    Условен. Аспухът пуши бяла пара. Нещо се е намокрило, а не е трябвало. Ако го оставим да работи на място дали няма да изсъхне? Няма. След пет минути двигателят угасва безвъзвратно. И ние се сещаме какво се е "намокрило". Капачката на резервоара е пробита, а при първия опит беше потънала под повърхността. Резервоарът е пълен с много повече вода, отколкото нафта! Съвсем логично е да спре да работи. Иначе ОПЕК да се е разфромировала, още преди да се е основала. Слънцето клони към залез, затова решаваме да се теглим до лагера, а на сутринта да мислим как да се оправяме с процеждане на резервоари. Теглим се, но пътят представлява последовтателност от бабуни, трапчинки и напречни стръмни деренца, на влизане и излизане от които успяваме да скъсаме и последното въже. Пробваме с простора за пране, който издържа около 2 км, след което ни остават само чаршафите и връзките за обувки. Остават 7 км. П. остава, а аз продължавам до лагера (Тули сафари лодж) да търся съдействие за доизтегляне. Чорбаджията и механиците са някъде далече в полето. Дежури едно бяло момченце, чиято длъжност е "консервационист". Тоест от него се очаква да е повече специалист по врабци и синигери, нежели шасита и диференциали. Обаче успява да помогне. Изнамира счупен теглич, който захващаме някак си за теглещата кола, а теглената я привързваме към теглича с няколко бабини възли от останките на стоманените въжета. Сработва. Точно по залез се добираме в лоджа, откъдето очакваме да ни посочат нашето място за разпъване на палатки. Но господа, къмпингът не е тук. Вярно, че ние го стопанисваме, но ... той се намира от другата страна на реката. Не е имало нужда да се отбивате насам. Шок? Напротив. Добре дошло оправдание да си наемем бунгало и да изкараме една вечер, глезени като бели хора на бели чаршафи. С каварма от импала за вечеря на бели покривки. И червено вино от Стеленбош.

    Лимпопо

    И ранна утринна разходка сред баобабите и образуванията от ерозирал пясъчник, характеризиращи пейзажа на резервата Тули в контраст в всичко видяно досега.



    И животни да искаш! Докато си похапваме мързеливо яйцата и бекончето на закуска, механиците са пресушили резервоара и са го напълнили с чиста нафта. Колата е в изправност. Продължаваме към лагера Малема отвъд реката, като този път минаваме по обиколния път. Имаме цял ден на разпложение. На бензостанцията в Бобононг, която е единствена в провинцията, се е струпала опашка и се разговорваме с група бели намусени юноши в джип с открита каросерия с пейки за фотосафарита. Намусени? Ами защото целия тоя обход им се е наложил да го правят в откритата каросерия. Първия си ден в Африка. Не били туристи, ами доброволци-консервационисти от Европа. Добре е, че идват. Балансът в опазването на природата в Африка е много крехък и колкото повече го осъзнаят на място, толкова по-добре.

    Надвечер пристигаме и разпъваме палатките под едни много високи дървета с дебела сянка на самия бряг на река Лимпопо. Която някак си сме си представяли, че ще прекосим точно тук на пункта Пойнтс дрифт. На който няма ни мост, ни ферибот, а си е най-обикновен брод. По който колегата Маурицио бил минавал при някакво друго стечение на метеорологичните и хидрологичните обстоятелства с алфа-ромео. Сега е немислимо и с ландровър. Реката би би отнесла като кибритени кутийки. А колко хитро съм го бил планирал тоя ден да се придвижим по брода до отсрещния бряг, където на територията на Южна Африка се простира националния парк Мапунгубве. От лагер до лагер, както лети гаргата/ибиса, е около 20 км. А сега на нас ни излиза с 400 отгоре, защото най-близкият мост е на Мартин'с дрифт - същия, по който сме влезли в Ботсвана преди две седмица. Всъщност има един наполовина гаргов вариант да се прехвърлим "пеша" по въжена линия, зарязвайки колите в Ботсвана, но нещо му куца в логистично отношение.



    Мапунгубве

    Навъртаме си ги 400-те километра, без да мърморим. Даже когато пак ни изненадва не на място поставена бариера срещу шап и пак вадим примусите да си печем надениците и стековете край пътя. Като че ли вечерта нашите хора няма да ни посрещнат с много по-големи количества месо в лагера Чугулу. Нашите хора са приятели от Претория, с които още отпреди седмици съм си чукнал среща в къщичката със сламен покрив, кухня и басейн в сърцето на националния парк Мапунгубве. Месото, което те са донесли стига ще стигне и хартиса за няколко уикенди в буша, но в рамките на хладилника се губи. В хладилнка може да влезе цяла крава на собствен ход и ще и е комфортно и ръченица да заиграе. А във фризера може да влезе още една. Предполагам, че това е бивш частен ловджийски лодж, откупен барабар със земята си при разширението на националния парк. Очевидно има още няколко съседни чифлици, с които се водят подобни преговори, за да се окрупни територия с логични граници. Сега е разпокъсана на дребни парцели и от единия в другия дял трябва да се минава отвън оградата по окръжното шосе. Добре дошли в подредена Южна Африка! В Ботсвана една телена ограда не видяхме.



    Приятната изнанада е именно този нов дял на парка, където е и къщичката. Релефът е раздвижен и “екотрасето" за коли, което не е точно път ами поредица от туристически маркировки сред местността, които с прилично добър джип, могат да бъдат проследени, минава през няколко разнообразни природни зони - ерозирали скални пасажи от пясъчник, горички от мопане, гъсталаци от трънки, зеленясали жабурняци, открита савана - всяка с предпочитащите я обитатели.



    Слоновете, които на теория предпочитат от всичко по малко, ги заварихме на мястото с най-ограничена свобода на маневрираме и отстъпление сред скалите. Грижовна мама слон с цял клас слончета в предучилищна възраст! Недвусмислена демонстрация на недоверие към намеренията ни. Нервно. Но и тук с търпение напрежението е свалено и преминаване. Че ни чакат биричките и наденичите. А тоя път имаме и подробно с приключения да се хвалим.
    От всичките национални паркове в Южна Африка, UNESCO е приело, че точно най-малкият и най-младият Мапунгубве заслужава да бъде вписан заради изключителните си природноисторически достойнства с вписъка на световното наследство. Трудно е да ме убедят, че са следвали обективни критерии. Природната среда не е по-различна от толкова много резервати в региона, включително обиколените в рамките на това сафари. Историческият момент е по-важен, макар и нищо на практика да не е останало на място. Доказано е, че тук е била столицата на единствената племенна цивилизация в южноафриканския субконтинент, развила някаква примитивна степен да държавност с управляваща класа и простолюдие, преди европейците да поемат и подредят нещата. Царството на Мапунгубве е пробляснало за по-малко от 100 години през XIII век по християнското летоброене. И е оставило в наследство открито при разкопки на некорпопла си през 30-те години на XX век златно носорогче, което отдавна е пренесено в музея в Претория. Пита се какво е останало като историческо наследтсво на самото място, освен хълмът - столица на царството. Не става съвсем ясно. Но пък гледката от хълмовете към слива на Лимпопо и Шаши е класика.
    Оттам свиваме покрай баобите с посока на юг към Претория. С десерт и за обяда, и за сафарито, по африкан(ер)ски в село Олдейс - лукчета с билтонг и дройвурс!



    Д.’09

    Всички илюстрации:

    http://picasaweb.google.com/darba361...eat=directlink

    Целият блог:

    http://darba36170.blogspot.com
    Тази статия е публикувана първоначално във темата: Африка за ценители започната от domosed Преглед на оригиналната публикация