• Реклама

  • Забравеният град

    „Забравеният град”, както нарекох в мислите си това невероятно място, е крайната точка и несъмнено кулминацията на това пътуване, но не губете търпение и извървете с мен всяка крачка до там...
    Джулая, Каварна, концертите, нощните пътища и северните плажове са вече зад гърба ми...
    Първата спирка по пътя наобратно са тези уникални скални образувания с древен произход наречени Побити камъни, но не добре известните ни камъни до Белослав, където има паркинг, вход и туристи, а тези в землището на с. Слънчево и Баново. Заслужават си. Спряла съм на ръба на долина, осеяна с малки и големи камъни и огряна от залязващото слънце. Вертикалните „побити” камъни са само няколко, но пък изобилства от различни скални форми и геоложки образувания, които изненадват на всяка крачка.



























    И тук слънцето се скрива. Ще продължим утре; сега е време за палатка.

    Утре е... Следващата набелязана точка е с. Добрина, но пътят натам минава през едно от най-живописните села в община Провадия – с. Манастир. Разбирам, че читалището на селото притежава една от най-богатите етнографски сбирки в региона. В непосредствена близост до Манастир е скалният манастир „Кара пещера” , както и няколко антични селища от II – IV век, тракийско светилище и три тракийски могили. За съжаление тази информация откривам в последствие, така че повторно посещение тук предстои.
    Също така легендата разказва, че тук побеснял елен убива Чавдар Воевода. Свидетелство за това е побития камък с изображение на Елен в двора на църквата Св. Параскева. Именно църквата е тази, която спря за малко устрема ми към Добрина.













    И днес през определен интервал от време подплашен елен влиза селото по същия път през църквата...


    Добрина – селото на орехите (въпреки че ще го запомня като селото на кайсиите J) в миналото е било богато селище с интересна история. В околностите му отново се намират тракийски могили и римски селища. През XVI-XVII век е било дубровнишка колония, откогато датира и уникалната каменна църква Св. Тодор – целта на посещението. Минавах от тук преди 2 години, но тогава беше заключена. В кафенето на центъра казват, че и сега е заключена, ключът е в кметицата. Местните разказват за проведените разкопки, как археолозите са прекопали целия под и колко чували с кости са пренесли в новата църква. Костите са свидетелство за масовото клане на населението при кърджалийско нашествие. Намирам кметицата, жената се отзовава веднага, взема ключът и отиваме, но се оказва съвсем ненужно – катинарът на външната порта е повреден, така че се налага да прескочим оградата, а вратата на църквата е разбита с шут – т.е. достъпът е свободен.
    Църквата е строена от голени дялъни камъни. 2/3 вкопана в земята.







    Влизането вътре ме изпълва с чувство за свещенодействие и тайнство. Сядам на един камък и не мърдам от там следващите 20 минути.









    Връщам се в центъра и питам същите местни дали са чували нещо за следващата
    ми цел. Скални манастири в село на 20-тина км., но те не са. За тези манастири пак преди 2-3 години бях прочела няколко лаконични реда, че съществуват, и от тогава се каня да отида. Но пък ми посочват къде се намира селото – на едно плато в далечината където очевидно в момента земята и небето са се събрали и се изсипват тонове вода. Това обаче не ме отказва и газ натам.

    И отново сме в центъра на поредното село. „Имало скални манастири тук? Знаете ли къде са?” Знаят!, но до там само пеша, сега е валяло, кално е и няма как да стане с мотори... върви се около 20 минути. Дават ми подробни наствления за пътя, оставям моторът пред магазина и тръгвам. Излизам от селото, вървя по пътя и на разстояние пред мен виждам някакво животно, но всъщност не е животно, а някакъв боклук, само че вятърът го мести (отчитам, че вятър няма, но сигурно при боклука духа) и когато наближавам сърцето ми се свива – всъщност това е животно завързано в чувал!!!! Започвам да проклинам целия свят, всички диви села и шиб...им нрави и се опитвам да се преборя с ужаса какво ще намеря вътре. Приближавам, викам , свиркам но нито скимтене, нито мяукане...дали пък не е някой язовец ...наближавам съвсем и една опашчица започва да се мърда. Не съм взела ножче (пропуск!) и започвам да късам чувала с ръце. Показва се рошава глава на едно дребно и мръсно куче, което търпеливо седи, докато се мъча да разширя дупката. В момента, в който тя е достатъчно голяма, за да може да излезне се обръщам и бързо си продължавам по пътя, но уви – то без колебание тръгва по мен. Пътят е красив, но в момнета си мисля единствено за клетото нещо след мен, защо просто не са го убили, как може да изхвърлиш така животно и че когато се върне там където е живяло ще го сполети същото...




    След известно време виждам това, което търся, малко съм се объркала, но не много, сменям посоката и някъде тук установявам, че животното май е глухо.
    И така...първи стъпки в „Забравения град” – не знам дали може да се нарече град или е само сакрално място от древността, но там освен килии в скалите има и пътища, стени, основи и т.н. разположени на не малка площ.






    Стълба в скалата води до заравнени площадки и скални „килии”






    И тук ми се случва поредната случка – вървя по горска пътека в подножието на скален масив. Навеждам се да вдигна нещо от земята и буквално на сантиментри от главата си чувам хъскане – хъс, хъс ,хъс – отдръпвам се и виждам голяма нощна птица – но малкото на птицата (което си е доста едро) – решавам че е бухал, а то хуква надолу по пътеката и сцената е следната – отпред надолу подскача бухълчето и на всеки скок маха с крила а отзад се вижда пухеното му дупе, след него в странен за самото него порив припка глухото ми куче и аз тичам и викам „Чакайте, стойте!”. Птицата стига до едни храсти и камъни. Навира се отдолу и продължава да ми хъска, а аз имам възможността да я разглеждам.



    Стига съм го притеснявала, обръщам се обратно и без да я видя (защо тези птици са толкова тихи и незабележими...) почти настъпвам възрастната птица. Виждам я когато литва - голяма е, няма три пет – и мога само да проследя полета и надолу в гората, докато се скрива.

    Продължавам промъкването в гъстата и мокра от дъжда джунгла покрай скалите на фона на постоянни гръмотевици.








    Аз гледам рисунките, кучето търпеливо гледа мен




    Връщам се върху платото и пред мен се разкриват гледки, от които ми става ясно, че всъщност нищо още не съм видяла и от тук нататък мога само да се удивлявам на всяка крачка...




























    Вече много вали.



    Не остава нищо друго освен да поемам пътя на обратно.







    Тази статия е публикувана първоначално във темата: Забравеният град започната от Мария Преглед на оригиналната публикация
  • Реклама 300 Х 250

  • Снимка на деня